Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06.2020 14:23 - САМЮЕЛ КОЛРИДЖ /1772 - 1834/ - Презентация на доц. ГЕНО ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 485 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Живот и творчество: Роден е в семейството на пастор от графство Девъншир, който е едновременно учител на местните селски деца.  Като юноша е изключително ученолюбив, чете с трескава ревност, за да удовлетвори поривите на дълбоко емоционалната си душа. След първото му младежко разочарование в любовта заминава за Лондон. През 1794 година се установява в Кеймбридж, където се заема да изучава модните тогава социално политически доктрини. След  това се премества в Оксфорд, където се сближава със Саути, третият талантлив поет езерник, творил в Англия, в зората на епохата на романтизма. Пред него той излага проекта си за учредяване на “Пансократична академия”. През последния семестър на обучението му в Оксфорд написва заедно със Саути историческата драма в три действия “Падането на Робеспиер”.

  През 1795 година се жени за сестрата на съпругата на приятеля му Саути и се заселва в графство Съмърсет, където скоро пристига Уърдсуърт и става негов съсед, с когото бързо се сприятелява. Благодарение на благодеянията на местните административни служби успява да преживява. След като получава солидна парична подкрепа от заможния кожар Томас Пул той има възможност да се отдаде спокойно на осъществяването на литературните си проекти. През 1796 година създава сборника “Стихотворения по различни теми” и “Ода за изтичащата година”. Започва да пише поемата “Кристабел” и разработва проекта за поема със заглавие “Кубла хан”. Работи дълго над тези си творби, преработва ги неколкократно и ги издава чак през 1816 година. Междувременно се посвещава изцяло на религията и става пастор на Унитаристката църква в Шрюсбъри. По същото време известните английски производители на порцеланови изделия, братята Уеджууд отпускат на Колридж пожизнена рента при условие, че ще се посвети изцяло на култивирането на поетичния си талант.

    Благодарение на предприемчивостта на Уърдсуърт се ражда проекта за сборника “Лирически балади”, в който поетът Колридж участва със страстна себеотдаденост и придобива известност като автор на “Баладата за Стария моряк”, “Приказката за Мащехата” и “Славеят” /1798/. През същата година той издава томче със свои стихотворения, сред които се открояват  “Тревожно безспокойство в Самотата”, “Франция”, “Ода” и “Мраз в полунощ”.

    През 1798 година заминава за Германия, където остава една година, през която изучава усърдно философията и поезията на тази страна - изключително важен за формирането му като високоерудиран поет образователен период. След завръщането си отново възстановява приятелските си връзки с Уърдсуърт и Саути и постъпва в редакцията на авторитетния лондонски вестник “Морнинг поуст”.  През 1800 година работи над превода си на историческата драматична трилогия на Шилер “Валенщайн”. Междувременно заболява от неизлечима болест, съпътствана от мъчителни физически болки. 

     За да облекчи непрекъснатите пристъпи на болестта започва да поглъща все по-големи количества опиум. С надеждата да успокои постоянните си болки заминава за Малта /1804/, чийто мек средиземноморски климат му действа благоприятно. Престоява там една година, после странства из Италия, където пребивава по-дълго в Рим. През 1806 година се завръща в Англия. Бракът му е вече провален и той се заселва  в Грасмиър, където живее верния му приятел Уърдсуърт.

    През следващите години започва да издава списанието за философия и теология “Приятелят”, постига успех на сцената като автор на драмата “Угризение на съвестта”, утвърждава авторитета си на всестранно развит ерудит с Biographia Literaria /1817/ - автобиографични фрагменти и размишления върху теорията на Уърдсуърт за поезията и върху идеите на немските философи, с чиито трудове се е запознал по време на едногодишния си престой в Германия.

     Изоставен напълно от жена си и децата си Колридж успява да покори един нов покровител и щедър спонсор, лекарят хирург Джон Гилман, който го приютява в дома си в Хайгейт и се опитва да го спаси от болезнената му зависимост от опиума.  До края на живота си се бори със заробващата мощ на дрогата, възприема целебната позиция на всезнаещ мъдрец, става известен сред младите английски философи с прозвището “Оракулът от Хайгейт”,  извоюва си авторитета на патриарх,  около който се формира школа от ревностни последователи. След последните му произведения би трябвало да отбележим трактатите му “Помощници в размишлението”/1825/ и “Учредяването на Църквата и Държавата”/1830/. След смъртта му се появяват “Разговори”/1835/ и “Anima Poetae” - сборник с афоризми.

