ПЕТА КНИГА

Из  “Душите"

I 

Сътворяването на душите е тайна на бездната. Вроденото у нас, какъв непрогледен мрак! Какво представлява тази непроницаема неизвестност, която се ражда от мрака, от която внезапно бликва тази светлина, геният? Кой е законът, направляващ появата на гениите? Дали не си ти, любов! Човешкото сърце върши делото си на земята, внася вълнението в дълбините. Как се осъществява тази непознаваема среща между сюблимираната материя и сюблимирания дух в атома, неразделим от гледна точка на живота, неразрушим от гледна точка на смъртта? Атомът, какво чудо! Няма нито обем, нито размери, нито височина, нито ширина, нито плътност, не може да му се вземе никаква мярка и все пак в това нищо е всичко! За математика атомът е геометрична точка. За философа - душа. Като геометрична точка е основа на науката; като душа е основа на вярата. Ето какво представлява всъщност атомът. Две урни, двата пола, черпят живот от Безкрая, а изливането на едната в другата създава живота. Това правило важи за всички, както за животните, така и за човека. Но как се ражда човекът, който е нещо повече от човек?

Коя е силата, която призовава към съществуване, придава плът и отрежда човешка съдба на висшия интелект, какъвто е всъщност великият човек на земята? В какви пропорции се съчетават в това чудо плътта и кръвта? Защо някои земни искри се насочват към някои небесни молекули? Къде проникват тези искри, докъде достигат? Как става това? Каква е тази дарба на човека да разпалва огън в непознатото? Съществува ли нещо по-забележително от тази мина, Безкрая, от тази руда, гения? Откъде произлиза геният? кое прави раждането му възможно? Защо точно в даден момент, а не в някой друг? Тук, както навсякъде, неопределимият закон за взаимното привличане се проявява и ни се изплъзва. Човек се губи в догадки, без да може да прозре в него. Къде си ти, о, ковачо от бездната?

В състава на душите влизат най-различни, от най-сложните до привидно най-противоположните качества. Противоположностите не се изключват; тъкмо напротив, допълват се. Всеки пророк носи у себе си тълкувателя; всеки магьосник носи у себе си и филолога; вдъхновението владее уменията си. Всеки поет е критик, като доказателство за това вземете превъзходните думи за театъра, които Шекспир влага в устата на Хамлет 1. Всеки визионерски ум е същевременно много точен; като Данте, който написва една реторика и една граматика. Точният ум е същевременно и визионерски. Нютон например прави коментар на ”Апокалипсиса” 2; Лайбниц доказва, nova inventa logica 3, Светата троица. Данте признава разпределението на думите в три вида: parola piana, parola sdrucciola, parola tronca 4: знае, че от думите с ударение на предпоследната сричка се получава трохей, от думите с ударение на третата сричка отзад- напред се получава дактил, а от думите с ударение на последната сричка се получава ябм. Нютон е напълно уверен, че папата е антихрист. Данте комбинира и пресмята; Нютон предусеща.

В мрака не е възможно да се открие никакъв закон. Нито някаква система. Свързванията и сцепленията сплитат неразграничимо посоките си. Понякога човек си въобразява, че изненадвайки го, е уловил мига, в който се осъществява предаването на някоя идея, струва му се, че вижда ясно как една ръка поема факела от онзи, който си отива, и го предава на този, който идва. 1642-ра например е необикновена година. В нея умира Галилей и се ражда Нютон. Така е. Появява се някаква нишка, но опитайте се да я свържете; веднага се къса. А ето и една загуба: на 23 април 1616 г., в един и същи ден, в почти една и съща минута, умират Шекспир и Сервантес. Защо тези два факела са угасени в един и същи миг? Невъзможно е да се открие някаква ясна логика. Вихърът ги отнася в нощта.

Във всеки миг никнат загадки. Защо произходът на Комод се свързва с произхода на Марк Аврелий 5?

