Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01 12:13 - ВИКТОР ЮГО - "У И Л Я М Ш Е К С П И Р" - 8 Подбор и превод на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 280 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.01 12:24


 ПЕТА КНИГА 

УМОВЕТЕ И МАСИТЕ

I

През последните осемдесет години се извършиха паметни неща. Чудовищни разрушения покриват улиците на нашите градове.

Сътвореното е много по-малко в сравнение с онова, което остава да се направи.

Разрушението е изтощителна работа; изграждането е творчество. Прогресът разрушава с лявата ръка, а с дясната изгражда.

Лявата ръка на прогреса се нарича Сила, дясната му ръка се нарича Ум.

До този час са извършени много полезни разрушения: благодарение на нашите бащи цялата спъваща ни стара цивилизация е разчистена. Това е сторено, свършено е; тя е повалена, съборена е на земята. А сега, всички на крак, на работа, на неспирна работа, време е да творим, нека изпълним дълга си на умни хора! Часът на изграждането настъпи.

Тук възникват три въпроса:

Да се изгражда, но какво?

Да се изгражда, но къде?

Да се изгражда, но как?

Нашите отговори са:

Да се изгражда съзнанието на народа.

Да се изгражда с устрем към прогреса.

Да се изгражда чрез просвета.

II

Да се работи за народа, това е най-великата, неотложна задача. Човешката душа, сега това е важно да се припомни, във времето, в което се намираме, има нужда повече от идеал, отколкото от реалност. Защото чрез реалния си усет човек просто съществува, докато с идеала човек живее. Може би искате да си изясните разликата? Животните съществуват, човекът живее.

Да живееш, означава да разбираш. Да живееш, означава да посрещаш с усмивка настоящето и да гледаш към бъдещето над стената. Да живееш, означава да притежаваш в себе си точен усет и да разграничаваш точно доброто и злото. Да живееш, означава да владееш справедливостта, истината, разсъдъка, предаността, честността, искреността, здравия разум, правото и дълга, да ги съхраняваш дълбоко в сърцето си. Да живееш, означава да знаеш колко струваш, какво можеш и какво си длъжен да направиш. Животът предполага осъзнатостта. Катон не се възправя срещу Птолемей 1. Катон живее.

Литературата се подхранва от живителните сокове на цивилизацията; поезията се подхранва от живителните сокове на идеала. Ето защо литературата изпитва нужда от общество. Ето защо поезията е проява на ненаситността на душата.

Ето защо поетите са първите възпитатели на народа.

Ето защо трябва да се превежда Шекспир във Франция.

Ето защо трябва да се превежда Молиер в Англия.

Ето защо трябва те да се тълкуват чрез науката.

Ето защо трябва да се осигурява широко обществено поле за изява на литературата.

Ето защо творчеството на всички поети, на всички философи, на всички мислители, на всички, които с произведенията си утвърждават величието на душата, трябва да се превежда, да се тълкува, да се публикува, да се печата, да се препечатва, да се размножава, да се разпространява, да се разгласява, да се интерпретира, да се рецитира, да се раздава, да се предоставя на всички, да се продава евтино, да се продава на реалната му цена, да се продава без печалба.

Поезията излъчва героизъм. Господин Роае-Колар 2, този своенравен и ироничен приятел на рутината, си остава, общо взето, прозорлив и благороден ум. Един наш познат го чул веднъж да казва: "Спартак е всъщност поет."

Всяващият страх и раздаващият утешение Йезекиил 3, трагическият първооткривател на прогреса, оставя поредица от уникални пасажи заредени с дълбокомъдри мисли: “Гласът ми каза: ”Напълни шепата си с горящи въглени и ги разхвърляй над града.” На друго място четем: ”Тъй като духът беше влязъл в тях, навсякъде, където отидеше духът, отиваха и те.” И по-нататък: “И видях, и ето ръка, протегната към мене, и в нея - книжен свитък. И каза ми: “Сине човешки, погълни този свитък.” Тогава отворих устата си и той ми даде да погълна този свитък. И в устата ми стана сладко като мед.” Да погълнеш книжния свитък, това е цялата формула на самоусъвършенствуването, предадена чрез необикновен, поразяващ образ, формулата, която горе е наука, а долу е поука.

По-горе написахме: “Литературата се подхранва от живителните сокове на цивилизацията.” Ако се съмнявате в това, отворете първата намерена статистика.

Ето една статистика, която ни попадна подръка 4. През 1862 година има три хиляди и десет осъдени в каторгата в Тулон. От тези три хиляди и десет каторжници четиридесет знаят да четат и пишат добре, двеста осемдесет и четири знаят само да четат и пишат, деветстотин и четири четат и пишат много трудно, хиляда седемстотин седемдесет и девет не знаят нито да четат, нито да пишат. В тази тълпа от клетници всички ръчни занаяти са представени така, че броят на занимаващите се с тях намалява постепенно с издигането им до професиите, изискващи известна образованост, за да се стигне до крайния резултат: златари и бижутери в каторгата - четирима; свещеници - трима; нотариуси - двама; актьори - един; музиканти - един; литератори - нито един.

Превръщането на тълпата в народ изисква продължителна работа. На тази именно работа се посвещават през последните четиридесет години хората, които назовават социалисти. Авторът на тази книга, макар че е един от неизвестните, е представител на старите социалисти: “Последният ден на един осъден” се появи през 1828 година, а “Клод Гьо” - през 1834 (5). Ако търсим мястото си сред тези философи, то е защото те са изложени на преследване. Една определено сляпа, но и широко разпространена омраза към социализма вилнее от петнадесет или шестнадесет години, вилнее и продължава да беснее сред влиятелните класи (значи класите продължават да съществуват). Нека не се забравя, че социализмът, истинският социализъм, има за цел издигането на масите до гражданско самосъзнание, че главната му грижа е моралното и интелектуалното им преобразяване. Най-опасният глад - това е невежеството; затова социализмът си поставя за цел преди всичко да просвещава. Това не пречи на враговете му да го клеветят и да разобличават социалистите. За много от разбеснелите се страхливци, чиято дума се слуша днес, тези реформатори са врагове на обществото. Те са виновни за всички злини, които ни сполетяват. “О, римляни, напомня Тертулиан 6, ние сме праведни, доброжелателни, трезвомислещи, честни и образовани хора. Ние се събираме, за да се молим и ви обичаме, защото сте наши братя. Ние сме кротки и мирни като малките деца и отстояваме разбирателството между хората. Въпреки това, о, римляни! Ако Тибър излезе извън бреговете си или Нил не се разлее извън коритото си, вие започвате да крещите: “Християните на лъвовете!”

