ПЪРВА КНИГА
Геният на Шекспир
I
"Шекспир, казва Форбс 1, няма нито трагедиен, нито комедиен дар. Трагедиите му са изкуствени, а комедиите - написани просто по инстинкт." Джонсън 2 потвърждава присъдата: "Неговите трагедии са продукт на сръчност, а комедиите - на инстинкт." След като Форбс и Джонсън оспорват драмите му, Грийн 3 оспорва оригиналността им. Шекспир е "плагиат", Шекспир е "преписвач". Шекспир "не е съчинил нищо сам"; той е "гарван, украсен с чужди пера"; граби от Есхил, Бокачо, Бандело, Холиншед, Белфоре, Беноа дьо Сен Мор 4; граби от Лейъмън, Робърт от Глочестър, Робърт Уейс, Пиер от Лангтофт, Робърт Манинг, Джон от Мандевил, Саквил, Спенсър 5; той граби "Аркадия" на Сидни, той граби анонимната "Истинска хроника за крал Лир" 6; граби от "Смутното царуване на крал Джон" (1591) на Роули, образа на незаконородения Фолконбридж 7. Шекспир граби от Томас Грийн; Шекспир граби от Дек и Четъл 8. "Хамлет" не е от него; "Отело" не е от него; "Тимон Атински" не е от него; нищо не е от него. За Грийн Шекспир е не само "високопарен съчинител на бели стихове, "сценодрусец" (Shakescene), Johannes factotum 9 (алюзия за чиракуването му като викач и фигурант в театъра); Шекспир е кръвожадно животно. Сравнението с гарван не е достатъчно, Шекспир е обявен за тигър. Ето текста: Tigers heart wrapt in a player"s hide. Сърце на тигър, в кожа на актьор (Croarsworth of wit, 1592 10).
Томас Раймър оценява "Отело": "Поуката от тази притча, разбира се, е много поучителна: тя е предупреждение за добрите домакини да охраняват внимателно бельото си." 11 След като изрича това, същият Раймър благоволява да изостави присмеха и да заговори сериозно за Шекспир: "Каква градивна и полезна поука може да извлече публиката от подобна поезия? За какво друго може да служи тя, освен да заблуждава здравия разум, да внася безпорядък в мислите, да смущава разсъдъка, да развращава инстинктите, да влудява въображението, да принизява вкуса и да пълни главата ни със суета, бъркотия, врява и безсмислици?" Така се пишеше осемдесет години след смъртта на Шекспир, през 1693 година. Всички критици и познавачи го приемат без възражения.
Ето някои от общоприетите упреци, отправяни към Шекспир: - Самоцелни остроумия, игри на думи и каламбури. - Неправдоподобие, екстравагантност, безсмисленост. - Непристойност. - Детинщини. - Надутост, приповдигнатост, преувеличаване. - Лъжлив блясък, патос. - Превзетост на идеите, превзетост на стила. - Злоупотреба с контраста и метафората. - Занаятчийска сръчност. - Неморалност. - Пише за народа. - Следва вкуса на простолюдието. - Изпитва удоволствие да представя ужаси. - Няма никаква изтънченост. - Няма никакво обаяние. - Разминава се с целта. - Притежава остър ум. - Липсва му остър ум. - Прави се на много велик. - Прави се на велик.
"Този Шекспир притежава груб, варварски ум", твърди Джеймз Шърли 12. Драйдън добавя: "Шекспир е неразбираем." 13 Госпожа Ленокс изтърсва не по-малко тежка присъда: "Този поет изопачава историческата истина." 14 Немският критик от 1680 година, роден в Бентхайм 15, се чувствува обезоръжен, защото, както казва той: "Шекспир е глава, пълна със смешни странности." Самият Бен Джонсън, протежето на Шекспир, разказва следното (ХI, 175 Издание на Джифорд) 16: "Спомням си как актьорите отбелязваха, за чест на Шекспир, че когато пишел, не задрасквал нито ред, а аз отговорих: "Бог би желал той да е задрасквал по хиляда." Това пожелание впрочем било изпълнено от благовъзпитаните му издатели Блаунт и Джегърд 17 още през 1623 година. Само в "Хамлет" те съкращават двеста реда. От "Крал Лир" отрязват още двеста и двадесет. В Друри Лейн Гарик играе "Крал Лир", преработен от Ноем Тейт 18. Да чуем още веднъж Раймър: "Отело е един кървав и безсолен фарс." Джонсън добавя: "Юлий Цезар" е трагедия, предизвикваща повече равнодушие, отколкото вълнение." В писмото си до доайена на катедралата "Сент Азаф" Уорбъртън 19 пише: "Смятам, че Суифт е много по-остроумен от Шекспир, а комедиите на Шекспир, издаващи определено пошъл вкус, са много по-слаби от комедиите на Шедуел." 20 Що се отнася до вещиците в "Макбет", споменатият вече критик от седемнадесети век Форбс, повтарян от друг критик през деветнадесети век, пише: "Нищо не може да се сравни със смехотворния ефект на подобно зрелище." Самюел Фуут 21, авторът на "Младият лицемер", прави следното изявление: "Комизмът на Шекспир е твърде груб и не предизвиква смях. Това са смехории без остроумие." Накрая, през 1725 година, Поуп 22 открива подбудата, която тласкала Шекспир да съчинява драмите си и я оповестява гръмогласно: "Трябвало е, разбира се, да се яде!"
След тези думи на Поуп трудно би могло да се разбере по каква причина Волтер, смаян от Шекспир, е написал: "Шекспир, когото англичаните приемат за Софокъл, доказва таланта си приблизително по времето на Лопес (Лопе, извинявайте, Волтер) де Вега." Волтер добавя: "На вас сигурно ви е известно, че в "Хамлет", докато копаят, гробарите пият, пеят весели песнички, надсмиват се над мъртвите с привични за хора от техния занаят грубовати шеги." В заключение той окачествява тази сцена по следния начин: "Това са нелепици." Волтер охарактеризира пиесите на Шекспир със следното изречение: "Това са чудовищни фарсове, които назовават трагедии", и допълва присъдата си с изявлението, че Шекспир "погуби английския театър".
Мармонтел 23 отива да навести Волтер във Ферне. Волтер лежи в леглото с книга в ръка, отведнъж той се изправя, захвърля книгата, протяга хилавите си крака, за да стане от леглото, и се провиква към Мармонтел: "Вашият Шекспир е хурон 24."
"Моят Шекспир съвсем не е такъв", отговорил Мармонтел.
