I

О, вие, будни умове! Бъдете полезни! Посветете се на нещо! Не се преструвайте на отвратени, когато най-важното е да бъдете полезни, действени и добри. Изкуство за изкуството може да е хубаво нещо, но изкуството в служба на прогреса е още по-хубаво нещо. Добре е да бленуваш, но още по-добре е да мечтаеш за утопията си. Ах, имате нужда от някаква мечта? Е, добре тогава, помечтайте си човекът да бъде по-добър. Нужен ви е някакъв блян? Ето ви блян; идеалът. Пророкът търси самотата, а не уединението. Той разплита и размотава нишките на човечността, заплели се, навили се на кълбо в душата му; но не ги къса. Оттегля се в пустинята, за да размишлява. За кого? За човешките маси. Пророкът не се обръща към горите, а към градовете. Не се вглежда в тревата, която се превива под напора на вятъра, а в човека; не крещи срещу лъвовете, а срещу тираните. Горко ти, Ахаб! 1 Горко ти, Озе! 2 Горко ви, царе! Горко ви, фараони! Такъв е крясъкът на великия самотник. После заридава.

За какво? За онова безкрайно Вавилонско пленничество 3, изстрадано някога от Израел, за пленничеството изстрадвано днес от Полша, Румъния, Унгария и Венеция. Добродушният, свъсил вежди мислител е непрекъснато буден, дебне, изчаква, слуша, гледа с напрегнат, изследващ тишината слух, с вперени в нощта очи, с полуизвадени, насочени срещу злодеите нокти. Едва ли бихте могли да говорите за „изкуство за изкуството” на този самообрекъл се отшелник, посветил се изцяло в служене на идеала. Той си има своя цел и върви към нея, а целта му е следната: най-хубавото. Той й се отдава всецяло.

Той не принадлежи на себе си, той принадлежи на своята апостолска мисия. Той поема товара на изтощителното старание, за да даде начален тласък на човешкия род. Геният не е създаден да служи на гения, той е създаден да служи на човека. Геният на земята е Бог, който се е отдал на творението си. Всеки път, когато се появява шедьовър, всъщност се появява дар предрешен от Бога. Шедьовърът е разновидност на чудото. Тъкмо поради това във всички религии и у всички народи съществува вярата в Божите хора. Човек би се заблудил, ако повярва, че ние отричаме божествеността на тези превъплъщения на Исус.

Като се има предвид равнището, до което е стигнал социалният въпрос, всичко трябва да се приема като всеобщо дело. Изолираните сили се самоунищожават, идеалът и реалността трябва да се възприемат в единство. Изкуството трябва да подпомага науката. Тези две колела на прогреса трябва да се въртят заедно.

О, поколение от млади таланти, благородническа свита от писатели и поети, легион от младежи, о, животворно бъдеще на моята страна; по-възрастните от вас ви обичат и ви поздравяват! Бъдете смели! Нека всички заедно се обречем на делото! Нека всички заедно се посветим в служба на добротата, истината и справедливостта. Това е правилният избор.

Някои искрено влюбени в изкуството люде, обзети от загрижеността, която впрочем излъчва своето достойнство и своето благородство, отричат призива “Изкуството в служба на прогреса”, не искат да признаят Полезната Красота, страхувайки се, че ползата би обезобразила красотата. Те треперят от страх да не станат свидетели как ръцете на музата загрубяват като ръце на слугиня. Според тях идеалът би могъл да се изроди от прекалено близкия му допир с действителността. Обезпокоени са за възвишеното, ако то се принизява твърде близко до хората. О, те дълбоко се заблуждават.

Ползата не ограничава възвисеността, а я издига още по-нагоре. Въвеждането на възвисеността в човешките дела ражда изненадващи шедьоври. Ползата, разглеждана сама за себе си и като елемент, който би могъл да се съчетава с възвисеността, се проявява в множество разновидности; съществува, изпълнена с нежност полза, но съществува и изпълнена с възмущение полза. Нежността утолява жаждата на нещастните и изгражда социалната епопея; възмущението бичува злодеите и изгражда божествената сатира. Мойсей предава на Иисус пръчката, след като с нея извлича вода от скалата, онази свещена пръчка, същата, с която са прогонени търговците от храма 4.

Как? Нима изкуството ще трябва да се ограничава поради това, че се разширява непрекъснато?! Не, още една добрина означава ново поредно превъплъщение на красотата.

Но някои възразяват. Не е работа на небесния лазур да лекува раните на обществото, да усъвършенствува законите, чрез тях да отстоява правото, да произнася грозните думи “каторга”, “надзирател”, “каторжник”, “лека жена”, да контролира регистрите на задържаните в полицията, да намалява диспансерите за хронично болни, да следи нарастването на заплатите и на безработицата, да опитва черния хляб на бедните, да търси работа за жените, да сравнява положението на лентяите с лорнети с положението на мързеливците в дрипи, да премахва ограничението, каквото е всъщност невежеството, да открива училища, да учи малките деца да четат, да разобличава срама, безчестието, греха, престъплението, порока, безотговорността, да насърчава размножаването на букварите, да провъзгласява равенство под слънцето, да дава по-добра храна на умовете и душите, да осигурява вода и хляб, да изисква бързото разрешаване на проблемите и осигуряването на обувки за босоногите. Изкуството, това е всъщност небесният лазур.

