Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01 11:45 - ВИКТОР ЮГО - "У И Л Я М Ш Е К С П И Р" - 6 Подбор и превод на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 281 Коментари: 0 Гласове:
0



   ВТОРА КНИГА

 Т в о р ч е с т в о т о  н а  Ш е к с п и р

Върхови постижения

I

Предопределението на първоразрядните гении е всеки да претворява идеалната си представа за човека. Всички предлагат в дар на човечеството неговия портрет, едните, смеейки се, другите, плачейки, третите - обхванати от размисъл. Последните са най-великите. Плавт се смее и предлага на човека Амфитрион 1. Рабле се смее и предлага на човека Гаргантюа. Сервантес се смее и предлага на човека Дон Кихот. Бомарше се смее и предлага на човека Алцест 2. Шекспир размишлява и предлага на човека Хамлет. Есхил размишлява и предлага на човека Прометей. Първите са велики; Есхил и Шекспир са необхватни.

Тези портрети на човешката природа, оставени на човечеството като прощални дарения от тези минувачи, поетите, са рядко ласкателни, но са винаги точни, сходството с оригинала е пълно. Порокът, безумието или добродетелта са извлечени от душата и показани върху лицето. Застиналата сълза се превръща в перла; вкаменената усмивка след време започва да прилича на заплаха; бръчките изглеждат като бразди на мъдростта; свъсените вежди придават трагически облик на лицето. Подобна редица от превъплъщения на човек е постоянна поука за поколенията; всеки век прибавя по няколко образа към нея, понякога с напълно открити лица, и закръглени бузи като Масет, Селимена, Тартюф, Тюркаре и племенника на Рамо 3, понякога с изпити профили като Жил Блас, Манон Леско, Клариса Харлоу и Кандид 4.

Бог твори по интуиция, човек твори по допълненото от наблюдението вдъхновение. Това вторично претворяване е всъщност дейност, присъща на Бога, осъществявана от човека, когото обикновено назовават гений.

Поетът заема мястото и поема ролята на съдбата; измислянето на хора и събития е толкова необичайно, подражаващо й и неподвластно като нея, че някои религиозни секти изпитват ужас от него като намеса във властта на Провидението и назовават поета "лъжец"; съвестта на човека, уловена в момента на проявлението й и разположена в среда, която преодолява, ръководи и преобразява, ето това е всъщност драмата. В нея има нещо неподвластно, свободно боравене с човешката душа, което изглежда като изравняване с Бога. Изравняване, чиято тайна се обяснява, когато приемем, че Бог е вътре в човека. Това изравняване е всъщност едносъщност. Кой е нашата съвест? Той е, който ни съветва за всяко добро дело. Кой е нашият разум? Той. Той е, който вдъхновява създаването на всеки шедьовър.

Въпреки че Бог е вътре в твореца, нищо не може да премахне, както видяхме, язвителността на критиците; най-великите умове се оказват най-оспорваните. Става така, че понякога възвишени умове нападат гении; необикновено нещо, боговдъхновените не успяват да разпознаят вдъхновението. Еразъм, Бейл, Скалигер, Сент-Евремон, Волтер, значителен брой от църковните отци, цели семейства от философи, Александрийската школа, разглеждана като цяло, Цицерон, Хораций, Лукиан, Плутарх, Йосиф, Дион Хризостом, Дионисий от Халикарнас, Филострат, Митродор от Лампсак, Платон, Питагор 5 критикуват остро Омир. В това изреждане не споменаваме Зоил. Отрицателите не са критици. Ненавистта не предполага интелект. Трупането на обиди не означава спор. Зоил, Мевиус, Чеки, Грин, Авеланеда, Гийом Лаудер, Визе, Фрерон 6, измиването на позора от тези имена е невъзможно. Тези хора са оскърбили човешкия род посредством оскърбленията си срещу гениите сред него. Тези жалки ръце си остават измърсени от калта, която са хвърляли с пълни шепи.

И тъй, тези хора не осъзнават нито печалната известност, с която са обременени явно с право, нито неизмеримия срам, с който са се натоварили. Малцина знаят за съществуването им. Те са вече полузабравени, нещо, което е много по-унизително от пълната забрава. С изключение на двама или трима от тях, станали пословични в изразеното към тях презрение. Те приличат на изложени за подигравка страдалци, оставени за назидание нещастници, чиито имена днес никой не знае. Те остават забравени в полумрака. След тяхното пораждащо съмнение съществуване остава някаква смътна известност. Вземете например Клеман 7, който сам си измисля прозвището "свръхкритикът", чието единствено занимание си остава да хапе и преследва с хули Дидро; после изчезва, потъва някъде, макар да се знае, че е роден в Женева и се споменава ту като Клеман от Дижон, изповедник на достопочтени дами, ту като Давид Клеман, автор на "Библиотека с любопитни факти", ту като Клеман от Без, бенедектински монах от Сен-Мор, ту като Клеман от Аскен, монах, тълкувател на текстове в Ордена на капуцините, живял в Беарн 8. Защо му е трябвало да заявява, че творчеството на Дидро е само едно "изпълнено с неясноти словоблудство", да умира, умствено разстроен в Шаратон, а после да се окаже изличен от паметта на хората от четирима или петима неизвестни негови съименници. Фамиен Острада напразно се нахвърля с ожесточени критики срещу Тацит. Днес хората почти не правят разлика между него и Фабиен Спада; назоваван Дървения меч, шутът на Сигизмунд Август 9. Чеки направо се е заяждал с Данте. Днес никой не е сигурен дали името му е наистина Чеко 10. Грин напразно се опитва да хване Шекспир за гърлото. Днес мнозина го бъркат с Грийн11. Авеланеда "врагът" на Сервантес, се е казвал вероятно Авеланедо 12. Лаудър, хулителят на Милтън, се е казвал вероятно Лойдер 13. Някой си Дьо Визе, който "съсипва"Молиер, се оказва, че в същото време е назоваван с името Доно 14. Той се назовава Дьо Визе единствено от преклонение пред титлите. Всички те разчитат да придобият малко скандална известност благодарение на величието на тези, които оскърбяват. Но не успяват да придобият никаква; тези изчадия остават в сянка. Тези нещастни хулители не постигат очакваното. Презрението ги обрича на провал. Днес можем само да ги оплакваме.

II

Нека добавим, че клеветата напразно прахосва усилията си. Тогава кому служи? Дори не на злото. Познавате ли нещо по-безполезно от вредно, което не вреди?

Нещо повече. Такова вредно е добротворно След известно време се оказва, че клеветата, завистта и омразата, въобразявайки си, че действат срещу някого, в действителност действат в негова полза. Обидите им прославят, коварството им носи известност. Единственото, което успяват да направят, е да прибавят към славата разгласяващата я шумотевица.

И така, всеки от гениите изпробва на свой ред тази неизчерпаема в превъплъщенията си маска, но тъй като силата на душата, която прекарват през загадъчните отвори на очите, се оказва толкова мощна, че маската се променя от погледа, това, че възбужда страх, я прави комична, а след това мечтателна, окаяна, младолика, усмихваща се, съсипана, чувствена и лакома, набожна, нахална. По подобен начин са създадени Каин, Йов, Атрей, Аякс, Приам, Хекуба, Ниоба, Клитемнестра, Навзикая, Пистоклерус, Грумио, Давус, Химена, дон Ариас, дон Диего, Мудара, Ричард III, лейди Макбет, Дездемона, Жулиета, Ромео, Лир, Санчо Панса, Пантагрюел, Панюрж, Арнолф, Данден, Сганарел, Агнес, Розина, Викторина, дон Базилио, Алмавива, Керубен, Манфред 15.