Тези загадки занимават непрестанно в пустинята Йероним, излезлия от леговището си човек, този Исай на Новия завет 6; той прекъсва размислите си за вечността, забравя за тръбата на архангела и се заема да размишлява за душата на някой езичник, която по-силно привлича интереса му; изчислява възрастта на Персиеца 7, като свързва изследването си с някаква смътна вероятност за спасяването на този поет, обикнат от инока заради неговата строгост; нищо не е по-изненадващо от гледката, която представлява този подивял мислител, седнал полугол върху сламата подобно на Йов, спорещ върху наглед несериозен въпрос, относно раждането на един човек, с Руфин и Теофил от Александрия 8; Руфин му прави забележка, че греши в пресмятанията си, че Персиеца е роден по време на консулството на Фабий Персий и на Вителий, през декември, и умира през ноември, по време на консулството на Публий Марий и Азиний Гал, че тези години не съвпадат точно с втората година от двеста и третата олимпиада, нито с втората година от двеста и десетата олимпиада - времето, посочено от Йероним 9. Загадката неотстъпно преследва съзерцателите.

Тези почти налудничави пресмятания на Йероним или други, подобни на тях, се правят отново и отново от не един съзерцател. Вечната съдба на съзерцателя е да не може да открие никога крайната точка, да преминава от спирала в спирала както Архимед, от кръг в кръг както Алигиери, да пропада, въртейки се в кръг, в цилиндричен кладенец. Той непрекъснато се сблъсква с плътната стена, по която понякога се появява някой плах лъч. Среща нерядко като препятствие сигурността, а като страх просветлението. Но продължава по-нататък. Той е като притисната от някакъв свод птица. Това е ужасно. Но не е важно. Човекът продължава да мечтае.

Да мечтаеш означава да мислиш за това или онова. Passim.10 Какво значение има, че Еврипид се е родил по време на битката при Саламин, когато Софокъл, още юноша, се моли, а Есхил, вече зрял мъж, се бие?11 Какво значение има, че Александър се е родил в нощта, когато е изгорен храмът в Ефес?12 Каква е връзката между храма и този човек? Дали завоевателният лъчезарен дух на Европа, разрушен под формата на шедьовър, не се възражда във формата на герой? Защото не забравяйте, че името на гръцкия архитект, проектирал храма в Ефес, е Ктезифон 13. Преди малко споменахме, че Шекспир и Сервантес напускат едновременно този свят. Може да се прибави и нещо друго, не по-малко впечатляващо. В деня, в който Диоген умира в Коринт, във Вавилон умира Александър 14. Тези двама циници, единият на дрипите, другият на меча, си отиват заедно от света, но Диоген, жаден да се наслаждава още малко на непознаваемата всеобхватна светлина, ще повтори още веднъж на Александър: ”Отмести се, скриваш ми слънцето”.

Какво означават някои съвпадения в онези митове, в които действуващите лица са божествени мъже? Какво означава сходството между Херкулес и Исус, което поразява църковните отци, възмущава Сорел, служи за поука на Дю Перон и превръща Алкид в своеобразно телесно огледало на Христос? Дали няма някакво душевно сходство и връзка между гръцкия и еврейския законодател, без те да ги осъзнават, които ги подтикват да създадат по едно и също време, без да се познават, без единият да знае за съществуването на другия, първият ареопага, вторият синедриона. Нима не е странна приликата между опрощаването на Мойсей и опрощаването на Ликург! Какво представлява двусъставното бащинство, бащинство по тяло и по дух, което свързва Давид със Соломон? 15 Главоломни висоти. Стръмнини. Пропасти.

Онзи, който се вглежда прекалено дълго в този свещен страх, чувствува как Безкраят завърта главата му? Какво би могла да ви извади спуснатата в тази загадка сонда? Какво откривате? Догадките се разтреперват, доктрините тръпнат, хипотезите се разклащат; цялата човешка философия се олюлява от неясния полъх, идващ от тази пробойна.

Пространството на възможното се разпростира в известен смисъл пред очите ви. Мечтата, която човек носи у себе си, съзира извън себе си. Всичко е неразличимо. Раздвижват се някакви смътни проблясъци. Дали това са души? В дълбините се забелязват ята от сумрачни архангели, дали някой ден няма да се превърнат в хора? Хващате главата си между дланите, опитвате се да прозрете и узнаете. Намирате се на прозореца, гледащ към непознатото. От всички страни ви обгръща мъглата от причините и следствията, натрупвани едни след други. Човекът, който не съзерцава, живее в заслепление, човекът, който съзерцава, живее в тъмнина. Остава ни един-единствен изход - мракът. В мрака, който продължава да обгръща почти цялата наша наука, опитът пристъпва пипнешком, наблюдението дебне предразположението, снове насам-натам. Ако се вглеждате прекалено настойчиво в него, се превръщате във vates 16. Попадате в плен на всеобхватното религиозно съзерцание.

