Живот и творчество: На седем години остава без майка, а на тринадесетата година умира и баща му. Успява да завърши образованието си благодарение на покровителството на вуйчовците му. Лятото на 1789 година прекарва във Франция, свидетел е на избухването на Великата революция. През 1791 година отново се завръща на континента, пребивава във френския град Орлеан, където попада в средата на жирондистите, които го приобщават към политическите си възгледи.
Първите му стихотворения “Вечерна разходка” и “Описателни етюди” се появяват през 1793 година. През 1795 година получава наследство, което му позволява да приюти при себе си сестра си Дороти, която заема важно място в живота му, и да се засели в Недър Стоуи, графство Съмърсет, където вече се е настанил Самюел Колридж. Двамата поети бързо се сприятеляват. Романтичният им ентусиазъм ги сближава и те се заемат да съчиняват заедно сборника “Лирически балади”, който ще бъде публикуван през 1798 година.
Най-популярни сред баладите, които Уърдсуърт включва в този сборник, са “Абатството Тинтърн”, “Мечтата на бедната Сюзън” и “Ние сме седмина”. През 1800 година се появява второ издание на сборника “Лирически балади”, в чийто предговор Уърдсуърт излага възгледите на езерниците за предназначението на поезията, за мисията на поета, за връзките на поезията с философията, прозата и другите изкуства. Той отстоява стремежа на поета към оригинални художествени решения, провъзгласява свободата му да дава израз на съкровените си вълнения и на причудливите видения, които населяват въображението му.
Успехът на “Лирически балади” позволява на Уърдсуърт да предприеме заедно със сестра си дълго пътешествие из Германия, по време на което започва да пише “Прелюдия или изграждането на духа на поета”, автобиографична поема в бели стихове. В четиринадесетте книги на поемата той проследява етапите във формирането на характера му като поет и в съзряването на лирическия му талант. В Германия той продължава да пише стихотворения, по-известни от които стават “Рут” и “Луси Грей”. Завърнал се в Англия той се заселва заедно с Дороти в Грасмиър/1799/, селце в Езерната област. През 1802 години се жени за своята приятелка от детските му години Мери Хътчинсън - щастлив брачен съюз, който внася спокойствие в духа му. Получава пълно душевно удовлетворение в съжителството с двете най-скъпи за него жени - Рут и Мери. През 1803 година пътува из Шотландия, където се среща и сближава с младия романист Уолтър Скот. След две години ще завърши “Прелюдията…”, която ще бъде публикувана след смъртта му през 1850 година.
През 1807 година издава нов сборник с поеми, по-известните от които са “Ода за Дълга”, “Ода за предусещането на Смъртта”, “Самотният жътвар” и “Непознат бял равнец”. Стихотворенията му, написани през този период, се вписват бързо в паметта на тогавашните английски ценители на поезията с опростената си и достъпна лексика, с искреността на изповядваните чувства и със сугестивния се ритмичен строеж . През 1814 година публикува поемата “Откритието на Белия равнец”. След поредица от наследства и дарения този поет си осигурява завидно материално благополучие, което му дава възможност да се отдаде спокойно на творческите си проекти. През 1819 година се появява разказът му в стихове “Питър Бел” - историята на един егоистичен майстор грънчар, който отведнъж е обладан от всеотдайна любов към хората. Тази творба на Уърдсуърт провокира многобройни пародийни интерпретации на същия сюжет от негови именити съвременници/сред които е и Шели/.
През 1820 година се появява сборника със сонети “Реката Дюдън”, който Уърдсуърт преработва неколкократно и преиздава през 1823 и 1835 година. Заради своеобразната съзерцателна атмосфера, доминираща в този сборник, поетът и неговите съмишленици Колридж и Саути са охарактеризирани от тогавашната английска литературна критика с красноречивото прозвище lakistes /езерници/, с което се отчита определящата лирическия им натюрел екзалтация пред величието и красотата на девствената природа. След няколко продължителни странствания из Континента и едно пътешествие из Шотландия през 1835 година се появява сборника “Завръщането на Белия равнец и други стихотворения”. Седем години преди смъртта му, през 1843 година Уърдсуърт получава признание като уважаван творец в родната си страна, където е провъзгласен тържествено за Поет - лауреат.
Естетическите възгледи на Уърдсуърт: Като безспорно високо талантлив поет Уърсуърд изиграва важна роля в историята на английската литература. С идеите си, развити в Предговора на “Лирически балади”, той допринася за обновлението на поетиката, атмосферата, предназначението и стила на лириката в началото на епохата на романтизма. Уърдсуърт открива пътя за романтическото обновление на английската поезия, променя напълно нагласата за поезия у своите съвременници, приучва ги да се вглеждат в красотите на природата, да наблюдават живота в нея, да я възприемат като най-съвършеното творение на Бога Създател.