От непосредственото съзидание на Бога произхожда Адам, праобразът. От опосредственото съзидание на Бога, тоест от човешкото съзидание, произлизат другите Адамовци, образите.

Образът не възпроизвежда отделния човек като частен случай; не се надстройва върху точно определен индивид; въплъщава в една човешка форма цяло семейство от характери и умствени възможности. Един типичен образ не изключва черти, а ги кондензира. Не въплътява един, а всички. Алкивиад си е само Алкивиад, Петроний си е само Петроний, Басомпиер си е само Басомпиер, Бъкингам си е само Бъкингам 16. Смесете Бъкингам, Басомпиер, Петроний и Алкивиад, счукайте ги в хавана на бляна и от тях ще се получи едно по-реално от всички тях видение - Дон Жуан. Разгледайте един по един лихварите; никой от тях не прилича на онзи оскотял търгаш от Венеция, който крещи: "Върви, Тубал! Върви и ми намери страж! Нека бъде готов две седмици по-рано! Ако Антонио просрочи полицата, ще му взема сърцето!" 17 Съберете всички лихвари заедно и от тяхната тълпа ще получите сумарния образ - Шейлок. Прибавете и лихвата, отново се получава Шейлок. Метафоричният образ на народа, който никога не се лъже, потвърждава, без да го познава, откритието на поета; и като Шекспир изгражда Шейлок, създава всъщност кръвопиеца. Шейлок представлява както еврейската общност, така и еврейската религия; т. е. целокупната народност, едновременно висшите и нисшите слоеве, нейната вяра и нейната измама. И тъкмо защото въплъщава цяла една нация, такава, каквато я е създало потисничеството, Шейлок е велик. Евреите, дори тези от средновековието, имат в крайна сметка правото да твърдят, че нито един от тях не е Шейлок. Мъжете, отдаващи се на удоволствието, имат правото да твърдят, че нито един от тях не е Дон Жуан. Нито един сдъвкан портокалов лист не издава вкуса на плода портокал. Въпреки че имат дълбоко родство, общи корени, че извличат хранителен сок от едно и също място, че престояват едно и също време в мрак под земята преди появата си на бял свят, в плода се концентрира загадката на дървото. В типичния образ се концентрира загадката на човека. Оттам произлиза необикновената жизненост на образа.

Защото, и тъкмо това ни учудва, типичният образ живее свой живот. Ако беше само абстракция, хората нямаше да го разпознават, биха оставили тази сянка да отмине по пътя си. Трагедията, назовавана класическа, пресъздава зародиша; драмата пресъздава човешките типове. Поука, придобила човешки облик, мит с толкова пластично човешко лице, че сякаш ви гледа, чийто поглед е огледало, притча, която ви подбутва с лакът, символ, който ви предупреждава да се пазите, идея, която е изтъкана от нерви, мускули и плът, идея, която се превръща в сърце, за да обича, в душа, за да страда, в очи, за да плаче, в зъби, за да разкъсва и се смее, идея, която, ако кърви, кърви с истинска кръв, ето това е типичният образ. Типичните образи са живи същества, придаващи мощ на всяка поезия. Те дишат, тръпнат, стъпките им се чуват по пода, живи са. Живеят по-напрегнат живот от всеки един, който си мисли, че живее някъде там, насред улицата. Тези призраци притежават по-голяма убедителност от отделния човек. В тяхната същност се въплъщава онова количество вечност, което е присъщо за шедьоврите и благодарение на което Трималхион е все още жив, докато господин Ромиьо 18 е вече мъртъв.

Типичните образи са предвидени от Бога творения; геният просто ги претворява. Бог като че ли предпочита да поучава човека посредством човека, за да предизвиква доверието му. Поетът е на едно и също ниво с живите хора; говори им отблизо - на ухо. Оттам произтича въздействената сила на типичните образи. Човекът е своеобразно предизвестие, типичният образ го утвърждава; Бог създава явлението, геният му придава облика; Бог просто създава скъперника, геният изгражда образа на Арпагон; Бог просто създава предателя, геният създава Яго; Бог просто създава кокетката, геният изгражда образа на Селимена; Бог просто създава буржоата, геният изгражда образа на Хризал 19; Бог просто създава краля, геният изгражда образа на Грангузие. Понякога, в даден момент, типичният образ се ражда изцяло от трудно установимото сътрудничество между народа, като неделимо цяло, и някой велик простодушен актьор, неволен, надарен с творческа мощ съзидател; тълпата се оказва просто акушерка; от една епоха, в чието начало се появява Талейран, а завършва с Шодрюк-Дюкло, изведнъж избликва, блясва като светкавица в тайнствената тъма на театъра, появява се като призрак Робер Макер 20.

Типичните образи се разхождат необезпокоявани напред-назад в изкуството и природата. Те са част от идеалната действителност. В тези образи са въплътени доброто и злото у човека. От всеки от тях към размишляващия върху тях човек струи човечност.

Ние вече споменахме, че броят на типичните образи е равен на броя на Адамовците. Човекът, създаден от Омир, Ахил, е превъплъщение на Адам; от него произхожда сганта на убийците; човекът, създаден от Есхил, Прометей, е превъплъщение на Адам; от него произхожда племето на тираноборците; човекът, създаден от Шекспир, Хамлет, е също превъплъщение на Адам; с него установява родство плеядата на мечтателите. Създадени от поетите други превъплъщения на Адам придават човешки облик на страстта, дълга, възхода, разума, съвестта и падението.

Благоразумието, производно от страха, се появява във времето на стареца Нестор, продължава да съществува до времето на стареца Жеронт 21. Любовта, производна на желанието, се появява във времето на Дафнис и продължава да съществува до времето на Лъвлас 22. Красотата, подведена от змията, си съществува от времето на Ева до времето на Мелузина 23. Човешките типове се появяват в Сътворението и една брънка от тяхната верига се отразява в творчеството на Ретиф дьо ла Брьотон и на Ваде 24. Езикът на лириката им подхожда, грубоватият език не ги загрозява. Понякога говорят с диалекта на Дебелия Рьоне 25, но в поемите на Омир се обръщат към хваналата ги за косите Минерва с думите: "Какво искаш от мен, богиньо?"

Особено изненадващо изключение представлява Данте. Човекът на Данте е самият Данте. Данте се пресъздава, така да се каже, втори път в своята поема; приема се за образец; неговият Адам е самият той. За действието на своята поема той не потърсва никой друг. Взема само Вергилий за съучастник. В крайна сметка просто пресъздава себе си в епичен план, без дори да си дава труда да сменя името си. В действителност онова, което е трябвало да направи, се оказва много просто: да слезе в ада и да се изкачи оттам на небето. Защо трябва да се притеснява за толкова лесна работа? Застава замислен пред вратата на Безкрая, почуква и известява: Отвори, аз съм Данте.

III

Двете изумителни превъплъщения на Адам, както вече споменахме, са човекът, създаден от Есхил, Прометей, и човекът, създаден от Шекспир, Хамлет.

Прометей въплъщава действието, Хамлет въплъщава колебанието.

За Прометей препятствието е външно; за Хамлет - вътрешно.