Естетическите възгледи на Колридж:  Като литературен теоретик и критик Колридж пренася някои методи на немската литературна критика в изследването на творчеството на Шекспир. Двамата изтъкнати американски историци и теоретици на литературата Уелек и Уорън твърдят в авторитетния си труд “Теория на литературата”, че “сред големите европейски поети романтици Колридж е бил едновремено квалифициран философ, притежаващ голяма амбиция и ползващ се със завидна известност”: “Той е бил специалист по Кант и Шелинг и става носител на идеите им, макар че не винаги е бил достатъчно критичен към тях. Благодарение на Колридж, чиято собствена поезия като че ли е твърде малко проникната от тези идеи, много немски  или, по-общо казано, неоплатонически идеи, са се появили или са се явили повторно в английската поетическа традиция.” /стр.157-158/.

   Като ценител на поезията този английски романтик става известен с разработките си относно важността на метриката и  ритъма в лириката и с отричането на строго регламентираното класическо стихосложение. Като високоерудиран интелектуалец той е предизвиквал различните, благоприятни и враждебни, коментари на съвременниците си. Заради духовната му извисеност и очарователната му безотговорност неговият съвременник Чарлз Лем го определя като “малко повяхнал архангел”, а други се възхищават на изтънченото му и изключително богато въображение и на рационалната му проницателност, с която броди из лабиринтите на немската философска мисъл.

    С труда си “Biographia Literaria”, появил се през 1817 година, Колридж допринася много за развитието на литературната критика и теория през епохата на романтизма в Англия. В него поетът лейкист поддържа тезата, че “поезията се придържа към същата строга логика, към която се придържа и науката”. Голяма част от размислите му в този своеобразен, литературно теоретически и критически, сборник са посветени на възгледите на Уърдсуърт за поезията, мисията на поета и поетическия език и на анализа на най-ярките стихотворения на неговия събрат лейкист в съвместно създадения  сборник “Лирически балади”  -  литературната творба, която ги свързва и ги легитимира като съмишленици и първосъздатели на Езерната школа.

     Колридж споделя, че двамата решават да обединят усилията си като поети в сборник с балади, тъй като признават два типа поезия: едната, в която човекът се усеща  подвластен на някаква свръхестествена сила, която всъщност подрежда живота му; другата, в която се възпроизвеждат “герои и случки, които се срещат във всяко село и неговата околност, стига да има някой чувствителен и съзерцателен ум, който да ги потърси и забележи, когато те се появят”.

   Тук Колридж за първи път полага, че “стихотворението е такъв вид произведение, което се различава от научния труд по непосредствената си цел, а именно насладата, а не истината…и предизвиква наслада от цялото, която пък се гради върху удоволствието, породено от всяка отделна част”. Той откроява едно важно свойство на поезията - “свойството да възбужда по-равномерно и по-продължително внимание, отколкото езикът на прозата в устна или писмена форма”. Обсъждат се и характеристиките на гениалния поет: “Съвършенният поет е в състояние да задейства цялата душа на човека като подчини способностите му една на друга според относителната им ценност и достойнство…Чувството за мярка е тялото на поетическия гений, фантазията е неговата одежда, движението - животът му, а въображението е душата, която е навсякъде и във всяко нещо и формира всичко в едно изящно и разбираемо цяло.”

