Вкусът се съюзява с дивата жестокост; замислете се върху убийствените стихове в Сътворението, върху животинската бруталност, спомнете си за Леда и лебеда, за содомията, вгледайте се в Коридон с всички възможни безчестия, разгърнете Аристофан.
Изкуството е изпълнено с излъчващо светлина безсрамие. Неизчерпаем повод за удивление е привличането, което се установява в него между грубоватостта и изяществото. Привличане, проявяващо се още в Древна Гърция, която предлага “Лизистрата” наред с “Антологията” 1, привличане, проявяващо се през Ренесанса, когато Тасо и Рабле се озовават един до друг, през века на Август и през века на Людовик ХIV, които държат близо до себе си, единият - Хораций, другият - Лафонтен, изящни и непристойни в размишленията си творци, съчетаващи в поезията си двете крайности, изтънчеността и цинизма.
И тъй, какво представлява вкусът? Какво представлява това необичайно нещо, което, както видяхме, може да съществува и съществува извън морала, разума, благоприличието, прогреса, истината, реалността, свяна и съвестта, съюзява се с дивата жестокост, не отрича животинската бруталност, допуска Содом, което въпреки благоразположението му към злото представлява неделима част от красотата?
Нима е възможно да бъде едновременно красота и зло?
Нима изкуството притежава тази ужасяваща способност?
Нека веднага кажем - не.
Ако нещо би могло да бъде едновременно красиво и зло, ако нещо би могло да бъде едновременно мрак и светлина, това е хаосът. Изкуството наистина е чудо; но не е чудовище. То съдържа контраста, но не и противоречието. Нито един атом в изкуството не представлява хаос. Всичко се подчинява на единосъщ закон. Вкусът, това е редът.
И тъй, как да се обясни тогава всичко, което беше казано по-горе? Как да се включи във формулата “вкусът, това е редът” възприемането на всичките форми на безредието от вкуса? Как да си обясним, че всичко, което назоваваме цинизъм, разпуснатост, грубост, животинска бруталност, безпътство, може да влиза в изкуството, без да го смущава, без да засяга върховното му предназначение да създава красотата? Как става така, че у Вергилий, Хораций и Библията, в гръцките барелефи, в античните камеи, в тайния музей на Неапол много от най-недостойните според човешкия морала и свян творения се оказват най-достойните според вкуса?
Нека обясним това явление.
Нека потвърдим върховната истина, която може да се съзре само във висините на изкуството; красотата никога не предполага злото. Невъзможно е нещо да бъде красиво и да причинява зло. Злото, веднага щом се настани в красотата, започва да твори добро. Изкуството е преобразяващ разтворител, извличащ от всяко нещо идеала. Животинският тор му помага да създаде своята роза. Нечестивостта придобива невинност, въплътена в белия му мрамор. Пред съвършеното изкуство злото е принудено да млъкне. Голотата на една жена, превърнала се в голота на статуя, обезсилва плътта и кара душата да запее. Още щом погледът се унесе в съзерцанието, започва пречистването на духа. Който се възхищава, се възнася. Така се ражда неподвластната очовечаваща мощ на абсолютно всички шедьоври. Това, което представлява част от красотата, се явява част от доброто.
Но в красотата, която сега назовавате добро, понякога се включва и частица от злото. В някои от шедьоврите, които помагат за облагородяването на всички, се настаняват, твърдите вие, безсрамието, цинизмът и мерзостта. Това е така, но по същия начин и торът се настанява в розата.
Нима бихте могли да откриете тор и зло в разцъфналото чудо!
И така, пълното претопяване на злото в Красотата е достатъчно наказание за него.
Дали все пак всичко, което написахме по-горе, не представлява всъщност отрицание на вкуса?
В действителност това е неговото утвърждаване.
Представата за вкуса произлиза от всички събрани накуп и отхвърлени писани правила така, както представата за правото произлиза от купчината пресяти и премахнати закони.
Над всички школски поетики, както и над всички държавни конституции съществува нещо преходно - и нещо по-висше. Вкусът е присъщ на гения, така както правото е присъщо на народа. Ако човек размисли, че правото включва в себе си и задължението, тогава ще проумее съпоставянето на двете идеи - на правото с вкуса. Правото и вкусът представляват част от върховната власт.