За Волтер Шекспир е повод да докаже сръчността си в изстрелването на хули. Волтер рядко изпуска подобни поводи. Той стреля по Шекспир така, както селяните по патиците. Волтер е този, който открива във Франция огън срещу този варварин. Именно той му измисля прозвището "Свети Христофор на трагическите поети" 25. Именно той казва на госпожа Дьо Графини: "Шекспир е направо за смях." Съветва кардинал Дьо Берни 26: "Съчинявайте красиви стихове, спасете ни, господине, от бедствията, от скудоумните чужденци, от академията на пруския крал, от булата Unigenitus 27, от защитниците на бързо скалъпени конституции и поврати, от този глупак Шекспир! Libera nos domine. 28 Отношението на Фрерон 29 към Волтер за пред потомството си има като смекчаващо вината обстоятелство отношението на самия Волтер към Шекспир. Всъщност Волтер си остава върховен законодател през целия осемнадесети век. Когато той започва да се надсмива над Шекспир, по-будните англичани, такива като председателя на Камарата на лордовете, започват да му подражават. Джонсън 30 признава "невежеството и простащината" на Шекспир. Фридрих II 31 се произнася по въпроса в същия дух. По повод на "Юлий Цезар" той пише на Волтер: "Добре направихте, че преработихте недодяланата пиеса на този англичанин в съответствие с правилата." Ето как се отнасят към Шекспир през миналия век.
Волтер го обижда; Ла Арп го покровителствува: "Самият Шекспир, колкото и да е груб човек, не е бил неук и необразован." (Ла Арп, Уводен курс в литературата)
В днешно време критици от рода на тези, за чиито писания придобихте представа по-горе, не са изоставили дързостта си. Колридж 32 определя "Мяра за мяра" като "мъчителна комедия". "Възмутителна" - я назовава господин Найт 33. Господин Хънтър 34 приглася, че е "отвратителна".
През 1804 година авторът на една от нелепите "Биографии на известните личности в света" намира начин да разкаже историята на семейство Калас 35, без да споменава името на Волтер, и тъй като правителствата, знаейки какво правят, покровителствуват и на драго сърце подпомагат със средства подобни начинания. Същият този автор, името му е Дьоландин 36, изпитва нуждата да сложи на кантара и да претегли Шекспир и след като уточнява, че "Шейкспиар" се произнася "шекспир", че като млад е "избивал дивите животни на някакъв феодал", добавя: "Природата е събрала в главата на този поет всичко най-велико, което можем да си представим, и всичко най-ниско, което може да притежава бездуховният грубиян." Напоследък ние четем едно творение, написано неотдавна от виден педант, който е още жив: "Второстепенните автори и бездарните поети, например такива като Шекспир..." и т. н.
II
Който изрича думата "поет", едновременно и неизбежно има предвид историк и философ. Херодот и Талес се съдържат в Омир. Шекспир е мъж с качествата на тримата. Освен това е и художник, и то какъв! Колосален! В действителност поетът не само разказва, той прави нещо повече, поетът показва. Поетите носят у себе си отражател, наблюдението, и кондензатор, вълнението; в тях се раждат онези, излъчващи светлина величествени видения, излизат от разума им и озаряват с непрекъсващ пламък мрачната стена от хора. Тези видения съществуват. Да живее като Ахил е било страстното желание на Александър. Шекспир владее трагедията, комедията, феерията, химна, фарса, непознаващия прегради божествен смях, страха и ужаса и за да кажем всичко с една дума - драмата. Той съчетава двете крайности. Принадлежи на Олимп и на панаирджийския театър. Не му липсват способности и в двете посоки.
Когато ви завладее, ставате негов пленник. Не очаквайте никаква милост от него. Жестокостта му е патетична. Показва ви една майка, Констанс, майката на Артур, и когато ви доведе до онази степен на разнежване, в която започвате да споделяте майчинското й чувство, убива детето й. По ужас той надминава историята, което е трудно осъществимо постижение; не се задоволява да убие Рутланд и да доведе до отчаяние Йорк 37; в кръвта на сина потапя кърпичката, с която изтрива очите на бащата. Той задушава елегията чрез драмата, както Отело души Дездемона. Нищо не смекчава мъката. Геният е неумолим. Той си има свой закон и го следва. Умът също има своите склонности и техните цели определят насоката му. Шекспир е обърнат към ужасното. Шекспир, Есхил и Данте са величествени реки на човешките вълнения, в които се изливат траурни урни, преливащи от сълзи.
Поетът е ограничен единствено от целта си; той се съобразява само с мисълта, която трябва да отстоява, не признава друга върховна власт, нито друга необходимост освен идеята; защото - щом изкуството е еманация на абсолютното - в изкуството, както и в абсолютното целта оправдава средствата. Именно тук се разкрива, нека споменем мимоходом, едно от онези отклонения от общоприетите земни закони, които предизвикват мечтанията и размислите на изтънчената критика и разкриват загадъчната страна на изкуството. В изкуството най-добре може да се усети quid divinum 38. Поетът се движи из своята творба, както Провидението из собственото си творение; той вълнува, изумява, поразява, после въздига или сваля, често противно на очакването дълбае душата ви чрез изненадата. Сега помислете. Изкуството, подобно на Безкрая, притежава върховното, защото обяснява всички въпроси. Нима бихте попитали океана, този велик поет, каква е причината за бурята в него. Онова, което ви се струва отвратително или странно, има дълбока причина за съществуването си, недостъпна за всекиго. Попитайте Йов защо стърже гнойта от язвите си с чирепче, а Данте защо зашива с железен конец клепачите на ембрионите от чистилището и предизвиква с бодовете си - незнайно за какво, сълзи на ужас 39. Йов продължава да чопли раните си с чирепчето и да го избърсва в тора на бунището, а Данте продължава пътя си. Същото е и с Шекспир.
Неговите неподвластни на нищо висши ужаси се разпореждат и се налагат над всичко. Замесва в тях, по собствена преценка, обаянието, онова величествено обаяние на силните, което е нещо така ярко въздействуващо като нежността, като крехкото привличане, като очарованието на Овидий или на Тибул, така както чарът на Венера Милоска въздействува по-силно от чара на Венера Медичи 40. Нещата от неизвестното, неподатливите на изучаване метафизични въпроси, загадките на душата и на природата - която също е душа, - смътните интуитивни прозрения относно вероятното, включено в съдбата, смесиците от мисли и събития могат да се предадат в изтънчени изображения и да изпълнят поезията със загадъчни и изящни образи, които са много по-привлекателни, когато са изпълнени с малко болка, полусвързани с невидимия свят и едновременно достатъчно земни, пропити с безпокойство от мрака зад тях и въпреки това се стараят да ви се харесат. Грацията, идваща от дълбините, съществува. Великата красота е възможна. Тя съществува у Омир, неин образец е Астианакс 41, но грацията, идваща от дълбините, за която говорим, е нещо повече от споменатата епическа изтънченост. Тя е усложнена от известна неяснота и предполага Безкрая. Тя е своеобразно светло-мрачно излъчване. Единствено съвременните гении притежават тази дълбокомисленост в усмивката, издаваща изтънченост, зад която се усеща някаква бездна.
Шекспир притежава подобна грация, която е напълно противоположна на болнавата грациозност, макар че прилича на нея, тъй като по подобен начин ни кара да предусещаме гроба.
Скръбта, величествената скръб, предизвиквана от драмата, която всъщност не е нищо друго освен внесена в изкуството човешка участ, обгръща тази грация и този страх.