 III
 

Демократичната идея, нов мост за цивилизацията, е поставена в настоящия момент на страшно изпитание. Няма съмнение, че всяка друга идея би рухнала под товара, който й възлагат да носи. Демокрацията доказва своята устойчивост благодарение на абсурдните обвинения, които трупат върху нея, без да могат да я разклатят. Тя трябва да устоява на всичко, с което я товарят прищевките на хората. В този момент мнозина се опитват да й налагат да понася дори деспотизма.

Народът не би могъл да се ползва от свободата: такъв беше лозунгът, който издигна една известна невинна и глуповата школа, чийто предводител почина преди няколко години. Този нещастен, порядъчен мечтател вярваше наивно, че човек не се отклонява от пътя към прогреса, когато напуска пътя на свободата. Ние сме го чували да изрича, може би без да го осъзнава, следният афоризъм: “Само богатите могат да се ползват от “свободата”. Подобни максими водят до лоши последствия, тъй като не могат да предотвратят установяването на империите.

Не, не и не, нищо не може да се постигне, ако се отклоним и тръгнем извън пътя към свободата.

Робството означава заслепение на душа. Можете ли да си представите, че може да има доброволно ослепен слепец? Да, защото подобни предизвикващи ужас примери продължават да съществуват. Все още има роби, които приемат участта си. Има ли нещо по-отвратително и грозно от окованата във вериги усмивка? Който не е свободен, не е човек; който не е свободен, не вижда нищо, не знае нищо, не различава нищо, не се развива, не разбира, не иска, не вярва, не обича, няма жена, няма деца; има само женска и малки, не живее човешки живот (Ab luce principium) 7. Свободата е зеница. Свободата е зрителният орган на прогреса.

Защото свободата крие някои неудобства и дори опасности; да изграждаш цивилизация без нея, е все едно да изграждаш култура без слънце; това е също звезда, която подлежи на критика. Един ден през твърдео горещото лято на 1829 година един забравен днес критик, макар да не беше без талант, господин П., замаян от извънмерната жега, наострил перото си и написал: “Сега ще разоблича слънцето със злобната си критика.”

Някои социални теории, твърде различни от социализма такъв, какъвто си го представяме и желаем, се отклониха твърде много от правия път. Нека оставим настрана всичко, което напомня за манастир, за казарма, за затворническа килия, за изпънат в “равнис” строй. Парагвай и без йезуитите продължава да си бъде Парагвай 8. Да се придава нов облик на злото съвсем не означава, че се върши добра работа. Връщането към старото робство е глупаво начинание. Нека народите на Европа се пазят от възраждащия се деспотизъм, за чието възстановяване биха могли да допринесат по неволен начин. Укрепен зад удобна философия, той би могъл да се увековечи. По-горе 9 посочихме теоретиците, някои от които са впрочем добронамерени и искрени хора, които, озовали се пред опасността от разпръсване на дейностите и силите, от онова, което назовават “анархия”, стигнаха до една почти китайска представа за пълното социално единение. От примирението си те изграждат доктрина. За тях най-важното е човекът да си хапва и пийва добре. Разрешението е постигането на едно животинско щастие. Много преди тях други биха назовали подобно щастие с друга дума.

Ние мечтаем да създадем за нациите друго щастие, различно от щастието, изградено върху подчинението. За турския фелах такова щастие се осигурява със сопата, за руския мужик - с камшика, а за английския войник - с деветоопашата котка.10 Тези социалисти, извън социализма, може би без да осъзнават това, се явяват последователи на Жозеф дьо Местр и на Ансилон 11. Тези обвързани със завършения факт теоретици наивно вярват, че се ръководят от демократични намерения, и проповядват енергично “принципите на 1789 година” 12. Нека подобни философи и неволни поддръжници на един поносим деспотизъм се позамислят дали като надъхват масите с отричащи свободата доктрини, като презареждат умовете с користолюбие и фатализъм, като насищат с материализъм настоящата обществена ситуация и излагат хората на последствията, които носи той, дали те не разбират прогреса по начина, по който го възприема добродушният човечец, който приветствува издигането на всяка нова бесилка с думите: “Чудесно! Досега си имахме само познатата стара дървена бесилка, днес с напредването на века вече си имаме  нова хубава каменна бесилка, която ще може да се използва за нашите деца и внуци.” 

IV

Да си със сит стомах, с напълнени черва, със задоволено благоутробие, разбира се, е важно, но това означава, че ти си просто едно животно. Човек би трябвало все пак да има някаква по-висока амбиция.

Добре е, разбира се, да получаваш добра заплата. Хубаво е да имаш твърда почва под краката си и високо възнаграждение. Мъдрецът обича да не му липсва нищо. Умният човек обича да има осигурено положение. Едно осигурено с десет хиляди сестерции кресло е удобно и благословено място, новопроизведените богаташи се радват на свежи лица и добро здраве, човек живее по-добре, когато се възползва от спокойните, добре платени, синекурни длъжности; съсловието на едрите финансисти, натрупало печалби, си осигурява приятен живот; ако си добре приет в двора, значи си добре обезпечен, а семейството ти разполага с добре закръгленоо състояние; що се отнася до мен самия, пред всички тези осигурени удобства, бих предпочел стария, пропускащ вода кораб, на който спокойно усмихнат си плува епископ Quotvultusdeus 13.

Съществува, обаче, нещо друго, което стои над задоволяването на естествените потребности. Целта на човека не съвпада с целта на животното.

Необходимо е известно морално извисяване. Животът на народите, както и животът на индивидите, има мигове на падение; подобни мигове, разбира се, отминават, но следите от тях не бива да остават. Понастоящем се очертава тенденцията човекът да изпадне до нивото на задоволяване на благоутробието; човекът трябва да се издигне отново на нивото на душата в него, да се разположи на нивото на собствения си ум. Умът, ето това е върховният повелител, който трябва да възстанови властта си. Социалният въпрос изисква днес повече от всякога да бъде пренасочен към отстояването на човешкото достойнство.

