ХЕГЕЛ - ЕСТЕТИКА

І том

С. 549...необходимо е да се изнамират нови метафори, създадени изрично едва от поетичната фантазия. Главната задача на това изнамиране се състои, първо, в това: да пренесе онагледяващо явленията, дейностите, състоянията на един по-висш кръг върху съдържанието на по-нисши области и да изобрази значения от този подчинен вид във формата и образа на по-високо стоящи видове...

  След това, второ, нещо духовно, обратно, също така се довежда по-близо до нагледа чрез образа на природни предмети.

  Обаче такива придавания на образност могат лесно да се изродят и превърнат в нещо претенциозно, преднамерено или играещо си, когато онова, което е безжизнено само по себе си, се явява освен това още и като олицетворено и са му прибавени с пълна сериозност такива духовни дейности. В такива фокусничества са се впускали особено италианците;...

С. 564...Защото сравняванията ни отклоняват от настоящата ситуация и от индивидите, които действуват и чувствуват в нея, и ни отвеждат в нещо външно, чуждо, което не принадлежи непосредствено към самата ситуация, а също прекъсват задържащо, досадно, особено тона на увлекателния разговор. А по такъв начин и в Германия по времето, когато младежки настроени души се стремяха да се освободят от веригите на френския реторичен вкус, испанците, италианците и французите се смятаха само за художници, които влагат в устата на драматичните личности своето субективно въображение, остроумие, своето конвенционално благоприличие и елегантно красноречие и тогава, когато би трябвало да господствува единствено най-огнената страст и нейният естествен израз...

   След като цитира немския поет Клопщок, който казва за Петрарка: “Петрарка възпя Лаура в песни, наистина красиви за почитателя, но не и за влюбения”, Хегел признава, че “у Петрарка се възхищаваме на свободата на облагороденото в самото себе си чувство, което, колкото и да изразява копнежа по любимата, все пак е удовлетворено в самото себе си.” /51.І том, с.809/.

 

С. 511...Изобщо южните нации, например и испанците, и италианците, а вече преди тях мохамеданските араби и перси проявяват голяма широта и разточителство в образите и сравненията. У древните, особено у Омир, изразът винаги върви напред гладко и спокойно; у тези народи, напротив, има един клокочещ светоглед, чието вътрешно богатство, въпреки останалото спокойствие на душата, сега се стреми да се разпростре нашироко и в тази теоретична работа бива подчинено на един строго обособяващ, ту хитроумно класифициращ, ту остроумно, духовито и игриво свързващ разсъдък.

С. 536...Тук броят на сричките няма значение; както едносрични, така и двусрични и многосрични думи могат и трябва да се римуват, благодарение на което възниква, от една страна, мъжката рима, която се ограничава върху едносрични думи, женската, която стига до двусрични, а също така, трето, така наречената плъзгаща се рима, която се простира над три или повече сички. Към първата са склонни особено северните езици, към втората – южните, каквито са италианският и испанският; немският и френският стоят по средата; рими, които се простират над повече от три срички, се срещат в по-голям брой само в малко езици.

С. 684...Към втората група от тази обширна степен могат да се причислят сонетите, сестините, елегиите, епистолите и т.н....Особено италианците например са дали в своите сонети и естини блестящ пример за едно изпълнено с тънък усет рефлектиращо чувство, което не изразява в една ситуация непосредствено, с интимна концентрация просто само настроенията на копнеж, скръб, желание и т.н. или нагледите за външни предмети, а обикаля многократно наоколо, хвърля разсъдливо обгръщащ поглед далеч в митологията, историята, миналото и настоящето и все пак винаги се връща обратно в себе си и се ограничава и запазва в единство. На този вид култура нито е отредена простотата на песента, нито е позволен подемът на одата, поради което, от една страна, като противоположност на съпровождащото пеене, семият език в своето звучене и изкусно римуване става звучаща мелодия на думата....

С. 786...Първата противоположност, която се налага доста скоро на вниманието ни, е противоположността на абстрактната и затова формална характеристика в противоположност на индивидите, които се явяват живи пред нас като конкретни хора. Като пример за първия вид могат да се цитират особено трагичните фигури на французите и италианците, които, родени от копирането на древните, могат да се смятат повече или по-малко само за чисти олицетворения на определени страсти – на любовта, честта, славата, властолюбието, тиранията и т.н. – и наистина сервират мотивите на своите действия, както степента и вида на своите чувства с голяма декламаторска словоохотливост и с много реторично изкуство, но с този начин на тълкване напомнят повече за недоносчетата на Сенека, отколкото за драматическите шедьоври на гърците...