Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01 12:08 - ВИКТОР ЮГО - "У И Л Я М Ш Е К С П И Р" - 7 Подбор и превод на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 287 Коментари: 0 Гласове:
0



ЧЕТВЪРТА КНИГА 

КРИТИКАТА

I

Всичките пиеси на Шекспир, с изключение на двете - "Макбет" и "Ромео и Жулиета", тридесет и четирите пиеси от тридесет и шестте, предлагат на изследователя една характерна особеност, която и днес като че ли се изплъзва дори от най-известните коментатори и критици като братята Шлегел и господин Вийомен 1, например, остава неразгледана в забележителните им изследвания, макар че не бива да се оставя необяснена. Това е паралелното действие, което преминава през драмата и я отразява в умален мащаб. Наред с бурята в Атлантическия океан се проследява бурята в чаша вода. Така Хамлет създава до себе си още един Хамлет; той убива Полоний, бащата на Лаерт, и ето че Лаерт се оказва спрямо него в съвсем същата ситуация, в която се намира самият той по отношение на Клавдий. В пиесата се оказват двама бащи, които трябва да бъдат отмъстени. Би могло да има и два призрака. Така е и в "Крал Лир", където един до друг и един срещу друг са Лир, разочарован от дъщерите си Гонерил и Ригън и утешаван от дъщеря си Корделия, и Глостър, предаден от сина си Едмънд и подпомаган с обич от сина си Едгар. Идеята се раздвоява, става ехо на самата себе си, една второстепенна драма повтаря и се развива паралелно с главната драма, действието привлича около себе си своята луна, едно по-малозначимо, подобно нему действие; разсечено на две единство, това наистина е необичайно. Паралелните действия са остро критикувани от няколко коментатори, които са ги открили. Ние в никакъв случай не можем да се присъединим към подобни упреци. И все пак не означава ли това, че одобряваме и приемаме за правилни паралелните действия? Съвсем не. Просто ги установяваме и това е всичко.

Драмата на Шекспир, заявихме това най-решително още през 1827 година, за да се разграничим от всякакво подражание, драмата на Шекспир е присъща само за Шекспир; такава драма е напълно органична за този поет; в нея той се чувствува у дома си; тя отразява самия него. Това предопределя абсолютно личните му нововъведения; подчертано индивидуалните му предпочитания, които съществуват, без да имат силата на закони.

Тези паралелни действия са чисто шекспировски. Не ги допускат нито Есхил, нито Молиер и би трябвало да се съгласим с Есхил и Молиер. Тези паралелни действия освен това напомнят за шестнадесети век. Всяка епоха разполага със своя тайна запазена марка. Всеки век си има свой подпис, който полага под шедьоврите си, а ние трябва да умеем да го разчитаме и разпознаваме.

Шестнадесети век не се разписва като осемнадесетия. Ренесансът е време на проницателността, време на размисъл. Духът на шестнадесети век се отразява в огледала; всяка идея на Ренесанса се състои от две симетрични части. Погледнете амвоните в църквите. Благодарение на удивителното си, изящно изкуство Ренесансът отразява непрекъснато в симетрия Стария и Новия завет. Паралелното действие се открива непрекъснато и навсякъде. Символът обяснява героя, като повтаря всеки негов жест. Ако върху някой барелеф е изобразен Йехова, жертвуващ своя син, в съседство с него непременно се разполага друг барелеф, който изобразява жертвуващия своя син Авраам. Йона престоява три дни в кита, а Иисус три дни в гроба, пастта на поглъщащото Йона чудовище съответства на адската паст, погълнала Иисус.

Скулпторът, изваял амвона на Фекан, разрушен така глупаво, стига дотам, че представя свети Йосиф като съответствие, знаете ли на кого? На Амфитрион.

Тези необичайни контрапункти са една от характерните черти на това велико, проникновено, изискано и величествено изкуство, изкуството на шестнадесети век. Няма нищо по-любопитно от изгодата, която се извлича от Свети Христофор. През средните векове и през шестнадесети век в картините и скулптурите Свети Христофор, добрият великан, провъзгласен за светец от Деций през 250 година, почитан от боландистите 2 и без колебание възприеман от Байе, неизменно е изобразяван с три лица. Това е основанието за създаване на триптих. Представя се най-напред един първи Носещ-Христос, един първи Христофор, това е Христофор с детето Иисус на раменете си. След това бременната Богородица е също своеобразен Христофор, тъй като носи в себе си Христос; накрая кръстът е също своеобразен Христофор; и той носи върху себе си Христос. Изтезанието включва и майката. Разтрояването на идеята е обезсмъртено от Рубенс в катедралата на Анверс. Раздвоената или разтроена идея е отличителна характеристика на шестнадесети век.

