Наистина ли славата е само най-изтънчената хапка на нашето самолюбие? Тя се позовава като жажда на най-редките хора, и то на най-редките им моменти. Това са моментите на внезапни просветления, в които човекът простира, като за светосътворение, ръката си, творейки светлина от себе си и излъчвайки я наоколо. Тогава го проникна ощастливяващата сигурност, че не би могло да остане недостъпно за идните поколения онова, което така го възвисява и го отнася в далечината, тоест възвишеността на това единствено усещане; във вечната необходимост на тези най-редки просветления за всички идещи човекът познава необходимостта на своята слава; човечеството, от всяко бъдеще, се нуждае от нея, и както онзи момент на просветление е екстрактът и въплъщението на най-свойствената му същност, така той вярва, че e безсмъртен като човекът на този момент, докато изхвърля от себе си всичко друго - като дребнавост, гнилост, суетност, скотство или плеоназъм и жертва преходността.

Всяко изчезване или залязване ние гледаме с недоволство, често с удивление, като че в него преживяхме нещо същностно невъзможно. Едно високо дърво се прекършва за наше неудоволствие и една срутваща се планина ни измъчва. Всяка новогодишна нощ ни кара да усещаме мистерията на противоречието на биване и ставане. Но това, че един миг на висша свето-съвършеност, като че без бъдещи поколения и наследници, изчезвал като бегъл светлинен лъч, оскърбява най-силно нравстения човек. Неговият императив по-скоро гласи: това, което е било веднъж тук, за да оплоди по-хубаво понятието ”човек”, то трябва да е и вечно налично. Това, че великите моменти образуват верига, че те, подобно на планински била, свързват човечеството през вековете, че за мен най-великото от дадено минало време е всъщност велико и че предчувстващата вяра на жаждата за слава се е изпълнявала, това е основната мисъл на културата.

При изискването великото да е вечно, се разгаря страшната борба на културата; защото всичко друго, което още живее, вика Не! Обикновеното, малкото, посредственото, изпълващо всички ъгълчета на света, димящо около великото, подобно на тежкия земен въздух, който всички ние сме проклети да дишаме, се хвърля потискащо, задушаващо замъгляващо заблуждаващо на пътя, който великото трябва да измине до безсмъртието. Пътят минава през човешки мозъци! През мозъците на мизерни, мимолетно живеещи същества, които, като такива, предадени на ограничени потребности, постоянно се издигат до едни и същи необходимости и с усилия отблъскват за малко гибелта от себе си. Те искат да живеят, малко да живеят - на всяка цена. Кой може да допусне, че сред тях се води онова тежко надбягване с факли, само чрез което величието продължава живота си? Но все пак отново и отново се пробуждат някои, които се чувстват толкова въодушевени, що се отнася до това величие, сякаш човешкият живот е великолепно нещо и сякаш за най-хубавия плод на това горчиво растение трябва да се счита това да знаеш, че някой някога е вървял през това битие гордо и стоически, друг с дълбокомислие, трети със състрадание, но всички, оставяйки след себе си едно поука, че който живее съществуващото най-красиво, той не го зачита. Ако обикновеният човек приема толкова мрачно сериозно този промеждутък съществуване, то другите могат, в пътуването си към безсмъртието, да го превърнат в олимипийски смях или най-малкото във възвишен сарказъм; често те се влизат в гроба си с ирония - защото какво имаше за погребване в тях?

Най-дръзките рицари сред тези славомани, които вярват, че ще намерят герба си висящ на някое съзвездие, трябва да се търсят при философите. Тяхното въздействие не ги насочва към ”публика”, към вълнението на масите и ликуващите аплодисменти на съвременниците; да проправят сами пътя принадлежи на същността им. Дарбата им е най-рядката и от определена гледна точка най-неприродната в природата, при това тя самата е изключваща и враждебна спрямо подобните дарби. Стената на тяхното самодоволство трябва да е от диамант, за да не бъде разрушена или разчупена, защото всичко е в движение срещу тях - човек и природа. Пътуването им към безсмъртието е по-мъчително и по-затруднено от всяко друго и въпреки това никой не може да вярва по-силно отколкото тъкмо философът, че чрез него ще стигне до целта, защото той изобщо не знае, къде трябва да се намира, ако не на широко разперените криле на всички времена; защото презрението към настоящето и моментното е заложено в типа на философското размишление. Той притежава истината; колето на времето може да се върти накъдето си иска, то никога няма да може да се изплъзне на истината.