Да, изкуството е небесният лазур; но това е лазурът, от който се спуска лъчът, който налива със сок житното зърно, от който царевицата узрява, ябълката се закръгля, портокалът става златист, гроздето става сладко. Повтарям, всяка нова добрина означава ново превъплъщение на красотата. Може ли да се открие някакъв спад във всички тези случаи? От небето няма да падне нито една звезда, ако се подпомага растежа на цвеклото, ако поливат картофите, ако се отглежда повече люцерна, детелина и трева за косене, ако се помага на орача, лозаря и градинаря. О,  безкрайното небе не пренебрегва ползата, защото какво би могло да изгуби то от нея? Нима неизчерпаемият животосътворяващ ток, който назоваваме магнетичен или електрически, произвежда по-малко великолепни светкавици сред облаците, когато се заема да служи като кормчия на някоя лодка и да насочва неизменно на север малката стрелка, която се доверява само на него, на изумително точния водач! Нима утринната зора би могла да бъде по-малко великолепна, по-малко пурпурна или по-малко изумрудена; нима тя може да изгуби величието, грацията и ослепителната си мощ, ако, след като предвиди жаждата на някоя мушичка или отдели грижливо в цветната чашкао капката роса, от която има нужда пчелата?

Но някои продължават да повтарят: дотегнаха ни социалната поезия, изпълнената с човечност поезия, поезията предназначена за народа, недоволството срещу злото и застъпничеството в защита на доброто, оповестяването на общественото недоволство, обиждането на деспотите, разобличаването на негодниците, еманципацията на младите хора, издигането на душите и премахването на невежеството, посочването на крадците и тираните, изпразването на затворите за назидание, разчистването на обществената трапеза от нечистите дела, запретналата ръкави Полихимния, заела се с непосилен труд 5.

Защо пък не?

Омир си остава единственият географ и историк на своето време, Мойсей е законодател на своето, Ювенал  -  съдник на своето, Данте – теолог на своето, Шекспир – моралист на своето, Волтер – философ на своето . Никоя област, във философското мислене и в практическата деятелност, не е затворена за ума. Тук се разкрива хоризонт, там се размахват крила; всеки има правото да полети.

За някои възвишени същества да летиш, означава да служиш на доброто. В пустинята няма капка вода, ужасна жажда, клетата дъщеря на странствуващите пилигрими се влачи, съсипана от жегата. Изведнъж, на хоризонта, над пясъчните вълни, се появява брадат орел, който лети. Целият керван започва да крещи: там има извор!

Какво мисли Есхил за “изкуство за изкуството”? Разбира се, ако някога поет може да се назове истински поет, това е Есхил. Изслушайте отговора му. Намираме го в “Жаби” на Аристофан, стих 1039. Говори Есхил: “Още от дълбока древност прославеният поет служи на хората. Орфей внушава на хората ужас от убийството, Музей обяснява предсказанията и медицината, Хезиод - земеделието, а божественият Омир - героизма. А аз, след Омир, възпявам Патрокъл и Теусер с лъвското сърце, така че всеки гражданин да се постарае да заприлича на някои от тези велики мъже.”

Така както морето е пълно със сол 6, така Библията е изпълнена с поезия. Тази поезия обсъжда политиката в свободното си време. Отворете Самуил, Глава VIII. Еврейският народ иска да си има цар. “...И Всевишният рече на Самуил: Те искат цар, отричат мен, за да не царствам над тях. Остави ги, но се обяви срещу тях и им обясни начина 6, по който царете ще се отнасят към тях. И Самуил заговори от името на Всевишния на народа, който искаше цар. Той каза: Царят ще вземе синовете ви и ще ги натовари на своите коли; ще вземе дъщерите ви и ще ги направи слугини; ще вземе нивите ви, лозята ви и хубавите ви маслинови градини и ще ги раздаде на своите слуги; ще вземе десятъка от жътвата и гроздобера ви и ще го раздаде на евнусите си; ще вземе слугите и магаретата ви и ще ги накара да работят за него; а вие ще започнете да недоволствувате от този цар, който ще бъде над вас, но тъй като сами си го поискахте, Всевишният няма да изпълни молитвите ви; и вие ще си останете роби.” 7 Самуил, както се вижда, отрича Божието право; Девтероном 8 подкопава олтара, нечестивия олтар, нека си признаем. Но дали осъденият олтар не е също толкова нечестив? “Вие ще разрушите олтарите на неправедните богове. Вие ще потърсите Бога там, където си живее.” Това е почти пантеизъм. Да вземеш страна в човешките дела, веднъж да бъдеш демократичен, друг път - иконоборец, нима има по-великолепна и по-възвисяваща книга от Библията? Ако поезията не е в Библията, къде е тя тогава?

Вие твърдите: музата е създадена да възпява, да обича, да вярва и да моли. И да, и не. Нека се разберем. Да възпява, но кого? Празнотата. Да обича, но кого? Себе си. Да вярва, но в кого? В догмата. Да се моли, но пред кого? Пред идола. Не, истината е следната: да възпява идеала, да обича хората, да вярва в прогреса, да отправя молитви към Безкрая.

Бъдете внимателни вие, които чертаете подобни кръгове около поета, вие, които го оставяте извън човека. Нека поетът бъде извън човека с една своя страна, с крилата си, с величествения си полет, с внезапното си възможно проникване в дълбините; така е добре, така трябва да бъде, но при условие, че отново ще се появява сред нас. Нека заминава, но нека и да се връща. Нека има крила за да лети из Безкрая, но да има и крака за земята и след като го виждаме да лети, би трябвало да го виждаме как върви. Нека се връща в човека, след като излиза от него. Нека и след като го виждаме като архангел, да го срещаме и като брат. Нека звездата, която е в очите му, да изплаква по една сълза и нека тази сълза да е човешка сълза. Такъв, едновременно човек и свръхчовек, трябва да бъде поетът. Но да съществуваш изцяло извън човека, означава да не съществуваш. Покажи ми краката си, гениални поете, и нека да видим дали имаш като мен прах от земята по обувките си.