Шекспир, верен на духа на своето време, е трябвало да прибави отмъщаващия за своя баща Лаерт към отмъщаващия за своя баща Хамлет и да направи така, че Хамлет да бъде преследван от Лаерт и в същото време да преследва Клавдий; принуждава се да допълва синовното милосърдие на Корделия със синовното милосърдие на Едгар; да представя пред нас двама сломени бащи, изнемогващи под тежестта на неблагодарността на неизпълняващите синовните си задължения деца, всеки от които изгубва по свой начин двата вида светлина. Лир полудява, Глостър ослепява.

И така! Възможно ли е да няма критики? Не. Възможно ли е да няма порицание? Не. Можете ли да обясните всичко? Да. Геният е неделима величина и като сходен с природата иска да бъде възприеман като нея - чисто и непредубедено. Планината трябва да се покори или да се откажем от изкачването й. Има хора, които са склонни да критикуват Хималаите камък по камък. Етна се разпалва и започва да бълва, да изхвърля плам, гняв, лава и пепел; те вземат везните и започват да мерят пепелта щипка по щипка. (Quot libras in monte summo? 3) Междувременно изригванията на гения продължават. Всичко в него си има своя смисъл. Това е така, защото сянката е обратната страна на светлината му. Димът произлиза от пламъка му. Бездната е условие за извисяването му. Ние обичаме повече едно, по-малко друго, но замлъкваме, когато усетим присъствието на Бога. Ние сме сред гората му; изкривяването на някое дърво в нея е негова тайна. Мъзгата знае какво да прави. Коренът познава своя занаят. Ние приемаме нещата такива, каквито са; ние сме в пълно съгласие с всичко, което е превъзходно, нежно или великолепно, приемаме с разбиране шедьоврите, не възприемаме един от тях с намерението да отречем другия, не изискваме от Фидий да извайва катедрали, нито Пинегрие 4 да остъклява храмове; храмът е хармония, катедралата е загадка; това са два различни начина за представяне на възвишеното; не бива да изискваме от Мюнстер съвършенството на Партенона, нито от Партенона величието на Мюнстер. Ние сме до такава степен своенравни, че сме предоволни от всичко, което е красиво. Не упрекваме пчелите, които ни дават мед, че имат жило. Отказваме се от правото да критикуваме краката на пауна, песента на лебеда, перата на славея, гъсеницата на пеперудата, бодила на розата, миризмата на лъва, кожата на слона, бълбукането на водопада, семките на портокала, неподвижността на Млечния път, соления вкус на океана, петната по Слънцето, голотата на Ной.

Quandoque bonus dormitat 5 е позволена Хораций. Ние го приемаме. Това, в което сме убедени, е, че Омир не би го казал за Хораций. Просто не би си направил труда. Орелът би приел цвъртящото колибри като очарователно създание. Съгласен съм, че е приятно, когато човек чувствува, че превъзхожда другите и може да каже: "Омир е дете; Данте е хлапак." Това предполага добродушна усмивка. Защо да не се посмачкат малко някои бедни гении? За абат Трюбле 6 вероятно е било приятно да твърди: "Милтън има още да се учи." Доста духовити трябва да са били онези, които намират, че на Шекспир му липсва духовитост! Такива са Ла Арп, Дьоландин и Оже 7; те са били или ще се озоват в Академията. "Всички велики хора са изпълнени с екстравагантности, с лош вкус и детински прищевки." Красиво звучаща присъда! Подобни маниери гъделичкат сладострастно онези, които ги притежават; и така, когато се твърди, че "този великан е дребен", човек трябва да си представя, че той е велик! Всеки се изказва по свой начин. Що се отнася до мен, аз, който говоря сега, се възхищавам от всичко като някой недодялан човек.

Ето, това е причината, която ме накара да напиша тази книга.

Да се възхищаваш. Да се въодушевяваш. Реших, че в нашия век би било добре да се даде пример за подобна глупост. 