  Като взаимства израз от неназован гръцки духовник /”Човекът, който няма музика в душата”./ Колридж постановява, че такъв човек “никога не може да бъде истински поет” и доуточнява: “Усетът към музикалната наслада и способността сам да я създаваш са дар на въображението, което заедно със способността да се свежда многообразието до единство на ефекта и да се модифицира една група мисли  чрез някаква преобладаваща мисъл или чувство може да се култивира и усъвършенствува, но не може да се научи. В този смисъл “Poeta nascitur non fit”/”Поетът се ражда, не се създава.”/”

  В “Biographia Literaria” Колридж проследява развитието на “неуместно умния” Шекспир като поет отстоявайки тезата: “Никой досега не е станал велик поет, без да бъде дълбок философ. Защото поезията е цветът и уханието на цялото човешко знание, на човешката мисъл, страсти, емоции и език.” Според него Шекспир “не е саморасло дете на природата”: “Най-напред той търпеливо е учил, размишлявал е дълбоко, прониквал е в подробностите, докато знанието е станало част от него, станало е интуиция, сляло се е с обикновените му чувства и така накрая е породило онази изумителна сила, която го прави единствен в света, без да има равен или даже втори след него.” Така по отношение на великия английски бард Колридж не поддържа романтичната концепция за “родения поет”.

    Колридж започва кратката си статия “Определение на поезията” със следното важно уточнение: “Истинската антитеза на поезията не е прозата, а науката. Поезията е противополжна на науката, а прозата - на стихотворението. Истинската и непосредствена цел на науката е да открива и съобщава за откритите истини; истинската и непосредствена цел на поезията е да създава пряко естетическо удоволствие..” Според автора “естетическото удоволствие може да се почувствува напълно само при най-активно участие на умствените сили, които са по-скоро спонтанни, отколкото съзнателни и при коио усилието, вложено за тяхното активизиране, не е пропорционално на насладата от тяхната дейност”.

  Вторият, авторитетен като теоретик, английски лейкист определя така мисията на поезията: “Поезията или по-скоро стихотворението е вид художествено творчество, противоположно на науката, което има за цел да достави интелектуално удоволствие и която цел то постига с помощта на езика, присъщ на човека в състояние на възбуда. Поезията се отличава от другите видове художествено творчество, за които горният критерий е също валиден, по това, че стихотворението позволява да се изпита естетическо удоволствие както от цялото, така и от отделните му съставни части; неговият краен ефект е да породи възможното най-голямо непосредствено удоволствие от всяка част, съчетано с най-силно наслаждение от цялото.”

  В статията си Колридж доразвива прозрението на своя изтъкнат предшественик, поета класицист Джон Милтън, че поезията трябва да бъде “проста, сетивна и страстна”: “Първото условие - простотата, от една страна, отличава поезията от трудните, мъчителни процеси на науката, насочени към постигането на една все още нереализирана цел. Простотата в поезията внушава чувството на гладък и извървян път, по който читателят вместо да се труди с пионерите и мъчително да проправя път на другите, върви с лекота. В своето пътешествие той е съпроводен от бълбукащи потоци, дървета, цветя и домове и това прави неговото пътуване толкова очарователно, колкото е възпитателна и целта му. От друга страна, простотата не допуска предвзетост и болезнена субективност. Второто условие - сетивността, осигурява основата за обективност, конкретност и яснота на образността, както и онази динамичност на образите, без която поезията се превръща в монотонно упражнение по дидактика или пък се изпарява в мъгляви, безсмислени бълнувания. Страстността е трето условие, което постановява, че смисълът и образността трябва да бъдат не просто обективни, но че те трябва също така да бъдат стоплени и одухотворени от тази истинска чувствителност на човечеството.”

  В статия, озаглавена “Поетът Шекспир”, Колридж твърди, че “Шекспир притежава най-главните, ако не всички предпоставки за истинския поет  -  дълбоки чувства и тънък усет за красота, които се разкриват пред очите ни в комбинация от форми, а за слуха ни  -  в нежни мелодии…Още в първите си произведения той отразява своя дух, изхождащ от собствената му специфична индивидуалност и чувства и кара другите да чувствуват явления, несвързани с неговата личност освен чрез силата на съзерцанието и посредством тази висша способност, чрез която великият ум се отъждествява с всичко, което съзерцава.”