Ако няма прах, значи никога не си вървял по моята пътека, значи, че ти не ме познаваш и аз не те познавам. Върви си тогава! Ти се мислиш за ангел, а си само една обикновена птица.

Помагай на всички: на силните и слабите, на великите и простосмъртните, на свободните и окованите във вериги, на мислителите и невежите, на самотните и на тълпите; такъв е законът, който се предава от Исай до Волтер. Който не следва този закон, може да бъде гений, но е прахосващ себе си гений. Като изобщо не се занимава със земните дела, той си мисли, че се пречиства, а всъщност се самоунищожава. Той може да бъде изтънчен и тактичен, изящен, но не и велик. Първият срещнат, полезен по грубоват начин, но полезен, има правото да попита, като чуе за подобен неспособен за нищо гений: какъв е този лентяй? Амфората, която отказва да иде на чешмата за вода, си изпросва от стомните презрителни викове на неодобрение.

Велик е този, който се обрича всецяло. Дори сломен, той остава ведър и спокоен, и в нещастието си е щастлив. Не, срещата на поета с дълга съвсем не е злополучна. Дългът прилича поразително на идеала. Да изпълниш дълга си е едно приключение, но то си струва труда. Не, общуването с Катон не бива да се избягва. Не, не и не, истината, честността, просвещаването на тълпите, човешката свобода, мъжествеността, съвестта не бива да бъдат обект на презрение. Възмущението и обичта са една и съща способност, насочваща се към двете страни на мъчителното човешко робство. Така че подвластните на гнева са едновременно подвластни и на любовта. Какво по-величаво усилие от изравняването на тирана с роба! Защото едната фасада на днешното общество е тираничната, а другата, срещуположната, е робската. Предстои осъществяването на едно предизвикващо страх обновление. То ще се осъществи. Всички мислители са се обрекли на тази цел. В осъществяването й се постига величието. Да бъде служител на Бога в осъществяването на прогреса и апостол на Бога сред народа, такъв е законът, от който започва извисяването на гения.

II 

Съществуват два вида поети, поети следващи хрумванията си и поети следващи логиката; съществува и трети вид поети - поети, съчетаващи качествата на едните и на другите, поправяйки едните чрез другите, допълвайки едните с другите, които ги съчетават в една по-висша цялост. Те са две тела, събрани в едно. Този трети вид е всъщност първият. Той се поддава на хрумванията си и следва вдъхновението. Той владее логиката и следва дълга. Първият вид поети създава “Песен на песните”, вторият вид създава “Левит”, третият вид създава Псалмите и Пророчествата 9. Поет от първия вид е Хораций, поет от втория вид е Лукиан, поет от третия вид е Ювенал. Поет от първия вид е Пиндар, поет от втория вид е Хезиод, поет от третия вид е Омир.

Добротата не причинява никаква вреда на красотата. Нима поради това, че лъвът притежава способността да бъде гальовен, е по-малко красив от тигъра? Нима челюстта, която се разтваря, за да поднесе детето в обятията на майката, отнема нещо от величествената красота на гривата му? Нима всепроникващият зов на рева напуска ужасяващата муцуна затова, че е близала Андрокъл? 10 Геният, който не оказва помощ, дори да е грациозен, е отблъскващ. Чудото, което не е способно да обича, се превръща в чудовище.

Затова нека обичаме! Нека да се обичаме!

Обичта никога не е пречила на харесването. Къде сте виждали някоя форма на доброто да изключва друга негова форма? Напротив, всяко добро е свързано с друго добро. И все пак нека да се разберем. От това, че човек притежава едно качество, съвсем не следва, че той непременно притежава и друго качество; но би било странно, ако прибавянето на едно качество към друго води до обезценяването им. Да бъдеш полезен, означава просто да си полезен; да бъдеш красив, означава просто да си красив; да бъдеш полезен и красив, означава да си просто възвишен. Такива са свети Павел през първи век, Тацит и Ювенал през втори, Данте през тринайсети, Шекспир през шестнайсети, Милтън и Молиер през седемнайсети век.

Преди малко припомнихме един станал много известен израз: “изкуство за изкуството”. Нека изясним становището си по отношение на него веднъж завинаги. Ако се позовем на едно твърде всеобщо и често повтаряно твърдение, надяваме се добронамерено, този израз, “изкуство за изкуството”, е бил употребен от автора на настоящата книга. В написаното от мен - никога! Можете да изчетете, от първия до последния ред, всичко, което сме публикували, но подобен израз няма да намерите никъде. Тъкмо противното на този израз се поддържа чрез цялото ни творчество и, подчертаваме, през целия ни живот. Що се отнася до самия израз, доколко реален би могъл да бъде той? Ето въпроса, който мнозина съвременници като нас таят в паметта си. Един ден, преди трийсет и пет години, в един спор между критици и поети по повод на трагедиите на Волтер авторът на тази книга вмъкна следната забележка: “Подобни трагедии не са изобщо трагедии. Това не са хора, които живеят, а сентенции, които говорят. Сто пъти бих предпочел изкуство за  изкуството.” Тази фраза, преиначена, неволно без съмнение, лишена от истинския й смисъл съобразно с нуждите на полемиката, придоби по-късно, за голяма изненада на този, който я беше изрекъл, могъществото на теза. От тази именно фраза, изказана по повод на “Алзира” и “Сиракът от Китай” 11 и неоспорима, ако се има предвид конкретната й употреба, някои поискаха да изфабрикуват принцип и аксиома, които да изпишат върху знамето на изкуството.