Хамлет, съмнението, е в центъра на неговото творчество, а в двата му края е любовта, Ромео и Отело, любовта на зазоряване и любовта привечер. Хамлет, това е цялата душа; Ромео и Отело - това е цялото сърце. От гънките на покрова на Жулиета струи само светлина, докато от погребалния саван на пренебрегнатата Офелия и на заподозряната Дездемона струи само мрак. Тези две невинни жени, на които любовта изменя, не могат да бъдат утешени. Дездемона пее песен на върбата, под която водата отнася Офелия. Те са, без да се познават, две сестри, сродни по душа, макар че всяка от тях има своя собствена драма. Плачещата върба трепти и над двете. В тайнствената песен на обречената на смърт оклеветена влюбена се усеща движението на реката, в чиито води плува удавницата с разпуснати коси, зърната за миг.
Понякога във философията си Шекспир стига по-далеч от Омир. След Приам се появява Лир; да се оплаква неблагодарността е по-тежко, отколкото да оплаква смъртта. Омир среща завистника и го удря със скиптъра; Шекспир дава скиптъра на завистника и от Терсит създава Ричард III; завистта е много по-разголена, когато е натруфена с пурпурни одежди. Смисълът на съществуването й явно е заложен изцяло в самата нея; нима има нещо по-завладяващо от желанието за трона!
Уродството, превърнало се в тиран, не е достатъчно за този философ; нужно му е уродството, превърнало се в слуга, и той създава Фалстаф. Династията на здравия разум, основана от Панюрг, продължена от Санчо Панса, затъва в злодеяния и ражда недоносчето Фалстаф. Подводната скала за подобна мъдрост се оказва всъщност низостта. Санчо Панса, вкопчил се здраво в магарето, се сраства с невежеството му; Фалстаф, лакомникът, страхливецът, отмъстителният нечестивец с човешко лице и търбух, които започват да напомнят за див звяр, прохожда върху четирите лапи на безсрамието - Фалстаф не е кентавър, а човекосвиня.
Шекспир е преди всичко въображение. А ние вече установихме истината, която мислителите отдавна познават; въображението е дълбочина. Никоя способност на ума не прониква и изследва така задълбочено, както въображението, то е великият гмурец. Науката, проникнала в пределните дълбини, среща въображението. В коничните сечения, в логаритмите, в диференциалното и интегралното смятане, в изчисляването на вероятностите, в изчисляването на безкрайно малките величини, в изчисляването на звуковите вълни, в прилагането на алгебрата в геометрията, въображението е коефициентът, по който се изчислява, така че математиката се превръща в поезия. Аз не вярвам в науката на глупаците-учени.
Поетът философствува тъкмо защото си служи с въображението. Ето защо Шекспир притежава тази върховна способност да борави с действителността, която му позволява да съобразява с нея своето желание. А това негово желание е разновидност на истината. Разновидност, върху която трябва да се размишлява. С какво си прилича съдбата, ако не с фантазията? Привидно няма нищо по-несходно, нищо по-несвързано, нищо по-трудно установимо. Защо е трябвало да се коронясва това чудовище, Джон? Защо е трябвало да се убива това дете, Артур? Защо е трябвало да се изгаря Жана д"Арк? Защо е победил Мънк? 42 Защо е бил щастлив Людвик ХV? Защо е бил наказан Людвик ХVI? Оставете да се прояви логиката на Бога. От тази именно логика черпи фантазията си поета. През сълзите избухва комедията - риданието се заражда в смях, образите се объркват и се блъскат, трудноподвижни създания, почти животни, преминават тежко, зли духове, може би жени, може би дим, преминават като вълни; душите, водни кончета на мрака, еднодневките на здрача, потрепват в тези черни тръстики, които назоваваме страсти и събития. На единия полюс е лейди Макбет, на другия Титания. Една колосална мисъл и една безкрайна прищявка.
Какво е "Бурята", "Троил и Кресида", "Двамата веронци", "Веселите уиндзорки", "Сън в лятна нощ", "Зимна приказка"? Това е фантазията, арабеската. Арабеската е явление в изкуството, което е напълно сходно с растителността в природата. Арабеската пониква, расте, развива се, пуска листа, размножава се, раззеленява се, цъфти, разклонява се във всички сънища. Арабеската е несъизмерима с нищо; притежава нечувана мощ и се разпростира встрани и нагоре; изпълва хоризонти и разкрива нови; улавя в неизброими плетеници източниците на светлината и ако вплетете в клоните й човешкото лице, получената композиция е замайваща; ефектът е завладяващ. През живия плет зад арабеската може да се различи цялата философия; растителността живее, човекът се слива с природата; в крайното се осъществява комбинация с безкрайното и пред това творение, в което невъзможното и истината се съчетават, човешката душа потръпва, обхваната от неясно, върховно вълнение.
Не трябва в крайна сметка да оставяме нито сградата да бъде завладяна от растителността, нито драмата да бъде завладяна от арабеската.
Една от характеристиките на гения е необичайното сближаване на най-далечни способности на ума. Да се опише някой пръстен, както Ариосто, а после да се изследват задълбочено душите, както Паскал, това е поетът. Вътрешният свят на човека принадлежи на Шекспир. Чрез него той непрекъснато предизвиква изненада. Извлича от съзнанието всички непредвидимо, което се съдържа в него. Малко поети го надминават в това изследване на психиката. Много от най-невероятните странности на човешката душа са показани от него. Той изкусно ни приканва да усетим простотата на метафизическия факт под сложността на драматичния факт. Онова, което не споделя, неяснотата, от която човек отначало се страхува, а накрая започва да желае, ето това е пресечната точка, изпълненото с изненади място, в което сърцата на девиците се срещат със сърцата на убийците, душата на Жулиета с душата на Макбет; невинната девица се страхува и едновременно е изпълнена с желание за любов, както злодеят е изпълнен с амбиция; опасни целувки, раздавани скришом на призрака, веднъж лъчезарен, друг път - свиреп.
Към всичкото това изобилие, към анализа, синтеза, сътворяването от плът и кръв, бляна, измислицата, науката и метафизиката прибавете историята, веднъж историята според историците, втори път историята според легендите; образци има всякакви; предатели, като се почне от Макбет, убил госта си, и се стигне до Кориолан, убил отечеството си; деспоти, като се почне с ума, превърнал се в тиран-Цезар, и се стигне до корема, превърнал се в тиран-Хенри VIII; кръвожадни хищници, като се почне от лъва и се стигне до лихваря. На Шейлок може да се каже: "Добре отхапа, евреино!" 43. И от дъното на тази необикновена драма, сред обраслата с изтравниче пустош, из здрача, за да обещаят корони на убийците, изникват три черни силуета, в които Хезиод може би, прекрачвайки вековете, би разпознал Парките. Извънмерна сила, изящно вълшебство, епична жестокост, милосърдие, творческа способност, радост - онази възвишена, неразбираема за ограничените умове радост, сарказъм, силен камшичен удар по злодеите, звездно величие,едва доловима нежност, безбрежна поезия, която има свой зенит и надир 44, необозримо единство, задълбоченост в предаването на подробностите, нищо не липсва в този буден ум. Когато навлизате в творчеството на този човек, чувствате някакъв мощен вятър, който като че ли идва от някакъв новооткрит свят. Излъчване на гениалност във всички посоки, това представлява Шекспир. Totus in antithesi 45, заключава Джонатан Форбс.