  “Изкачвайки се по-нагоре по стълбата на интелекта, Шекспир доказа по неоспорим начин, че е надарен с по-висша умствена способност - с въображение, констатира Колридж, посредством което един образ или чувство може да въздейства върху много други и да ги видоизменя или пък да накара много образи или чувства да се слеят в едно цяло.” Той сочи като пример трагедията  “Крал Лир”, където “дълбокото страдание на един баща от синовната неблагодарност  на неговите дъщери се пренася върху самите природни стихии”. Колридж смята, че “когато въображението действува успокоително и по този начин доставя чисто естетическо удоволствие, то въздействува като създава единство от много неща, такива, каквито биха се появили в описанието на обикновения човек, с подробности и безпристрастна последователност в единно цяло”.

Поезията на Колридж:  В сборника “Лирически балади” поетът Колридж участва с четири свои поеми, сред които се откроява баладата“Римувани стихове за Стария моряк”/1798/. В нея той проследява едно странно пътешествие из света, разположен между реалността и сънищата, т.е. светът на халюцинациите. След като убива необислено един албатрос/ според легендата птицата осигуряваща попътен вятър за корабоплавателите/, Старият моряк, прокълнат от спътниците си, е обречен на изтощителна жажда, на безветрие и подтискащ покой, които са описани  от поета лейкист с привкуса на участ отредена “свише”:

                       Ветрецът спря, видяхме скръбни как

                       увисват нашите платна.

                       Говорехме си, за да нарушим

                       загадъчната тишина.

 

                       В бакъреното пламнало небе

                       над мачтата по пладне сам

                       висеше слънчевият кървав диск,

                       от месеца не по-голям.

 

                       Без вятър корабът ни дни и дни

                       стоеше като прикован,

                       подобно нарисуван ветроход

                       въз нарисуван океан.

 

                       Вода, вода, отвсякъде вода,

                       дъските пукат се от пек.

                       Вода, вода, отвсякъде вода,

                       а жаден ще умре човек.

                                             Превод на Атанас Далчев

                     

  След като двете могъщи сили /Животът в смъртта и Смъртта в живота/ разиграват на игра със зарове душата на съгрешилия простосмъртен, корабът отведнъж се “съживява” и раздвижва от прищявките на невидими призраци. Старият моряк, обзет от загадъчно вълнение, е спасен  благодарение на благословията, която дава на пораждащите ужас животни, появяващи се от затоялото, вонящо море. Той е върнат в родната страна от мъртвите си спътници, които се суетят в страховито безредие, напомнящо  за странен бунт. Озовал се на суша, той отново е обречен на скитане и преследван от проклятието на убитата птица. Тя му напомня постоянно, че не трябва да разказва на никого за съществуващия друг свят, в който е пребивавал - светът на халюцинациите.

   В тази балада поетът ни въвежда в един причудлив свят, в който дори слънцето и луната са обвити в обезпокояващ ореол от странни метаморфози. От всичко се излъчва някаква смътна религиозност, една трудно достъпна за  непосветения духовност, дотолкова че читателят се чувства пренесен в обезпокояващо нереална атмосфера. Но странността на атмосферата не завоалира съдбовните за човека екзистенциални проблеми, които са заложени като важно послание в тази творба.  След като извършва необмислено злодеянието старият моряк разбира до каква степен едно дребно наглед човешко провинение може да наруши хармонията на света. Убийството на албатроса в тази балада придобива символичното значение на първородния грях от библейската притча в частната участ на стария мореплавател.

. В другата си известна балада “Странстванията на Каин” Колридж се впуска в разсъждения върху взаимоотношенията между Бога на мъртвите и Бога на живите. В подобна на сън унесеност поетът се връща към една друга библейска притча за двамата братя Авел и Каин: единият - изгнаник от живота, другият - изгнаник от света на хората.

  Героите в двете балади на Колридж са изпаднали в сковаваща пасивност, сякаш под въздействието на трудно обяснима магия. Душите им се оказват отведнъж лишени от воля. Те започват да се възприемат като интригуващо двусмислени проекции на безпомощния човек, обсаден от извечните екзистенциални тревоги. Самотникът, изгнанник от обществото, носи в известна степен позитивен морал, подвластен е на зова на любовта, но не престава да се чувства обременен от закодираното в съдбата му проклятие и губи душевното си спокойствие, тъй като не може да открие естеството на наказанието, което го очаква.

