Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06.2020 14:11 - БАЙРОН - “Странстванията на Чайлд Харолд” /Анализ на доц. Г. ГЕНОВ/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 406 Коментари: 0 Гласове:
0



 

 Поемата се състои от 4455 стиха, разпределени в четири песни. Първите  две песни са издадени през 1812 година и допринасят за прославата на Байрон като най-талантливия поет в Англия през епохата на романтизма. Предрешен в средновековните  одежди на рицаря Чайлд поетът преразказва впечатленията и размислите си натрупани по време на продължителното му пътешествие из средиземноморските страни. Описанията на живописни пейзажи и самобитни нрави се редуват в повествованието с меланхолни, често трудно разбираеми, размисли, които изграждат странен ореол около образа на самотния странстващ рицар.

   В поемата, според Казамиан, е развита “една типично Байронова тема за меланхолията и разочарованието, които са свързани от поета със суетата на човешките стремежи и с величието и непреходната красота на природата”: “ В първите две песни тази тема се подчинява на тогавашното модно увлечение по Средновековието. Странстващият рицар на Байрон е само претекст, а в последните две песни откриваме по-дълбока мисъл, по-зрял патос и по-уверено в себе си изкуство…В тази поема се проследява съдбата на индивида разяждан от угризенията на съвестта, а едновременно с тях и от съмнението, бунта, песимизма и всички отривисти отрицания и настойчиви въпроси, които съставляват “болестта на века”.”

   В първа песен героят на Байрон странства из Португалия и Испания, взира се във всичко, с което Небето е надарило тези две будещи удивление и възхита страни, в плодородните им долини и благоуханните им гори. Съзерцава съкрушен пораженията на нечестивите ръце на нашествениците осквернили мирната земя на испанците, призовава гнева на Всевишния върху тях. Подобно на Русо той противопоставя величието и девствената прелест на Природата на безсмисленото варварство и страховитите жестокости на завоевателите. В описанията се налагат контрастните противопоставяния, избягват се полутоновете и отенъците, търсят се ярки образи и поразяващи внушения. Повишена експресивност се забелязва както в пресъздаването на наблюденията на автора-повествовател, така и в изказването на размислите и вълненията на главния герой. До голяма степен изобразителната стратегия на поета съвпада с лирическия изказ на фикционалния персонаж.

    Във втора песен Чайлд Харорлд пътешества из Албания и Гърция. Песента започва и завършва  с вълнуващо  обръщение към поробена Гърция, след което следва лиричната изповед на поета дълбоко съпричастен с участа на народа, наследник на  висококултурните древни елини. Тук повествованието напомня за пътен дневник, в които авторът може да изложи  завладяващо широко обхватната си ерудираност отностно историята и културата на тези две страни. Прави впечатление неподправеният жив интерес на поета и искрена съпричастност към манталитета, психологията и нравите на албанците и гърците. Байрон представя с дълбоко разбиране и съчувствие не идеализирани, незасегнати от цивилизацията, туземци, а хора, които историята е поставила в неблагоприятни условия, повлияли върху обичаите им, породили войствените песни и танци.

   Скитането на героя му из Гърция поражда у поета дълга поредица от исторически, митологически, културни и литературни асоциации. Колкото повече разширява кръга на асоциациите,  толкова повече възлюбената му средиземноморска страна навлиза във вътрешния му свят, изостря болезнено съчувствието му към съдбата на поробените от турските завоеватели потомци на Древна Елада. Героят му се вълнува предимно от красивите предания и легенди - за трогателната вярност на Пенелопа към Одисей, за страстната всеотдайност на лирическото вдъхновение у поетесата от Лесбос Сафо. Впечатляващи тук са размислите на Байрон за съдбата на света, за Природата и цивилизацията, за съхраняването на “духа на Свободата” и опазването на “гробниците на Красотата”.

   В трета песен читателят се убеждава, че авторът твърде малко се интересува от по-нататъшната съдба на своя измислен герой-двойник. Поетът предпочита да споделя своите духовни въжделения и емоционални пристрастия, прави ни съпричастни с впечатленията си от поклонението му на бойното поле при Ватерлоо, споделя адмирацията си пред делото на именития  Женевски гражданин /Русо/, възхищава се от красивата природа на Алпите, сред която съзряват пламенните страсти на Жюли и Сент-Прьо,  главните герой в сантименталния роман “Новата Елоиза” на Русо.