След като разяснихме горното недоразумение, нека продължим.

Между двата стиха, единия на Пиндар, обожествяващ някакъв си водач на колесница или прославящ бронзовите гвоздеи на колелото на колесница, а другият на Архилох, толкова застрашителен, че ако го прочете Джефри 12, би се отказал от престъпленията си и би се обесил на издигнатата от самия него за честните хора бесилка, между тези два стиха, с еднаква красота, самият аз предпочитам стиха на Архилох.

Във времената, необхванати от историята, тогава, когато поезията е била приказна и легендарна, тя е притежавала прометеевско величие. От какво е съставено това величие? То е изпълнено с полза. Орфей опитомява дивите животни; Амфион строи градове. Поетът, звероукротител и архитект, Линей помага на Херкулес, Мавзон оказва помощ на Дедал 13, стихът става цивилизоваща сила. Така е било в началото. Традицията е в съгласие с разума. Здравият разум на народите не се заблуждава по този въпрос. Той непрекъснато измисля притчи, чрез които утвърждава истината. Всичко е велико в онези далечни използващи преувеличението времена. И така, поета звероукротител, от когото се възхищавате у Орфей, ще откриете и у Ювенал.

Сега насочваме вниманието ви към Ювенал. Малко поети са били по-обиждани, по-оспорвани и по-хулени от него. Хулите срещу Ювенал са толкова далекобойни, че го обсипват и днес. Те се предават от един слуга на перото на друг. Тези велики, ненавиждащи злото поети са ненавистни за всички ласкатели на силата и успеха. Сганта от прислужници софисти, от писатели с протрита около шията кожа, от историографи сутеньори, от коментатори на древните автори, храненици и държанки, от царедворци и схоласти, непрекъснато създава препятствия пред славата на възмездителите и отмъстителите. Тя кряска около тези орли. Не е лесно да се раздава на драго сърце правосъдие над съдниците. Те поставят господарите в неудобно положение и възмущават лакеите. Възмущението на низостта съществува.

   В крайна сметка това, че нищожествата си помагат взаимно, това, че Цезарион е подпомаган от Тиранион 4, не е най-важното. Педантът изпочупва “педагогическите” си пръчки, за да защитава сатрапа. За тези слугински работи съществува една образована придворна камарила и официална педагогика. Дали тези нещастници, тези скъпо заплащани пороци, тези превъзходни злодеи, верни принцове, Негово Височество Развратникът, Негово Величество Клавдий, тази височайша госпожа Месалина, която дава толкова хубави празненства и раздава пенсии от касичката си, която продължава да властвува и да се увековечава, увенчана винаги с корона, назоваваща се в началото Теодора, по-сетне Фредегонда, по-сетне Агнес, по-сетне Маргарита Бургундска, по-сетне Изабо Баварска, по-сетне Катерина Медичи, по-сетне Екатерина Велика, по-сетне Каролина Неаполитанска и т. н., всички тези височайши господа, престъпленията, всички тези красиви дами, мерзостите, биха станали много тъжни, ако одобритее триумфа на Ювенал? Едва ли. На крак срещу камшика в името на деспотите! На крак срещу палката в името на бакалите! Тъй да бъде. Напред, царедворци, клиенти, евнуси и драскачи! Напред, републиканци и фарисеи! Това няма да попречи на републиката да почита Ювенал и на храма да възславя Божия син Иисус.

Исай, Ювенал, Данте, те са като девици. Обърнете внимание на сведените им погледи. Някаква светлина струи изпод строгите им клепачи. Има своеобразно целомъдрие в гнева на справедливия срещу несправедливия. Проклятието може да бъде не по-малко свято, отколкото осанната, а възмущението, честното възмущение, излъчва не по-малко чистота от добродетелта. Що се отнася до белотата, пяната не би трябвало да завижда на снега. 

IV

Мисълта е власт.

Всяка власт е дълг. Трябва ли в нашия век властта да застане отново в поза “свободно”? Трябва ли дългът да си затваря очите?...И дали е дошъл моментът изкуството да сложи оръжие, т.е. да се обезоражи? Ни най-малко. Човешкият керван благодарение на 1789 година достигна до едно високо плато и тъй като хоризонтът се разшири, за изкуството се създаде повече работа. Това е всичко. На всяко разширяване на хоризонта отговаря съответно разширяване на съзнанието.

Ние не сме стигнали до целта. Пълното съгласие, превърнало се в блаженство, цивилизацията, стигнала до пълна хармония, са все още далеч. През осемнайсети век този блян е бил толкова далечен, че е изглеждал престъпен; по онова време прогонват абат Сен Пиер от Академията за това, че го поддържал. Изгнание, което ни се струва прекалено строго във време, когато пасторалът завладява дори Фонтенел, когато Сен Ламбер създава първите си идилии, за да развлича благородниците. Абат Сен Пиер оставя след себе си една дума и една мечта: думата е негова: “благотворителност”, мечтата е вече наша: “братство”. Тази мечта, която кара кардинал Дьо Полиняк 5 да се гневи, а Волтер да се подсмихва, не е така изгубена, както е била, в мъглите на недоказуемото; приближила се е малко до нас; но ние не сме стигнали до нея. Народите, тези сираци, търсещи майка си, все още успяват да хванат с ръка шлейфа на дългата роба надяната от Мира.