III
Един от белезите, които отличават гениите от обикновените умове, е, че гениите притежават двойна рефлексия; както карбункулът, според Жером Кардан 46, се отличава от кристала и стъклото по това, че той притежава способността да пречупва два пъти лъчите.
Гений и карбункул, двойно отражение, едно и също явление в морален и във физически план.
Съществува ли този диамант на диамантите, карбункулът? Ето един въпрос. Алхимията казва "да", химията продължава изследванията си. Що се отнася до гения, той съществува. Достатъчно е да прочетете първия стих от Есхил или Ювенал, който ви попадне, за да откриете този карбункул на човешкия мозък.
Това явление, двойното отражение, придобива най-голяма значимост в творенията на гениите, това, което риториците назовават антитеза, т. е. безпогрешната способност да се предават двете страни на нещата.
Аз не обичам Овидий, този малодушен изгнаник, този лизач на кървави ръце, това станало послушно в изгнанието куче, този отдалеч презиран от тирана ласкател, мразя остроумието, с което Овидий се прославя; но никога не смесвам това остроумие с мощната антитеза, присъща за Шекспир.
Завършените умове побират всичко, Шекспир побира в себе си Гонгора, както Микеланджело побира в себе си Бернини; а по този въпрос има готови фрази: "Микеланджело е маниерен, Шекспир борави с антитези." Това са школски формули; големият въпрос за контраста в изкуството се разглежда твърде повърхностно (Totus in antithesi), Шекспир е изцяло в антитезата. Разбира се, не е много справедливо да виждаме като цялост един човек, а друг само чрез едно от качествата му. Но след като като направихме тази уговорка, нека кажем, че тази фраза (Totus in antithesi), която звучи като критика, би могла да бъде просто констатация. Шекспир безспорно е заслужил, заедно с всички наистина велики поети, възхвалата, че е неразличим от Творението. Но какво представлява Творението? Доброто и злото, радостта и скръбта, мъжът и жената, плачът и песента, орелът и лешоядът, светкавицата и лъчът, пчелата и търтеят, планината и равнината, любовта и омразата, лицевата и обратната страна на медала, светлината и уродството, звездата и свинята, високото и ниското. Природата, това е двуликата вечност. И тъй, антинтезата, от която произлиза антифразата, може да се открие във всичките привички на човека; може да се открие в баснята, в историята, във философията, в езика. Ако сте Фурии, ще ви назовават Евмениди или Магьоснички; ако убиете братята си, ще ви назоват Филаделф 47; ако убиете баща си, ще ви назоват Филопатор 48; ако се прославите като генерал, ще ви назоват ефрейторчето. Антитезата на Шекспир е всеобемаща антитеза: винаги и навсякъде, това представлява двойствеността на антиномията; животът и смъртта, студът и топлината, справедливостта и несправедливостта, ангелът и демонът, небето и земята, цветето и гръмотевицата, мелодията и хармонията, духът и плътта, голямото и малкото, океанът и желанието, пяната и лигата, ураганът и свистенето, азът и не-азът, обективното и субективното, чудото и чудесното, образецът и чудовището, душата и сянката. Това е неизясненият очевиден спор, безкрайният прилив и отлив, постоянно повтарящото се "да" и "не", непримиримото противоречие, необхватният, постоянно действуващ антагонизъм, пресъздаден от Рембранд като светлосянка, антагонизъм, от който черпи своите главозамайващи ефекти Пиранезе.
Преди да отстраните тази антитеза от изкуството, опитайте се да я отстраните от природата.
IV
"Той е сдържан и дискретен. С него сте спокоен; не злоупотребява с нищо. Той притежава, освен всичко това, едно твърде рядко качество - трезвомислещ е."
Какво е това? Препоръка, отнасяща се за някой слуга? Не. това е една похвала, отправена към писател. Една ненеизвестна школа, назовавана "сериозна", разтръбява в наши дни подобна поетическа програма, в която най-важното е въздържаността. Като че ли главният въпрос е как литературата да се предпазва от смущения в храносмилането. Някога са насърчавали плодовитостта и мощта; днес препоръчват да се пие билков чай. Озовавате се сред блестящата градина на музите, в която бурно цъфтят и в надпревара покриват всички клони божествените цветя на ума, които гърците назовават Тропи; навсякъде около вас плодове, поетически фигури; навсякъде около вас образи-идеи - златни ябълки, ухания, цветове, лъчи, строфи, чудеса, но вие не докосвайте нищо, бъдете въздържан. Поетът се познава по това, че от тази градина той не откъсва нищо. Не напускайте обществото на умерените. Една критическа книга е трактат върху опасностите от питието. Ако искате да създадете нова "Илиада", трябва да минете на диета. Напразно блещиш очи, мой стари Рабле!
Лиризмът е пенлив, красотата опиянява, величието замайва главата, идеалът заслепява, който се ръководи от него, не знае какво върши; след като сте се разхождали сред звездите, вие лесно ще се откажете от всяка държавна служба; ако престанете да се ръководите от здравия разум и ви предложат място в сената на Домициан, вие не бихте го приели, не бихте отдавали на Цезар онова, което не е на Цезар, вие сте в такава степен объркан, че не бихте поздравили дори “благородника” Инситатус - консула 49. Ето докъде бихте стигнали, ако пиехте в долнопробната кръчма на Емпиреята 50. Ставате горд, амбициозен, безразличен към всичко. Ето защо трябва да бъдете въздържан. Забранено е да се посещава кабарето, в което се раздава възвисяващо опиянение.
Свободата води до разпуснатост. Добре е човек да се ограничава, най-добре е да се кастрира.
Прекарвайте живата си във въздържание.
Умереност, благоприличие, уважение към властта, безукорно облекло. Поезията трябва да бъде изпипана от игла до конец. Невчесаната трева на саваната, лъвът, който не реже ноктите си, неукротимият буен поток, невидимият път на морето, небето, облакът, който се вдига, за да разкрие Алдебаран, разтърсващо е. На английски - shocking 51. Вълната се пени пред скалата, водопадът повръща в пропастта, Ювенал плюе по тираните. Пфу, каква гадост!
Ние предпочитаме недостига пред излишъка. Никакво преувеличение. Отсега нататък розовият храст се задължава да брои розите си. Ливадата ще бъде помолена да отглежда по-малко великденчета. На пролетта ще бъде заповядано да бъде по-уравновесена. Гнездата падат претоварени от многото птиченца в тях. Вразумете се най-после, горички, синигерчетата са прекалено много, молим ви! Млечният път би трябвало да номерира звездите си. Те са твърде много.