Без ни най-малко да я ограничават, те я утвърждават.
Правилата и законите са методи за въздействие от по-нисш разред; способността да се определя количеството правда, която съдържат законите, и количеството вкус, което съдържат правилата, не е дадено всекиму. Законът често налага невярно право, а правилото неверен вкус. Задължение на мислителя е да протестира срещу тяхното разгласяване.
Ще дойде ден, когато благодарение на прогреса народът няма да се нуждае от закони; що се отнася до гения, той никога не се е нуждаел от правила.
Какво ще последва след отхвърлянето на законите и правилата? Нови “Илиади”.
Да допуснем, ако искате да осигурите съответна на хипотезата ви атмосфера след постигнатия прогрес, че са минали векове, и тогава си представете следните промени в политическото устройство: запазено е само едно обществено предписание, безплатното и задължително образование, т. е. правото на децата да се ползуват от просветата; най-накрая няма закони, разпоредби, заповеди, няма текстове, превръщащи се в догми. Какво мислите, че ще последва след подобно премахване на писмените правилници? Анархия? Не, всеобщо, неограничавано право.
Всички природни закони, които сами се налагат и съдържат в себе си собственото си потвърждение, нямат никаква нужда от обществена сила и са си свои собствени стражи; стомахът има своя наказателна мярка - трудното храносмилане, движението имат своята ограничителна мярка - умората, гравитацията имат свое наказателно средство - падането, обичаят имат навсякъде краен ограничител - злоупотребата.
Поддържането на улиците, осветлението и сигурността се възлагат на съответните служби, правителството се превръща в обикновена охрана на реда, всичко останало се предоставя на свободната инициатива на човека, господар на самия себе си, човечността се превръща в единствено отечество, правото се превръща в единствен закон, дългът и правото се обединяват в съюз, който се нарича братство; ето как би изглеждал общественият ред.
Очевидно е, че единството на целта обуславя единството на средствата; мислителят в областта на политиката премахва законите само за да освободи правото, а в областта на изкуството унищожава правилата само за да освободи вкуса.
Поезията е върховна истина, светлина, идваща от онзи свят, който се назовава Изкуство, интелектуално озарение притежаващо същата природа, която притежава моралното озарение и има същото въздействие.
Вкусът за поезията е това, което е съвестта за истината.
Идеите са действия на ума; вкусът подпомага разцъфването на идеята, както съвестта съдейства за разцъфването на действието; подобно на съвестта той диктува “това е добре” или “онова е зле”; подобно на душата геният е открит за всичко слух. От вслушването в съвестта, в живота се ражда справедливостта, а в изкуството - красотата.
Така че да се изисква от поета да подмени съвестта си с някое “Поетическо изкуство” е все едно да се изисква от философа да подмени съвестта си с Катехизиса. Нека да оставим школските истини на училището.
Вкусът, както и съвестта са подтик и спирачка. Той е неотменният съветник, пред който геният обсъжда самия себе си. “Възможно най-доброто”, такава е вътрешната повеля, на която неизменно се подчиняват силните. Вкусът понякога се налага над ума, но за да го поправя, а не да го осакатява. Колко илюзорно е да се вярва на плодовитост, наложена чрез осакатяване! Какво може да очаквате от една скопена литература? Нека не се доверяваме на мъдростите, които са сътворени след премахването на мъжествеността. Да бъдеш Ориген е едновременно твърде трудно и твърде лесно. 2 Дори църквата се отказва от твърде лесно постигнатата добродетел. Идете в Лувъра да видите трона изработен от червен порфир с дупка в средата, предназначена да доказва мъжествеността на папата, и си припомнете възгласа при всяко коронясване, утвърдил се през първите векове на християнството: Testes habet. 3
Осакатените литератури, наричани класически, не започват винаги зле; началото им понякога е добро, дори изглежда доста добро; през ранните епохи, в самото си начало, те, може да се каже, се развиват добре, получава се нещо като нашия седемнайсети век, във формите придобиват известна красота, “законодателите от Парнас” се поздравяват възторжено помежду си, но колко бързо след това настъпва израждането! Изворът е затлачен, животът пресъхва. От упадък към упадък трагедиите на Расин падат до нивото на трагедиите на Волтер, трагедиите на Волтер падат до нивото на трагедиите на Люс дьо Лансивал 4. Кастрираният е жив мъртвец; евнухът е призрак, запазил върху себе си малко непотребна плът.