У Прометей волята е окована с четири бронзови гвоздея за ръцете и краката и не може да мръдне; наред с това от двете й страни стоят две стражи, Силата и Властта. При Хамлет волята е още по-жестоко заробена; окована е от предварителното размишление, безкрайна верига от неясноти и подозрения. Така че спасявайте се от самите себе си. Колко сложен е гордиевият възел на нашите собствени измислици! Робството, идващо отвътре, се оказва истинско робство. Опитайте се да изкачите тази крепостна стена - размишлението! Напуснете, ако можете, този затвор - любовта! Необикновена е тъмницата, в която е зазидана съвестта. За да се освободи, Прометей трябва да разкъса само едни бронзови окови и да победи един бог; Хамлет трябва да се разкъса сам и да победи самия себе си. Прометей лесно може да се изправи на крака, достатъчно е да повдигне една планина; за да се изправи на крака, Хамлет трябва да повдига собствената си мисъл. С това, че Прометей изтръгва лешояда от гръдта си, всичко е казано; Хамлет трябва да изтръгва Хамлет от извивката на хълбока под черния си дроб. Прометей и Хамлет са два оголени черни дроба: от единия изтича кръв, от другия - съмнение.

Обикновено Есхил се сравнява с Шекспир, като се съпоставят Орест и Хамлет, тъй като тези две трагедии възпроизвеждат една и съща драма. Никога наистина не е имало толкова еднакви сюжети. Учените приемат случая като аналогия; немощните, каквито са всъщност неуките, завистливите, каквито са всъщност глупаците, изпитват жалка радост, тъй като са убедени, че са установили плагиатство. Това е в крайна сметка поле, достъпно единствено за сравняващата наука и сериозната критика. Хамлет върви след Орест, отцеубиеца, ръководил се от синовна обич. Орест, това лесно установимо сравнение, по-скоро повърхностно, отколкото задълбочено, ни впечатлява по-малко от изпълнената с неразгадаеми тайни съпоставка между двамата пленници, между Прометей и Хамлет.

Нека не се забравя, че човешкият ум, бидейки полубожествен, създава от време на време свръхчовешки творби. Тези свръхчовешки творби са между другото много повече, отколкото се предполага, защото те са навред из цялото изкуство. Извън поезията, в която чувствата са в изобилие, подобни произведения има в музикалното творчество на Бетховен, в скулптурата на Фидий, в архитектурата на Пиранезе, в живописта на Рембранд, в живописта, архитектурата и скулптурата на Микеланджело. Пропускаме някои, които са не по-малко забележителни.

"Прометей" и "Хамлет" са в числото на творбите, които надхвърлят представите за човешка мощ.

Характеристиките на тези върховни творчески постижения са своеобразната титанична предубеденост, надхвърлянето на общоприетата мярка, навсякъде проявяващото се величие, което плаши посредствените умове, истината, доказвана при нужда чрез неправдоподобното, разобличаването на съдбата, на обществото, на закона, на религията от името на Непознатото, изпълнената със загадъчно равновесие бездна, събитието, разглеждано като разигравана роля и в случая вменявано като вина на Съдбата или на Провидението; страстта, вдъхващ ужас персонаж, връхлитаща и напускаща човека; дързостта и понякога надменността на разума, приповдигнато тържествени форми на стила, постигащ лесно крайностите и едновременно дълбока мъдрост, нежност на титан, доброта на разнежено чудовище и неописуема утринна яснота, която човек не може да проумее, зора, която озарява всичко. В някои известни поеми струи и звездна светлина.

Подобна светлина излъчват творенията на Есхил и на Шекспир.

IV

Нищо не може да се сравни с необуздания гняв на Прометей, разпънат на Кавказ. Това е титанична трагедия. Това прастаро изтезание, което в древните разпоредби за подлагане на мъчения назовават разпъване, от което Картуш 26 се измъква благодарение на хернията си, е наложено на Прометей, само че в случая дървеният стяг е планината. Какво е престъплението му? Защитата на правдата. Да назовават правдата престъпление, въодушевлението - бунт, е от незапомнени времена обичайна хитрост на тираните. Прометей извършва на Олимп онова, което извършва Ева в Земния рай; усвоява малко повече знание. Юпитер, тъждествен, между другото, на Йехова (Jovi, Jova) 27, наказва тази дързост за това, че е пожелал да живее. Традиционните тълкувания, които обясняват Юпитер, го лишават от космическата неопределеност на Йехова от Сътворението. Гръцкият Юпитер, лош син на лош баща, обявил се срещу Сатурн, който пък се обябява срещу Целус 28, си е едно парвеню. Титаните представляват по-старо разклонение, което има своите законни защитници, сред които е Есхил, отмъстителят, отстояващ делото на Прометей. Прометей е всъщност победената правда. Юпитер както винаги си присвоява властта, като подлага на изтезание правдата. Олимп завладява Кавказ. Прометей е прикован върху неговите скали. Титанът пада повален и пригвозден към тях. Меркурий, приятелят на всички, идва при него, за да му дава съвети на другия ден след преврата. Меркурий всъщност въплъщава подлостта на разума. Меркурий всъщност въплъщава възможностите на порока, зареден с ум; богът-порок Меркурий служи на Юпитер, бога-престъпление. Сбирщината от слуги, помагащи на злодеянието, се характеризира до ден-днешен чрез почитта на измамника към убиеца. Нещо от този закон е съхранено с идването на дипломата след завоевателя. Шедьоврите притежават онази необозримост, която им осигурява неизменно присъствие в делата на човечеството. Прометей върху Кавказ се възприема като Полша след 1772-ра, като Франция след 1815-а, като революцията след брюмер 29. Меркурий говори, Прометей едва го слуша. Предложенията за амнистия пропадат, тъй като изтезаваният единствен би могъл да има правото да раздава оправдателни присъди. Поваленият Прометей презира изправения срещу него Меркурий, стоящия над Меркурий Юпитер и ръководещата Юпитер Съдба. Прометей се подиграва с лешояда, който кълве вътрешностите му; повдига рамене, доколкото веригите му позволяват; какво го интересува Юпитер какъв е пък този Меркурий? Те нямат никакво право над гордия страдалец. Обгарянето от попаденията на гръмотевиците предизвиква сърбеж, който постоянно призовава гордостта му да бъде нащрек.

Междувременно хората около него стенат, земята изпада в отчаяние, нимфите-облаци, петдесетте океаниди, идват да отдадат култови почести на титана, надига се плачът на горите, воят на дивите животни, свистенето на вятъра, риданието на вълните, природните стихии стенат, светът страда в Прометей, вселенският живот се оказва спънат в собствените му окови. Необозримото съпричастие в мъките на полубога се превръща в трагическо опиянение за цялата природа; в него влиза тревогата за бъдещето и безпокойството от настоящето. Как ще се придвижваме напред? Какво ще стане с нас? Сред необятното множество от създания, предмети, хора, животни, растения и скали, обърнали се всички към Кавказ, се чувствува някакво необяснимо тревожно напрежение за съдбата на окования освободител.