III

И така, не очаквайте никаква критика. Аз съм човек, който се възхищава от Есхил, от Ювенал, от Данте, от всички, взети заедно, разглеждани като единна общност. Съвсем нямам намерение да разобличавам на дребно тези велики благодетели. Това, което определяте като недостатък, аз определям като отличителна черта. Аз просто ги приемам и им благодаря. Не приемам чудесата, завещани от човешкия дух по инвентарен списък. Ако ми подарят Пегас, никога не бих гледал зъбите му. Шедьовърът ми предлага гостоприемство и аз влизам във владенията му със свалена шапка; намирам лицето на своя домакин винаги красиво. Независимо дали е Уил или Шекспир. Възхищавам се както от Уил, така и от Шекспир. Предлагат ми, да речем, Фалстаф, приемам го и се възхищавам от empty the jordan 8. Възхищавам се от обезумелия му крясък: "Плъх!" Възхищавам се от каламбурите на Хамлет, от злодейските убийства на Макбет, от вещиците, представящи "смехотворно представление", от the buttock of the night 9; от избодените очи на Глостър. Умът ми не може да се освободи от тези подробности.

След като скоро имах честта да бъда наречен "глупак" от неколцина писатели и известни критици, донякъде и от моя прославен приятел Ламартин 10, аз държа да си заслужа това определение.

Но нека завършим с едно по-прецизно обобщение на онова, което имаме да кажем за Шекспир.

Орест, този предопределен от съдбата по-голям брат на Хамлет, в никакъв случай не е, вече уточнихме, единствената връзка между Есхил и Шекспир; посочихме и една, не толкова лесна за откриване връзка между "Прометей " и "Хамлет". Тайнственото родство между двамата поети се проявява отчетливо по отношение на същия този Прометей и което е още по-странно - относно проблем, който досега се е изплъзвал на изследователите и критиците. Прометей е праотецът на Меб. 11

Нека сега докажем изказаното предположение.

Прометей, както всички превърнали се в легенда персонажи, като Соломон, Цезар, Мохамед, Карл Велики, Сид, Жана д"Арк, Наполеон, си има свое потомство според две тълкувания на историята и на приказката: Прометей, създателят на хората, е едновременно създател на будни умове. Той е баща на една династия Божествени създания, чиято родова връзка е съхранена в древните фаблиа: Елф, наричан Бързия, син на Прометей; след него Елфен, цар на Индия; после Елфинан, основателят на Клеополис, града на феите; следва Елфилен, строителят на златната стена; след него Елфинел, победителят в битката с демоните; Елфант, който построява Пантей изцяло от кристал; Елфар, убиецът Бицефала и Трицефала; Елфинор Магьосника, своеобразен Салмоне, който издига над морето тътнещ като гръмотевица мост от мед (non imitabile fuimenaere et cornipedum pulsu simularat equorum 12; следват седемстотинте принцове; след тях Елфиклеос Мъдрия, Елферон Красивия, после Оберон, накрая Меб 13. Възхитителна притча, която чрез дълбок смисъл свързва звездното с микроскопичното и безкрайно голямото с безкрайно малкото.

По този именно начин дори и най-дребното при Шекспир се свързва с титана на Есхил.

Феята, пътуваща върху носовете на заспали мъже в каляската си с таван от крило на скакалец, теглена от осем впрегнати в лунни лъчи и подкарвани с камшик от девичи коси мушички, феята атом води потеклото си от чудотворния титан, крадец на звездния огън, на Кавказ, с една ръка върху Каспийските порти, а с другата - върху портите на Арарат, със стъпало, загвоздено при извора на Фазис, а с другото - при Валидус-Мурус 14, така че да се затвори проходът между планината и морето; великан, чийто огромен, тъмен профил, според изгрева и залеза на слънцето, се проектира ту върху Европа, чак до Коринт, ту върху Азия, чак до Бангалор 15.

От друга страна Меб, назовавана с другото й име Танакил, притежава изплъзващата се безплътност на съня. Под името Танакил тя е жена на Тарквиний Стари, изпрела за юношата Сервий Тулий 16 първата туника, която този млад римлянин облича, след като сваля късата си тога. Оберон, както се оказва, е именуван Нума, е негов чичо. В "Юон от Бордо" 17 тя се назовава Глорианд и има за любовник Юлий Цезар, а Оберон е неин син; у Спенсър 18 се нарича Глориана, а Оберон е неин баща; у Шекспир се нарича Титания, а Оберон е неин мъж 19. Титания е името, което свързва Феб с Титана, а Шекспир с Есхил.