Сегашният непосредствен, неотложен дълг на писателите е да напътстват човека към човешка цел, да усъвършенствуват преди всичко интелекта в него, а по-сетне животното; да пренебрегнат плътта, докато все ощге се презира мисълта, и да дават пример чрез личното си отношение към плътта, към потребностите на тялото им.

Точно така са постъпвали гениите през всички отминали епохи.

Вие питате с какво могат да бъдат полезни поетите; отговорът е прост: да въвеждат сред хората светлината на цивилизацията. 

V

Досега се създаваше литература само за образованите съсловия. Ние вече споменахме, че най-вече във Франция литературата непрекъснато се е стремяла да се превърне в кастово занимание. Да бъдеш поет е означавало да бъдеш непременно сред преуспелите големци. Не всички думи имат право да навлизат в литературния език. Речникът приема или не приема вписването им. Речникът проявява своя собствена воля. Представете си ботаниката да твърди, че дадено растение не съществува, природата да предлага плахо някое насекомо на ентомологията, а тя да го отрича като неприемливо. Представете си, че астрономията се заеме да оспорва съществуването на звездите. Ние си спомняме думите, които бяха казани по време на едно заседание на Академията от академик, днес покойник: “Френският се говори във Франция само през седемнадесети век, и то в продължение едва на дванайсет години; вече не помним точно през кои години.” Време е да се изостави подобен маниер на разсъждение. Демокрацията го изисква. Сегашното разширяване на знанието изисква нещо друго. Време е да напуснем колежа, конклава, да се освободим от разделенията, от педантичните търдения, от униженото изкуство, от затворените съзаклятнически сдружения. Поезията не понася котериите. В днешно време много усилия се насочват към съживяване на мъртвите неща. Трябва да се противопоставим на подобна тенденция. Трябва да насочваме вниманието си към тези истини, чието потвърждаване е неотложно. Времето на препоръчваните в школските учебници произведения за полагане на матурата, на комплиментите в стихове и проза, на издиганите като балдахин над главата на някой си крал трагедии, на вдъхновението облечено в церемониални одежди, на раздаващите правосъдие в поезията перуки във форма на слънца, на “Поетическите изкуства”, които забравят Лафонтен и приемат Молиер с уговорката “може би”, на критиците като Плана 14, кастриращи Корней, на превзетите ценителки на литературата, на затваряната между четири стени, ограничавана от наставленията на Квинтилиан, Лонгин, Боало и Ла Арп 15 мисъл, на всичко онова, с което се обременява официалното народно образование, отдавна е отминало. Епохата, назована Великият век, който несъмнено е представителен век, всъщност е времето на литературния монолог. Нима може да се проумее подобно странно явление: литература, която всъщност представлява апарте, т.е. реплика встрани! Струва ни се, че върху фронтона на подобно изкуство биха могли да бъдат изписани думите: “Влизането забранено!” Що се отнася до нас, ние си представяме поезията само с широко отворени врати. Настъпва времето да се издигне лозунга “Всичко за всички”. Това, което сега е нужно на цивилизацията, вече пораснало момиче, е една литература за народа.

1830 година откри спора, литературен на повърхността, социален и човешки в основата му. Настъпва моментът да направим заключението. В изводите стигаме до една литература, която си поставя следната цел: Народа. Народът означава Човека.

Авторът на тези страници включи преди трийсет и една години в предговора на “Лукреция Борджия” често повтаряната оттогава фраза “Поетът носи отговорност за душите”. Днес той би добавил следното, ако си струва труда да бъде изричано, като не изключва възможността да греши: тази фраза, родила се в ума му, всъщност представлява правилото, от което той се е ръководил през целия си живот.

VI

Макиавели представя народа по необичаен начин. В политиката си той като че ли се стреми да запълва докрай мярата, да кара чашата да прелива, да преувеличава ужаса от управлението на княза, да нагнетява потисничеството, за да предизвика бунт сред потиснатите, да кара обожанието да избликва в ненавист, да притиска масите. Той зарежда деспота с деспотизъм, с намерението да го взриви. Тиранът се оказва в ръцете му като страховита бомба, готова всеки миг да избухне. Макиавели организира съзаклятие. В полза на кого? Срещу кого? Отгатнете. Възхвалата му на кралете би могла да създава само крале убийци. Той увенчава главата на своя княз с диадема от престъпления, с тиара от пороци, с ореол от безсрамия и ви приканва да благоговеете пред така създаденото от него своеобразно чудовище, което ви подсказва, че очаква да му бъде отмъстено. Той прославя злото, като намига към мракобесието. А там, притаен в мрака, чака Хармодий 16. Макиавели, режисьорът на княжеските атентати, слугата на Медичите и на Борджиите, е бил изтезаван през младостта си, загдето се е възхищавал от Брут и Касий 17. Възможно е да е заговорничил със Зодерини за освобождението на Флоренция 18. Дали си спомня това! Дали е продължил замисъла си? Всеки негов съвет е следван както светкавицата от неясен тътнеж из облаците, от обезпокояващ звук. Какво е искал да каже? На кого се заканва? Дали съветът, който дава, е в полза или във вреда на този, на когото го дава? Един ден във Флоренция, в градината на Козмо Ручелай, в присъствието на херцога на Мантуа и на Джовани де Медичи, който по-късно оглавява Черните банди на Тоскана, Варки, противникът на Макиавели 19, чува как последният съветва двамата князе: “Не позволявайте на народа да прочете нито една книга, дори моята.” Любопитно е да съпоставим тази фраза със съвета, даден от Волтер, на херцог дьо Шьоазол 20, съвет, отправен към министъра, намек към краля. “Оставете зяпачите да четат нашите глупости. От четенето, господине, няма никаква опасност. От какво би могъл да се страхува един велик крал като краля на Франция? Народът си е просто утайка от изроди, а четенето на книги всъщност е празна работа.” Не позволявайте на хората да четат, оставете хората да четат всичко; тези два противоположни съвета съвпадат по смисъл много повече, отколкото се предполага. Волтер, скрил ноктите си, издува своя гръб като котарак в краката на краля. Волтер и Макиавели са двама, предизвикващи ужас, потайно действуващи революционери, различни един от друг във всяко отношение, и все пак еднакви по природа, като се има предвид дълбоката им омраза към господаря, маскирана като ласкателство. Единият е дяволски хитър, другият е дяволски опасен. Владетелите на шестнайсети век имат за теоретик на своите безчестия и за загадъчен царедворец Макиавели, един възторжен мъж с потайни намерения. Има ли нещо по-ужасно от това да бъдеш ласкан от свинкс! Много по-добре е да бъдеш ласкан, както Луи ХV, от котарак.