Вземайте пример от високостволестия драконов храст от Ботаническата градина, който цъфти веднъж на всеки петдесет години. Ето такива растения трябва да се отглеждат.
Истински критик от школата, проповядваща въздържаност, би бил онзи градински пазач, който на въпроса: "Има ли славеи по вашите дървета?", би отговорил: "Ох, не ми говорете за тях, през целия месец май тези неприятни животни не престават да цвърчат."
Господин Сюар изказва по отношение на Мари-Жозеф Шение 52 следното твърдение: "Неговият стил притежава едно голямо достойнство - не съдържа сравнения." В наши дни често слушаме да се повтаря тази рядка похвала. Това ни напомня за един много уважаван професор от периода на Реставрацията, който, възмутен от сравненията и стилните фигури, появяващи се твърде често в писанията на пророците, отправя следната унищожителна критика срещу Исай, Даниил и Йеремия, под формата на дълбокомъдрена сентенция: "Цялата Библия е съставена само от „като”." Един друг, още по-многоуважаван професор изказва следната фраза, с която се прочува в поддържащата нормата школа: "Аз захвърлям Ювенал на романтическото бунище." Какво е престъплението на Ювенал? Същото като престъплението, приписвано на Исай. Непринуденото изразяване на идеята чрез образ. Дали в учените среди постепенно няма да се върнат към метонимията като термин от химията и към мнението на Прадон относно метафората?
Като слуша възраженията и оплакванията на привържениците на строгата доктрина, човек би си казал, че единствено те поемат разходите, произтичащи от всеобщата консумация на образи и поетически фигури, които създават поетите, и единствено тя се чувствува разорена от прахосници като Пиндар, Аристофан, Йезекил, Плавт и Сервантес. Тяхната школа заключва страстите, чувствата, човешкото сърце, действителността, идеала и живота. Слисана, тя гледа гениите и като крие всичко, си казва: "Какви лакомници!" Тъкмо поради това измисля най-висшата по отношение на писателите похвала: "Той е сдържан."
По всички въпроси практиката на клисарите се побратимява с доктринерската критика. Лицемерно добродетелните и лицемерно набожните си помагат едни на други.
Постепенно се налага любопитен своеобразен, целомъдрен жанр. Ние се изчервяваме пред грубия начин, по който намират смъртта си гренадирите; героите на риториката са лозови листа, които назовават перифрази; прието е на бивак да се говори като в манастир; брътвежите на стражите са клевета; ако някой ветеран сведе поглед при спомена за Ватерлоо, веднага му дават почетен орден за сведения поглед; известни фрази, които са упоменати в историята, нямат право да влязат в историята; от само себе си се подразбира например, че войникът от охраната, който стреля с пистолет срещу Робеспиер в Кметството, ще се казва: "Гвардията-умира-но-не-се-предава."
От съчетаното усилие на двете критически, охраняващи общественото спокойствие школи последва оздравителна реакция. Тази реакция вече е създала няколко образцови, порядъчни, благовъзпитани и послушни поети, чийто стил непременно си ляга рано; които не правят оргии с всички онези лудетини – идеите; които не могат да бъдат срещнати никога в някоя гора (solus cum sola) 53, с мечтата - тази циганка; които не са способни да имат връзки с фантазията - тази опасна скитница, нито с вдъхновението - тази вакханка, нито с измислицата - тази измамница, чиито боси нозе не са целували никога през живота си, нито с музата, тъй като си спят все в собственото легло, заради което техният портиер Никола Боало е доволен. Ако случайно мине Полихимния с поразрошени коси, о, какъв срам, те бързо викат фризьор. Притичва господин Дьо Ла Арп 54. Тези две побратимени критически школи - доктринерската и на клисарите, следят за строгото възпитание. Писателите се дресират още от малки. Отбиват се отрано от майчината гръд. Създава се пансион за млади знаменитости.
Оттук - етиката, литературата и изкуството. Равнение надясно! В литературата, както и в политиката, най-важното е да се спасява обществото. Всеки знае, че поезията е несериозно и незначително занимание, че е заета с детското забавление да търси рими - безплодно и суетно усърдие; поради това нищо не е по-страшно от нея. Важното е добре да се обвържат можещите. В кучешка колибка! Внимание, опасни са! Какво представлява един поет? Ако става въпрос да се почита - нищо; ако става въпрос да се преследва - всичко.
Това племе, което пише, изисква да бъде потискано. Прибягването до помощта на светската власт е полезно. Средствата са най-разнообразни. От време на време някое добре подбрано заточение е точната мярка. Изгнанията на писатели започват от Есхил и не свършват и след Волтер. Всеки век добавя брънка към веригата им. Но да се изпрати някой в изгнание, на заточение, да се прогони от страната, са нужни все пак някакви причини. Но те не могат да се прилагат във всички случаи. С тях не може да се злоупотребява така лесно; важното е да се изнамери някое не чак толкова грубо действуващо оръжие в тази ежедневно водена малка война. Една надлежно положила клетва и спечелила доверието на държавата критика може да върши редица услуги. Не е лошо нещо да се организира преследването на писателите от писатели. Най-хитро е да се накара перото да преследва перото. Защо да няма в крайна сметка пазители на реда и в литературата?
Добрият вкус е предпазна мярка, взета от добрия ред. Въздържаните писатели са като послушните избиратели. Вдъхновението е под подозрение зарад свободолюбието му. Поезията е в известен смисъл извън закона. Така се създава официалното изкуство - синче на официалната критика. Нали една специална риторика произтича от тези предпоставки. На природата се разрешава твърде ограничен достъп в подобно изкуство. Тя минава през задната врата. Природата е опетнена от демагогия. Природните стихии са избягвани като лоши другари, вдигащи много врява. Равноденствието пропуква оградата; бурята вдига страшен шум през нощта. Онзи ден, в училището по изящни изкуства, един ученик нарисувал гънките на завеса, които вятърът повдига по време на буря. Професорът в училището, възмутен от това, казал: "Но в стила няма вятър!"
Впрочем реакцията не бива да ни отчайва. Някакъв частичен прогрес се забелязва все пак. Ние напредваме. В академията започва да се приема полека-лека и въз основа на изповедни писма. Жюл Жанен, Теофил Готие, Пол дьо Сен-Виктор, Литре, Ренан, имайте добрината да кажете на глас в какво вярвате.
Но това не е достатъчно. Злото слиза надълбоко. Древното католическо общество и древната, законна литература са заплашени. Мракобесието е в опасност! На оръжие срещу новите поколения! На оръжие срещу Новия дух! Всички се нахвърлят срещу демокрацията - дъщерята на философията.
Случаите на бяс, т. е. гениалните творби, предизвикват страх. Възобновяват се хигиенните предписания. Обществените пътища са явно недостатъчно надзиравани. Май са се появили скитащи поети. Небрежният префект на полицията е позволил на умовете да блуждаят. За какво мисли властта? Да се вземат мерки! Умовете могат да бъдат изпохапани. Възниква опасност. Това решително се потвърждава; хората мислят, че срещнали Шекспир без намордник.