IV

Един уважаван в наше време мъж, известен историк, даровит оратор, превеждал вече Шекспир у нас, греши, според нашето мнение, когато съжалява или като си дава вид, че съжалява, че Шекспир оказва твърде слабо влияние върху театъра на деветнадесети век. Не бихме могли да споделим неговите съжаления. Независимо чие влияние, дори влиянието на Шекспир, едва ли би могло да промени самобитността на литературното развитие в наше време. "Системата на Шекспир - твърди по повод на това развитие уважаваният и почитан писател - би могла да предложи, според мен, някои насоки, които геният би трябвало да следва в работата си." Ние никога не сме поддържали подобно мнение и побързахме да го отхвърлим още преди четиридесет години. За нас Шекспир е гений, а не система. Изложихме вече становището си по този въпрос и ще изясним по-подробно позицията си по-долу; но нека заявим още отсега, че всичко, което е създал Шекспир, е създадено веднъж завинаги. Така че няма никакъв смисъл да го прекрояваме. Възхищавайте му се, критикувайте го, но не го преработвайте. То е вече създадено.

Един починал неотдавна уважаван критик, господин Шодсег, подхваща същия упрек по отношение на романтиците: "Възкресиха Щекспир - пише той, - без да го последват. Романтическата школа никога не е подражавала на Шекспир. Тъкмо там е грешката й." Тъкмо там обаче, според нас, е заслугата й. Всички я укоряват за това, ние я хвалим. Съвременният театър си е това, което е; остава верен на себе си. Неговият девиз гласи: "Sum" non sequor" 20. Съвременният театър не принадлежи на никаква "система". Той си има свои собствени закони и следва само тях. Има свой собствен живот и следва само него.

Драмите на Шекспир обясняват човека в определен момент. Човекът си отива, драмата остава, тъй като нейното неизменно съдържание си остава животът, сърцето, светът и, общо взето, шестнадесетият век. Тя нито продължава, нито започва отново. Друг век. Различно изкуство.

Съвременният театър вече не следва нито Шекспир, нито Есхил. И без да изброяваме най-различните причини, които ще изредим по-късно, ние си представяме в какво затруднение би изпаднал онзи, който би пожелал да избира между двамата поети с намерението да им подражава или да ги преписва.

Есхил и Шекспир са като че ли родени да доказват, че противоположностите също могат да предизвикат възхищение. Изходната точка на единия е абсолютно противостояща на изходната точка на другия. Есхил, това е концентрацията; Шекспир, това е разпръскването. Единият би трябвало да бъде аплодиран, че е съсредоточен; другият би трябвало да бъде аплодиран, че е разпилян; за Есхил е присъщо единството, за Шекспир - превъплъщаването. Двамата си поделят Бога. И тъй като подобни интелекти са винаги завършени, в цялостната драма на Есхил може да се проследи последователното разгръщане на освободената страст, а широкообхватната драма на Шекспир - съсредоточаването на всички проявления на живота. Единият тръгва от единството и стига до многообразието; другият тръгва от многообразието и стига до единството.

Това се проявява завладяващо отчетливо особено когато се съпоставят "Хамлет" и "Орестията". Две изключително близки по съдържание творби, опакото и лицето на една и съща идея, които като че ли са написани нарочно, за да докажат до каква степен двама различни гении, посветили труда си на един и същи проблем, създават две различни произведения.

Лесно е да се установи, че съвременният театър, добре или зле, си проправя собствен път между гръцкото единство и Шекспировото многообразие.

V

Да оставим за по-късно въпроса за съвременното изкуство и да се върнем в обсега на по-всеобхватната преценка.

Подражанието е винаги безплодно и отблъскващо.

Що се отнася до Шекспир, тъй като сега се вглеждаме в поета Шекспир, той е в най-висша степен пример за всеобхватен човешки гений, но, подобно на всички истински гении, си остава образец за всеки, неповторимо самобитен, индивидуален ум. Може да се приеме като закон: поетът тръгва от себе си, за да стигне до нас. Това именно го прави неподражаем.

Анализирайте Шекспир, изследвайте го в дълбочина и ще установите реалността, с която той отстоява самия себе си. Не очаквайте никакво отстъпление от собственото му Аз. Той, разбира се, не е егоист, а просто волеви човек. Иска да създаде нещо. Дава заповедите си на изкуството, разбира се, в границите на своето творческо дело. Така че нито изкуството на Аристофан, нито изкуството на Плавт, нито изкуството на Макиавели, нито изкуството на Калдерон, нито изкуството на Молиер или на Бомарше, нито която и да е форма на изкуството, всяка от които е плод на своеобразния живот на някои гений, не биха се подчинявали на заповедите, дадени от Шекспир. Изкуството, разбирано по този начин, представлява необхватно равенство и неизмерима свобода; равноправните и свободните населяват едни и същи владения.