Изводът от всичко това: карайте народа да чете Макиавели; накарайте го да чете и Волтер.

Макиавели ще му вдъхва страх, а Волтер - презрение спрямо коронованото престъпление.

Но душите трябва да търсят преди всичко великите, лесно разбираеми поети, независимо дали са нежни като Вергилий или язвителни като Ювенал. 

VII

Няма спасение извън прогреса на човека, осъществен от напредничавите умове. Образовайте! Поучавайте! Всички революции на бъдещето са обхванати от тази фраза: безплатното и задължително образование. Изяждайте книгите.

Широкообхватното интелектуално образование трябва да се увенчае с изясняването на най-великите творения. Издигайте високо авторитета на гениите.

Навсякъде, където има струпване на хора, трябва да се учреди специална служба, обществен тълкувател на великите мислители.

Който изрича велик мислител, казва всъщност благотворящ мислител.

Постоянното присъствие на красотата в творенията на поетите ги поддържа на върха на образованието.

Никой не може да прецени количеството светлина, което се излъчва от срещата на народа с гениите. От свързването на душата на народа с душата на поета ще се захранва Волтовата батерия на цивилизацията.

Дали народът ще разбере това великолепно образование? Несъмнено. Ние не познаваме нищо, което да е прекалено велико за народа. Народът е с велика душа. Никога ли не сте ходили на безплатно представление в празничен ден? Какво ще кажете за публиката? Виждали ли сте по-спонтанна и по-интелигентна публика? Виждали ли сте в гората разлюлените от вятъра дървета? Кралският двор във Версай се възхищава, когато някоя военна част изпълнява някакво упражнение, докато народът се втурва обезумял към красивото. Той се трупа, блъска се, обединява се, омесва се, слива се в едно цяло в театъра; превръща се в живо тесто, което поетът ще омеси. Мощният палец на Молиер след малко ще се отпечата върху него; показалецът на Корней ще остави неизличима следа върху безформената маса. Как се случва така? Откъде се появява тя? Образува се от Куртиловци, от Поршероновци, от Кюнетовци, от босяците, от голтаците, от парцаливците. Тихо. Това е неделимата човешка маса.

Залата е препълнена, необозримото множество гледа, слуша, влюбва се, всички развълнувани умове изливат вътрешния си огън, всички очи светват, тромавото хилядоглаво животно се съживява и пред нас застава Mob според Бърк...Plebs според Тит Ливий... Fex urbis според Цицерон 21, разнежва се пред красотата, усмихва й се с грацията на жена, доказва, че притежава изтънчен литературен вкус. Нищо не може да се сравни с чувствителността на това чудовище. Навалицата тръпне, стене, вълнува се; целомъдрието й е нечувано; тълпата е като девица. У нея обаче няма престорен свян, това животно съвсем не е глупаво. Нито една проява на симпатия не му убягва; притежава всички клавиши от страстта до иронията, от сарказма до риданието. Нейното състрадание е нещо повече от състрадание; то е милосърдие. В нея се усеща Богът. Възвишеното внезапно преминава през всички и неясното електричество на бездната зарежда с напрежение тази маса от сърца и души, преображението на възторга започва да действува и ако в същия момент врагът се появи на портите или родината се окаже в опасност, само един призив отправете към това простолюдие, и то ще е способно да загине на Термопилите. Кой предизвиква това преображение? Поезията.

Тълпите, и в това се състои красотата им, са дълбоко съпричастни с идеала. Общуването с голямото изкуство им харесва, те тръпнат пред него. Нито една подробност не им убягва. Тълпата е втечнена, жива маса, подвластна на всякакви трепети. Това е една особено чувствителна общност. Съприкосновението с красотата предизвиква екстатични тръпки по повърхността на множествата, доказателство, че дълбините им са развълнувани. Листата се раздвижват след преминаването на лекия, недоловим полъх, тълпата потръпва от свещената въздишка, изтръгната от дълбините.

Дори и тогава, когато не е сред тълпата, човекът от народа продължава да бъде внимателен слушател с изострен за великите неща слух. Той притежава честна наивност и здраво любопитство. Невежество възбужда апетита му. Съседството с природата го прави изключително податлив на свещеното вълнение пред истината. Той има скрити сетива, отворени за поезията, които сам не предполага, че притежава. Всички поучения трябва да се насочват към народа. Колкото по-божествен е пламъкът, толкова е по-стоплящ за простодушния човек. За нас би било интересно да се види как в някое село се основава катедра, която да обяснява Омир на селяните.

VIII

Твърде голямото тежнение към материята е болестта на тази епоха. Оттам произтича известна приземеност.

Въпросът е да се възроди стремежът към идеалното в човешката душа. Но откъде да се вземе идеал? Където го има. Урните на идеала са поетите, философите и мислителите. Идеалът откриваме у Есхил, Исай, Ювенал, Алигиери и Шекспир. Посейте творенията на Есхил, Исай, Ювенал, Данте и Шекспир в бездънната душа на човешкия род.

Влейте в ума му Йов, Соломон, Пиндар, Йезекиил, Софокъл, Еврипид, Херодот, Теокрит, Плавт, Вергилий, Теренций, Хораций, Катул, Тацит, Свети Павел, Свети Августин, Тертулиан, Петрарка, Сервантес, Агрипа д"Обине, Рение, Сегре, Паскал, Милтън, Декарт, Корней, Лафонтен, Монтескьо, Дидро, Русо, Бомарше, Седен, Андре Шение, Кант, Байрон, Шилер, прелейте всички тези души у човека.

Влейте му поученията на всички умове от Езоп до Молиер, представете му всички интелектуални достижения от Платон до Нютон, всички енциклопедични съчинения, създадени от Аристотел до Волтер.

Така, след като излекувате моментната болест, вие ще възстановите трайно здравето на човешкия дух.

Ще излекувате гражданите и ще укрепите самочувствието на народа.

Както току-що отбелязахме, след разрушението, което освобождава света, вие ще започнете изграждането, което ще го доведе до разцвет.

Каква цел! Да се сътвори народът!