Хамлет, макар че е повече човек, отколкото титан, е не по-малко велик. Хамлет, вдъхващо неопределим страх съвършено същество сред несъвършения свят, е всичко, за да не се окаже нищо. Той е принц и демагог, проницателен и своенравен, дълбокомъдър и лекомислен, мъж и не-мъж. Вярва твърде малко на скиптъра, подиграва се с трона, избира си за другар студент, беседва със случайни минувачи, спори с първия срещнат, разбира народа, ненавижда тълпата, мрази силата, подозрителен е към успеха, задава си въпроси върху неясните неща, иска да бъде на "ти" със загадките. Предава на другите болести, без да е болен от тях; престорената му лудост присажда върху любимата му истинската лудост. Познава отблизо призраците и актьорите. Прави се на шут, с брадвата на Орест в ръка. Говори за литература, рецитира стихове, импровизира театрална пиеса, играе си с кости на едно гробище, поразява майка си с обвинения, отмъщава за смъртта на баща си и завършва тази страшна драма на живота и смъртта с исполинска въпросителна в края. Всява страх, а след това объркване. Нищо по-потискащо не е било създавано дотогава. Всъщност се оказва един отцеубиец, който пита: какво зная аз?

Отцеубиец? Да се спрем на тази дума. Отцеубиец ли е Хамлет? И да, и не. Той само заплашва майка си, но заплахата му е толкова свирепа, че я кара да потръпне:

Не ми отвръщай с този див език!

. . . . . . . . . . . .

О, Господи! Нима ще ме убиеш?

Какво ще правиш? Помощ! 30

И когато тя умира, Хамлет, без да я оплаква, промушва Клавдий с трагически възглас: "Пътувай подир майка ми!" Хамлет е онази зловеща фигура, възможният отцеубиец.

Вместо севера, който се вмества в главата му, влейте, както на Орест, във вените му юга и той ще убие майка си.

Това е една сурова драма. Истината в нея е обхваната от съмнение. Искреността в нея е лъжлива. Няма нищо по-необозримо, нищо по-неуловимо от нея. Човекът в нея е цял свят, а светът - нула. Хамлет, въпреки че се намира в разцвета на живота си, не е уверен, че наистина съществува. В тази трагедия, която представлява в същото време своеобразна философия, всичко е в движение, колебае се, отлага се, олюлява се, разпада се, разпръсква се и се разсейва, мисълта е облак, волята се изпарява, решителността е здрач, действието се задъхва, готово всеки миг да свърне в обратна посока, човекът се направлява от розата на ветровете, объркваща и смайваща творба, в която всичко се разглежда откъм съдържанието му, в която на мисълта е предопределено да снове само между отцеубийството на краля и погребението на Йорик, в която онова, което се оказва най-реално, е кралската власт, показана като призрак, и веселието, показано под формата на череп.

"Хамлет" е шедьовърът на трагедията-блян.

V

Една от най-вероятните причини за престорената лудост на Хамлет не е посочена досега от критиците. Обикновено казват: Хамлет се прави на луд 31, за да прикрива размислите си, както Брут . Наистина човек се чувствува сигурен в привидното слабоумие, когато замисля някакво велико начинание; преструващият се на малоумен има свободата добре да се прицели. Но случаят на Брут не се покрива със случая на Хамлет. Хамлет се преструва на луд, за да се самоохранява. Брут прикрива проекта си, Хамлет - сам себе си. Като се имат предвид нравите на тогавашните, известни с трагична слава кралски дворове, от момента, в който Хамлет, благодарение на напътствието на призрака, узнава за злодейството на Клавдий, той се озовава в опасност. Превъзходният исторически усет, с който разполага поетът, тук излиза наяве и човек усеща колко дълбоко прониква Шекспир в мрака на старите кралски времена. През средновековието и по време на късната Римска империя, а и още по-отдавна, нещастие очаква онзи, който разкрие някое убийство или извършено от краля отравяне. Овидий, според предположенията на Волтер, бива прогонен от Рим само за това, че е разкрил нещо срамно в дома на Август 32. Онзи, който разкрие, че кралят е убиец, се счита за държавен престъпник. Ако на някой принц му хрумне да отстрани неудобен свидетел, той не се съобразява с нищо. Да имаш будни очи по онова време, означавало, че си некадърен политик. Заподозрян в подозрение, всеки човек е обречен. Остава му само едно-единствено убежище, лудостта; да минава за "невинен"; да не го зачитат за човек - и толкоз. Спомнете си съвета у Есхил, който Океан дава на Прометей: "Често умният желае да го смятат за лишен от ум." 33 Когато шамбеланът Уголин вижда железния шиш, на който Едрик Купувача набучва Едмон II, "той побърза да се направи на глупак", свидетелствува една саксонска хроника от 1016 година 34 и се спасява по подобен начин. Хераклиен от Низиб 35, след като открива случайно, че Риномет е братоубиец, се обявява за луд с помощта на лекарите и успява да ги предизвика да го затворят в един манастир за цял живот. Така той си живее спокоен, старее и очаква смъртта с вид на безумец. Хамлет се излага на същата опасност и затова прибягва до същото средство. Той се обявява за луд, подобно на Хераклиен, и се преструва на глупав, подобно на Уголин. Но това не попречва на обезпокоения Клавдий да се опита два пъти да се освободи от него, в средата на драмата, с помощта на брадвата или кинжал, както е прието в Англия, и с помощта на отровата в развръзката на драмата.

Подобен случай може да се открие и в "Крал Лир"; синът на граф Глостър намира убежище в престореното безумие; в подобни случаи може да се търси ключът за разгадаването и разбирането на мисълта на Шекспир. От гледна точка на философията престорената лудост на Едгар изяснява престорената лудост на Хамлет.

Амлет на Белфльор е магьосник 36, Хамлет на Шекспир е философ. Преди малко говорихме за особената, свойствена на творенията на поетите реалност. Няма по-поразителен пример от типичен като Хамлет образ. Хамлет не носи нищо от абстракцията. Той учи в университет; притежава смекчена от италианската вежливост датска саможивост; дребен е, пълен, малко отпуснат и блед; върти добре шпагата, но бързо се задъхва. Не иска да пие много, преди да премери силите си с Лаерт, вероятно от страх, че ще се изпоти. След като придава толкова реален живот на своя герой, поетът може спокойно да го възвиси в сферата на идеала. Той притежава достатъчно баласт.

Други творения на човешкия ум се равняват с "Хамлет", но никое не успява да го надскочи. Зловещото неведение създава цялото му величие. Отворена гробница, от която излиза драма; това е нещо неизмеримо величествено. "Хамлет" е според нас главната творба на Шекспир.

Никой образ сред тези, които са създали поетите,  не е по-трогателен и по-безпокоящ. Съмнението, внушавано от призрак, ето това е Хамлет. Хамлет вижда мъртвия си баща и го разпитва; убеден ли е? Не, клати глава. Какво да прави? Той не знае нищо. Ръцете му се вдигат, после се отпускат. Догадките, системите, чудовищните привидности, кървавите спомени, почитанието към призрака, омразата, разнежването, безпокойството - да действува или да не действува, баща му, майка му, задълженията му към противната страна, бурята, дълбоко в него, всичко това изпълва душата му. Колебанието с мъртвешко блед лик изпълва ума му. Шекспир, необикновено пластичен поет, прави почти видима завладяващата бледност на тази душа. Сходен  с величествения зъл дух на Алберт Дюрер, Хамлет би могъл да се назовава "Меланхолия". И над неговата глава изкормен прилеп, в краката му са науката, глобусът, компасът, пясъчният часовник, любовта, а зад него, на хоризонта, се откроява огромно, предизвикващо ужас слънце, което като че ли прави небето още по-черно.

Всъщност едната половина на Хамлет е гневът, сприхавостта, обидата, ураганът, сарказмът към Офелия, проклятието към майка му, самооскърблението. Той беседва с хората от гробището, може да се каже, че се забавлява, а после сграбчва и измъква за косите Лаерт от гроба на Офелия, започва да тъпче яростен върху ковчега. Нахвърля се с меч в ръка върху Полоний и върху Клавдий. На моменти бездействието му се разтваря и от пастта му се посипват гръмотевици.