    В четвърта песен странстващият рицар Чайлд се озовава в скъпата за душата на Байрон Италия. Но и тук пребиваването му в страната, където е живял около четири години Байрон е повод за поета да изкаже по-скоро своите лични впечатления,  размисли и чувства за родината на Данте и Петрарка. В твърде свободната организация на повествованието в тази песен стават възможни всякакви субективни интерпретации на историята, културата, миналото и настоящето на страната приютила поета-изгнаник.

    Мисълта на романтика Байрон прехожда волно  от  личните му възгледи и пристрастия към тревожните му прозрения относно свободата и независимостта във всеобщата съдба на човечеството. Той си спомня за своя подставен фикционален персонаж едва в края на поемата, когато трябва да се раздели с него. Поетът препоръчва на героя си  да не напуска печалната си съзерцателна нагласа, превърнала се в негова духовна съдба, а на читателите си да не забравят моралните прозрения, до които е достигнал Чайлд Харолд.

  Образът на Чайлд Харолд: Почти всички коментатори на поемата определят героя на Байрон като първата впечатляваща персонификация на “мировата скръб” в творчеството на този английски поет романтик. Според Казамиан Чайлд “открива колекцията от неразбрани, мрачни герои с жестока  и съпътствана от душевни страдания съдба в Байроновите поеми”. Андре Мороа допуска, че поетът е замислил героя си докато е пътувал заедно с приятеля си Хобхаус на палубата на кораба, който ги е отвел от Гибралтар на Малта: “Гледайки как леко разлюленият нос на кораба цепи водата, той мислеше, че всяка вълна го отдалечава от неговите нещастия…Още от детството му в него се бяха трупали силни чувства, които, разпилени в пламенната му душа, приличаха на разтопена лава…Представяше си един герой, който щеше да нарече със старото си фамилно име Чайлд Бърън и който щеше да бъде самият Байрон, този отчаян, разочарован Байрон, който Хобхаус не познаваше.”/стр.97/. Според френския биограф на поета той започва да пише в албанския град Янина поемата си за Чайлд Бърън, когото след написването на първата строфа ще кръсти с красноречивото име Чайлд Харолд/Детето Вестоносец/.

  Още в началото на поемата Байрон представя протагониста в нея като  меланхолен младеж, обзет от странна тъга и неудовлетвореност, които по-късно критиците обявяват за основни духовни компоненти на умонастроението “мирова скръб”:

                                                  Живеел някога младеж в Британия,

                                                  той рано добродетелта презрял,

                                                  отдаден бил на плътските желания,

                                                  гласът му в нощния покой ехтял.

                                            Да, бил той пръв безсрамник, тънел цял

                                                 във сладострастие, в дела безчестни

                                                  и нивга нищо друго не ценял

                                                  освен жени и радости телесни

                                          и блудници другари - знатни, неизвестни.

 

                                          Чайлд Харолд той се казвал - но защо ли

                                                  да назова рода му стар, почтен?

                                                  Не стига  ли, че може би отколе

                                                  със чест и слава бил е обкръжен?

                                                  Уви, един живот опозорен

                                                  петни честа на много поколения

                                                  и както и да славим прах студен  -

                                             в изящна проза, в сладки песнопения, -

                                        не се забравят зли дела и престъпления.

 

                                                  Като мушица пролетна с наслада

                                               Чайлд Харолд грял се в обедния зной;

                                              че в краткия си ден безкрай ще страда,

                                                  не мислел той сред ленност и покой.

                                                  Но скръб, по-зла от горести безброй,

                                                  на младини го вече поразила -

                                                  преситата докрай изпитал той,

                                                  родината му станала немила,

                                                като отшелник самота го там гнетила.

   Байрон избира строфата на Спенсър/прочут английскси поет/1552-1599/, съвременник на Шекспир/, която се състои от девет стиха и позволява на поета да внесе по-голямо разнообразие от идеи и интонации. Така авторът има възможност да внесе повече нюанси в умонастроението на героя си:”изгубен из лабиринта на греха”, “невкусил ни веднъж щастлив покой семеен”, “обзет от блян тъжовен бродел в самота”, “желаел  не една, в една бил влюбен, но своя той не би я назовал”. Неизлечимата меланхолия подтиква младежа, който “чезнел сломен с тъга в гърдите, …да дири успокоение на юг, далеч от родните места”.

    Във втората песен на поемата героят на Байрон се променя: красивата Флоранс е учудена, че младежът, който “от страсти неведнъж е бил терзан”, сега е “тих и хладен сред рояка от поклоннички”; той вече е с”ум суров”, вече “Ерос не цени” и “за нежна красота не чезне в скръб”. Поетът е уверен, че Харолд “би сподавил всяка страст, дори да би изпитвал чувства живи - не би се смесил вече с любовници сълзливи”.