Около нас все още съществуват твърде много робство, твърде много софизми, войни и смърт, така че духът на цивилизацията не бива да се отказва от нито една от мощните си способности. Божественото право все още не се е стопило във въздуха. Онова, което са представлявали периодите на властване на Фердинанд VII в Испания, Фердинанд II в Неапол, Джордж IV в Англия, Николай в Русия 16, все още тегне над нас. Част от тези призраци все още витаят над нас. Най-различни поетични вдъхновения, изпълващи този съдбоносен облак, все още озаряват коронованите глави, които не престават да размишляват, подпрени заплашително на лактите си.

Цивилизацията все още не успява да се справи с дарителите на конституции, с господарите на народи и с обзетите от халюцинации законни и потомствени властници, които твърдят, че са величества по Божията воля, и си присвояват правата на господари на човешкия род. Сега най-важното е да се създават препятствия, да се дава отпор на миналото, пред тези хора, пред тези догми, пред тези упорствуващи химери непрекъснато да се издигат всякакви спънки. Интелектът, мисълта, науката, сериозното изкуство, философията са длъжни да бдят и да ни пазят от тези недоразумения. Незаконните права привеждат изкусно в нападение цели армии. на хоризонта се появява обезлюдената от кланета Полша 17. “Единствената ми грижа, казваше един наскоро умрял поет, е димът на пурата ми.” И моята единствена грижа е димът, но димът от градовете, които опожаряват около нас. Така че нека, ако можем, да не даваме мира на тези господари.

Нека дадем урок, на възможно най-висок глас, на справедливия и несправедливия, на праведния и узурпатора, на положилия клетва и клетвопрестъпника, на благочестивия и безбожника (fas et nefas) 18: нека не се отказваме от всичките си „остарели”, както твърдят те, антитези,. Нека открояваме контраста между това, което трябва да бъде, и онова, което е. Нека внасяме яснота във всички тези неща. Разнасяйте навред светлината, вие, които я разпространявате. Нека противопоставим догма на догма, принцип на принцип, енергия на ината, истина на измамата, блян на блян, мечта за бъдещето на мечтата на миналото, свобода на деспотизма. Тогава човек ще може да седне, да се изтегне спокойно и да доизпуши пурата на поезията, натъпкана с фантазмите й, и да се посмее на “Декамерон” на Бокачо под ведрото синьо небе над главата си, в деня, в който върховната власт на краля ще съответствува напълно по мощ със свободата на човека. Дотогава повече бдителност. Аз съм недоверчив човек.

Разположете навсякъде стражи. Не очаквайте от деспотите сами да ви освободят. Освободете се сами, освободете всички съществуващи Полши. В никакъв случай не се надявайте, че веригата ви сама ще се превърне в ключ за свободата ви. Напред, деца на отечеството! Косачи на степите, на крак! Имайте точно толкова доверие в добрите намерения на православните царе, колкото е нужно, за да грабнете оръжие. И тъй като лицемерието и апологиите представляват клопки, те се явяват допълнителна опасност.

Живеем във време, когато често се озоваваме срещу оратори, които се опитват да възхваляват великодушието на белите мечки и кротката нежност на пантерите. Амнистия, милосърдие, величие на душата, започва ерата на всеобщо блаженство, ние сме бащински загрижени, вижте колко много сме направили; не бива да вярвате в никакъв случай, че не вървим с века си, височайшите ни обятия са разтворени, поддържайте империята; Московията е добра, гледайте колко щастливи са крепостните, потоците ще бъдат от мляко, благосъстояние, свобода, вашите господари страдат като вас за миналото, те са чудесни; елате, не се страхувайте от нищо, добри дечица! Що се отнася до нас, признаваме си, че сме от онези, които никога не възлагат надежди на сълзотворната жлеза на крокодилите.

Властвуващите обществени извращения вменяват най-строги задължения на съвестта на мислителя, философа или поета. Неподкупността трябва да устоява на корупцията. Повече от всякога е необходимо идеалът, огледалото, в което се отразява ликът на Бога, да се разкрива на хората. 

V

В литературата и философията съжителствуват глупакът, който плаче, и глупакът, който се смее, Хераклитовци, маскирани като Демокрит, често пъти твърде велики мъже като Волтер. Единствено ироничните им хрумвания охраняват тяхната понякога трагична сериозност.