Опростяването на задачата може да се постигне, като принципите се съчетават с науката, като цялото възможно количество от абсолютни истини се въвежда последователно във фактите, като утопията се въвежда последователно, чрез всички средства заложени в реалността, посредством политическата икономия, философията, физиката, химията, динамиката, логиката и изкуството, като противопоставянето малко по малко бива заместено от обединяването, като единството замести обединението, Бог - религията, бащата - проповедника, добродетелта - молитвата, земята - нивата, словото - езика, правото - закона, дългът - стимула, трудът - хигиената, мирът - икономиката, животът - смисъла, прогресът - целта, свободата - властта, човекът - народа.

А на върха да се издигне идеалът.

Идеалът; неподвижна цел за придвижващият се напред Прогрес.

На кого принадлежат гениите, ако не на теб, народе? Те ти принадлежат, те са твои синове и бащи; ти ги раждаш, а те те просвещават. Светлината пронизва хаоса благодарение на тях. Те се раждат във вселенското майчино лоно човешкият род. Те черпят жизнени сокове от теб. Народе, всяка от възрастите, през които преминаваш, е премеждие. Възродителната глътка живот трябва да се търси неизменно в теб. Ти си великото майчино лоно за тях. Гениите излизат от теб като носеща тайни послания тълпа.

И нека да се връщат към теб.

         Народе, Богът Създател ги обрекъл да бъдат твои слуги.

 

БЕЛЕЖКИ:

 1. Катон Стари (234-149 г. пр. Хр.) - римски държавник, историк и писател; става дума за Птолемей V Епифан, египетски цар от 204 до 181 г. пр. Хр.

2. Пиер-Пол Роае-Колар (1763-1845) - френски политик, професор по история и философия в Сорбоната.

3. Иезекиил (627-570 г. пр. Хр.) - вж. бел. 19 към Пета книга, Душите.

4. Не става ясно каква статистика ползва в случая Виктор Юго.

5. Повести от Виктор Юго, в които той се противопоставя на смъртната присъда и увеличаващата се бедност в тогавашна Франция.

6. Квинт Септимий Тертулиан (155-220) - римски теолог, апологет на християнската религия.

7. Ab luce principium. (Лат.) - В началото е светлината.

8. Йезуитите организират първите си мисии в Парагвай през 1566 г.

9. Юго има предвид становището си, че поетите са "първите възпитатели на народа".

10. Деветоопашатата котка - камшик за наказване на провинилите си войници в английската армия, състоящ се от девет ремъка с метални накрайници.

11. Жозеф дьо Местър (1753-1821) - френски политик, философ и писател, яростно отричащ приноса на Френската революция (1789); Жан-Пиер Ансийон (1767-1837) - френски пастор, държавен секретар по външната политика на Прусия.

12. "Принципите на 1789 година" - Свобода, Равенство, Братство.

13. Quotvultusdeus (лат.) -Каквото Бог пожелае..

14. Марсьолен Плана (1830-1887) - френски литератор, основател на сп. "Парижки живот" (1862).

15. Марк Фабий Квинтилиан (30-100) - латински ретор, теоретик на ораторското изкуство; Гай Касий Лонгин (213-273) - гръцки философ и ретор, автор на трактата "За възвишеното"; Никола Боало (1636-1711) - френски литературен критик и теоретик, автор на "Поетическото изкуство" (1674); Ла Арп - вж. бел. 8 към „Предговор на "Кромуел".

16. Хармодий (VI в. пр. Хр.) - атински гражданин, подготвял заговор срещу тирана Хипий, но не успял да го осъществи.

17. Николо Макиавели (1469-1527) - италиански държавник, социолог и писател; тук се намеква за съчинението му "Размишления върху първата декада на Тит Ливий" (1519).

18. Пиеро ди Томазо Зодерини (1452-1522) - флорентински политик, посланик и военен стратег.

19. Бернардо Ручелай (1448-1514), погрешно именуван от Юго Козмо - флорентински хуманист, дипломат и философ, основател на неоплатоническа Академия във Флоренция; Джовани Медичи (1475-1521) - италиански кардинал, а от 1513 г. папа под името Лъв Х; Бенедето Варки (1502-1565) - италиански хуманист и историк, автор на хроника за бунтовете във Флоренция.

20. Етиен Франсоа, херцог Дьо Шоазьол (1719-1785) - френски държавник, приятел и поддръжник на философите енциклопедисти.

21. Mob... Plebs... Fex urbis. (Лат.) - Тълпа, сган, изметът на града.

 

 

 

 

 

 

ПЕТА КНИГА

 

УМОВЕТЕ И МАСИТЕ

 

I

 

През последните осемдесет години се извършиха паметни неща. Чудовищни разрушения покриват улиците на нашите градове.

Сътвореното е много по-малко в сравнение с онова, което остава да се направи.

Разрушението е изтощителна работа; изграждането е творчество. Прогресът разрушава с лявата ръка, а с дясната изгражда.

Лявата ръка на прогреса се нарича Сила, дясната му ръка се нарича Ум.

До този час са извършени много полезни разрушения: благодарение на нашите бащи цялата спъваща ни стара цивилизация е разчистена. Това е сторено, свършено е; тя е повалена, съборена е на земята. А сега, всички на крак, на работа, на неспирна работа, време е да творим, нека изпълним дълга си на умни хора! Часът на изграждането настъпи.

Тук възникват три въпроса:

Да се изгражда, но какво?

Да се изгражда, но къде?

Да се изгражда, но как?

Нашите отговори са:

Да се изгражда съзнанието на народа.

Да се изгражда с устрем към прогреса.

Да се изгражда чрез просвета.

 

 

II

 

Да се работи за народа, това е най-великата, неотложна задача. Човешката душа, сега това е важно да се припомни, във времето, в което се намираме, има нужда повече от идеал, отколкото от реалност. Защото чрез реалния си усет човек просто съществува, докато с идеала човек живее. Може би искате да си изясните разликата? Животните съществуват, човекът живее.

Да живееш, означава да разбираш. Да живееш, означава да посрещаш с усмивка настоящето и да гледаш към бъдещето над стената. Да живееш, означава да притежаваш в себе си точен усет и да разграничаваш точно доброто и злото. Да живееш, означава да владееш справедливостта, истината, разсъдъка, предаността, честността, искреността, здравия разум, правото и дълга, да ги съхраняваш дълбоко в сърцето си. Да живееш, означава да знаеш колко струваш, какво можеш и какво си длъжен да направиш. Животът предполага осъзнатостта. Катон не се възправя срещу Птолемей 1. Катон живее.