    Когато се връща към фикционалния си двойник в началото на трета песен Байрон ни представя един изгубил интерес към живота млад човек:”той страст не дирел, рано в любовта отрова пил - гори неспирно тя в сърцето ни, макар да не убива”; като “ моряк на кораба разбит в безумна веселба, суров и смел, със чашата в ръка смъртта си чака” Чайлд разбрал, че “няма земна цел, с усмивка своята съдба приемал”.

   В станца/строфа/ 164 на четвърта песен авторът на поемата “Странстванията на Чайлд Харолд” се връща към “странника на мойта песен, с която той от бряг към бряг вървя”: “Стигна той целта на своя път, пише поетът, безследно се разпиля  мечтата му  и той сега се слива с Нищото”. Байрон като че ли убива собственото си творение, оставя го “да бледнее в пустошта мъглива” и се извинява на читателите, за които скръбта на героя му е била може би “невярна и лъжлива”.

                                                     

                                    Но аз забравих - времето изтече

                                    и трябва с Харолд да се разделим;

                                    почти завършен е трудът ни вече.

                                    Днес на върха Албано ний стоим

                                    и океана гледаме - любим

                                    другар от юношески дни честити…

    В задълбоченото си изследване “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” изтъкнатият наш литературен историк и критик Цветан Стоянов пише: “Бягството носи облекчение за романтическите герои - но все пак не докрай, усеща се несигурността, ефимерността на облекчението. В края на краищата какво постига Чайлд Харолд, къде намира покой бурната му душа? Португалия, Испания, Италия, Гърция минават като на екран - накрая той пак допира до океана, който е символ на пътя, но в едно от значенията си е смърт и изчезване. Рано или късно до там ще стигне беглецът, ще сменя местоположението си, ще лети с кораба и ще завърши с бездната, в която неговият субект няма да бъде вече различим.”/стр.305/.

   У героя на Байрон откриваме почти пълен набор от всички мисловни и емоционални нагласи характеризиращи духовния мир на романтичния самотник: Чайлд “страда в самота и не чака на мил другар словата”; сърцето му “тъжи без душа любима и за дружба копнее в самота”; пред други “свойто чело не склонил, бил горд в самотата си - живота намирал в себе си далеч от обществото”; не признава “хорския закон”, “броди в горски хлад и с природата говори и хубостта й той поглъща с жадни взори”. Философията на поета относно самотата се покрива до голяма степен с житейския избор на героя му:

 

                                   Света не мрази, който в самота

                                   със него не дели печал и страст;

                                   не го презира, който сам душата

                                   обгражда в мир - преди в отровна паст

                                   да пие тя покруса, всеки час

                                   на вечното страдание подвластна.

   Подобно съвпадение откриваме между привързаността на Харолд към “планините-другари” и “морето - дом широк” и благоговението на поета романтик пред Природата:

           

                                   Природо, несравнима майко моя -

                                   мени се вечно твят лик пред мен!

                                   Любимец твой не съм, но рожба твоя,

                                   от твойта гръд аз пия сок свещен!

                                   В лика ти див се взирам възхитен,

                                   там няма тайна подла и лъжлива,

                                   усмивката ти виждам нощ и ден

                                   там, гдето никой друг не я разкрива,

                                   и любя те безкрай, теб, в буря най-красива.

   Възгледите и пристрастията на романтика Байрон в поемата: Почти всички тълкуватели на поемата “Странстванията на Чайлд Харолд” забелязват, че Байрон усеща героя си като непълноценен посредник, който възпрепятства откритото му, искрено общуване с читателя. Той  като че ли се отказва  да го “зарежда с живот” и го изоставя може би заради твърде монотонната му меланхолия, която едва ли може да породи  всеобхватната философия за живота, с която изпитанията и страданията са го заредили. Поетът сякаш се осъзнава като пълноценен представител на преобладаващия психологически тип, който се налага през епохата на романтизма сред младите интелектуалци в Западна Европа.

    Подобно на героя си Байрон неведнъж споделя в поемата, че “сред тълпата тъне в горест” и в самота “се бори с демоните, които нам в душата най-чисти пориви рушат без жал”. Той изповяда, че “надрастнем ли тълпата, гневен шепот под нас кипи”. Надява се, че “със волен дух,  отвърнал взори от лоното на земната печал, в небесен път ще броди горе, на червея щастлив плътта си дал”. “Не мразя хората, но как природата обичам! - изповяда възторжено романтикът Байрон. Слян със нея, аз тъна във вселената и пак живея с туй, що в слово не умея да изразя, а буйно из гръдта се лее.”

