В кратката си студия “За любовта” Шели разглежда същността на това чувство преди всичко като непреодолим стремеж да пробудим симпатия у другия: “Когато мислим, иска ни се да ни разбират; когато работи въображението ни, искаме да зърнем веселите рожби на мозъка ни, преродени в мозъка на други; когато усещаме, не желаем устни, смразени от лед, да отговарят на устни, които пламтят и потръпват от най-хубавите пориви на сърцето. Това е любовта. Да откриеш ум, който умее да цени нашия, въображение, способно да вникне в най-тънките и в най-своеобразните особености, които таим и дооформяме с радост - това е незримата и недостижима точка, към която се стреми любовта. Става така, че когато сме изоставени сред обкръжението на хора, които не са ни симпатични, обикваме цветята, зелените морави, водата, небето, красноречието на вятъра и напева на вълните със същата възхита, с която слушаме гласа на любимата, запяла единствено за нас.”
В статията си “П.Б.Шели. Радикалният натурализъм” датският литературен критик Брандес забелязва, че “за сюжет на най-известните си лирични творби този английски поет използува явления извън сетивния живот, та дори извън човешкия свят; в тях се говори за ветрове и облаци, за разбунения живот на външните стихии, за неизмеримата свобода и неукротимата мощ на водата и вятъра. Това е поезия метеорологична и космическа.” Най-често привежданият пример, с който литературните историци илюстрират своеобразния пантеизъм на романтика Шели е стихотворението му “Философията на любовта”, написано през 1820 година:
Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират.
И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат -
защо не нашите души?
Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща:
прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.
И милва слънцето земята росна,
до океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?
/Превод на Цветан Стоянов/
В стихотворението “Индийска серенада” влюбеният “тръгва среднощ, заслепен от някаква сила незрима” и отива при любимата, за да коленичи пред нея и да я помоли да “излее дъжд от целувки над моите бледи страни”:
Сърцето ми бързо тупти
и сякаш навън ще се блъсне!
О, силно притискай го ти,
додето най-после се пръсне!
/Превод на Цв. Стоянов/
В изящното поетично посвещение “На…”, написано през 1821 година, Шели изгражда много сходен с идеалната представа на трубадурите за “Дамата на сърцето” образ на любимата:
Аз плаша се от твоите целувки,
но ти от моите не се плаши!
Душата ми е страдала премного,
тя няма твоя лъх да задуши!
Аз плаша се от твоя глас и поглед,
но ти от моите не се плаши!
Невинна е и чиста любовта ми,
тя всеки тъмен вик ще задуши!…
/Превод на Цв. Стоянов/
В много популярното сред българските ценители на любовната лирика игриво изповедно стихотворение “Лека нощ” /1821/ поетът моли “душата любяща” на своята избранница да “не го изпраща с “лека нощ”, защото ще е тежка тя” за него, който не може да понесе дори кратката разлъка:
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те “лека нощ” не си желаят,
но винаги е лека тя!
/Превод на Цв. Стоянов/
В стихотворението озаглавено “Песен” поетът романтик изповяда пред Духа на радостта, че люби “на бурята тътнежа”, “морската мъгла”, “самотата тиха”, “хората добри” и “всичките създания, неизпитали страдания”:
Любя любовта, макар че
тя лети завчас.
Но над всичко, Дух прекрасен,
теб обичам аз!
Ти живот си - прибери се,
пак в сърцето ми върни се!
/Превод на Ил. Люцканов/
Във лирико философското посвещение “На…”, създадено през 1821 година, поетът споделя, че не би ридал, “когато стихне най-подир страстта, ако е жива още нежността - сред диви чувства, хвърлени без жал, сред сенките на порива заспал”. Той завършва посланието си до доскорошната си възлюбена с новопридобитата мъдрост - “след дългия и мрачен зимен сън…всичко се възражда с пролетта, освен това, което на света създава ни - животът с Любовта…”
Русоиски настроения изпълват известната романтична изповед на поета Шели “Покана към Джейн”, отправена към последната в живота му жена, която успява да завладее душата му - съпругата на приятеля му Едуард Уйлямс:
Ела, далеч от градовете,
към горите, върховете,
ела към дивата дъбрава;
душата там не ще сподавя
гласът на страх, че който слуша,
ще остане равнодушен.
Природата със чар омаен
сърцата да сближава знае.
/Превод на Ил Люцканов/
Приемливо обяснение на особената нагласа на поета романтик Шели спрямо природата ни дава Георг Брандес: “За него природата е отрада и материал за протестантски размисли…Шели се втурва в природата, когато човешкият свят се затваря за него. Ето защо той не я възприема като студена, безразлична и жестока, както това правят другите. Каменното й спокойствие спрямо човешкото щастие и нещастие, божественото й безразличие към живота и смъртта ни, към кратките ни триумфи и дълги страдания за него са истинска благодат в сравнение с глупостта и грубостта на човешкия род.” /стр.463/.
В предговора към българското издание на лириката на Шели съставителят му Цветан Стоянов отбелязва и сложния и своеобразен платонизъм на английския поет, който в поемата си за Аластор ни придставя герой обрекъл се на търсенето на върховната Красота, съзряна от него по време на сън. В увода на поемата “Аластор или Духът на самотата” романтикът Шели се изповяда пред Великата майка/Природата/ като “брат на небето, земята и океана”:
Макар да криеш още ти от мен
най-съкровения олтар, аз много
; разбрах чрез сънища неизразими,
чрез облаци мъгляви в мрачината
и през деня чрез размисли дълбоки.
Сега, замрял, очаквам твоя дъх,
велика майко, също като лира,
която в храм загадъчен и пуст
забравена стърчи, та песента ми
да стигне шепота на ветровете,
тътнежа на горите и морето
и да извезе химни на деня
и на нощта, и на човешкото сърце.
/Превод на Ил. Люцканов/
Според древнотръцкия мит Аластор е духът на самотата, който преследвал бродещите из пустинята странници. В трагедиите на Есхил със същото име се назовава Духът на злото, който скита из света и отмъщава на хората. В поемата на романтика Шели влюбеният в красотата на необозримата природа юноша-поет скита непрестанно, на воля, из нея, търси щастие в пълното сливане с развихрените природни стихии, възторгва се пред дивните природни гледки. Детството му е преминало сред мечтания, подхранвано е от възвишените и красиви идеали на далечното минало. Самотният млад поет напуска дома и родителите се и пътешества из страните, в които са оцелели останки от древните култури. Съзерцанието на миналото изпълва с радост душата на чувствителния юноша. Аластор търси в уединението сред девствената и сурова природа идеалната красота и идеалната любов, но е наказан от разгневените фурии заради стремежа му да осъществи в реалния живот своите мечти и заради отстранението му от нещастията и мъките на хората.
В предисловието към тази си творба Шели признава, че в нея се съдържат важни послания към съвременните му поети, които са обзети от егоистичната страст “да се вглеждат непрекъснато в себе си”, която много често ги води до гибел, след като ги отчуждава от тяхните събратя по участ, страдащите в този свят хора.
В труда си “Теория на литературата” двамата известни американски литературоведи Уелек и Уорън допускат, че “за съвременния читател поезията на Шели може да изглежда неясна, монотонна и отегчителна”: “Това впечатление може да се опровергае, - пишат те - ако внимателно и коректно се вникне във философията му и не се забравя, че тя е имала известна стойност по онова време, тъй като в много случаи този поет е откликвал като мислител на научните или псевдонаучни концепции на епохата си.”
/стр.160/.