Измъчва се от онзи предполагаем, усложнен от реалността и илюзиите живот, пред който всички ние изпитваме безпокойство. Всичките му действия напомнят за сомнамбул. Човек би могъл да разглежда мозъка му като странно образувание, в което се подреждат пласт страдание, пласт мисъл, а върху тях пласт блян. През този именно пласт на бляна той усеща, чувствува, разбира, разучава, възприема, пие, яде, гневи се, надсмива се, плаче и размишлява. Между него и живота се издига необикновено прозрачна стена; това е стената на бляна. Човек вижда през нея, но не може да премине никога зад нея. Хамлет е заобиколен отвсякъде от странен облак - препятствие. Изживявали ли сте някога насън кошмара на преследването или на бягството, опитвали ли сте се да затичате по-бързо, чувствували ли сте колената си натежали, а ръцете си сковани, изпитвали ли сте ужас от парализираните си китки и от невъзможността да ги раздвижите? Този кошмар Хамлет понася буден. Хамлет не е на мястото, през което тече животът му... Той има непрекъснато вид на човек, който ви говори от другия бряг на някаква река. Вика ви при себе си и едновременно ви разпитва. Той стои на разстояние от катастрофата, към която се придвижва, от минувача, когото разпитва, от мисълта, която таи в себе си, от действието, което върши. Той като че ли изобщо не докосва онова, което смачква. Това е отделянето от другите в най-висша степен. Това е много повече реплика встрани на високо развит интелект, отколкото бягство на един принц. В действителност нерешителността представлява своеобразна самота. Обхванат от нея, вие не можете да овладеете дори собствената си воля. Струва ви се, че вашето "аз" отсъствува, че ви е изоставило съвсем сам. Товарът на Хамлет не е така строго определен, както товарът на Орест, но е по-неустановим; Орест носи неизбежната си участ, Хамлет - съдбата си.

Но и така, изолиран от хората, Хамлет все пак носи в себе си нещо, което е свойствено за всички. Agnosco fratrem 37. В някои мигове, ако напипаме пулса си, лесно бихме усетили неговата треска. В края на краищата неговото странно битие е нашето собствено битие. Той е печалният човек, каквито сме всички ние в някои добре прознати ситуации. Колкото и немощен да е той, Хамлет изразява едно свойствено за човека, устойчиво душевно състояние. Той представя болката на душата в недостатъчно съответствуващия й живот. Той представлява обувката, която ни убива и ни пречи да вървим; обувката е всъщност тялото. Шекспир го освобождава от него и се справя добре. Хамлет принц, да, но крал - никога. Хамлет е неспособен да управлява народ, тъй като живее издигнат над всичко. Той в крайна сметка се занимава с нещо много по-важно от управлението: той е. Дори ако го лишат от семейство, родина; духа на баща му и цялото премеждие в Елсинор, дори ако се окаже незает с нищо герой, той би си останал необикновено ужасяващ персонаж. Това се дължи на изключителната човечност и на изключителната загадка, които са стаени в него. Хамлет е възхитително величествен - качество, което не му пречи да бъде ироничен. Той въплъщава двете крайности на съдбата.

Нека сега се откажем от една изказана по-горе фраза. Най-значимата творба на Шекспир не е "Хамлет". Най-значимата творба на Шекспир е цялото творчество на Шекспир. Това впрочем е истина по отношение на всички умове от подобен род. Те са множество, неделимо цяло, величава общност, библия, тяхното тържество е плод на тяхното единство.

Наблюдавали ли сте някога някой крайбрежен нос, издигащ се до облаците, простиращ се докъдето ви стига погледът в дълбоката вода? Всяко от неговите възвишения участвува в съграждането му. Няма падина, която да не се включва в открояването на величието му. Мощният му силует се очертава върху небето и навлиза колкото може по-напред сред вълните, без да се забележи нито една непотребна канара. Благодарение на този крайбрежен нос може да се озовете сред безбрежната вода, да усетите въздушните течения, отгоре да видите отблизо как летят орлите и как плуват чудовищата, да посветите човешките си размисли на вечния тътнеж, да проникнете в непроницаемото. Поетът прави тази услуга на вашия ум. Геният е висок крайбрежен нос, вдаден в Безкрая. 

VI

До "Хамлет", на същото ниво трябва да разположим трите величествени драми - "Макбет", "Отело" и "Крал Лир".

Хамлет, Макбет, Отело, Лир - тези образи заемат най-високото място във високата сграда, издигната от Шекспир. Ние казахме какво представлява Хамлет.

Да се каже, че Макбет представлява просто честолюбие, означава да не се каже нищо. Макбет е в крайна сметка гладът. Какъв глад? Гладът на чудовището, което е постоянно стаено у човека. Някои души имат зъби. Не пробуждайте глада им.

Да се отхапе от ябълката, е страшно. Ябълката се назовава Omnia, твърди Филсак 38, докторът от Сорбоната, при когото се изповядва Равайяк 39. Макбет има жена, която в хрониката е назована Груош 40. Тази Ева изкушава своя Адам. След като Макбет веднъж отхапва от нея, той е загубен. Първото нещо, което създават Адам и Ева, е Каин. Първото нещо, което извършват Макбет и Грюош, е убийството.

Алчността се превръща лесно в насилие, насилието - в престъпление, престъплението - в лудост; в подобно развитие се оказва въвлечен Макбет. Алчност, Престъпление, Лудост - тези три вещици му говорят в самота и го канят на трона. Ако беше го призовала котката Греймалкин 41, Макбет би бил хитростта, ако беше го призовала жабата Падок 42, Макбет би бил ужасът. Двуполовото същество, Грюош го допълва. Свършено е; Макбет престава да бъде човек. Той е вече само несъзнателна енергия, втурваща се освирепяла към злото. Никаква представа за правото; във всичко го ръководи алчността. Преходното право, кралското право, вечното право, гостоприемството - Макбет ги премахва едно след друго. Той не само ги премахва, той просто не ги приема. Преди да паднат окървавени от ръката му, те са били умъртвени в душата му. Макбет започва с отцеубийството, убива Дънкан, убива госта си, извършва толкова ужасно злодеяние, че веднага като ответен удар, в нощта, в която е заклан господарят им, конете на Дънкан подивяват. След първата стъпка започва падението. То увлича като лавина. Макбет се търкаля. Пропада в пропастта. Пада, като отскача от едно престъпление на друго, все по-надолу. Изпитва зловещата гравитация на материалното, завладяло душата му. Превръща се в сила, която руши. Превръща се в търкалящ се, разрушаващ камък, във военен пожар, в хищно животно, в бич. Развежда из цяла Шотландия като крал босоногите си наемни пехотинци и тежковъоръжените си мародери, които душат, грабят и избиват. Обезглавява танове 43, убива Банко, избива всички от семейството на Макдъф, с изключение на онзи, който ще убие самия него, избива благородниците, коли народа, обрича отечеството на смърт, убива "съня". Развръзката идва накрая. Бърнамският лес започва да се придвижва срещу него; Макбет разрушава всичко, преминава през всичко, върши насилие над всичко, разгромява всички, неговите изстъпления накрая посягат и върху природата; природата губи търпение, природата започва да действува срещу Макбет; природата се превръща в душа срещу превърналия се в насилие човек.