    Байрон е убеден, че “вярата свързва людете с бога” и съжалява, че в неговото време няма защитник на справедливостта и свободата. Явно е, че е възлагал надежди на Наполеон “да разруши троновете с ръка корава”, но е дълбоко разочарован, че “Генералът на Революцията” е деградирал до тиранията: “Тиранът падна, но тирани всъде с корони пак народите гнетят.”  Романтикът поучава посмъртно своя някогашен кумир:

 

                                          Но ти чрез хората получи власт,

                                          те бяха твоя меч във труден час;

                                          бе Александър същ, но горделиво

                                          ти като Диоген издигна глас.

                                          Тогава възропта земята диво -

                                           тя като бъчвата бе негостолюбива.

  За английския поет Наполеон е “най-великия и най-нищожния”, защото “върху корони на царе стоеше,…безкрайно царство завладя, а в плен бе даже и на страсти най-дребнави; разбрал бе другите - но заслепен, във себе си не бе прозрял…” Провалът на Наполеон според романтика Байрон е предопределен от неспособността му като галеник на съдбата да бъде “мъдър в щастието”: “много в онези дни се беше възгордял, осъждаше безмилостно и строго човеците, в дълбока мъдрост взрял, без мъдрост ти разкриваше се цял”.

   Вдъхновен от дълбокото си съпричастие с човешкия род Байрон оплаква  жалката му робска участ: “напразно в боя заробените народи са строшили омразните окови”, след като “властници нови кървав ред вестяват нам”: “Нима над людете и тоя път царува робство в дните просветени?” - недоволства поетът, възприемащ съдбата на Европа като трагична участ, и съжалява, че Волтер, който “е влял в мнозина себе си с любов”, е вече мъртав и не може да разклаща със саркастичния си смях новоиздигнатите тронове. Байрон скърби и за Русо - “апостол горд с безкрайна скръб в гърдите”, който е носел “вечен пламък в душата си и обичта му слята бе с пожара на чувствата, развихрени без мяра”. Отдава му  заслужена почит, защото “той бе вдъхновен и каза с вяра, тъй както Пития през древни дни - словата, що запалиха пожара/ Великата френска революция, бел. Г.Г./ и сругиха престоли в съсипни”.

    Байрон представя Великата революцията във Франция/1789/ като “сатурналия зловеща, когато бе човекът зажаднял за кръв и власт, от своя идеал издигна тя елмазни, страшни кули”. Поетът приветства революцията, която развява “знамето на свободата” и с мощните си вихри накарва “рогът й строшен отново да пее”.

     Байрон споделя искрената си възхита пред италианските ренесансови поети Данте, Петрарака и Тасо, първостроителите на новата европейска лирика. Гневи се срещу “неблагодарната Флоренция”, която прогонва в изгнание най-достойния си поет Данте - “втори Сципион”. Възхвалява делото на Петрарка, който “за Лаура писал бе сонети и сбира днес поклонници безброй”: ”във родната си реч с живота свой живот е влял и водил е несменно към свобода родината си той”. Жалкият тиран на Ферара от рода Есте напразно се опитва да сломи родения в нея велик поет Тасо: “напразно всред тез стени, всред гмеж от луди, всред позора жесток той поискал бе да сломи без вест могъщата душа - о, много скоро пред вечна слава тя изгря над всички хора”.

   В станците 113 и 114 на трета песен  на “Странстванията на Чайлд Харолд” Байрон разкрива пред читателите   своята позиция в живота като човек и поет:

                                                         Аз не обичах този свят - и зная

                                                        не бях и нему драг; не преклоних

                                                         челото пред кумирите на тая

                                                         земя, угодно взор не устремих,

                                                         не бях на чужди думи отглас тих -

                                                  посред тълпите, смутено загъмжели,

                                                         аз чувствата им пошли не делих

                                                и бих останал същ - но в мисли смели

                                              на себе си духът постави сам предели.

 

                                                         Аз не обичах този свят и зная,

                                                   не бях и нему драг; но в стих нерад

                                                  със злост и гняв не ще го развенчая.

                                                         Аз вярвам - има думи в тоя свят,

                                                         които са неща .- и блян крилат,

                                                     що в пориви безплодни не загива,

                                                     че някой жали днес за своя брат,

                                                    че прямо друг душата си разкрива,

                                              че има тук добро и бъднина щастлива.

     /Бележка: Всички цитирани стихове от тази поема   на  Байрон са преведени от Димитър Статков./                 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075066
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031