Литературата се подхранва от живителните сокове на цивилизацията; поезията се подхранва от живителните сокове на идеала. Ето защо литературата изпитва нужда от общество. Ето защо поезията е проява на ненаситността на душата.

Ето защо поетите са първите възпитатели на народа.

Ето защо трябва да се превежда Шекспир във Франция.

Ето защо трябва да се превежда Молиер в Англия.

Ето защо трябва те да се тълкуват чрез науката.

Ето защо трябва да се осигурява широко обществено поле за изява на литературата.

Ето защо творчеството на всички поети, на всички философи, на всички мислители, на всички, които с произведенията си утвърждават величието на душата, трябва да се превежда, да се тълкува, да се публикува, да се печата, да се препечатва, да се размножава, да се разпространява, да се разгласява, да се интерпретира, да се рецитира, да се раздава, да се предоставя на всички, да се продава евтино, да се продава на реалната му цена, да се продава без печалба.

Поезията излъчва героизъм. Господин Роае-Колар 2, този своенравен и ироничен приятел на рутината, си остава, общо взето, прозорлив и благороден ум. Един наш познат го чул веднъж да казва: "Спартак е всъщност поет."

Всяващият страх и раздаващият утешение Йезекиил 3, трагическият първооткривател на прогреса, оставя поредица от уникални пасажи заредени с дълбокомъдри мисли: “Гласът ми каза: ”Напълни шепата си с горящи въглени и ги разхвърляй над града.” На друго място четем: ”Тъй като духът беше влязъл в тях, навсякъде, където отидеше духът, отиваха и те.” И по-нататък: “И видях, и ето ръка, протегната към мене, и в нея - книжен свитък. И каза ми: “Сине човешки, погълни този свитък.” Тогава отворих устата си и той ми даде да погълна този свитък. И в устата ми стана сладко като мед.” Да погълнеш книжния свитък, това е цялата формула на самоусъвършенствуването, предадена чрез необикновен, поразяващ образ, формулата, която горе е наука, а долу е поука.

По-горе написахме: “Литературата се подхранва от живителните сокове на цивилизацията.” Ако се съмнявате в това, отворете първата намерена статистика.

Ето една статистика, която ни попадна подръка 4. През 1862 година има три хиляди и десет осъдени в каторгата в Тулон. От тези три хиляди и десет каторжници четиридесет знаят да четат и пишат добре, двеста осемдесет и четири знаят само да четат и пишат, деветстотин и четири четат и пишат много трудно, хиляда седемстотин седемдесет и девет не знаят нито да четат, нито да пишат. В тази тълпа от клетници всички ръчни занаяти са представени така, че броят на занимаващите се с тях намалява постепенно с издигането им до професиите, изискващи известна образованост, за да се стигне до крайния резултат: златари и бижутери в каторгата - четирима; свещеници - трима; нотариуси - двама; актьори - един; музиканти - един; литератори - нито един.

Превръщането на тълпата в народ изисква продължителна работа. На тази именно работа се посвещават през последните четиридесет години хората, които назовават социалисти. Авторът на тази книга, макар че е един от неизвестните, е представител на старите социалисти: “Последният ден на един осъден” се появи през 1828 година, а “Клод Гьо” - през 1834 (5). Ако търсим мястото си сред тези философи, то е защото те са изложени на преследване. Една определено сляпа, но и широко разпространена омраза към социализма вилнее от петнадесет или шестнадесет години, вилнее и продължава да беснее сред влиятелните класи (значи класите продължават да съществуват). Нека не се забравя, че социализмът, истинският социализъм, има за цел издигането на масите до гражданско самосъзнание, че главната му грижа е моралното и интелектуалното им преобразяване. Най-опасният глад - това е невежеството; затова социализмът си поставя за цел преди всичко да просвещава. Това не пречи на враговете му да го клеветят и да разобличават социалистите. За много от разбеснелите се страхливци, чиято дума се слуша днес, тези реформатори са врагове на обществото. Те са виновни за всички злини, които ни сполетяват. “О, римляни, напомня Тертулиан 6, ние сме праведни, доброжелателни, трезвомислещи, честни и образовани хора. Ние се събираме, за да се молим и ви обичаме, защото сте наши братя. Ние сме кротки и мирни като малките деца и отстояваме разбирателството между хората. Въпреки това, о, римляни! Ако Тибър излезе извън бреговете си или Нил не се разлее извън коритото си, вие започвате да крещите: “Християните на лъвовете!”

 

               III

 

Демократичната идея, нов мост за цивилизацията, е поставена в настоящия момент на страшно изпитание. Няма съмнение, че всяка друга идея би рухнала под товара, който й възлагат да носи. Демокрацията доказва своята устойчивост благодарение на абсурдните обвинения, които трупат върху нея, без да могат да я разклатят. Тя трябва да устоява на всичко, с което я товарят прищевките на хората. В този момент мнозина се опитват да й налагат да понася дори деспотизма.

Народът не би могъл да се ползва от свободата: такъв беше лозунгът, който издигна една известна невинна и глуповата школа, чийто предводител почина преди няколко години. Този нещастен, порядъчен мечтател вярваше наивно, че човек не се отклонява от пътя към прогреса, когато напуска пътя на свободата. Ние сме го чували да изрича, може би без да го осъзнава, следният афоризъм: “Само богатите могат да се ползват от “свободата”. Подобни максими водят до лоши последствия, тъй като не могат да предотвратят установяването на империите.

Не, не и не, нищо не може да се постигне, ако се отклоним и тръгнем извън пътя към свободата.

Робството означава заслепение на душа. Можете ли да си представите, че може да има доброволно ослепен слепец? Да, защото подобни предизвикващи ужас примери продължават да съществуват. Все още има роби, които приемат участта си. Има ли нещо по-отвратително и грозно от окованата във вериги усмивка? Който не е свободен, не е човек; който не е свободен, не вижда нищо, не знае нищо, не различава нищо, не се развива, не разбира, не иска, не вярва, не обича, няма жена, няма деца; има само женска и малки, не живее човешки живот (Ab luce principium) 7. Свободата е зеница. Свободата е зрителният орган на прогреса.

Защото свободата крие някои неудобства и дори опасности; да изграждаш цивилизация без нея, е все едно да изграждаш култура без слънце; това е също звезда, която подлежи на критика. Един ден през твърдео горещото лято на 1829 година един забравен днес критик, макар да не беше без талант, господин П., замаян от извънмерната жега, наострил перото си и написал: “Сега ще разоблича слънцето със злобната си критика.”