Тази драма придобива епични измерения. Макбет въплъщава предизвикващия страх хищник, който броди през цялата история, назоваван в гората разбойник, а върху трона - завоевател. Праотецът на Макбет е всъщност Немрод 44. Дали властниците не освирепяват завинаги? Нека бъдем справедливи: не. Те си имат някаква цел. След като я постигнат, те би трябвало да се спрат. Дайте на Александър, на Кир, на Сезострис и на Цезар 45 света, и те ще се усмирят. Жофроа дьо Сент-Илер един ден ми разясни следното: "Когато лъвът се наяде, заживява в мир с природата." Ако Камбиз, Сенашериб  и Чингис хан 46 и подобните им се наядат, това означава, че са завладели цялата земя. Те биха се успокоили само след като погълнат и смелят в стомасите си целия човешки род.

А сега да видим какво представлява Отело. Той е нощта. Необозрим, въплъщаващ съдбата образ. Нощта е влюбена в деня. Мракът обича зората. Африканецът обожава бялата жена. Отело си има своя светлина и своя лудост - Дездемона. А колко лесно се пробужда ревността му! Той е велик, неуязвим, царствен, надвишава всички около себе си, в свитата му са храбростта, войнственият дух, победната тръба, знамето, известността и славата, носи като ореол двадесет победи, искри със звездна светлина, но всъщност този Отело е чернокож. Това е причината обхванатият от ревност герой да се превърне в чудовище, чернокожият се превръща в негър. Колко бързо нощта дава знак на смъртта!

До Отело, въплъщение на нощта, застава Яго, въплъщението на злото; другото лице на мрака. Нощта е нощ само за света; злото е нощта на душата. Колко ли мрак има в коварството и лъжата! Да носиш във вените си мастило или предателство, е все едно и също нещо. Който е общувал с измамата и клетвопрестъпничеството, го знае; човекът слепешката опипва. Ако излеете притворството върху разсъмването, ще угасите слънцето. Това сполетява и Бога, когато се налагат лъжовни религии. Яго до Отело е пропастта, предизвикваща подхлъзването. "Оттук!", го подвежда тихо той. Клопката съветва слепеца. Сумракът води тъмнината. Измамата се зарежда с необходимото за нощта озарение. Ревността използува лъжата като куче-водач за слепеца. Срещу чистотата и откровеността, негъра Отело, се възправя предателят Яго, има ли нещо по-ужасно от това?! Ожесточението им срещу сянката ги свързва. Тези две въплъщения на умопомрачението стават съзаклятници, единият стенещ, другият надсмиващ се, трагедията задушава светлината.

Вникнете по-дълбоко в тази ситуация. Отело е нощта. И като нощ, обзет от желанието да убие, какво е средството, което избира той? Дали е отровата? Дали е мечът? Дали е брадвата? Дали е ножът? Не, възглавницата. Да убиеш, е все едно да приспиш. Самият Шекспир едва ли е осъзнавал това. Творецът, понякога без сам да знае, се подчинява на избрания образ, озовава се подвластен на собствената му мощ. Ето така Дездемона, невеста на мъжа Нощ, умира, задушена от възглавницата, която, след като е била свидетелка на първата й целувка, става свидетелка на последното й издихание.

Лир е надеждата на Корделия. Майчините грижи на дъщерята, отдадени за бащата, са неизчерпаема тема; най-достойният за уважение пример на майчинска загриженост, превъзходно предаден от легендата за римлянката, която се грижи като дойка за своя стар, захвърлен в непрогледна тъмница баща. Няма по-умиляваща гледка от тази: млада женска гръд до бяла старческа брада. Подобна синовна гръд е Корделия.

След като веднъж открива този мечтан образ, Шекспир може вече да създаде драмата си. Но къде да помести това стоплящо видение? В някой мрачен век. Шекспир избира 3105 година от възникването на света, епохата, през която Йоас е цар на Юдея, Аганипус е крал на Франция, а Леир е крал на Англия 47. Тогава цялата земя представлява още загадка; представете си онази епоха; храмът в Йерусалим е съвсем наскоро построен, градините на Семирамида, построени преди деветстотин години, започват да се рушат, в Егина се появяват първите златни монети, тиранът на Аргос, Фидон, изобретява първата теглилка, китайците изчисляват първото слънчево затъмнение, минали са вече триста и дванадесет години, откакто Орест, осъден от Евменидите пред Ареопага, е оправдан, наскоро е умрял Хезиод; Омир, ако е бил още жив, е на сто години. Ликург, размишляващият скиталец, се завръща в Спарта, а на изток, сред тъмен облак, все още се забелязва огнената колесница, която отнася Илия 48; в същата епоха над мъгливите острови живее и царува Леир, Лир. Йонас, Олоферн, Дракон, Солон, Теспис, Навуходоносор, Анаксимен, който открива зодиакалните знаци, Кир Зоробабел, Тарквиний, Питагор и Есхил не са още родени 49. Кориолан, Ксеркс, Цинцинат, Перикъл, Сократ, Бренус, Аристотел, Тимолеон, Демостен, Александър, Епикур, Анибал не са още заченати и очакват часа си, в който ще се появят между хората 50. Юда Макавей, Вириат, Попилий, Югурта, Митридат, Марий и Сула, Цезар и Помпей, Клеопатра и Антоний са далечно бъдеще във времето, когато Лир е крал на Бретания и Исландия, ще са отминали осемстотин деветдесет и пет години, откакто Вергилий е произнесъл фразата: "Penitus toto divisos orbe britannos” 51, а деветстотин и петдесет години след Лир Сенека ще каже (Ultima Thule) 52. Пиктите и келтите - шотландците и англичаните – носят татуировки. Един днешен червенокож създава у нас твърде смътна представа за тогавашния англичанин. Шекспир избира тъкмо тази сумрачна епоха; дълга, предразполагаща към мечтание и размисъл нощ, която творецът новатор населява с всичко, което му се стори подходящо, с крал Лир, а след това с краля на Франция и Бургундския херцог, с Корнуелския херцог и херцога на Олбани, с граф Кент и граф Глостър. Какво значение има за него вашата история, след като разполага с целия човешки род? Междувременно на негова страна се оказва легендата, която също е наука, може би не толкова, колкото историята, но истина, разглеждана от различна гледна точка. Шекспир е съгласен с Уолтър Мейпс, архидякона на Оксфорд, а това не е маловажно; допуска, че от Брут до Кадвала се сменят двадесет и девет келтски крале, които са на власт преди скандинавския Хенгист и саксонския Хорса; и тъй като е убеден, че Малмутиус, Синижизил, Сеолулоф, Касибелан, Цимбелин, Синулфус, Арвирагус, Гидериус, Ескуин, Кудред, Вортигерн, Артур и Утер Пендрагон 53 са съществували, има пълното право да вярва в съществуването на крал Лир и да създаде Корделия. След като избира терена, след като определя мястото на действието, след като полага основите, той използува всичко и изгражда своята творба. Невиждана постройка. Използува тиранията, от която ще създаде по-късно слабостта, Лир; използува предаността и създава Кент; използува неблагодарността, която започва с ласкателство и поставя две глави на създаденото чудовище Гонерил, която легендата именува Горнерил, и Ригън, която легендата именува Рагау 54; използува бащинството, кралското достойнство, феодалната чест, амбицията, безумието, което разделя на три и нарежда един до друг тримата луди, кралския шут, луд поради занаята си, Едгар Глостър, луд поради благоразумието си, краля, луд поради нещастието си. Върху същия този връх на трагическата грамада се възправя и свежда глава Корделия.