Едно от великите достойнства на Шекспир е, че не би могъл да служи за образец. За да си дадете сметка за неподражаемата му самобитност, отворете първата попаднала ви негова пиеса и ще установите, че това неизменно, най-напред и преди всичко е Шекспир.

Има ли нещо по-лично от "Троил и Кресида"? Предизвикваща смях Троя. Пред вас е "Много шум за нищо", трагедия, която завършва с всеобщо веселие. Вземете "Зимна приказка", пасторална драма. В своето творчество Шекспир се чувствува у дома си. Искате ли да разберете какво е деспотизъм, вгледайте се във фантазията му. Колко силно е желанието му да мечтае! Колко неудържимо ни влече към главозамайването! На каква висота се въздигат неяснотата и несигурността! Съновиденията изпълват до такава степен някои от неговите пиеси, че човекът в тях губи облика си и се появява пред нас по-скоро като облак, отколкото като човек. Анжело в "Мяра за мяра" е всемогъщ повелител на мъглите. Той се разпада и изчезва. Леонт от "Зимна приказка" е своеобразен Отело, който се разпръсква във въздуха. В "Цимбелин" ни се струва, че Якимо ще се превърне в Яго, а той постепенно изчезва. Навсякъде сноват съновидения. Вгледайте се как преминават Мамилий, Постум, Хермиона, Пердита.21 В "Бурята" херцогът на Милано има "храбър син", който е като съновидение в съновидението. С него може да говори само Фердинанд и никой друг не може да го види. Тъпо животно се превръща в разумен човек, потвърждение за това е градският стражар в "Мяра за мяра". Един глупак отведнъж придобива ум, свидетелство за това е Клотен в "Цимбелин". Кралят на Сицилия ревнува краля на Бохемия. Бохемия има свое море. Овчарите събират деца по бреговете му. Тезей, херцог, се жени за Иполита, амазонка. Във всичко се намесва Оберон 22. Защото в тези пиеси желанието на Шекспир е да се отдаде на мечтанията си; на размислите си се отдава в други пиеси.

Нека добавим, че там, където мечтае, не престава да размишлява, обзет от по-друга, но неизменна вглъбеност.

Оставете на спокойствие гениите, отдали се на самобитния си талант. Има нещо нецивилизовано в тези потайни радетели за цивилизацията. Както в комедиите им, така и в шутовските им игри, както в смеха им, така и в усмивката им се крие нещо неузнаваемо. От тях лъха свещеният ужас, предизвикан от изкуството, всемогъщият страх от смесеното с реалност въображаемо. Всеки от тях е сам в пещерата си. Те са лесно разбираеми, но неподражаеми. Трудно би могъл да се намери хипопотам, който да подражава на рева на слона.

Лъвовете никога не се имитират един друг.

Дидро не би могъл да пренапише Бейл 23. Бомарше не може да повтори точно Плавт и не се нуждае от Дав, за да създаде Фигаро 24. Пиранезе не се е вдъхновявал никога пряко от Дедал 25. Исай не би започнал отново да проповядва онова, което е проповядвал Мойсей.

Един ден на остров Света Елена господин Дьо Лаказ 26 заговаря Наполеон: "Господарю, след като станахте господар на Прусия, аз на ваше място бих измъкнал от гробницата край Потсдам, където се намира изложена, сабята на великия Фридрих и бих я препасал на кръста си." - "Глупак - отговаря Наполеон, - аз винаги си носех моята сабя."

Творчеството на Шекспир е абсолютно съвършено, непостижимо, властно, налагащо се, неповторимо, самостойно, неподдаващо се на сравнение, величествено в излъчването си, неподатливо за отразяване и настояващо неотстъпно да си остане безподобно.

Имитирането на Шекспир би било безумие, така както имитирането на Расин би било глупост. 

VI

Мимоходом нека се уточним относно много често употребявания по всякакъв повод израз (Profanum vulgus 27), възприет от един поет, подсилван от педантите. Това се превръща в оръжие, с което си служат всички. Нека уточним смисъла на този израз. Какво означава "невежествена тълпа"? Училището казва: това е народът. А ние твърдим: това е училището.