Настоящият превод 55 представя Шекспир без намордник.
V
Ако има човек, който най-малко е заслужил високата оценка "въздържан", това е без съмнение Уилям Шекспир. Шекспир е един от най-непокорните поданици, който е трябвало да се направлява от "сериозната" естетика.
Шекспир означава плодовитост, сила, изобилие, напращяла от мляко гръд, пръскащ ухание потир, пълна догоре бъчва с вино, бликаща изобилно мъзга, стичаща се на потоци лава, развили се устремно нагоре кълнове, всепроникващ дъжд, хиляди, милиони, без никакви задръжки, необвързан, щедър в безразсъдното си спокойно разточителство на твореца. За онези, които опипват дъното на джоба си, неизчерпаемо щедрият изглежда безумец. Няма ли все пак да се изчерпи? Никога. Шекспир е сеяч на ослепителни творения. Всяка дума е образ, всяка дума е контраст, всяка дума е денят и нощта.
Поетът, вече потвърдихме, това е природата. Проницателен, старателен, изтънчен, вглеждащ се в най-малките неща, както постъпва тя; необозрим. Той не е нито потаен, нито сдържан, нито скъперник. Той е просто величествен. Нека обясним как разбираме "простотата"...
Въздържаността в поезията е бедност, простотата е величие. Да се придава на всяко нещо количеството пространство, което му съответствува, ни повече, ни по-малко, ето това е простотата. Простота значи справедливост. Всяко законодателство, засягащо вкуса, е свързано с нея. Всяко нещо трябва да бъде поставено на мястото си и назовано със съответствуващата му дума. При условие че се поддържа известно вътрешно равновесие и се спазва известна недостъпна за разумно обяснение пропорционалност, най-невероятната усложненост, било в стила, било в цялото, може да изглежда проста. Това са тайните на голямото изкуство. Само висшата критика, която се изгражда върху ентусиазма, прониква в тези мъдри закони и ги разбира. Богатството, изобилието, лъчезарното излъчване могат да създават усещане за простота. Слънцето е простота.
Подобна простота, както се вижда, съвсем не прилича на препоръчваната от Льо Батьо, от абат Д"Обиняк и от отец Буур 56.
Простота. Каквото и да бъде изобилието, каквито и обърквания да има, дори ако са неясни, сложни и неразгадаеми, всичко, което е истинно, е просто. Един корен е просто нещо.
Дълбокомъдрата простота е единствената, която се признава от изкуството.
Изпълнената с истина простота е наивна. Наивността е лицето на истината. Шекспир е наивен с величествената си простота. Той е нейно създание. Той не познава принизяващата простота.
Простотата, която предполага немощ, слабост, задъхване, е патологичен случай. Тя няма нищо общо с поезията. На нея е по-добре да се издава болничен лист, отколкото да й се отрежда място в кавалкадата на крилатия кон.
Признавам, че гърбицата на Терсит предполага простота, но мощната гръд на Херкулес също предполага простота. Лично аз предпочитам втората пред първата.
Свойствената за поезията простота може да бъде кичеста като листака на дъба. Дали случайно дъбът не би могъл да предизвика у вас представата за византиец или изискан естет? Дали безбройните антитези в него, гигантският дънер и малките листа, грапавата кора и гладкият мъх, събирането на лъчи и хвърлянето на сянка, венците за герои и плодовете за прасета не са белези, издаващи превзетост, извратеност, коварство или лош вкус? Дали дъбът не е изпълнен с прекалено много остроумие? Дали не е домът Рамбуйе? Дали не е смешен преструван 57? Дали не е засегнат от модата на гонгоризма 58? Дали дъбът не е въплъщение на декаданса? Нима цялата простота, Sancta simplicita 59, не би могла да се побере в една зелка?
Изтънченост, крайности в остроумието, превзетост, гонгоризъм - всичко това е било стоварвано върху главата на Шекспир... Твърди се, че това са недостатъците на ограничените умове, а се бърза те да се припишат на гиганта.
Но въпреки всичко Шекспир не се съобразява с нищо, върви напред, не се отклонява от пътя си, предизвиква задъхване у тези, които искат да го следват, прекрачва условностите, събаря Аристотел; не щади нито йезуитите, нито методистите, нито пуританите. Обърква Лойола, разгромява Везле 60; безстрашен е; дързък и предприемчив, войнствен и прям. Мастилницата му дими като кратер на вулкан. Работи непрестанно, вдъхновява се и напредва неотстъпно. В ръката му е перото, в главата му е пламъкът, в тялото му е дяволът. Жребецът прелъстител става неприятен за магаретата с преходна слава. Да бъдеш плодовит, означава да бъдеш агресивен. Поети като Исай, като Ювенал, като Шекспир се оказват в крайна сметка извън мярата. Защо, по дяволите, Човек трябва да обръща поне малко внимание на другите? Един-единствен човек няма право на всичко. Нима е възможно мъжествеността да е непреходна, вдъхновението да е навсякъде, да има толкова метафори, колкото са тревите по моравата, да има толкова антитези, колкото са листата по дъба, да има толкова контрасти и дълбоки истини във вселената, да съществуват непрекъснато раждане, цъфтене, бракосъчетаване, раждане на деца, необозримо единство, изящни и груби детайли, живо общуване, пълно оплождане, непрекъснато съзидание, това е прекалено много; това нарушава правото на съществуване на безличните.
Ето, скоро ще се навършат три века, откакто Шекспир, поетът, обхванат от постоянен кипеж, се анализира от преднамерено въздържаните критици със същото онова недоволство, с което някои известни импотентни зрители биха се отнесли към представление разиграващо се в харем.
У Шекспир няма нито резервираност, нито задръжки, нито ограничения и премълчавания. Онова, което му липсва, са недостатъците. Той няма спестовна касичка. Не пости. Той се възражда непрекъснато като растенията, като кълновете, като светлината и пламъка. Това не му пречи да съсредоточава вниманието си върху вас, зрител или читател, да ви дава морални наставления, да ви напътства със съвети, да бъде ваш приятел, подобно на най-добрия сред добронамерените - Лафонтен, да ви помага с дребни услуги. Вие винаги можете да сгреете ръцете си над пожара му.
Шекспир ви предлага щедро Отело, Ромео, Яго, Макбет, Шейлок, Ричард III, Юлий Цезар, Оберон, Пък, Офелия, Дездемона, Жулиета, Титания, мъже, жени, вещици, феи, духове. Приемете ги; приемайте ги, ако искате, вземете си още. Ето ви Джесика, Корделия, Кресида, Порция, Брабанцио, Полоний, Хорацио, Меркуцио, Имогена, Ботъм, Пандар от Троя, Тезей. Може би искате и други? Ето ви Ариел, Парол, Макдъф, Просперо, Виола, Миранда, Калибан. (Ecce Deus 61) Ето това е поетът, предлага са на всеки. Кой ще ме приеме? Той раздава себе си, поднася щедро даровете си, пилее се разточително, но никога не се изчерпва. Защо? Не успява. Изчерпването му е невъзможно. Бездънен е. Пълни се и се раздава, а после се зарежда отново. Кошът на гения е неизчерпаем.