Всеки човек носи у себе си своя Патмос 17. Той е свободен да тръгне или да не тръгне по страховития скалист полуостров на мисълта, откъдето погледът обгръща мрака. Ако пък не тръгне, остава в обикновения живот, в границите на обичайното съзнание и добродетел, във властта на обичайната вяра и съмнение; и така е добре. За вътрешното спокойствие така е очевидно най-добре. Но ако се изкачи на високия връх, той се озовава в плен. Пред очите му се появяват непроницаемите вълни на чудото. Никой не може да се любува безнаказано на този океан. От този момент той се превръща в мислител с разширяващ се кръгозор, израства, но става поданик на вълните; т. е. превръща се в мечтател. От една страна, се изравнява с поета, от друга - с пророка. Известна част от него се обрича от този миг на мрака. Безграничното навлиза в живота му, в съзнанието му, в нравствеността му, във философията му. Превръща се в изключителен за другите човек, тъй като неговата мяра е вече различна от мярата на останалите хора. Поема задължения, каквито те нямат. Заживява в многословна молитва, чрез която се свързва, необичайно нещо, с една неопределена увереност, която назовава Бог. Разграничава ясно в здрача достатъчен отрязък от предишния и достатъчен отрязък от бъдещия живот, за да съзре двата края на тъмната нишка и да обвърже душата си с нея. Онзи, който е пил, ще продължава да пие; онзи, който е мечтал, ще продължава да мечтае. Той настойчиво се стреми към привлекателната бездна, към проучването на неизследваното, към безразличието спрямо земята и живота, към навлизането в забраненото, към възможността да се усети недосегаемото, да проникне в невидимото, стига дотам, връща се отново в него, обляга се върху него, надвесва се над него, прави една крачка, после две, навлиза в непроницаемото и в безбрежните простори на безкрайното съзерцание.

Този, който слиза в тях, е Кант; онзи, който пада в тях, е Сведенборг 18.

Запазването на свободната преценка при такова разширяване на хоризонта означава, че човекът е велик. Но независимо колко е велик, той не може да разреши всички проблеми, а просто обсипва бездната с въпроси. Нищо повече, що се отнася до отговорите, те идват, но пълни с неяснота. Необозримите очертания на истините като че ли се появяват понякога само за миг, после избледняват и се изгубват в абсолютното. Сред всички тези въпроси, които обсаждат натрапчиво ума, сред всички тези въпроси, които ни причиняват толкова мъка, най-важният е въпросът за душата.

Душата, съществува ли тя? Първи въпрос. Увековечаването на съществуването на Аза е най-страстното желание на човека. Без увековечаването на Аза цялото творение се превръща в огромна безсмислица за човека! Затова вслушайте се в поразяващото твърдение, което избликва от всички съвести. Множеството хора, в чието съзнание Бог се приема като съществуващ на земята, се обединява в един-единствен вик, за да утвърди съществуването на душата. А след това вторият въпрос: съществуват ли велики души?

Струва ни се, че е невъзможно да се съмняваме. Защо да няма велики души сред хората, както има величествени дървета из гората, както има величествени, открояващи се на хоризонта върхове? Великите души, както високите планини, се забелязват веднага. Значи съществуват. Но тук се налага въпросът - поставянето на въпроси означава безпокойство, - откъде се появяват, какво представляват те, кои са, съществуват ли души, които по божественост надминават останалите? Дали една душа, представляваща надарен с излъчване тук, на земята, атом, ще бъде Талес, дали другите, появили се след нея атоми ще бъдат Есхил, Платон, Йезекиил, Макавей, Аполоний от Тиан, Тертулиан, Епиктет, Марк Аврелий, Нестор, Пелагий, Гама, Коперник, Ян Хус, Декарт, Венсан дьо Пол, Пиранезе, Уошингтън, Бетховен, Гарибалди, Джон Браун 19; дали всички тези атоми-души, поели задължението да възвисяват хората, прозрели в други светове, пренасят нещо от тяхната същност на земята? Кой изпраща на земята изредените водещи умове, тези предвождащи хората интелекти? Кой предопределя появата им? Кой преценява съвременните нужди на човечеството? Кой подбира душите? Кой прави тържествената проверка на атомите? Кой им заповядва да се появят на земята? Кой предрича появата им? Съществува ли установяващ съюза им атом, обединяващ всичко, осъществяващ връзката между световете атом? Дали всички те не са великата душа?