Певците от Сикстинската капела, настанили се в изкуството, са създания на Академията и училището; вкусът не носи в никакъв случай вина за тях. Вкусът не е въздържане, вкусът е страст. Вкусът живее. Вкусът изпитва глад. Вкусът се храни. Вкусът изисква да се мисли, също както съвестта изисква да се действува.
Всички поети установяват, че вдъхновението е своеобразно сладострастие. За да работи, умът трябва да се приведе в екстаз. Какво представлява това сладострастие? Какво представлява този екстаз? Това е тайното задоволство, изпитвано от интелектуалната съвест. Това е вътрешното заслепение на вкуса пред обхванатия от върховното творческо напрежение гений. Това е изненадващото откриване на красотата. Вкусът не може да създава шедьоври така, както и съвестта не може да ражда героизъм; вкусът не е ум така, както и съвестта не е добродетел. Но в светилището на вътрешния ни свят, в тържествения час, когато се извършва чудото, в свещения миг, когато човекът се превръща в герой, когато поетът се превръща в пророк, съвестта се изпълва с гордост, а вкусът – със щастие. Те одобряват възторжено. Може би не са се надявали, не са изисквали толкова. Шекспир, както и Леонид, са непредвидими. Но вкусът и съвестта тръпнат от радост в изпълнената с бури и ведро спокойствие минута, в която се раждат великите творения. Шедьовърът, както и героизмът са бляскави държавни преврати на гения и доблестта, осъществени в защита на красотата и истината.
Очевидно е, че вкусът, както и съвестта, са едновременно лични и колективни творения. Той разкрива пред всяка индивидуалност, без да внася смут в нея, съответствуващия й начин за постигане на хармония с великите, неразгадаеми закони, които стоят над всичко.
Вдъхновението е ураган, който има предразположението да бъде направляван; вкусът е всъщност предразположението на вдъхновението да бъде направлявано. Само че юздите на Пегас, прангите на крилатия кон, никога не могат да бъдат закачени по гвоздеите в класните стаи, където се преподава реториката, редом с дългата показалка на назидаващия учител.
Има толкова вкусове, колкото са гениите, но висшият образец е само един - идеалът. Идеалът е всъщност вкусът на Бога.
Ако се приеме, че Бог е слънце, геният е планета.
Вкусът е кръжене около един център.
Всяко кръжене в планетната система е направлява от два закона. Закон за въртенето около оста и закон за въртенето по орбитата. Оста е Азът на планетата; обиколката на орбитата е неговата деятелност.
Това поражда появата в изкуството на два, вече ги споменахме, закона, приложими при гениите: единият засяга всеки гений поотделно, закон на обхвата му, закон на оста му, закон на неговото “аз”; другият е общочовешки, закон на орбитата му, закон на деятелността му. Смисълът на този втори закон е да просвещава, да разпалва, да опложда; т. е. ако изкажем всичко с една дума, да облагородява. Този втори закон е абсолютен. Всеки гений е длъжен да го изпълнява.
Да се въртиш около оста си означава просто да живееш; да се въртиш около центъра означава да даряваш живот.
Ние употребяваме думата “център”; всеки я превежда според своята представа за абсолютното; творецът на изкуството би казал: Красотата; ученият би казал: Истината; политикът би казал: Прогресът; философът би казал: Идеалът; онези, които поискат да включат всички идеи в една дума, биха казали: Бог.
Бог обединява всички форми на доброто, както денят побира в себе си всички проявления на светлината - Deus dies 5.
Да даряваш живот - това е, така да се каже, външният закон на гения. Що се отнася до другия закон, вътрешния закон на гения, закона на Аза, той е отвлечен, неуловим, неясен; той не е резултат на някакво действие, а на определена същност; не представлява задължение, а дълбоко същностна, индивидуална особеност; успехът на всяка висша критика се състои в умението й да разграничава у всеки гений, да определя и разпознава този дълбоко свойствен му закон.