Във волнодумието с дръзкия си език Шекспир се изравнява с Рабле, когото напоследък един лебед нарече свиня.
Подобно всички възвишени умове, отдали се на оргията на всемогъществото, Шекспир излива цялата природа в чашата си, пие от нея, а след това ви дава да пиете от нея. Волтер го упреква, че е пиян и е прав. Защо, се питаме ние, защо този Шекспир проявява такъв темперамент? Той не престава да пие, не се изморява, безмилостен е към нещастните свити стомаси, които се кандидатират за Академията. Не боледува от своеобразния гастрит, назован "добър вкус". Напълно здрав е. Какво представлява тази безкрайна, неподвластна на строгия ритъм песен, която пее в продължение на векове; бойна ли е, трапезна или любовна, която е започната от крал Лир и завършена от кралица Меб, която се подхваща от Хамлет и се доизпява от Фалстаф, ту покъртителна като ридание, ту величествена като "Илиадата"! "След като съм чел Шекспир, усещам физическа умора" - признава Оже 62.
Неговата поезия излъчва сладостното ухание на меда, събиран от скитаща, изоставила кошера си пчела. На едно място проза, на друго - стих; всички форми, представляващи своеобразни съхраняващи идеята урни, му се отдават. Неговата поезия оплаква и се присмива. Английският, не особено разработен език, понякога му служи, понякога му пречи, но богатата му душа се налага, изявява се убедително. Драмата на Шекспир следва своеобразен, замайващ ритъм; тя е толкова широкообхватна, че той постоянно се сменя; предполага и предизвиква главозамайване; но нищо не е така неизменно, както вълнуващото й величие. Шекспир, обхванат от треска, е зареден с ветрове, духове, магически питиета, с трепет и вълнения, предизвикани от преходни вдъхновения, необяснимото проникновение на някои веяния с непознатия, оплодяващ всичко сок. От това тъкмо произлиза неговото безпокойство, с което се гради върху спокойствието му. Това безпокойство липсва на Гьоте, погрешно възвеличаван за неговата невъзмутимост, която всъщност го принизява. Това е безпокойството, което изпитват всякакви първоразрядни умове. Подобно безпокойство изпитва Йов, Есхил и Алигиери. Подобно безпокойство означава човечност. Божественото на земята трябва да бъде в човешка форма. То трябва да поставя собствената си загадка и да бъде обзето от постоянно безпокойство пред нея. Ако се приеме, че вдъхновението е чудо, свещеният вътрешен смут представлява част от него. В известен смисъл величието на ума прилича на обогатена от удивлението самота. Шекспир, подобно на всички велики поети и велики създания, е във властта на някаква мечта. Собствените му създания и собствената му развълнуваност внасят страх у него. Човек би казал, че на моменти Шекспир плаши самия себе си. Той изпитва панически страх от собственото си дълбокомъдрие. Това е отличителният белег на възвишените интелекти. Размахът на собствения му ум предизвиква сътресения у него и му предава неизмеримо дълбоки колебания. Не съществува гений, който да не е обхванат от подобни приливи и отливи. Пиян дивак 63, нека да е такъв. Но той е пиян като разбунено море и див като девствена гора.
Само кондорът, който лети, кацва, излита отново, качва се, слиза, рее се, спуска се надолу, гмурка се, пада устремно, потъва в бездната долу, изгубва се в бездната горе, може да създаде у нас представата за Шекспир. Той е от онези нарочно оставени без юзда от Бога гении, които странствуват като животни и се реят свободно из безкрая.
От време на време някой от тези умове кацва на земята. Тяхното приземяване, вече казахме, обновява изкуството, науката, философията, обществото.
Те изпълват своя век, а после изчезват. В такива случаи светлината им не озарява само този век; заревото им се простира върху цялото човечество от единия до другия край на времето и хората забелязват, че всеки един от тези мъже е въплъщение на човешкия дух, настанил се в един мозък, дошъл в определен момент, за да осъществи делото си в полза на прогреса по земята.
Тези възвисени умове, след като изживеят живота си и завършат творчеството си, приемат смъртта, присъединяват се към някаква загадъчна общност и вероятно заживяват в семейство сред безкрая.
БЕЛЕЖКИ:
1. Уилям Форбс (1585-1634) - англикански прелат, епископ на Единбург.
2. Самюъл Джонсън (1709-1784) - английски моралист, литературен критик, писател и публицист.
3. Робърт Грийн (1558-1592) - английски драматург и романист.
4. Матео Бандело (1485-1561) - италиански новелист, дипломат, воин и царедворец; Рафаел Холиншед (ХVI в.) - английски летописец, автор на "Хроники за Англия, Шотландия и Ирландия" (1578); Франсоа дьо Белфоре (1530-1583) - френски летописец, историк, писател и публицист; Беноа дьо Сен-Мор (ХII в.) - поет от областта Тюрингия, автор на "Хроника за херцозите на Нормандия".
5. Леймън (ХII в.) - английски поет; Робърт от Глочестър (ХIII в.) - английски поет; Робърт Уейс (1100-1175) - англо-нормандски поет, автор на "Роман за Брут" (1155); Пиер от Лангтофт и Робърт Манинг (ХII в.) - англо-нормандски менестрели; Джон дьо Мандевил (1300-1372) - представящ се за английски пътешественик, автор на пътепис, в който разказва за своето, може би изцяло измислено, пътуване на Изток, из Индия и Китай; Томас Саквил (1530-1608) - английски поет; Едмънд Спенсър (1552-1599) - английски поет, майстор на сонета, автор на алегоричната поема "Кралицата на феите" (1590).
6. Филип Сидни (1544-1586) - английски писател, автор на пасторалния роман "Аркадия" (1590); хрониката за крал Лир е включена в труда на Холиншед, вж. бел. 4.
7. Уилям Роули (1585-1642) - английски драматург, Юго явно е сгрешил годината на излизане на хрониката му за крал Джон; Фолконбридж - герой в хрониката на Шекспир "Крал Джон".
8. Робърт, а не Томас Грийн /името е сгрешено от Юго/, вж. бел. 3; Томас Декър (1572-1638) - английски драматург, прочул се като автор на комедии; Хенри Четъл (1560-1607) - английски драматург памфлетист.
9. Johannes fаctotum (лат.) - Иванчо, момчето за всичко.
10. "Croarsworth of wit" (англ.) - "Кръстословица за ума", 1592 г.
11. Томас Раймър (1641-1713) - английски писател и историк, автор на трактата "Преглед на трагедиите през миналия век", от който са цитираните две фрази.
12. Джеймз Шърли /1596 - 1666/ - английски драматург, роден в Лондон, който в творчеството си продължава традициите на елизабетинския театър.
13. Джон Драйдън (1631-1700) - английски писател, който неведнъж заявява, че предпочита френските драматурзи-класицисти пред Шекспир.