Дали не съществува някаква сила със загадъчна мисия, която да прибавя този свят към някой друг, да излива върху недостатъците на единия съвършенствата на този друг свят, да предизвиква на едно място разцвета на свободата, на друго - на науката, на трето - на идеала, да предава на по-нисшите създания образците на висшата красота, да съчетава различни тенденции, да внася огън в сърцето на планетата, да свързва в хармония различните светове от една система, да подтиква онези, които изостават, да побързат, да сблъсква творчески пориви?

Дали, без те да се догаждат, не се превъплъщават в някои предопределени хора, които отведнъж, през земния си живот, забравят до голяма степен какво представляват? Дали един своеобразен атом, божествен двигател, назоваван душа, няма предназначението да изпраща сред земните хора някой слънчев човек? След като съществува цветоизграждащ атом, защо да не съществува звездосъздаващ атом? Този слънчев човек ще бъде според случая ясновидец или математик, чудотворец или мореплавател, архитект или магьосник, законодател или философ, учен или пророк, герой или поет. Благодарение на тях животът на човечеството ще се развива напред. Движението на цивилизацията ще бъде тяхна грижа. Тези впрягове от умове ще теглят огромната колесница напред. След като един излезе от впряга, на неговото място ще идва друг. Завършекът на всеки век ще представлява преход. Прекъсване няма да се допуска никога. Това, което започва един ум, ще бъде довършвано от друг, който ще свързва явленията, без непременно да осъзнава връзката помежду им. На всяка революция във фактите ще съответствува революция в идеите и обратно. Хоризонтът не ще може да се разширява надясно, без да се разпростира наляво. Най-различни, понякога напълно взаимоизключващи се хора ще се обединяват чрез непредполагаеми достойнства и в тези обединения ще разцъфтява всемогъщата логика на прогреса. Орфей, Буда, Конфуций, Зороастър, Питагор, Мойсей, Мани, Мохамед и още много други ще се окажат брънки в една и съща верига. Гутенберг, откривателят на нов начин за засяване на цивилизацията със знания и нов способ за разпространение на човешката мисъл, ще бъде последван от Христофор Колумб, откривателя на Новата земя. Христофор Колумб, откривателят на Новия свят, ще бъде последван от Лутер, откривателят на новата свобода. След Лутер, обновителят на религията, ще дойде Шекспир, обновителят на изкуството. Всеки гений допълва делото на предхождащия го.

Но не в една и съща област на знанието. Астрономът допълва философа; законодателят изпълнява желанията на поета; въоръженият освободител подкрепя здравомислещия освободител; поетът укрепва властта на държавника. Нютон допълва Бейкън, Дантон се ражда от вдъхновението на Дидро, Милтън утвърждава Кромуел, Байрон подкрепя Боцарис 20, преди него Есхил помага на Милтиад 21. Делото си остава загадка за тези, които го осъществяват. Едни го осъществяват съзнателно, други - не. При по-големите отрязъци от време, при промеждутъците, равняващи се на векове, взаимовръзките се проявяват особено изненадващо; облагородяването на човешките нрави, предприето от основателите на религиите, ще бъде доведено докрай от философите мислители, така че Волтер ще се окаже продължител на делото на Исус. Делата им се съгласуват и припокриват. Ако това съгласуване зависеше от тях, може би и двамата биха го отрекли, единият като Божи човек, възмутен от своето мъченичество, другият като земен човек, унижаван заради иронията си; но съгласуването си остава възможно. Някой, който е много високо, е решил, че трябва да бъде точно така.

И тъй, нека поразмишляваме върху непроницаемостта на необозримите простори. Мечтанието е поглед, който притежава свойството да се зарежда със светлина от дългото вторачване в мрака.