Такива хора, под натиска на властите и на предразсъдъците на тяхното време, говорят с двусмислици. Един от най-проницателните е Бейл, човекът от Ротердам, мощният мислител. (Името му се изписва Bаyle.) Когато Бейл изрича хладнокръвно максимата “По-добре е да отслабиш въздействието на крехкостта на някоя мисъл, отколкото да разгневиш някой тиран”, аз се подсмихвам, защото познавам човека; мисля си за преследвания, почти изгнаник и осъзнавам много добре, че той се е поддал на изкушението да твърди подобно нещо единствено за да раздразни у мен страстта към спор. Но когато ви говори някой поет, един напълно свободен, богат, щастлив поет, наложил се до такава степен, че е неуязвим, човек се надява, че ще получи някаква ясна, пряма и здравословна поука; човек не може да повярва, че от такъв поет би могло да излезе нещо, което да прилича на бягство от съвестта; и срам избива по челото ви, когато прочетете следното: “Тук, на земята, в мирно време всеки мете пред своята врата. Във време на война, ако човек е победен, той трябва да се съобразява с армията...”. “Нека всеки обзет от въодушевление човек, когато навърши трийсет години, да бъде разпъван на кръст. След като вече е опознал света, измаменият се превръща в измамник...”. ”Каква полза, какви плодове, какви предимства ви предлага свещената свобода на печата? За това ви се предлага сигурно доказателство: дълбокото презрение от страна на общественото мнение...”. “Съществуват хора, чиято мания е да разобличават всичко велико; именно те се нахвърлиха върху Свещения съюз; и въпреки това досега не е измислено нищо по-свещено и по-благотворно за човечеството...”. Тези фрази, унизителни за този, който ги е написал, са подписани от Гьоте 19. Когато ги е писал, Гьоте е бил на шейсет години. Безразличието към доброто и към злото замайва главата, човек може да се опияни от това и ето докъде е обречен да стигне той. Поуката е тъжна. Гледката е мрачна. Тогава илотът става възвисен дух.

Един цитат може да се окаже позорен стълб. Ние оповестяваме публично тези зловещи фрази, защото това е наш дълг. Написал ги е Гьоте. Нека хората ги помнят и нека никой сред поетите не изпада в подобна грешка.

Справедливостта изисква да отстояваме страстно добротата, истината и правдата; да страдаме със страдащите; да усещаме с душата си всички удари, нанасяни от всевъзможните палачи върху плътта на човечеството; да понасяме ударите на камшика заедно с Христос и да бъдем заедно бичувани с негъра; да бъдем твърди и да ридаем; да се изкачим върху титана, дивия връх, на който Петър и Цезар побратимяват мечовете си, gladium gladio copulemus 20; да съчетаем в това изкачване на Оса на идеала с Пелион на реалността 21; да се заемем със справедливото за всички разпределение на надеждата; да се възползуваме от вездесъщността на книгата, за да бъдем едновременно навсякъде с някоя утешителна мисъл; нека помагаме да върви напред към бъдещето обърканото множество от мъже, жени, деца, бели, черни, народи, палачи, тирани, жертви, измамници, невежи, пролетарии, крепостни, роби и господари; да поведем едните към освобождението, другите към пропастта; да вървим, да бдим, да бързаме, да крачим, да бягаме, да мислим и да искаме, напред! За всичко това си струва да бъдеш поет. Внимавайте, премахвате спокойствието. Няма съмнение, че ще предизвиквате гняв. Ела да разтвориш с вихъра си крилата ни, урагане!

През последните години имаше един период, когато безпристрастността беше препоръчвана на поетите като условие за иизява на богоизбраността им. Безразличието означаваше, че си олимпиец. Къде се е видяло подобно нещо? Та един такъв Олимп съвсем не прилича на истинския. Прочетете Омир. Олимпийците са заредени само със страсти. Излязлата извън мярата човешка природа - това е тяхната богоизбраност. Те воюват непрестанно. Един с лък, друг с копие, трети с меч, един с боздуган, други с гръмотевица. Има един, който заставя насила леопардите да теглят неговата колесница 22. Друг пък, въплъщаващ мъдростта, отрязва главата на нощта, увенчана със змии, и я приковава върху щита си. 23 Така изглежда спокойствието на олимпийците. Гневните им избухвания пораждат тътнещи гръмотевици от началото до края на “Илиада” и “Одисея”.

Тези гневни избухвания, когато са справедливи, са много благотворни. Поетът, който им се поддава, е истински олимпиец. Ювенал, Данте, Агрипа д"Обине и Милтън се увличат в подобни гневни избухвания. Молиер също. Душата на Алцест изхвърля във всички посоки светкавици от “непримирими омрази”. Вдъхновен от същата ненавист към злото, Иисус казва: “Дошъл съм да предизвикам война.”

Обичам възмущаващия се Стезихор, който проваля съюза на Гърция с Фаларис 24 и воюва с ударите на лирата си срещу бронзовия бик.

Луи ХIV решава, че е по-добре Расин да спи в стаята му, когато той, кралят, е болен. Издигайки по този начин поета като помощник на лекаря, изтъквайки височайшето си покровителство над литературата; но не прави нищо повече за изящните умове, тъй като приема, че хоризонтът на неговия алков е достатъчен за тях. Един ден Расин, подтикнат донякъде от госпожа Дьо Ментенон, решава да излезе от двореца на краля и да разгледа мръсните коптори, в които живее простолюдието. Тогава се ражда паметна записка относно бедността на народа. Луи ХIV смразява Расин с убийствен поглед. Тежко и горко на поетите, които, след като влязат в двора, се вслушват в това, за което ги молят любовниците на краля. Расин, по внушение на госпожа Дьо Ментенон, се излага на упрек, който го прогонва от двора и причинява смъртта му; Волтер, по внушение на госпожа Дьо Помпадур, се осмелява да напише мадригал, явно неудобен за краля, който довежда до прогонването му от Франция, но той не умира от обидата. Луи ХV, като прочита мадригала (“Но пазете и двамата завоеванията си”), се провиква: “Колко е глупав този Волтер!”