Но нека най-напред дадем определение на думата "училище". Какво трябва да се подразбира, когато изричаме думата "училище"? Нека разясним. Училището е сбор от педантични наставници; то е литературен израстък към бюджета; училището, това са интелектуални мандарини, налагащи се в различните степени на официалното, разрешено от държавата образование, в пресата, в държавата, от оценката на местния театър до проверените, подпечатани и широко разпространявани, изготвени понякога изискано от верните на полицията републиканци, биографии и енциклопедии; училището е класическата схоластична правоверност, обградена от непрекъсната защитна стена, античността на Омир и Вергилий, коментирана от литератори-чиновници с диплома; своеобразен Китай, представящ се за Гърция; училището, това е многосъставно образувание, представляващо обществения организъм, в който влизат: науката на педагозите, историята на историографите, поезията на лауреатите, философията на софистите, критиката на магистрите, строгият надзор на педантите, религията на лицемерите, свянът на престорено свенливите, метафизиката на сдружените, справедливостта на наемниците, старостта на болнавите млади хора, които са претърпели операция, ласкателството на царедворците, възхвалата на угодниците, независимостта на слугите, увереността на ограничените и дребни души. Училището ненавижда Шекспир. То го залавя на местопрестъплението, когато общува с народа, скимтейки по площадите, "просташки" откровен с всички, общуващ с всички на ежедневен език, издаващ човешки плач като новородено, приеман от тези, които приема, приветствуван с почернели от катрана ръце, възхваляван от прегракналите гърла на капналите от умора работници. Драмата на Шекспир е простонародна. Училището се възмущава и наставлява (Odi profanum vulgus 28). В тази пусната на свобода поезия има твърде много демагогия; "авторът на "Хамлет" се принася в жертва на тълпата".

Тъй да бъде. Поетът "се принася в жертва на тълпата".

Нима може да има нещо по-велико от това.

На преден план навсякъде в драмите му шествуват, облени в ярка светлина, съпровождани от фанфари, силните на деня, следвани от хората им, потънали в злато. Поетът никога не се вглежда в тях или ако ги забележи, отминава ги с презрение. Той вдига очи нагоре и се взира в Бога; след това свежда погледа си и го вперва в народа. Тълпата, изпълняваща ролята на съдбата, това натрупано, необозримо и зловещо страдание, това достойно за най-висока почит простолюдие от дрипльовци и невежествени люде остава сред най-дълбокия мрак, някъде отзад, остава невидимо под покривалото на нощта. Хаос от души. Това множество от глави се вълнува едва забележимо, както талазите на морето нощем. От време на време, като внезапни вихрушки над водата, по повърхността му изплуват най-различни катастрофи: войни, чума, фаворитка или глад. Всяка от тях предизвиква краткотраен вихър, но на дъното болката си остава недостижима като дъното на океана. Отчаянието се наслагва като неопределимо, предизвикващо ужас олово. Последната дума на бездната предизвиква пълно вцепенение. Това всъщност е нощта. Навъсеното море на бедните, разположено под дебели, заупокойни пластове, отвъд които всичко си остава неразчленимо.

Там потисканите люде мълчат; не знаят нищо, не могат нищо, не искат нищо, не мислят нищо, само страдат (Plectuntur Achivi 29). Те са гладни и премръзнали. Плътта им се подава разголена, без свян, през дупките на дрипите им; кой е виновният за дрипите им? Пурпурните одежди. Голотата на девите е следствие от голотата на одалиските. От изстисканите дрипи на момичетата от народа се отронват перлите, с които се разкрасяват Фонтанж и Шатору 30. Гладът на дрипльовците позлатява Версай. Всички тези живи и умиращи сенки се движат, всички тези ларви са сковани от агония, майките нямат мляко, бащите нямат работа, за умовете им няма никаква просвета; ако в тази крайна мизерия се появи някоя книга, тя скоро заприличва на стомна, която излива в тези зажаднели за знание умове само застояла и блудкава вода. Цели фамилии се намират в бедствено положение.