Определена по-точно, цивилизацията в крайна сметка е развитие на човечеството отвътре навън. Човешкият интелект се превръща в излъчване, което, като се предава от всеки един на ближния му, завладява, завоюва и очовечава материята. Възвисяващо опитомяване. Този процес преминава през фази; всяка от тези фази, представляваща определена възраст в прогресивното развитие, се открива или завършва от някое от тези същества, които хората назовават гении. Дали тези умове вестоносци, дали тези пратеници на Бога не носят у себе си някакво частично разрешение на твърде заплетения въпрос, засягащ свободната преценка? Като акт на волята апостолството граничи, от една страна, със свободата, а, от друга, като предопределение - с неизбежността на съдбата. Предопределен от необходимостта доброволец. Това представлява месията; това всъщност е геният.

Накрая нека отново повторим - защото всички съдържащи някаква загадка въпроси представляват кръг, от който човек не може да излезе, - нека се върнем там, откъдето тръгнахме, към въпроса, който поставихме в началото: какво представлява геният? Дали не е някаква космическа душа? Дали не е някаква душа, просветлена от идващ от непознатото лъч? Кои са дълбините, които раждат тези своеобразни души? Какъв е опитът, който натрупват? Каква е загадката, която предшествува раждането им? В каква среда се развиват? Какъв е срокът за покълнването им и кога цъфтят? Къде е бил атомът, от който са се родили? Явно е, че той е точката, в която се пресичат и сливат всички сили? Как всички тези способности се съчетават и сплитат в неделимо единство, за да заредят този върховен интелект? Кой е мътил яйцето, от което излита този орел? Каква е продължителността на инкубационния му период, прекаран в бездната? Дали тези пребивавали известно време на земята възвишени души не са прозрели нещо друго? Дали не идват на нея тъкмо с тази цел, заредени с толкова прозрения? Някои от тях като че ли са изпълнени с тъга по някакъв предишен свят? Дали именно тя не поражда техния смут и объркване? Дали именно тя не ги подтиква да изричат вдъхновено слова, будещи изненада? Дали именно заради нея не изпадат в необясними притеснения? Дали тя не предизвиква у тях халюцинациите, които ги подвеждат да виждат и докосват въображаеми неща и същества? Мойсей си има свой пламтящ храст, Сократ - свой зъл дух, Мохамед - своя гълъбица, Лутер - свой нощен дух, който играе с перото му, на когото той може да казва: “Махни се, Сатана!” Паскал - своя зейнала пропаст, от която се предпазва със завивка.

Много от тези възвишени души са явно заети с изпълнението на някаква мисия. В някои моменти те се държат така, сякаш тя им е известна. Дават си вид, че притежават известна увереност. Те наистина я притежават. Притежават я спрямо загадъчното цяло. Притежават я и спрямо подробностите. Умирайки, Ян Хус предрича появата на Лутер. Той се провиква: “Изгаряте гъската (Хус), но лебедът непременно ще се появи.” Кой изпраща тези души? Кой им вдъхва живот? Какви са правилата, по които протича предварителната им, извисяваща ги над живота подготовка? Кой им придава сила, вдъхва им търпение, плодовитост, воля и устрем? От коя изпълнена с доброта урна са почерпали непреклонността си? От кои гръмотевични висини са събирали любов? Всяка от тези новопоявили се души обновява философията или изкуството, науката или поезията и прекроява тези духовни светове според представите си. Те са като че ли заредени с творчество. От време на време тези души раждат някоя истина, озаряваща с блясъка си въпросите, които изяснява. Всяка от тези души прилича на звезда, струяща светлина. Кой е чудният извор, откъдето изплуват толкова различни една от друга души? Нито една от тях не произхожда пряко от предходната и въпреки това те имат нещо общо помежду си, всички съдържат в себе си Безкрая. Тези въпроси са несъизмерими и неразрешими. Това не пречи на прилежните педанти и на тези, които обичат да се надуват като пуяци, да твърдят, като сочат с пръст върховете на цивилизацията, където обитава звездната група на гениите: “Занапред няма да има хора като тях. Никой няма да успее да ги достигне. Няма вече такива хора. Заявяваме ви, че земята е изчерпала контингента си от велики умове. Сега следва упадък и край. Обречени сме да се примирим. Занапред хората няма да имат вече гении. Я виж ти, нима самите вие вече сте успели да прозрете до дъното на неизследваната бездна!” 