Някои социални теории, твърде различни от социализма такъв, какъвто си го представяме и желаем, се отклониха твърде много от правия път. Нека оставим настрана всичко, което напомня за манастир, за казарма, за затворническа килия, за изпънат в “равнис” строй. Парагвай и без йезуитите продължава да си бъде Парагвай 8. Да се придава нов облик на злото съвсем не означава, че се върши добра работа. Връщането към старото робство е глупаво начинание. Нека народите на Европа се пазят от възраждащия се деспотизъм, за чието възстановяване биха могли да допринесат по неволен начин. Укрепен зад удобна философия, той би могъл да се увековечи. По-горе 9 посочихме теоретиците, някои от които са впрочем добронамерени и искрени хора, които, озовали се пред опасността от разпръсване на дейностите и силите, от онова, което назовават “анархия”, стигнаха до една почти китайска представа за пълното социално единение. От примирението си те изграждат доктрина. За тях най-важното е човекът да си хапва и пийва добре. Разрешението е постигането на едно животинско щастие. Много преди тях други биха назовали подобно щастие с друга дума.

Ние мечтаем да създадем за нациите друго щастие, различно от щастието, изградено върху подчинението. За турския фелах такова щастие се осигурява със сопата, за руския мужик - с камшика, а за английския войник - с деветоопашата котка.10 Тези социалисти, извън социализма, може би без да осъзнават това, се явяват последователи на Жозеф дьо Местр и на Ансилон 11. Тези обвързани със завършения факт теоретици наивно вярват, че се ръководят от демократични намерения, и проповядват енергично “принципите на 1789 година” 12. Нека подобни философи и неволни поддръжници на един поносим деспотизъм се позамислят дали като надъхват масите с отричащи свободата доктрини, като презареждат умовете с користолюбие и фатализъм, като насищат с материализъм настоящата обществена ситуация и излагат хората на последствията, които носи той, дали те не разбират прогреса по начина, по който го възприема добродушният човечец, който приветствува издигането на всяка нова бесилка с думите: “Чудесно! Досега си имахме само познатата стара дървена бесилка, днес с напредването на века вече си имаме  нова хубава каменна бесилка, която ще може да се използва за нашите деца и внуци.”

 

IV

 

Да си със сит стомах, с напълнени черва, със задоволено благоутробие, разбира се, е важно, но това означава, че ти си просто едно животно. Човек би трябвало все пак да има някаква по-висока амбиция.

Добре е, разбира се, да получаваш добра заплата. Хубаво е да имаш твърда почва под краката си и високо възнаграждение. Мъдрецът обича да не му липсва нищо. Умният човек обича да има осигурено положение. Едно осигурено с десет хиляди сестерции кресло е удобно и благословено място, новопроизведените богаташи се радват на свежи лица и добро здраве, човек живее по-добре, когато се възползва от спокойните, добре платени, синекурни длъжности; съсловието на едрите финансисти, натрупало печалби, си осигурява приятен живот; ако си добре приет в двора, значи си добре обезпечен, а семейството ти разполага с добре закръгленоо състояние; що се отнася до мен самия, пред всички тези осигурени удобства, бих предпочел стария, пропускащ вода кораб, на който спокойно усмихнат си плува епископ Quotvultusdeus 13.

Съществува, обаче, нещо друго, което стои над задоволяването на естествените потребности. Целта на човека не съвпада с целта на животното.

Необходимо е известно морално извисяване. Животът на народите, както и животът на индивидите, има мигове на падение; подобни мигове, разбира се, отминават, но следите от тях не бива да остават. Понастоящем се очертава тенденцията човекът да изпадне до нивото на задоволяване на благоутробието; човекът трябва да се издигне отново на нивото на душата в него, да се разположи на нивото на собствения си ум. Умът, ето това е върховният повелител, който трябва да възстанови властта си. Социалният въпрос изисква днес повече от всякога да бъде пренасочен към отстояването на човешкото достойнство.

Сегашният непосредствен, неотложен дълг на писателите е да напътстват човека към човешка цел, да усъвършенствуват преди всичко интелекта в него, а по-сетне животното; да пренебрегнат плътта, докато все ощге се презира мисълта, и да дават пример чрез личното си отношение към плътта, към потребностите на тялото им.

Точно така са постъпвали гениите през всички отминали епохи.

Вие питате с какво могат да бъдат полезни поетите; отговорът е прост: да въвеждат сред хората светлината на цивилизацията.

 

V

 

Досега се създаваше литература само за образованите съсловия. Ние вече споменахме, че най-вече във Франция литературата непрекъснато се е стремяла да се превърне в кастово занимание. Да бъдеш поет е означавало да бъдеш непременно сред преуспелите големци. Не всички думи имат право да навлизат в литературния език. Речникът приема или не приема вписването им. Речникът проявява своя собствена воля. Представете си ботаниката да твърди, че дадено растение не съществува, природата да предлага плахо някое насекомо на ентомологията, а тя да го отрича като неприемливо. Представете си, че астрономията се заеме да оспорва съществуването на звездите. Ние си спомняме думите, които бяха казани по време на едно заседание на Академията от академик, днес покойник: “Френският се говори във Франция само през седемнадесети век, и то в продължение едва на дванайсет години; вече не помним точно през кои години.” Време е да се изостави подобен маниер на разсъждение. Демокрацията го изисква. Сегашното разширяване на знанието изисква нещо друго. Време е да напуснем колежа, конклава, да се освободим от разделенията, от педантичните търдения, от униженото изкуство, от затворените съзаклятнически сдружения. Поезията не понася котериите. В днешно време много усилия се насочват към съживяване на мъртвите неща. Трябва да се противопоставим на подобна тенденция. Трябва да насочваме вниманието си към тези истини, чието потвърждаване е неотложно. Времето на препоръчваните в школските учебници произведения за полагане на матурата, на комплиментите в стихове и проза, на издиганите като балдахин над главата на някой си крал трагедии, на вдъхновението облечено в церемониални одежди, на раздаващите правосъдие в поезията перуки във форма на слънца, на “Поетическите изкуства”, които забравят Лафонтен и приемат Молиер с уговорката “може би”, на критиците като Плана 14, кастриращи Корней, на превзетите ценителки на литературата, на затваряната между четири стени, ограничавана от наставленията на Квинтилиан, Лонгин, Боало и Ла Арп 15 мисъл, на всичко онова, с което се обременява официалното народно образование, отдавна е отминало. Епохата, назована Великият век, който несъмнено е представителен век, всъщност е времето на литературния монолог. Нима може да се проумее подобно странно явление: литература, която всъщност представлява апарте, т.е. реплика встрани! Струва ни се, че върху фронтона на подобно изкуство биха могли да бъдат изписани думите: “Влизането забранено!” Що се отнася до нас, ние си представяме поезията само с широко отворени врати. Настъпва времето да се издигне лозунга “Всичко за всички”. Това, което сега е нужно на цивилизацията, вече пораснало момиче, е една литература за народа.