За подобни хора е важно да се научи, че са живели някога. Никога не бихме могли да си представим, като безсмислена възможност, гордостта на мъдрия Хераклит, когото бихме могли да вземем за нашия пример. В себе си всеки стремеж към познание, според същността, си изглежда неудовлетворен и неудовлетворителен; затова никой, ако не е поучен от историята [Historie], не би искал да повярва в едно толкова царствено самоуважение, в една толкова неограничена убеденост, че е единственият ощастливен жених на истината. Такива хора живеят в собствена слънчева система; в нея трябва да бъдат търсени те. И един Питагор, един Емпедокъл също са третирали самите себе си с надчовешко уважение, с почти религиозна боязън, но връзката на състраданието с великата убеденост в странстването на душите и в единството на всичко живеещо ги е повела отново към другия човек, към неговото спасение. Но само в най-дивата планинска пустош човек, смразявайки се, може да предусети нещо от чувството за самота, което пронизва отшелника в ефеския храм на Артемида. Нито извънредно чувство на състрадателно вълнение, нито желание да помогнe и спаси не се излъчват от него: той е като планета без атмосфера. Окото му, насочено пламтящо навътре, гледа угаснало и ледено, само привидно, навън. Около него, непосредствено до твърдината на гордостта му, се разбиват вълните на заблудата и погрешността; с погнуса той се извръща от тях. Но и хората с чувствителна душа отбягват подобна трагична маска; в светилище, сред скулптори на богове, до студена величествена архитектура може по-обяснимо да се появи такова същество. Сред хора, като човек, Хераклит е немислим; и ако той наистина е забелязван да обръща внимание на играта на шумни деца, то той сигурно е размишлявал за нещо, за което нито един смъртен не е размишлявал в такава ситуация - играта на великото дете на космоса - Зевс и вечната шега на едно светоразрушение и едно световъзникване. Той не се е нуждаел от хората, дори не и за познанието си; не го засяга нищо от това, което може да се извлече от него или което другите мъдреци преди него са се опитвали да извлекат. ”Сам себе си търсех и познавах” казва той с една дума, с която се е отбелязвало познанието на оракул: като че истинският изпълнител и завършител на онзи делфийски закон ”Познай себе си” е той и никой друг.

Но онова, което е изтръгнал от този оракул, той смята за безсмъртна и вечно ценна за тълкуване мъдрост в смисъла, в който били бъзсмъртни профетичните слова на Сибилата. Достатъчно за най-далечното човечество: нека тя може да се тълкува само като оракулски мъдрости, както той, както самият делфийски бог ”нито казва, нито скрива”. Въпреки че това, което е огласено от него ”без смях, без накити и помада”, а по-скоро с ”пяна на уста”, трябва да проникне до хилядите години на бъдещето. Защото светът вечно се нуждае от истината, тоест той се нуждае вечно от Хераклит, въпреки че последният не се нуждае от света. Какво го засяга слава му! ”Славата сред постоянно течащото смъртно!” - както язвително възкликва той. Това е за певци и поети и за тези, които са станали известни преди него като ”мъдри" мъже - те могат да преглътнат изтънчената хапка на своето самолюбие, за него това ястие е твърде обикновено. Славата му се отнася до хората, не до него; самолюбието му е любовта към истината - и точно тази истина му казва, че безсмъртието на човечеството се нуждаело от него, а не той от безсмъртието на човека Хераклит.

Истината! Мечтателна заблуда на един Бог! Какво ги засяга хората истината!

И какво е била Хераклитовата ”истина”!

И къде е изчезнала тя? Един бегъл сън, измит от физиономията на човечеството с други сънища! - Тя не е първата!

Може би един безчувствен демон няма какво друго да каже за всичко това, което наричаме с гордата метафора ”световна история” ["Weltgeschichte"] и ”истина” и ”слава”, освен следните думи:

”В някакъв отдалечен ъгъл на трептящо излятата в безбройни слънчеви системи вселена някога имало планета, на която умни животни изнамерили познанието. Било е най-надменната и най-лъжовната минута на световната история ["Weltgeschichte"], но все пак само една минута. След няколко вдишвания на природата планетата замръзнала и умните животни трябвало да умрат. Било е и навременно: Защото, въпреки че те се хвалели, че вече са познали много, накрая прозрели, с голямо огорчение, че са познали всичко погрешно. Те умирали и в смъртта проклинали истината. Това бил видът на тези отчаяни животни, които изнамерили познанието.”

Това би било късмета на човека, ако той би бил само познаващо животно; истината би го подтикнала към отчаянието и към унищожението, истината, прокълна за вечни времена да е неистина. Но на човека подобава само вярата в постижимата истина, в доверчиво приближаващата се илюзия. Дали той не живее всъщност чрез непрекъснатото си измамване? Дали природата не скрива от него повечето, тъкмо най близкото - например собственото му тяло, за което той има само блуждаещо съзнание? В това съзнание е затворен той и природата е изхвърлила ключа. Или гибелното желание за новото на философа, който изисква да гледа нагоре и надолу през цепнатината навън от стаята на съзнателността: може би тогава той подозира, как човек в безразличието на своето незнание се опира на алчното, на ненаситното, на отблъскващото, на безпощадното, на ужасното и като че е увиснал в сънища на гърба на тигър.

”Остави ги да висят” - призовава изкуството. "Събуди ги" - призовава философът, в патоса на истината. Но самият той, докато смята, че разтърсва спящия, изпада в една по-дълбока магическа дрямка - навярно тогава той сънува "идеите" или безсмъртието. Изкуството е по-мощно от познанието, защото то иска живота, а философът постига като крайна цел само - унищожението. -