  Символиката на пътешествието придава на премеждията на героите облика на загадъчни случвания в някоя философска притча. Екзотиката също търпи дълбоки метаморфози в тези две творби на романтика Колридж: търсенето и бягството са разположени в перспективата на бъдещето, а не в устрема при откриването на някакъв нов свят. Устремът угасва в поредица трудни изпитания, които привидно носят някакво “алегорично” значение, но до неговият смисъл не се достига. Изплъзващият се смисъл на тази алегория ни демобилизира да търсим явния или скрит смисъл на изграждащите я символи, които ни впечатляват само като ярки образи, продукти на патологично обремененото въображение на поета.

    През активния си творчески период /1796 - 1802/ поетът Колридж създава “Ода за изтичащата година”, стихотворенията “Страхове в самотата”, “Скреж в полунощ”, “Ода за Франция”, “В онази беседка под липата”, “Моят затвор” и “Ода за обезкуражаването” /1802/. По-късно се появяват “Мъките на съня”/1803/, “Блуждаене на мисълта”/1817/ и поемата “Кристабел”/1817/, върху която поетът продължава да работи до края на живота си.

    В поемата си “Кристабел” този английски поет се връща към присъщите за интелектуалния му избор теми: опасното и свято гостоприемство, заразността на грозотата, злото и омразата, разположени в характерната за “готическия роман” атмосфера. Колридж още веднъж показва до каква степен е обладан от мистичната природа на злото, което разяжда човешката невинност. Името на героинята се състои от две носещи определена символна стойност имена - Христос и Авел, жертви на заложения дълбоко в съзнанието на човека импулс да убие себеподобния си, когато той го превъзхожда с духовната си извисеност.

      В поемата се проследява преднамерено завоалираната от автора, но важна за вникването в смисъла на творбата, опозиция между простодушната и чистосърдечна девойка Кристабел и нейната господарка, обладаната от нечисти сили Жералдин. Описват се кошмарите, които се пораждат от натиска на плътта да удовлетвори желанията си върху подвластния на светските условности разум. Колридж се одързостява да представи в английската поезия лесбийското влечение, надниква в ужасяващите подмоли на разбунения женски инстинкт и в края на недовършената си поема ни поднася една вълнуваща лирична апология на съхранената детска чистота у съзряващата жена Кристабел.

    През 20-те години да ХІХ век Колридж изоставя поетичната си вяра в пречистващата душата на човека мощ на природата. Той губи доверие и в изкупителната мощ на въображението. Омагьосващата красота на един осветен от ярката луна пейзаж/”Ода за обезкуражаването”/ не може да го спаси от смразяващите обятия на апатията. Той изповяда, че природата живее в нас благодарение отвореността и благоразположението на собствената ни душа към нея. Но когато в душата е мъртъв умпулса към възхищението, тя не може да откликне на многобагрените и многозвучни предизвикателства на лъчезарната природа.

  Благодарение на ободряващите цветови и звукови тоналности, характерни за романтичната ода и балада, Колридж успява дълго време да устои на прогресиращата парализа в духа му. Малко по малко доверието му в лечебната сила на въображението ерозира и той се противопоставя раздразнен срещу прочутата теза на приятеля му Уърдсуърт  за целебната мощ на човешката фантазия. Изпълнено с носталгични възпоминания и неудовлетворени въжделения собственото му въображение не може да му съдейства в постигането на разведряващо себевладение. Фантазната способност е обезсилена от посвещаването си на все по-нереални обекти. В съзнанието на поета се загнездва тревогата от постоянното му творческо себеотдаване на “обезплътяването на света” в създадените от него образи.

    Въображението на поета лейкист е изкушено да възпроизвежда странните метаморфози на формите, които са породени от промените в идеите. Поетичният свят на Колридж е раздвижван  от кризите на отчаянието, от натрапчивата, изкушаваща, мисъл за престъплението, от угризенията, породени от допуснатия волно или неволно грях. Той е непрекъснато обременен от мъките на раздвояването и рисковете на странстването и блуждаенето на мисълта.

     Колридж е почитан от някои историци на европейската поезия като предвестик на експресионистичната лирика, тъй като фантазията му е често привличана от инфернални ситуации, разположени на предела между действителния и ониричния свят.

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075417
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031