II 

Не, ти не си изчерпан. Ти не признаваш предели, ограничения, гранични стълбове или бразди. След лятото идва зимата, след полета на птицата - умората, след потока - пропастта, след океана - скалистият бряг, след човека - гробът, след теб не идва нищо, защото ти нямаш край. Можеш да кажеш: “Ти не можеш да продължиш по-нататък”, но на теб не може да го каже никой. Не, кълбото ти не намалява, когато го размотаваш, нито нишката му може да се скъса някога. Не, ти никога не можеш да бъдеш прекъснат. Не, количеството ти не намалява никога, плътността ти никога не се стопява, дарованието ти не се изчерпва никога. Не, не е вярно, че във всемогъществото ти започва да се съзира предзнаменование за твоя край, че зад теб се вижда нещо друго, което не си. Нещо различно! Но какво представлява то? Препятствие! Но за кого? Препятствие за творческата ти сила! Препятствие за същностното! Препятствие за необходимото! Какви мечти!

Когато чуваш хората да казват: “Ето, дотук се простира мощта на Бога. Не искайте повече от Него! Той тръгва оттам и стига дотук. Чрез творчеството на Омир, Аристотел и Нютон Той ни е дал всичко, с което разполага. Оставете Го вече на мира. Изчерпан е. Бог не може да започва отначало. Той може да направи нещо веднъж, но не може да го направи отново. Изразходвал се е изцяло, за да създаде човека. Бог няма достатъчно сили, за да създаде друг, подобен нему човек.” Когато ги слушаш да говорят подобни неща, ако беше като тях, би се изсмял в ужасяващата си дълбина, но ужасяващата дълбина не ти е присъща, защото ти си самата доброта, защото ти не се надсмиваш никога. Усмивката е бързолетна, непозната за абсолютното, гримаса.

Нима можеш да охладнееш, да престанеш да твориш, да прекъснеш, да кажеш: “Стига! Никога!” Нима можеш да бъдеш принуден да спреш, за да си поемаш дъх, след като си сътворил някой човек! Не, какъвто и да е този човек, ти си Бог. Ако при срещата с непознатото това бледно множество от живи хора понякога се учудва или плаши от нещо, учудването и страхът му не са причинени нито от пресъхването на животворния сок, нито от раждането на мъртвородени, а, о, Боже, от непрекъснато развихрените чудотворни сили. Ураганът на чудотворните сили никога не престава да вилнее. Ден и нощ около нас възникват в безпорядък навсякъде различни явления, но - а това не е най-малкото чудотворство - без да смутят величественото спокойствие на Битието. Този безпорядък е всъщност хармонията.

Огромните концентрични вълни на вселенския живот не признават брегове. Звездното небе, което изучаваме, представлява само едно от неговите проявления. Ние сме в състояние да схванем само няколко брънки от веригата на Битието. Усложняването на явленията, което е недостъпно за разгадаване и остава отвъд пределите на сетивата, постижимо само в съзерцанието или екстаза, замайва ума ни. Мислителят, който прониква в него, се превръща в ясновидец за другите хора. Неизбежното сплитане на осезаемо и неосезаемо предизвиква замайване у философа. Съзнателно желаната от теб, Всемогъщи, пълнота не допуска никаква празнота. Проникването на световете един в друг съставлява твоята безпределност. Тук разширяваме смисъла на думата “свят”, за да означим онези явления, които са непостижими за астрономията. В космоса, достъпен за изследване само от фантазията, изплъзващ се от обхвата на нашите телесни сетива, едни сфери влизат в други, без да променят формата си, тъй като плътността на тези образувания е различна; така по всяка вероятност нашият свят се свързва по неведом начин с един друг свят, невидим за нас, които сме невидими за него.

Нима ти, център и местораждане на нещата, нима ти, Битие, можеш да пресъхнеш! Абсолютно спокойните души може би от време на време ще бъдат обезпокоени от невъзможността да се прониква в безкрайното! Нима ще настъпи време, когато ти няма да можеш да доставяш на човечеството онези просветени умове, от които то ще има нужда! Нима, неуморим като безотказно действуващ механизъм, би могъл да изчерпиш способностите си в интелектуалната и духовната област! Нима някой би могъл да каже: “В тази област Бог се е изчерпал! Не, не и не! О, не, Създателю на всичко!”