Общността на безправните е смъртнобледа; всички те се влачат в предсмъртни издихания, изгубили дори порива да обичат; но може би без да знаят самите те, докато превиват в смирение гръб, от непробудената им съвест, в която е заложена правдата, сред глухия ропот на смесените им немощни дихания се надига някакъв неясен глас, тайнствена мъгла от думи, който успява сричка по сричка, с трудноразбираемо произношение да изрече будещите недоверие слова: Бъдеще, Човечност, Свобода, Равенство, Прогрес. А поетът слуша и чува; гледа и вижда; свежда все по-надолу глава и заплаква; но изведнъж, извисил се на необикновена висота, успял да осъществи сред този непрогледен мрак собственото си преображение, се възправя страховит и нежен, застава над всички тези клетници, над онези, които са горе, и над тези, които са долу, вперва в тях излъчващ искряща светлина поглед. И иска сметка с гръмки призиви. И изрича: ето, това е следствието! И твърди: ето, това е причината! Спасителното средство е просветата (Erudimini 31). И заприличва на дълбок, изпълнен с човечност свещен пахар, който би могъл да излива само спускащата се от небето ръка и от който по земята заваляват едри капки: огън за потисниците, роса за потиснатите. Ех, страдалци, нима намирате, че това е грешно? Е, добре, ние пък намираме, че това е праведно. Намираме, че е праведно някой да заговори, когато всички страдат. Невежите, които се ползват от благата, и невежите, които понасят нещастията, изпитват еднаква нужда от образование. Законът, охраняващ братството, произлиза от закона, охраняващ труда. Времето на взаимното избиване е отдавна отминало. Сега настъпва времето на взаимната обич. В това именно се състои мисията на поета, да оповестява тези истини. Ето защо той трябва да бъде едновременно глас на народа и глас на простолюдието; т. е. носейки прогреса, поетът не бива да отстъпва пред натиска на фактите, независимо колко отблъскващи са те. Сегашната отдалеченост на действителността от идеала може да бъде измервана по различен начин. Нима жалкото съществуване, което води Венсан дьо Пол, не завършва представата за делото му. Първото задължение на поетите е да бъдат дръзновено смели пред естественото съчетаване на добри и лоши хора, пред метафората "народ", пред необозримия живот на множеството, сред което се оказват изгнаници - от селенията на радостта тези, които назовават бедняци. Полезно е, необходимо е духовният порив на народа да се влее в тези всемогъщи души. Народът винаги има да им каже нещо. Хубаво е човек да усети у Еврипид жизнелюбието на продавачките на билки от Атина, а у Шекспир духа на моряците от Лондон.

О, поете, принеси се в жертва на "простолюдието"! Принеси се в жертва на тези нещастници, на ограбените, на победените, на скитниците, на голтаците, на гладните, на низвергнатите, на отчаяните, принеси им в жертва, ако трябва и когато трябва, почивката си, състоянието си, радостта си, родината си, свободата си, живота си. Простолюдието, това е затъналият в мизерията човешки род. Простолюдието, това е мъчителното начало на народа. Простолюдието, това е най страшната жертва на мракобесието. Жертвай се за него! Жертвай себе си! Отстъпи пред преследванията, обречи се на изгнание както Волтер във Ферней, както Д"Обине в Женева, както Данте във Верона, както Ювенал в Сиена, както Тацит в Метимна, както Есхил в Гела, както Йоан в Патмос, както Илия в Ереб, както Тукидид в Тракия, както Исай в Азион-Габер 32. Жертвувай за него златото и кръвта си, която струва повече от златото; мисълта си, която струва повече от кръвта ти; любовта си, която е по-скъпа от мисълта; жертвувай за него всичко с изключение на справедливостта! Приемай жалбите му; вслушай се в жалбите му за собствените му грешки, за грешките на другия. Вслушай се в това, което ти признава, и в онова, което ти заявява. Напрегни слуха си, протегни му ръцете си, отдай му сърцето си. Прави всичко за него, само не му причинявай зло. Уви, то толкова страда, а не знае нищо. Поправяй грешките му, предупреждавай го за опасностите, образовай го, ръководи го, възпитавай го! Въведи го в школата на честността! Накарай го да изрича правилно истината, насочи го в пътя на разума, нека научи азбуката му, научи го да разпознава добродетелта, честността, щедростта и милосърдието. Разтвори широко книгата пред него! Бъди винаги внимателен, бдителен, добър, точен и скромен, когато се обръщаш към него. Разпалвай умовете, разпалвай душите, задушавай егоизма, давай пример. Бедните въплъщават мизерията; ти въплъщавай самопожертвуванието. Напътствувай, пръскай светлина, те имат имат нужда от теб, утолявай вековната им жажда. Учението е първата стъпка, животът е следващата. Бъди на тяхно разположение, чуваш ли? Върви винаги пред тях, бъди им светлина! Защото хубаво е силата да си има свой наставник - правото, прогресът да си има свой предводител - смелостта, съвестта да си има свой тиранин -. дългът, цивилизацията, да си има своя царица - свободата, невежеството да си има своя слугиня - просветата.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Братята Шлегел - Аугуст-Вилхелм (1767-1845) и Фридрих (1772-1829) фон Шлегел - литературни историци и теоретици на ранния немски романтизъм, предводители на Йенската школа; Абел-Франсоа Вийомен (1790-1870) - френски политик и литератор, професор по френска литература в Сорбоната.