Трудно осъществимо, анатомично изследване е дисекцията на душата. За него няма готово предписание; всяко минало усилие, всяка предишна находка, всеки предварителен синтез са безпочвени при определянето на тази суверенна дарба, която наричат оригиналност; извън свойствата на външния закон, който посочихме, нищо друго не се дава наготово; няма определен обект за преценка; никакво вътрешно заключение не би могло да ръководи надеждно оценяващия. Връзката с правила-ключове, която виси на пояса на Квинтилиан, издава безполезен звънтеж; нито един от тези твърде обикновени ключове не би могъл да отключи тайната на всеобхватните умове. Критиката трябва да започва, така да се каже, отначало при оценката на всеки гений и всичко трябва да се изгражда отново, съобразно с всеки следващ колос. Питам ви, по един и същ начин ли бихте прочели Йезекиил и Аристофан? Бихте ли тръгнали, въоръжени с една и съща система, срещу стана на гърците и срещу Телемското абатство, срещу Агамемнон и срещу Пантагрюел? Бихте ли могли да стигнете до едно и също заключение след прочита на Йов и на Хораций? Бихте ли могли да оцените от една и съща гледна точка Апокалипсиса и “Романсеро”? Там, където се появява аналогията, различието се проявява изведнъж и всеки път геният разчупва отлетия калъп; снемете отливката от Терсит и се опитайте да напъхате в нея Фалстаф. Поставете одите на Пиндар до псалмите на Давид. Вземете поетиката на “Одисеята” и я сравнете с поетиката на “Изгубеният рай”. Възможно ли е да се съизмерват подобни величини?
Вие усещате невъзможността и я приемате. Казвате си: наистина, всеки вид си има свой облик; човек не би могъл да налага един облик върху друг; да наложи една природа на различни видове, не може да изисква от нея да бъде пригодна за всички тях. Природният свят не допуска такива грешки. От заключението, че силата си е сила, човек няма правото да допуска, че тя ще се проявява едновременно по всички възможни начини. Не може да се иска от орела да реве, а от лъва да лети.
Е, добре, вярно, възможно е, но, ако аз ви ограничавам, ще създадете грифон, ще създадете Пегас; ще се получи полет на поета, смесен със светкавица, и тътен на мислител, смесен с гръмотевица; ще се получи ум, смесващ бурята със слънчевите лъчи; ще се получи гений.
Но тъкмо защото можете да поискате едно, не можете да поискате друго нещо. Тъкмо защото можете да изисквате от поезията универсалност, двойственост, безкрайност, всемогъщество, всеосведоменост, многообразие, не можете да й наложите правила. Не можете да прокарвате пътища, да нареждате жалони, да ги очертавате тъкмо защото сте в правото си да очаквате неочакваното. Подобно на гръмотевицата и геният не може да се предвиди отрано. Когато сте заслепен, вие сте поразен.
Да, поезията, това всъщност е Безкраят. Вие, читателю, имате право да искате всичко и да желаете всичко, но не и да налагате ограничения. Можете да поискате цветето да запее, звездата да заухае, строфата да закипи. Може да поискате усмивка от океана и целувка от пастта на вулкана. Можете да вземете косите на една жена и да ги разпръснете по небето, да наложите на изумената наука, принуждавана да вписва откритията си, тази мечта и да я използувате като косата на Береника 6. Може да накарате колибрито да разпери крила над кондора, да създадете Свети Рок 7, да изгубите този огромен крилат изумруд в облака от легенди на Изтока. Можете да създадете един буден ум от всички сили и всички грации, да породите в един и същи ум Евменидите и Океанидите, Полифем и Навзикая, Франческа и Уголино, Титания и Калибан 8. В поезията чудото има пълно право на съществуване. В изкуството невъзможното става възможно.
Единственото невъзможно нещо е геният да не остане верен на себе си, да се представя като някой друг. Да бъде Данте, а да подражава на Омир; да бъде Шекспир, а да подражава на Данте. Учебниците по реторика, които грешат когато разпространяват поученията си извън класната стая, изискват подобно всеотдайно подражание; въздига се като норма службата за заплащане на такси за преминаването по пътищата. Педантичните реторици налагат пътна такса на творците. Те пренебрегват вътрешно присъщия за гения закон и едва-едва отгатват външния му закон. Оттам произлизат дебелашките нелепости в общоприетия вкус.