След като създаде Фидий, нищо не ти попречи да създадеш Микеланджело, след като сътвори Микеланджело, ти останаха сили да родиш Рембранд. Данте не те измори. От раждането на Омир си изтощен толкова, колкото от раждането на някоя звезда. Не могат да изтощят силите ти следващите една след друга утрини, непрекъснатият дъжд от метеори, световете, израстващи от светове, странните прелитания на запалените звезди, които назовават комети, гениите, появяващи се един след друг: Орфей, Мойсей,Исай, Есхил, Лукреций, Тацит, Ювенал, Сервантес и Рабле, Шекспир, Молиер, Волтер, всички, които са били и които ще дойдат. Безразборна смесица от съзвездия. В твоята безкрайна вселена винаги ще има място.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Шекспир, "Хамлет", II, 2 сц.

2. Последната книга на Новия завет, приписвана на Свети Йоан.

3. Nova inventa logica - (лат.) - нови логически възгледи.

4. Parola piana, parola sdrucciola, parola tronca (ит.) дума с ударение на предпоследната сричка, дума с ударение на третата сричка от края, дума с ударение на предпоследната сричка.

5. Марк Аврелий Комод - римски император (180-192) - син на Марк Аврелий.

6. Свети Йероним (347-420) – Баща /отец/ на Светата църква, превел Стария завет на латински език (Вулгата); Исай (VIII в. пр. Хр.) - юдейски пророк, който, редом с Йов, е почитан като най-талантливия поет в Библията.

7. Персиеца - вероятно става дума за Аулий Персий Флак (34-62), римски поет.

8. Руфин от Акилея (340-410) - римски теолог, приятел на Свети Йероним; Теофил от Александрия - патриарх на Александрия (385-412).

9. Олимпиада - период от четири години, интервалът между Олимпийските игри в Древна Гърция, мерна единица за време в гръцката античност; първите Олимпийски игри се провеждат през 776 г. пр. Хр.

10. Passim (лат.) - примери, взети безразборно.

11. Еврипид се ражда през 480 г. пр. Хр.; Саламинската битка се води на 29 септември същата година; Софокъл се ражда в периода 496-494 г. пр. Хр., а Есхил - през 525 г. пр. Хр.

12. Посочените събития наистина се случват през 356 г. пр. Хр., но точното им датиране е рисковано начинание.

13. Ктезифон (IV в. пр. Хр.) - атински оратор, предложил пред елинския народ Демостен да бъде увенчан със златен венец (336 г. пр. Хр.).

14. Философът циник Диоген умира през 327 г. пр. Хр., а Александър Македонски - на 13 юни 323 г. пр. Хр.; съвпадението на датите на двете събития не е доказано.

15. Давид (1015-975 г. пр. Хр.) - вторият еврейски цар, син на Йесе, владетел на Витлеем; Соломон (970-931 г. пр. Хр.) - цар на Израел, син на Давид и Вирсавия (Бетсабе).

16. Vates (лат.) - пророци.

17. Патмос - гръцкия остров, на който е изпратен в изгнание апостолът на новата християнска вяра Свети Йоан по заповед на римския император Домициан.

18. Емануел Сведенборг (1688-1772) - шведски учен, доктор по философия (1710)

19. Иезекиил (627-570 г. пр. Хр.) - еврейски пророк; Симон Макавей (II в. пр. Хр.) - еврейски първосвещеник (142-134 г. пр. Хр.); Аполоний от Тиан (I в.) - философ неопитагореец; Квинт Септимий Тертулиан (155-220) - християнски апологет и богослов; Нестор (380-451) - основател на ерес, патриарх на Константинопол (428-431); Пелагий (360-422) - английски монах, опонент на свети Августин относно Божията милост /грация/; Венсан дьо Пол (1581-1660) - френски свещенослужител, канонизиран за светец през 1737 г., обявен за покровител на всички милосърдни начинания; Джон Браун (1800-1859) - американски абсолюционист, страстен радетел за премахване на робството.

20. Маркос Боцарис (1788-1823) - гръцки революционер, един от духовните водачи на борбата за независимост в Гърция (1820-1823).

21. Милтиад (540-489 г. пр. Хр.) - атински стратег, воювал с траките, прославил се в битката с персите при Маратон.