“Главната задача, която си поставих в тези стихотворения / “Лирически балади”/, беше да се подберат случки и ситуации от обикновения живот, да се разкажат или опишат те изцяло, доколкото това е възможно, на език, който действително се използва от хората, а в същото време да се оцветят с палитрата на въображението, така че обикновените неща да се представят пред човешкия ум в необикновена светлина - пише в началото на Предговора Уърдсуърт. Освен това и най-вече да се направят тези случки и ситуации интересни, като се проследят в тях правдиво, но не и показно основните закони на природата, предимно по отношение на начина, по който свързваме представите и идеите в състояние на възбуда. Общо взето беше избран простият селски живот, защото в неговите условия основните чувства и страсти намират по-благоприятна почва, в която могат да достигнат зрелост; те са по-свободни и се предават с по-обикновен и по-изразителен език. При тези услвия на живот естествените чувства съществуват в състояние на по-голяма простота и следователно могат да се наблюдават с по-голяма точност и да се предадат по-убедително, защото нравите в селския живот се пораждат от тези естествени чувства и защото специфичния характер на полския труд ги прави по-разбираеми и по-трайни; и най-накрая, защото при тези условия човешките чувства и страсти стават част от красивите и вечни форми на природата.”
Според теоретика на Езерната школа “език, който възниква от непрекъснато повтарящо се преживяване и трайни, повтарящи се чувства, е много по-постоянен и по-философски от онзи език, който поетите често използват вместо него и смятат, че оказват толкова по-голяма чест на себе си и на своето изкуство, колкото повече се откъсват от чувствата на хората, и употребяват разни произволни и своеволни начини на изразяване, за да задоволяват променливите вкусове и променливите желания, които самите те създават.” Тук патосът на отрицанието на първия теоретик на романтическата поезия в Англия е явно насочен срещу изкуствения и велеречив език на поетите класицисти, които са наистина подвластни на аристократичните вкусове и модните салонни увлечения по “изискания стил”. “В тази стихосбирка рядко се срещат олицетворения и абстрактни идеи и те са напълно отречени като обикновено средство да се извиси стилът и да се издигне над прозата - уточнява Уърсуърт. - Моята цел беше да подражавам и доколкото е възможно, да възприема самия език на хората, а съвсем очевидно е, че подобни олицетворения не съставляват негов естествен и закономерен елемент.”
Уърдсуърт отстоява тенденцията да се сближава езика на поезията с езика на прозата и делничното общуване: “Няма да бъде трудна задача да се докаже на читателя, че езикът на всяко хубаво стихотворение, даже и от най-възвишен характер, не трябва в никакъв случай в по-голямата си част да се различава от този на добрата проза освен по отношение на метриката. Нещо повече, може да се види, че езикът в някои от най-интересните части на най-добрите стихотворения е абсолютно тъждествен с езика на прозата, и то добре написаната проза…”
Корифеят на групата на лейкистите предписва нова мисия на поета: “Това е човек, благодарен, че може да изпитва страсти и желания; който се радва повече, отколкото другите хора на жизнения дух у него; който изпитва радост да съзерцава подобни желания и страсти, проявяващи се в живота на хората, и обикновено е подтикван да ги създава там, където не ги намира. Към тези качества трябва да прибавим по-голямата му склонност в сравнение с тази на другите хора да се влияе от отсъстващи неща, които сякаш присъстват в неговия мир; способността му да преживява силни чувства, които наистина са далеч по-различни от тези, породени от реалните събития, но все пак /особена онези чувства, присъщи на всички хора, които са приятни и радостни/ много повече наподобяват силните чувства, предизвикани от действителните събития, отколкото онова, което другите хора са свикнали да чувствуват в себе си в резултат на импулсите, създадени от собствения им ум.”
Поезията на Уърдсуърт: Претенциозната авангардност на “Лирически балади” отначало не впечатлява особено силно английските читатели в края на ХVІІІ век. Наистина за първи път английски поет привлича вниманието им към живота и простодушната нагласа на хората от простолюдието, които прекарват дните си - трудят се, забавляват се и размишляват - в близко общение с природата: пастирите, селяните и войниците. Баладите на Уърдсуърд започват да се харесват, тъй като са несложни за възприемане, анализират общочовешки умствени нагласи, чувства и настроения, приземяват поезията към делничните размисли и въжделения на обикновените хора.