Преди няколко години “едно покровителствувано свише перо”, както се казва на академичен и официален жаргон, написа следното: “Най-голямата услуга, която могат да ни правят поетите, е да ни доказват, че не стават за нищо. Всъщност ние не искаме нищо друго от тях.” Забележете, че широкообхватността и всемогъществото на тази дума, “поетите”, включват Линей, Мавзол, Орфей, Омир, Йов, Хезиод, Мойсей, Даниил, Амос, Йезекиил, Исай, Йеремия, Езоп, Давид, Соломон, Есхил, Софокъл, Еврипид, Пиндар, Архилох, Тиртей, Стезихор, Менандър, Платон, Асклепиад, Питагор, Анакреон, Теокрит, Лукреций, Плавт, Теренций, Вергилий, Хораций, Катул, Ювенал, Апулей, Лукиан, Персей, Тибул, Сенека, Петрарка, Осиан, Саади, Фирдоуси, Данте, Сервантес, Калдерон, Лопе де Вега, Чосър, Шекспир, Камоенш, Маро, Ронсар, Рение, Агрипа д"Обине, Малерб, Сьогре, Ракан, Милтън, Пиер Корней, Молиер, Расин, Боало, Лафонтен, Фонтенел, Реняр, Льо Санс, Суифт, Волтер, Дидро, Бомарше, Сьоден, Жан-Жак Русо, Андре Шение, Клопщок, Лесинг, Виланд, Шилер, Гьоте, Хофман, Алфиери, Шатобриан, Байрон, Шели, Уърдзуърд, Бърнс, Уолтър Скот, Балзак, Мюсе, Беранже, Пелико, Вини, Дюма, Жорж Санд, Ламартин, провъзгласени от оракула за “неставащи за нищо” и радващи се на безполезността като превъзходство. Тази, считана за “фраза с точно попадение”, е била многократно повтаряна. Ние на свой ред също я повтаряме. Когато самоувереността на един глупак стигне до подобни мащаби, тя си заслужава да бъде регистрирана. Писателят, който изказва този афоризъм, е бил, както ни уверяват, една от високопоставените особи на деня. Ние нямаме намерение да възразяваме. Величието не смалява магарешките уши.

В утрото преди битката при Акциум 25 Октавиан Август срещнал едно магаре, което магаретарят назовавал Триумфус. Този Триумфус, надарен със способността да реве, му се сторил добро предзнаменование. След като Октавиан Август спечелил битката, си спомнил за Триумфус, заповядал да го отлеят от бронз и да го поставят пред Капитолия 26. От тази прищявка се родило едно Капитолийско магаре, но все пак магаре.

Лесно разбираемо е защо кралете съветват поета: “Бъди безполезен!”, но е много трудно да се разбере, когато му го казват народите. Та нали поетът съществува именно за да носи полза на народа. Pro populo poeta 27, пише Агрипа д"Обине. “Всичко за всички”, провъзгласява свети Павел. Какво представлява един буден ум? Той е хранител на души. Поетът е зареден едновременно със заплаха и обещание. Безпокойството, което предизвиква у потисниците, успокоява и утешава потиснатите. Славата на поета идва непременно тогава, когато подложи неудобна възглавница под главата на палачите, излегнали се върху пурпурното си ложе. Много често благодарение на него тиранът се събужда с думите: лошо спах. Всички робства, всички потисничества, всички болки, всички измами, всички отчаяния, всеки глад и жажда имат правото да имат свой поет; а той има само един кредитор, човешкия род.

Да служи като велик служител, това, разбира се, не унижава с нищо поета. Защото при случай или ръководен от дълга си, той ще се присъедини към стенанията на народа, защото той носи и когато е нужно, изтръгва от гръдта си риданията на човечеството, всичките му тайнствени гласове са не по-малко звучни у него. Велеречието не му пречи да говори тихо. Той е не по-малко довереник, а понякога и изповедник на душите. Той е не по-малко съпричастен с тези, които се обичат, с тези, които мечтаят, с тези, които въздишат  - мълчалив свидетел, който се промъква в тъмнината между влюбените. Любовните стихове на Андре Шение съседствуват, без да създават безредие и смущение, с гневните му ябми: “Ти, доблест, плачи, ако умра!” Поетът е единственото живо същество, на което е дадено да зове гръмогласно и да шепне, тъй като то таи в себе си, подобно на природата, тътена на облака и шумоленето на листата. Той се появява, за да изпълнява двусъставното си предназначение, индивидуално и обществено значимо, и именно тъкмо поради това са му нужни, така да се кажа, две души.

Ений 28 твърди: “Имам три души. Една оска 29, една гръцка и една латинска.” Истината е, че той просто припомня мястото на раждането си, мястото, където получава възпитанието си, и мястото, в което изявява като гражданин, а между другото, Ений е по-скоро обещание за поет, голям, но още неоформен.

Не може да съществува поет без подобна дейност на душата, която е производна на съвестта. Древните морални закони би трябвало да бъдат потвърдени, новите морални закони би трябвало да бъдат открити; две подобни поредици не могат да съвпаднат никога без полагането на известно усилие. Това усилие се полага от поета. Във всеки миг той осъществява мисията си на философ. Той трябва да защитава в зависимост от заплашваната страна ту свободата на човешкия ум, ту свободата на човешката душа, да обича, без нито за миг да забравя, че е ръкоположен да размишлява. Нищо от всичко това не би се приело от „изкуство за изкуството”.

Поетът се появява сред тези пришълци и пътници, както биват назовавани живите хора, за да опитомява като античния Орфей лошите инстинкти, тигрите, скрити в човека, и като легендарния Амфион да преобръща камъните, предразсъдъците и суеверията, да пренася нови каменни блокове, да изгражда отново темелите и опорните стени, да застроява отново града, т. е. обществото.