2. Боландисти - членове на сдружение, предимно от йезуити, работещи върху сборник с жития на светци (ХVI в.).

3. Quot libras in monte summo? - Как може да се пази равновесие на върха на планина?

4. Луи Пинегрие (ХVII в.) - парижки художник, стъклописец.

5. Quandoque bonus dormitat. (Лат.) - Всякога, когато добре се наспи.

6. Никола Шарл Трюбле (1697-1770) - френски абат, писател и литературен критик.

7. Ла Арп - вж. бел. 8 в Предговор към "Кромуел" ; Антоан Франсоа Дьоландин (1756-1820) - френски литератор и ерудит; Луи Симон Оже - вж. бел. 62 към Втора част, I кн.

8. Empty the jordan. (Англ.) - Излей нощното гърне.

9. The buttock of the night. (Англ.) - Задницата на нощта.

10. Алфонс дьо Ламартин (1790-1869) - френски поет романтик, автор на "Курс за запознаване с литературата" (28 тома).

11. Мeб (мит.) - кралица на феите в английските фантастични приказки.

12. Non imitabile fuimenaere et cornipedum pulsu simularat equorum. (Лат.) - С бронз и тропот на конските копита нападала неподражаемата мълния

13. Имена на духове в скандинавската митология, символизиращи различните природни явления.

14. Каспийски порти - дефиле в Иранското плато; Портите на Арарат - дефиле в планината Арафат; Фазис - река в Колхида, считана в древни времена за граница между Европа и Азия; Валидус-Мурус (лат.) - вероятно се има предвид Китайската стена.

15. Бангалор - главен град на индийския щат Мизор.

16. Танакил - жена на Тарквиний Стари, петия древноримски цар; Сервий Тулий (VI в. пр. Хр.) - шестият древноримски цар.

17. "Юон от Бордо" - средновековна френска епическа поема (ХIII в.).

18. Вж. Шекспир, "Сън в лятна нощ".

19. Юго напомня за своeто изложение относно родословието на феите и духовете в „Предговор към "Кромуел" (1827).

20. Sum" non sequor. (Лат.) - Съществувам, не подражавам.

21. Изброени са колоритни персонажи от комедиите и романсите на Шекспир.

22. В средновековните поеми Оберон отначало е всемогъщ, мъдър магьосник, а по-късно цар на елфите, духовете на въздуха, т. е. Той е навсякъде.

23. Пиер Бейл (1647-1706) - вж. бел. 5, Втора книга.

24. Дав – персонаж в комедията на Плавт "Амфитрион" (II в. пр. Хр.); Фигаро - главен герой в комедията на Бомарше "Севилският бръснар" (1775).

25. Джанбатиста Пиранезе (1720-1778) - прочут италиански гравьор и архитект; Дедал - митичен архитект, механик и скулптор.

26. Еманюел Лаказ (1766-1842) - френски писател, секретар на Наполеон, останал при него докрай през годините на изгнанието му на о-в Света Елена, написал по-късно  "Спомени от Света Елена" (1823).

27. Profanum vulgus (лат.) - невежествена тълпа.

28. Odi profanum vulgus. (Лат.) - Мразя невежествената тълпа.(Вж. Хораций, "Оди", III, )

29. Plectuntur Achivi. (Лат.) - Гърците се наказват.

30. Мари-Анжелик, херцогиня дьо Фонтанж (1666-1681) - метреса на крал Луи ХIV; Мари-Ан, херцогиня Дьо Шатору (1717-1744) - любовница на крал Луи ХV.

31. Erudimini (лат.) - Обучавайте се.

32. Ферней - имението на Волтер, разположено в Източна Франция, непосредствено до границата с Швейцария; Метимна - град на о-в Лесбос, разположен на северозападното му крайбрежие; Гела - град в Сицилия, разположен на средиземноморския бряг; Патмос - гръцки остров в Егейско море от групата на Южните Споради; Ереб - град в Йордания; Ецион-Гавер - град в легендарната страна Едом, пристанище в Еланитския залив (дн. залив Акаба).

 

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 758037
Постинги: 582
Коментари: 49
Гласове: 299
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930