Оригиналността на повечето творби от “Лирически балади” произтича от емоционалния заряд на лирическия почерк на Уърдсуърт, който внушава едновременно изживян опит и поднася безизкустно дълбоките прозрения на поета, породени от емоциите, страстите и драматичните състояния на душата. Читателите от онова време са оценявали високо балади като “Гуди Блейк и Хари Джил”, “Идиотът” и “Глогът”. В последната балада се разказва трагичната участ на една току-що родила девойка, която е заподозряна, че е убила детето си. Интересът на читателя е поддържан не само от превратностите в съдбата на Марта Рей, но и от драматичния монолог, който ни въвежда в психологията на стария моряк разказващ зловещата история.
Трудно може да се открие в поетичното творчество на Уърдсуърд произведение, в което да не се обсъжда взаимодействието, външно или вътрешно, на човека с природата. Два ярки примера за влечението на този поет към описателната, предимно пейзажна лирика, са двете му стихотворения “Съчинено на Уестминстърския мост”/3 септември 1802 г./ и “Пред една картина”/нарисувана от сър Дж. Х.Бомънт, Барт/, преведени на български от уважавания наш англицист Александър Шурбанов. Като илюстрация на тази типична тенденция в лириката на лейкистите привеждаме пълния текст на втората творба:
Хвала, изкуство, че си съумяло
да хванеш този облак несравним,
да не изпуснеш тъничкия дим
и слънцето, деня с любов огряло,
че няколкото пътници си спряло,
преди гората да ги огради,
и онзи члън над гладките води
на вечна котва там си приковало.
О, душеутешително изкуство,
велико в свойта скромна простота,
готово всичко с радост да приеме!
Ти спираш тук за смъртното ни чувство
едничък миг от бягащото време,
обвит в покоя чист на вечността.
Тук лирическата екзалтация пред изкуството възпроизвеждащо мимолетните настроения у човека и бързопреходните явления в природата /”облака несравним” и “гладките води”/ кореспондира на убедеността на лейкистите, че поезията трябва да зафиксира интимните въжделения на човешката душа, отключени от необичайни и динамично променливи феномени в многоликата природа. Същият подчертан интерес към променливите природни феномени - облак, езерна шир, трептящи звездици и танцуващи вълни, откриваме в друго, преведено от професор Шурбанов, стихотворение “Нарциси”
Край тях/нарцисите/танцуваха вълните,
но дваж по-живи бяха те.
Поетът между тях честит е
като ликуващо дете.
Аз гледах, гледах, не разбрал,
как много съм забогатял.
Защото често на дивана
потънал в мисли и мечти,
днес виждам същата поляна
в самотността ми да трепти
и с нарцисовия рояк
сърцето ми танцува пак.
Особено впечатляващ е вътрешният монолог на поета, завърнал се отново, след пет години, в долината на рекичката Уай, който всъщност изгражда съдържанието на прочутата балада “Абатството Тинтърн”, с която завършва първото издание на сборника “Лирически балади”. Поетът съзерцава любимия си пейзаж и си задава въпроси върху естеството на връзките, които се установяват между природните красоти и душата му.
Важно място в творчеството на Уърдсуърт заема автобиографичната му поема “Прелюдия или изграждането на духа на поета”, която той завършва през 1805, но продължава да усъвършенства до последните си дни. Публикувана е през 1850 година. С троичната си композиция тя напомня за трите митични премеждия, от които не може да избяга никоя човешка душа според християнската догматика - Раят, Падението и Изкуплението. Тази творба не пресъздава събитийната история на живота на поета, а е по-скоро хроника на интелектуалната еволюция на твореца. Тя може да се разглежда като романтична версия на архетипа Изгубеният и намерен рай. Поетът е обзет от неизтощимото желание да проникне в собствената си съкровена същност: през детството си, когато той няма още история, той живее с илюзията, че я е постигнал; през младостта си изгубва тази илюзия; а през зрялата си възраст, оставил богата история след себе си, той се възвръща към съкровеното си “аз” чрез драматични съпоставки между миналото и настоящето си като наситени със самобитна духовност периоди в земното му съществуване. Поемата е опит да се възпроизведат отново екстатичните мигове, през които е преминал твореца, за да достигне до финалното си прозрение - осъзнаването на единството на света. В момента на прозрението “Езерната област” престава да бъде за него просто географска даденост, а се превръща в територия от душата на поета, сред която в края на съществуването си той постига смисъла на Живота и основанието за Присъствието си в света, т.е. поемата завършва със зашифровано послание в духа на изповядания от автора “натуралистичен мистицизъм”.
Според професор Марко Минков в ядрото на романтичния лирически подход на поета Уърдсуърт към заобикалящия го свят са “скъсването с рационализма, усещането, че истината е разположена във внушенията на говорещата чрез природата сила и е непостижима чрез разсъдъчните ни способности, мистичният екстатичен подстъп към действителноста, благодарение на който всичко което се улови от сетивата се разлага и превръща в чиста емоция”.
/стр.205/