“По дяволите!” или “О, справедливи Боже!”, възкликва чиновникът, ето един гений, който ще преобърне вкуса. Той надхвърля общоприетата мяра. Този гений не признава законите. Да се глоби! По подобен начин Зоил осъжда Омир, Мевиус осъжда Вергилий, Чеки осъжда Алигиери, Скюдери осъжда Корней, Визе осъжда Молиер, Волтер осъжда Шекспир, Фрерон осъжда Волтер 9; странно нещо, Волтер, един толкова всеобхватен ум, а с толкова тесногръд вкус, едновременно наставляващ и наставляван, както би се изразил в обичайния си точен стил Монтен!
Като поддържаме тези, изведени в други съчинения, отнасящи се се до другата страна на въпроса наблюдения, ние, разбира се, нямаме никакво намерение нито да отричаме, нито да оскърбяваме онзи относително преходен вкус, който понякога играе полезна роля в реториката и в прозодията; така че, без да имаме намерение да отнемаме хляба на господин Кишра 10, имаме правото да се поразмислим за Есхил и Исай. И тъй, нека ни бъде позволено да кажем, че съществува един неподвластен и абсолютен вкус, който не се налага чрез готови формули, който си остава едновременно скрит и явен закон за изкуството. Този вкус, единствено правдивият, си остава непознат за онези, които се представят като негови проповедници. Този вкус е наистина велика тайна. Именно този неподвластен вкус предизвиква, пробуждайки неизразимото изумление на Ветрувий, разширяването и съкращаването, според неизвестно каква загадъчна прогресия, на диаметъра на колоните и на пространството между тях в колонадата на Партенона; навсякъде другаде това се приема като груба грешка, но в това е красотата. Този именно неподвластен вкус, небрежен към изискването да бъде трезвомислещ, посвещава неведнъж шест, осем или десет стиха на подробното обрисуване на някоя рана в “Илиада”. Отново той, безсрамен, кара Ювенал да представя Месалина съвсем гола 11. Отново той, чувствувайки, че катедралният кораб всеки миг ще се срути, превръщайки необходимостта в качество и извличайки красота от всяко несъвършенство, допълва катедралата с онези величествени аркбутани 12, толкова нелепо критикувани, които приличат на наклонените подпори на моста, свързващ земята с небето. Отново той подтиква Рубенс да прибави, противно на всякакво правдоподобие, трябва да се признае, в платното, представящо слизането на Мария Медичи от кораба в Марсилия, тритоните, надуващи дълги тръби, и наядите, от които се стича водата, която те кара да я усещаш струяща върху теб. Отново той откроява на преден план показващите задниците си гъски в картината на Рафаело “Чудният улов”, изложена във Ватикана, и изоставя Иисус на втори план. Отново той представя в средата на картината “Пролет” на Йорданс, в която се явява изправена една Ева, която прилича и на Хебе 13, един седнал на земята сатир, придава му странно свиреп поглед, в който посредством проблясъка в очите на фавъна се разкрива неизразимата загадка, стаена в плътта. Отново той представя Аполон, разкривайки човешката природа на бога, върху великолепния таван на Жюл Ромен 14 “Слизането на конете на Слънцето”. Отново той, изправен пред необходимостта да се представи Ной върху барелеф, извайва дръзко библейския мотив в средата на портала на катедралата в Бурж. Отново той разкривява някои торсове на Микеланджело по невъзможен начин, за да възпроизведе величието чрез страданието. Отново той кара Приап да стори върху Ескуилин 15 онова, за което разказва Хораций, и принуждава Йезекиил да яде в пустинята онова, за което се разказва в Светото писание.