Има предизвикващи възхищение катедрали с величествени кули като Гиралдата 55 на Севиля например, които изглеждат така, сякаш издялани от един блок, съставени от спирали, стълби, скулптури, подземия, задънени коридори, високо разположени килии, резониращи камери, камбанарии, с печален звън и целите, от стрелковидната им кула до масивната им основа, са сътворени, за да носят на върха си ангел, разперил позлатни крила. Драмата "Крал Лир" прилича много на тях.

Бащата е смисълът на съществуването за дъщерята. Възхитителното човешко творение, крал Лир, служи за опора на неизразимо божественото творение - Корделия. Целият хаос от престъпления, пороци, безумия и нещастия придобива смисъл чрез лъчезарното видение, въплъщаващо добродетелта. Шекспир, носейки Корделия в мисълта си, създава тази трагедия като Бог, който, след като вече измислил зората, се заема да сътвори света само за да я вмести в него.

Но какво представлява бащата? Каква е тази кариатида! Това е сломеният човек. Той непрекъснато сменя задълженията си, за да се товари с все по-тежки. Колкото повече отслабва старецът, толкова повече се увеличават задълженията му. Той изнемогва под постоянното претоварване. Отначало носи кралството, след това неблагодарността, след това самотата и отчаянието, след това глада и жаждата, сетне лудостта, а накрая - цялата природа. Облаците се струпват над главата му, горите го смазват със сянката си, ураганът налита върху главата му, бурята го задушава като оловна мантия, дъждът премазва рамената му, върви превит на две, подивял, като че ли нощта притиска с колене гърба му. Обезумял и величествен, той крещи срещу пристъпите на вятъра и градушката с епичното си предизвикателство: "Защо ме мразите, бури? Защо ме преследвате? Вие не сте ми дъщери!" Тогава всичко свършва, светлината угасва, разумът губи смелостта си и си отива, Лир се озовава отново дете. Ах, та този старец е всъщност дете! Но тогава му е нужна майка. Появява се дъщеря му. Единствената му дъщеря, Корделия. Защото другите две, Ригън и Гонерил, са му дъщери само дотолкова, доколкото придобиват правото да бъдат назовавани отцеубийки.

Приближава се Корделия. "Разпознавате ли ме, господарю?" - "Вие сте дух, зная" - отговаря старецът, дарен с върховна прозорливост от безумието. От този момент започва възхитителното кърмене. Корделия се заема да кърми старата, отчаяла се душа, която умира от изтощение сред омразата; отхранва с обич Лир и смелостта му се връща; захранва го с надежда и доверието му се връща; подхранва го с мъдрост и умът му се възстановява. Лир, оздравявайки, се съживява и постепенно се възвръща към живота. Детето отново става старец, старецът отново става мъж. И ето че клетникът е отново щастлив. Тъкмо по време на разцъфтяването връхлита катастрофата. Уви, предателите, клетвопрестъпниците, убийците са все още живи. Корделия умира. Няма нищо по-съкрушаващо. Старецът се учудва, не разбира вече нищо, прегръщайки трупа й, издъхва. Умира върху мъртвата. Върховното отчаяние да остане сред живите след нея като клета сянка, опипваща мястото на изпразненото си сърце и търсеща душата си, отлитнала с нежното същество, което си е отишло, му е спестено. О, Боже, защо не оставяш тези, които обичаш, да надживеят нещастията?

Тъжна е съдбата, която те обрича да останеш след отлитането на ангела, да живееш като осиротял баща без детето си, да останеш с поглед, в който вече няма светлина, да се окажеш сърце изпълнено с ужас, изгубило радост, да протягаш от време на време ръце в тъмнината и да се опитваш да върнеш отново онзи, който е бил там,, но къде е тя, да се чувствуваш забравен след нейното отпътуване, да загубиш смисъла на съществуванието си тук, на земята, да се превърнеш в човек, който кръстосва пред гробницата, където нито го приемат, нито го допускат: това е мрачна съдба. Добре си сторил, поете, като си убил този старец.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Тит Макций Плавт (254-184 г.- пр. Хр.) - римски комически поет. "Амфитрион" е една от най-добрите му комедии.

2. Алцест - главен герой в комедията на Молиер "Мизантроп" (1666).

3. Масет - сводница в една от сатирите на Матюрен Рение (1573-1613); Селимена - разглезена кокетка в комедията на Молиер "Мизантроп" (1666); Тюркаре - главен герой в едноименната комедия (1709)) на Льосаж; Племенникът на Рамо - главен персонаж в едноименната повест (1762) на Дени Дидро.

4. Жил Блас, Манон Леско, Клариса Харлоу и Кандид - главните герои в едноименните романи съответно на Льосаж, абат Прево, Самюъл Ричардсън и в новелата на Волтер.

5. Пиер Бейл (1647-1706) - френски писател, историк и философ; Джулио Чезарио Скалиджеро (1484-1558) - италиански филолог и лекар; Дион Хризостом (30-117) - гръцки ретор и философ; Дионис от Халикарнас - гръцки историк и литературен критик, творил през Августовската епоха; Филострат (175-249) - атински философ софист; Метродор от Лампаск (V в. пр. Хр.) - гръцки философ, последовател на Анаксагор.

6. Зоил (IV в. пр. Хр.) - гръцки софист, автор на трактат, в който критикува яростно Омир, известен с прозвището си "Омиров бич"; Мевий - посредствен римски стихоплетец от Августовската епоха, осмян язвително от Вергилий; Чеко д"Асколи (1269-1325) - италиански поет, астролог, съвременник на Данте, злостен критик на "Божествената комедия"; Фернандес де Авеланеда - псевдоним, под който излиза, в пиратско издание, романът "Продължение на "Дон Кихот де Ла Манча" (1614); Уилям Лаудър (Гийом Лаудер, фр. (ХVIII в.) - английски литератор, обвинил Джон Милтън, че е плагиатствал при създаването на поемата "Изгубеният рай"; Жан Доно дьо Визе (1638-1710) - френски посредствен писател, яростен критик на Молиер; Ели Фрерон (1718-1776) - френски публицист и литературен критик, ревностен отрицател на френските философи енциклопедисти, упоменаван като яростен опонент на Волтер.

7. Жан-Мари Клеман (1742-1812) - френски писател, автор на злостни сатири срещу Дидро и Волтер.

8. Беарн - област в Югозападна Франция, между Пиренеите и Атлантическия океан, графство, присъединено към френската корона от Луи ХIII (1620).

9. Преведено името Спада (ит.) означава "меч"; Сигизмунд II Август - велик херцог на Литва, крал на Полша от 1548 до 1572 г.

10. Преведено името Чеко (ит.) означава "клюкар".

11. Преведено името Грийн (англ.) означава "зелен, недозрял".

12. Юго явно иска да свърже името Авеланедо с испанския глагол "avvelenare", означаващ "отравям", т. е. "отровител".

13. Юго явно иска да свърже собственото име Лойдер с немската дума "Lauer", означаваща "шмекер, хитрец".

14. Собственото име Доно е необичано във френската именна система.