1830 година откри спора, литературен на повърхността, социален и човешки в основата му. Настъпва моментът да направим заключението. В изводите стигаме до една литература, която си поставя следната цел: Народа. Народът означава Човека.

Авторът на тези страници включи преди трийсет и една години в предговора на “Лукреция Борджия” често повтаряната оттогава фраза “Поетът носи отговорност за душите”. Днес той би добавил следното, ако си струва труда да бъде изричано, като не изключва възможността да греши: тази фраза, родила се в ума му, всъщност представлява правилото, от което той се е ръководил през целия си живот.

 

VI

 

Макиавели представя народа по необичаен начин. В политиката си той като че ли се стреми да запълва докрай мярата, да кара чашата да прелива, да преувеличава ужаса от управлението на княза, да нагнетява потисничеството, за да предизвика бунт сред потиснатите, да кара обожанието да избликва в ненавист, да притиска масите. Той зарежда деспота с деспотизъм, с намерението да го взриви. Тиранът се оказва в ръцете му като страховита бомба, готова всеки миг да избухне. Макиавели организира съзаклятие. В полза на кого? Срещу кого? Отгатнете. Възхвалата му на кралете би могла да създава само крале убийци. Той увенчава главата на своя княз с диадема от престъпления, с тиара от пороци, с ореол от безсрамия и ви приканва да благоговеете пред така създаденото от него своеобразно чудовище, което ви подсказва, че очаква да му бъде отмъстено. Той прославя злото, като намига към мракобесието. А там, притаен в мрака, чака Хармодий 16. Макиавели, режисьорът на княжеските атентати, слугата на Медичите и на Борджиите, е бил изтезаван през младостта си, загдето се е възхищавал от Брут и Касий 17. Възможно е да е заговорничил със Зодерини за освобождението на Флоренция 18. Дали си спомня това! Дали е продължил замисъла си? Всеки негов съвет е следван както светкавицата от неясен тътнеж из облаците, от обезпокояващ звук. Какво е искал да каже? На кого се заканва? Дали съветът, който дава, е в полза или във вреда на този, на когото го дава? Един ден във Флоренция, в градината на Козмо Ручелай, в присъствието на херцога на Мантуа и на Джовани де Медичи, който по-късно оглавява Черните банди на Тоскана, Варки, противникът на Макиавели 19, чува как последният съветва двамата князе: “Не позволявайте на народа да прочете нито една книга, дори моята.” Любопитно е да съпоставим тази фраза със съвета, даден от Волтер, на херцог дьо Шьоазол 20, съвет, отправен към министъра, намек към краля. “Оставете зяпачите да четат нашите глупости. От четенето, господине, няма никаква опасност. От какво би могъл да се страхува един велик крал като краля на Франция? Народът си е просто утайка от изроди, а четенето на книги всъщност е празна работа.” Не позволявайте на хората да четат, оставете хората да четат всичко; тези два противоположни съвета съвпадат по смисъл много повече, отколкото се предполага. Волтер, скрил ноктите си, издува своя гръб като котарак в краката на краля. Волтер и Макиавели са двама, предизвикващи ужас, потайно действуващи революционери, различни един от друг във всяко отношение, и все пак еднакви по природа, като се има предвид дълбоката им омраза към господаря, маскирана като ласкателство. Единият е дяволски хитър, другият е дяволски опасен. Владетелите на шестнайсети век имат за теоретик на своите безчестия и за загадъчен царедворец Макиавели, един възторжен мъж с потайни намерения. Има ли нещо по-ужасно от това да бъдеш ласкан от свинкс! Много по-добре е да бъдеш ласкан, както Луи ХV, от котарак.

Изводът от всичко това: карайте народа да чете Макиавели; накарайте го да чете и Волтер.

Макиавели ще му вдъхва страх, а Волтер - презрение спрямо коронованото престъпление.

Но душите трябва да търсят преди всичко великите, лесно разбираеми поети, независимо дали са нежни като Вергилий или язвителни като Ювенал.

 

VII

 

Няма спасение извън прогреса на човека, осъществен от напредничавите умове. Образовайте! Поучавайте! Всички революции на бъдещето са обхванати от тази фраза: безплатното и задължително образование. Изяждайте книгите.

Широкообхватното интелектуално образование трябва да се увенчае с изясняването на най-великите творения. Издигайте високо авторитета на гениите.

Навсякъде, където има струпване на хора, трябва да се учреди специална служба, обществен тълкувател на великите мислители.

Който изрича велик мислител, казва всъщност благотворящ мислител.

Постоянното присъствие на красотата в творенията на поетите ги поддържа на върха на образованието.

Никой не може да прецени количеството светлина, което се излъчва от срещата на народа с гениите. От свързването на душата на народа с душата на поета ще се захранва Волтовата батерия на цивилизацията.

Дали народът ще разбере това великолепно образование? Несъмнено. Ние не познаваме нищо, което да е прекалено велико за народа. Народът е с велика душа. Никога ли не сте ходили на безплатно представление в празничен ден? Какво ще кажете за публиката? Виждали ли сте по-спонтанна и по-интелигентна публика? Виждали ли сте в гората разлюлените от вятъра дървета? Кралският двор във Версай се възхищава, когато някоя военна част изпълнява някакво упражнение, докато народът се втурва обезумял към красивото. Той се трупа, блъска се, обединява се, омесва се, слива се в едно цяло в театъра; превръща се в живо тесто, което поетът ще омеси. Мощният палец на Молиер след малко ще се отпечата върху него; показалецът на Корней ще остави неизличима следа върху безформената маса. Ка




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 758033
Постинги: 582
Коментари: 49
Гласове: 299
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930