Каламбурът, когато е измислен от Есхил, гримасата, когато е нарисувана от Гоя, гърбицата, когато я носи Езоп, въшката, когато я смачква Мурильо, бълхата, когато ухапва Волтер, челюстта на магарето, когато е разтворена от Самсон, истерията, украсена в пурпур, когато се разкрива от “Песен на песните”, Готон сред перачницата, която Рембранд благоволява да назове Сюзана в банята 16, изваденото око, когато е на Едип, избодените очи, когато са на Глостър, лаещата жена, когато е Хекуба, хъркането, когато се разнася от заспалите Евмениди, плесницата, когато за нея си отмъщава Сид, храчката, когато пада върху Иисус, грубостите, когато ги изрича Омир, диващините, когато ги създава Шекспир, жаргонът, когато го използува Вийон, дрипите, когато ги влачи Ир 17, ударите с пръчка, когато бие Скапен, мършата, когато из нея ровят лешоядът и Салватор Роза 18, коремът 19, когато си го разголва Агрипина, вертепът, в който ни въвежда Рение 20, сводницата, когато я прелъстява Плавт, спринцовката, когато преследва Пурсоняк 21, нужникът, в който Тацит дави Вителий 22 и Рабле къпе духовниците, представляват проявления на всемогъщия върховен вкус. Към тях се причисляват уличницата на Молиер, леката жена на Бомарше и курвата на Шекспир.
Някои фамилиарности, някои непочтителни обръщения на “ти”, някои дързости, ако щете, които могат да бъдат произнасяни само от великите хора, се срещат единствено в безспорните шедьоври и представляват техен отличителен белег. Курешката на орела сочи често някакъв връх. Много често реториците не познават достатъчно добре значението на думите, които произнасят - “атическа сол”, “класически вкус” 23 Търсете атическата сол в Аристофан, а класическия вкус в Омир. Омир не кара слушателите си да се надяват дълго. Още от първа песен на “Илиада” обидните думи започват да валят като дъжд. “Кучеоки!”, “Сърце на елен!” Това са обръщенията на Ахил към Агамемнон. Що се отнася до Аристофан, достатъчно е да разтворите “Лизистрата”! Дали пък Аристофан не е лишен от вкус? Дали пък Омир не е лишен от вкус? Вкусът се проявява навсякъде в техните творби, но това е високият вкус, неподкупният вкус, върховна изява на красотата. Той е заложен в това, което поразява, в това, което дразни, неуязвим дори когато смесва мръсни с неприлични думи така, както е неуязвим независимо кой бог. Прочетете Плавт. Прочетете Хораций. Постигането на красота, това е главният въпрос. Според това дали красотата, това озарение, присъствува или отсъствува, едни и същи думи могат да опозорят Ваде 24 и да възвеличаят Аристофан.
Междувременно нека отбележим или, ако щете, нека признаем, че този вкус, леко възприеман от читателя, кара зрителя и слушателя обикновено да настръхват. Да бъдат “академици”, да бъдат “дипломати”, се харесва на обединените и затворени в някаква общност хора. Демостен и Аристофан са често освирквани; хората водят война с тях “заради непристойните им думи”. Приживе Шекспир, Молиер и Бомарше са освирквани заради цветистите им думи и язвителните им подигравки. “Пошъл вкус”, отсичат хората. Това се превръща в закон на всяка публика, независимо дали тя е в сената или в театъра. Събраните на едно място хора като че ли се оказват лишени от едно нещо, от въображение, което си остава изключителна привилегия на самотника.
Някои критици (дали това са наистина критици) приемат усещанията, които им липсват, за съвършенство, което другите не притежават. Когато Бейл, назоваван Стендал (същият, който предпочита мемоарите на Гувион Сен-Сир пред Омир, който всяка сутрин си чете една страница от Наполеоновия кодекс със закони, за да навлезе в тайните на стила), се присмива на Шатобриан заради онзи красив израз, изпълнен с толкова ясно определена неяснота: “необозримите върхове на гората”, тъй като почтеният в намеренията си Бейл не осъзнава, че му липсва усет за природата, че прилича на глух, който, като вижда как пее Малибран 25, негодува: “Каква е тази гримаса?”
Този върховен и неподвластен вкус, на който по-горе не дадохме определение, но направихме характеристика, си остава правило за гения, недостъпно за никой друг връх, от който с поглед се обхваща всичко, но остава непокорим. Своеобразен като Юнгфрау 26.
Има нисък и висок вкус. Вкусът според абат Дьо Берни и вкусът според Пиндар. Учудващото е, че с всяко следващо поколение наставници по реторика вкусът според Дьо Берни започва да се определя като “добър вкус”, а вкусът според Пиндар като “лош вкус”.