15. Атрей (мит.) - син на Пелопс и Хиподамия, ненавиждащ брат си Тиест; Ниоба (мит.) - легендарна царкиня на Фригия, дъщеря на Тантал, съпруга на Амфион; Навзикая (мит.) - дъщеря на царя на феаките Алкиной; Грумио (лит.) - слуга в "Укротяване на опърничавата" от Шекспир; Давус - хитър роб, постоянен персонаж в комедиите на Теренций; Ариас - герой в трагедията "Сид" от Корней; Диего - герой в същата трагедия; Панюрг -герой в романа на Рабле "Гаргантюа и Пантагрюел"; Арнолф - герой в комедията на Молиер "Училище за жени"; Данден, Агнес, Розина, Базилио и т. н. - герои в комедии на Молиер и Бомарше.

16. Франсоа дьо Басомпиер (1579-1646) - френски дипломат и пълководец; херцог Дьо Бъкингам (1592-1628) - английски държавник; Бъкингам (лит.) - герой в драматизираната хроника "Ричард III" от Шекспир.

17. Вж. Шекспир, "Венецианският търговец", III, I сцена.

18. Трималхион (лит.) - освободен роб, парвеню с пошъл вкус, персонаж във фрагмента от романа на Петроний "Сатирикон", озаглавен „Гощавката у Трималхион”; Жак дьо Ромиьо - секретар на Анри III (1581).

19. Арпагон (лит.) - главен герой в комедията на Молиер "Скъперникът"; Селимена - главна героиня в комедията на Молиер "Мизантроп"; Хризал - герой в комедията на Молиер "Училище за жени".

20. Шарл-Морис дьо Талейран (1754-1838) - френски държавник, дипломат и политически деец; Шодрюк-Дюкло (1780-1842) - известен френски престъпник, ексцентричен авантюрист; Робер Макер (лит.) - екстравагантен мошеник и крадец, главен герой в едноименната френска мелодрама (1834),.

21. Жеронт - герой в комедията на Молиер "Училище за мъже".

22. Дафнис - главен герой в романа на Лонг "Дафнис и Хлоя" (II в.); Лъвлас - главен герой в романа на Ричардсън "Клариса Харлоу" (1748).

23. Става дума за първата жена, за Ева (вж. Битие, 3, 20); Мелузина - легендарна героиня, полужена-полузмия, появила се за първи път в роман на френския трувер Жан от Арас (1387).

24. Никола Ретиф дьо Ла Бретон (1734-1806) - невероятно плодовит френски писател; Жан Жозеф Ваде (1719-1757) - френски драматург, автор на двайсетина комедии и водевили.

25. Дебелият Рьоне - находчив и изобретателен слуга, герой в комедията на Молиер "Любовна мъка" (1656).

26. Луи Доминик Картуш (1693-1721) - прочул се френски крадец и измамник.

27. Jovi" Jova (лат.) - на Юпитер.

28. Цел (Целус лат.) - син на Етер, баща на Сатурн.

29. Според легендата Прометей е разпънат върху висока канара в Кавказ, привързан с тежки вериги; през 1772 г. Фридрих II, Екатерина II и Мария-Тереза разделят Полша на три и всеки от тях установява господството си над присвоената от него част; през 1815 г. Луи ХVII поделя законодателната власт между Камарата на депутатите и Камарата на перовете: след 18-19 брюмер 1799 г. властта от Директорията преминава в ръцете на трима консули, сред които най-амбициозният е Наполеон Бонапарт.

30. Вж. Шекспир, "Хамлет", III д., 4 сц.

31. Вж. Шекспир, "Хамлет", III д., 2 сц.

32. Причините за изгнанието на Овидий от Рим (8 г.) са неизяснени, предполага се, че знаменитият поет на Августовската епоха е станал жертва на дворцова злонамерена интрига.

33. Вж. Есхил, "Прикованият Прометей", I епизод, стих 384-385.

34. Юго не изяснява кой е авторът на споменатата хроника.

35. Низиб - град, основан в края на Асирийската империя, македонска колония по времето на Селевк II (II в. пр. Хр.).

36. Историята на принц Амлет е преразказана от Франсоа дьо Белфоре (1530-1583) в сборника му "Странни истории, взети от неколцина знаменити автори" (1580).

37. Agnosco fratrem (лат.) - познавам брата.

38. Omnia (лат.) - всичко; Жан Филсак (1556-1638( - френски теолог.

39. Франсоа Равайяк (1578-1610) - френски конспиратор, убил с нож крал Анри IV.

40. Макбет - шотландски крал от 1040 до 1058 г., жена му Груош е внучка на Кенет III, цар на Алба.

41. Греймалкин - името на котката, за която споменава Първата вещица в “Макбет” /ІV, 1/.

42. Падок - преведено от шотландски това име означава "жаба".

43. Тан - придружител и телохранител на краля в англосаксонска Англия.

44. Немрод - основателят на Вавилонската империя, вж. Сътворение, 10, 8.

45. Кир - име, с което се назовават няколко ахменидски владетели (VII-IV в. пр. Хр.); Сезострис - гръцка транскрипция на името на трима египетски фараони от ХII династия.

46. Камбриз I (600-559 г. пр.) - син на Кир I, баща на Кир Велики, вж. бел. 45; Сенахериб - цар на Асирия (705-681 г. пр. Хр.); Чингис хан (1167-1227) - основател на Монголската империя. Преведено името му означава "всемирен цар".

47. Йоас - името на осмия цар на Юдея (838-796 г. пр. Хр.); Аганипус - името не споменато в родословната таблица с имената на френските крале; Леир - името се споменава за първи път в "Историята на британските крале" (1140) от Джефри Монмутски.

48. Илия (Х в. пр. Хр.) - еврейски пророк и проповедник.

49. Йонас (VIII в. пр. Хр.) - петият от второто поколение израелски пророци; Олоферн (VI в. пр. Хр.) - пръв военачалник на вавилонския цар Навуходоносор, убит от Юдит пред Бетулия; Дракон (VII в. пр. Хр.) - атински законодател; Солон - вж. бел. 10 към "Шекспир", Фрагменти; Теспис (VI в. пр. Хр.) - първият известен гръцки трагически поет; Навуходоносор I - цар на Вавилон (1146-1123 г. пр. Хр.), вж. Библия, Царе II и Йеремия; Анаксимен от Лампсак (V в. пр. Хр.) - гръцки философ; Кир - вж. бел. 45; Зоробабел (VI в. пр. Хр.) - юдейски владетел от дома на Давид; Тарквиний Горди - седмият, последен цар на древен Рим (534-509 г. пр. Хр.).

50. Гай Марк Кориолан (V в. пр. Хр.) - прочут римски военачалник; Ксеркс (519-465 г. пр. Хр.) - ахменидски принц, цар на Персия, прочут пълководец; Квинт Цинцинат (VI-V в. пр. Хр.) - известен римлянин, прочул се с простотата и строгостта на нравите си; Бренус - легендарен предводител на келтското племе сенони, които нахлуват в Етрурия (390-383 г. пр. Хр.); Тимолеон - гръцки военачалник, принудил с войските си тирана на Сицилия Дионисий Млади да абдикира (344 г. пр. Хр.).

51. Penitus toto divisos orde britannos. (Лат.) - Британците са напълно отделени от цялата земя.

52. Ultima Thule (лат.) - Далечната Туле, т. е. краят на света.

53. Изредени са имената на легендарни племенни вождове, пълководци и герои в англосаксонската, скандинавската и бретонската племенни общности.

54. Генерил и Ригън - имената на двете по-големи дъщери на крал Лир от едноименната трагедия на Шекспир (1605).

55. Гиралда - наименованието на квадратната кула на Севилската катедрала, построена през периода 1184-1196 г.

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 758066
Постинги: 582
Коментари: 49
Гласове: 299
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930