14. Ленокс - известна британска благородническа фамилия, чието родословие започва от интимната връзка между крал Чарлз II и Луиза Керуъл.
15. Бентхайм - средновековно немско графство, разположено по средното течение на р.Фехте.
16. Бенжамин Джонсън (1573-1637) - английски драматург, съвременник и съперник на Шекспир в областта на драматическото изкуство.
17. Едуард Блаунт (1578-1632) - английски издател; Уилям Джегърд (1568-1623) - английски печатар и издател; тези двама издатели събират и издават творбите на Шекспир в първото пълно издание (Първо фолио, 1623).
18. Друри Лейн - лондонски театър, основан през 1663 г.; Дейвид Гарик (1717-1779) - прочут английски актьор, прославил се с изпълненията си на главните роли в Шекспировите трагедии през ХVII в.; Нейтън Тейт(1652-1715) - английски поет.
19. Уилям Уорбъртън (1698-1779) - англикански теолог, епископ на Глочестър; Азаф - първосвещеник на левитите по времето на цар Давид (ХI-Х в. пр. Хр.).
20. Томас Шедуел (1642-1692) - английски поет и драматург.
21. Самюъл Фуут (1720-1777) - английски комедиен актьор, автор на комедии.
22. Александър Поуп (1688-1744) - английски поет, издава творбите на Шекспир през 1725 г., изданието му е остро критикувано.
23. Жан-Франсоа Мармонтел (1723-1799) - френски писател, литературен теоретик и критик.
24.Хурони - наименование, въведено през ХVII в. във френския език, обединяващо всички племена, населяващи Северна Америка.
25. Свети Христофор - известен през ХIХ в. като светец-покровител на пътешествениците.
26. Франсоа дьо Графини (1695-1758) - френска писателка, автор на писма, литературни есета и драми; Франсоа дъо Пиер, кардинал Дьо Берни (1715-1794) - френски дипломат, посланик във Венеция и Рим.
27. Обединете се… (лат.) - папска була, издадена от Клеман ХI (1713), осъждаща еретиците и поддаващите се на ересите католици, разширеният превод на заглавието й е "Обединете се, чеда на Бога".
28. Libera nos, Domine! (Лат.) - Избави ни, Господи!
29. Емил Фрерон (1718-1776) - френски публицист и литературен критик.
30. Вж. бел. 2.по-горе в настоящия раздел.
31.Фридрих II Велики - крал на Прусия (1740-1786).
32. Самюъл Тейлър Колридж (1772-1834) - английски поет, философ и литературен критик.
33. Преведено от английски собственото име Найт означава "рицар".
34. Преведено от английски собственото име Хънтър означава "ловец".
35. Жан Калас (1698-1762) - френски търговец, несправедливо осъден, че е убил сина си, воден от верски подбуди, и екзекутиран. Волтер се застъпва за него и го реабилитира посмъртно.
36. Дьоландин е явно някой треторазряден компилатор на биографии, живял и “творил” на прехода ХVІІІ - ХІХ век, чието име не е упоменато нито във френската най-нова многотомна енциклопедия “Ларус”, нито в най-новото издание на “Енциклопедия Британика”.
37. Артур - полулегендарен бретонски рицарски вожд, вдъхновяващ съпротивата на келтите срещу нашествието на англосаксонците; Рутланд - известна английска фамилия от графове и херцози, чието родословие започва от Едуард Плантагенет, втори херцог на Йорк.
38. Quid divinum (лат.) - нещо божествено.
39. Богатият и могъщ Йов загубва цялото си състояние и децата си. Изпаднал в крайна мизерия, той става образец за безукорно смирение пред Божията воля ("Бог дал, Бог взел, благословен да е Бог"; Данте отрежда упоменатото наказание на завистниците във втория кръг на Чистилището (вж. "Чистилище", ХIII песен).
40. Венера Милоска - древногръцка статуя, открита сред руините на о-в Милос; Венера Медичи - древноримска статуя, изложена в галерия "Уфици", Флоренция.
41. Астианакс - синът на троянския герой Хектор.
42. Джордж Мънк (1608-1670) - английски генерал, един от прославените пълководци във войската на Оливър Кромуел.
43. Вж. "Венецианският търговец", IV, I.
44. Зенит - най-високата точка на небесната сфера; надир - противоположната най-ниска точка, намираща се точно под краката на наблюдаващия небето.
45. Totus in antithesi. (Лат.) - Цялото е изградено от антитези.
46. Жером Кардан (Джероламо Кардано) (1501-1576) - италиански философ, математик и лекар.
47. Преводът на името Филаделф е "обичащ малките (си братя)".
48. Преводът на името Филопатор е "обичащ баща си".
49. Твърди се, че римският император Калигула поискал от сенаторите да провъзгласят коня му Инситатус за римски консул.
50. Емпиреята - десетото небе, селение на блажените духом според Светата католическа църква.
51. Shocking (англ.) - смущаващ.
52. Жан-Батист Сюар (1752-1817) - френски писател, секретар на литературната секция във Френската академия (1803); Мари-Жозеф дьо Шение (1764-1811) - френски политически деец и писател, автор на трагедии.
53. Solus cum sola (лат.) - сам (мъж) със сама (жена). (Вж. "Парижката Света Богородица", кн. 7, бел. 4.
54. Жан-Франсоа дьо Ла Арп е автор на "Курс по стара и съвременна литература" (1799) Вж. бел. 8 към "Предговорът на Кромуел".
55. Първоначалният замисъл на Виктор Юго е да напише предговор към превода на творбите на Шекспир, осъществен от сина му Франсоа-Виктор Юго през периода 1857-1864 г. Точно от този замисъл възниква трактатът "Уилям Шекспир", от който тук предлагаме най-значимите за изясняването на естетическите възгледи на Юго фрагменти.
56. Шарл Батьо (1713-1780) - френски ерудит, абат, професор по гръцка и римска философия в Колеж дьо Франс; Франсоа Едлен д"Обиняк - вж. бел. 9 в "Предговор към Кромуел"; Доминик Буур (1628-1702) - френски критик и граматик.
57. Юго има предвид комедията на Молиер "Смешните преструванки" (1659).
58. Гонгоризъм - поетическа мода, зародила се в Испания (ХVII в.), наложила преднамерено изкуствен, претенциозен и смешно патетичен стил в лириката.
59. Sancta simplicitas. (Лат.) - Свещена простота.
60. Игнаций Лойола (1491-1556) - основател на Братството на Исус, върховен наставник на йезуитите от 1541 г.; Джон Везле (1703-1791) - английски теолог, основател на полурелигиозно, полунаучно братско сдружение.
61. Еcce Deus. (Лат.) - Ето Бог... (Йов, 36, 26).
62. Луи Симеон Оже (1772-1829) - френски ерудит и критик, автор на "Литературно-философски размисли" (1828)
63. В предговора на трагедията си "Семирамида" (1748) Волтер нарича безцеремонно Шекспир "пиян дивак и варварин".