       Дали след оказването на тази услуга сътрудничеството в изграждането на цивилизацията ще стигне до изчезването на красотата от поезията и до пренебрегването на достойнството на поета, е трудно да се предположи без насмешка. Полезното изкуство запазва, разгръща и откроява всичките си изящества, всичките си прелести и всичките си достойнства. В действителност Есхил съвсем не се принизява като поет, като създава Прометей и се застъпва за него, радетелят за прогреса на човечествого, разпънат на Кавказ от Силата и разяждан жив от омразата; Лукреций съвсем не се принизява като поет, като се освобождава от веригите на идолопоклонничеството, като освобождава човешката мисъл от мрежите на оплетените над нея религии; arctis nodis relligionum 30, Исай не се унижава, след като дамгосва тираните с нажеженото до червено желязо на пророчествата си; Тиртей не обезценява себе си, като защитава пламенно отечеството си. Красотата не се унижава, като служи на свободата и облагородяването на човешките множества. Един свободен народ не е никога лош финал за строфа. Не, приносът за отечеството и за революцията изгода не ощетява  поезията. След като подслонява под стръмните си върхове опасната клетва, положена от трима селяни, от която се ражда свободна Швейцария, величественият Рютли 31 не престава да бъде, в здрача на падащата нощ, огромен масив сред просветляващия мрак, подслоняващ многобройни стада, в подножието на който се разнасят неизброимите, невидими, тихо отекващи под зазоряващото се полутъмно небе звънчета.

БЕЛЕЖКИ: 

1. Ахаб - седмият цар на Израел (874-853 г. пр. Хр.), мъж на Йезавел.

2. Охозия - последният цар на Израел (732-724 г. пр. Хр.).

3. През 539 г. пр. Хр. Вавилон е завоюван от персите и става провинция на Персийската империя.

4. Вж. Матея, гл. 21, 12.

5. Полихимния (мит.) - една от деветте музи, първоначално муза на танците, по-късно на пантомимата.

6. Вж. Матея, гл.22.

7. Вж. Матея, гл. 24, 46.

8. Девтероном (Второзаконие) - заглавието на петата книга на Светата Библия.

9. Приема се, че автор на "Песен на песните" е Соломон; "Левит" се приписва на Мойсей; за автор на "Псалмите" се сочи Давид.

10. Според легендата Андрокъл, римски роб, избягва в Африка, там превързва един ранен лъв, който, при случайната им среща отново, на една арена в Рим, го разпознава и вместо да го нападне, започва кротко да го ближе, затрогващ знак на признателност за стореното добро.

11. "Алзира", "Сиракът от Китай" - драми на Волтер, завършени съответно през 1736 и 1755 г.

12. Джордж Джефри (1648-1689) - канцлер, а по-късно върховен съдия на Англия (1683).

13. Амфион (мит.) - изкусен свирач на лира, с която редял камъните и строял дивни крепости; Лин - отличен плувец и музикант, учител на Орфей; Музей - митически певец, според легендата наследил вълшебната лира на Орфей след смъртта на прочутия тракийски певец; Дедал - прочут митически архитект и скулптор, построил Лабиринта на о-в Крит.

14. Цезарион (Птолемей ХVI) - син на Цезар и Клеопатра VII, последният цар на Египет (44-30 г. пр. Хр.); Тиранион (I в. пр. Хр.) - гръцки граматик и географ, учител на Цицероновите деца.

15. Мелхиор Полиняк (1661-1742) - френски кардинал.

16. Фердинанд VII - крал на Испания (1814-1833); Фердинанд II - крал на Неапол (1495-1496); Джордж IV - крал на Великобритания и Ирландия (1820-1830); Николай I - император на Русия (1825-1855).

17. Войските на Николай I потушават жестоко Полското въстание през 1830 г.

18. Fas... nefas (лат.) - благочестивият и безбожният.

19. Вж. Разговорите на Гьоте с Екерман, За Свещения съюз (1815).

20. Gladium gladio copulemus. (Лат.) - Да свържем меч с меч.

21. Оса, Пелион - гръцки планини. Според легендата при щурма на Олимп титаните преместват Пелион и я натрупват върху Оса.

22. Вж. Светата Библия, Псалми, 10/9.

23. Става дума за подвига на Персей, който убива Горгоната, като избягва погледа й, наблюдавайки отражението на лика й върху щита си.

24. Стезихор (640-550 г. пр. Хр.) - древногръцки поет; Фаларис - тиран на Акрагант (570-554 г. пр. Хр.), прочул се с жестокостите си, направил опит да установи съюз с Гърция.

25. Битката при Акциум - води се между флотилиите на Октавиан и Антоний през 31 г. пр. Хр. Побеждава Октавиан.

26. Триумфус - вероятно става дума за римската статуя, олицетворяваща победната слава.

27. Pro populo poeta. (Лат.) - Поет, защитаващ народа.

28. Квинт Ений (239-169 г. пр. Хр.) - римски поет, получил образование в Гърция.

29. Оски - италийско племе, обитаващо през V в пр. Хр. централната част на Апенините.

30. Arctis nodis relligionum (лат.) - оплетени във възлите на религиите.

31. Рютли - историческа поляна в швейцарския кантон Ури, където през август 1291 г. местните патриоти полагат клетва за обща борба срещу тиранията на Алберт Австрийски.