Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2020 14:43 - МИШЕЛ ДЬО МОНТЕН /1533 - 1592/ - лекция на доц. ГЕНО ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Живот и творчество:  Баща му участвува в походите на френските крале за завладяването на Италия. По-късно забогатява от търговия. Този високо културен и принципен човек се грижи неотстъпно за възпитанието на сина си Мишел, който се ражда през 1533 година в обширното му имение край Бордо. Още в ранната си юношестка възраст синът овладява латинския език, а по-късно доказва раноразвития си интелект в колежа на Гиен.

  Мишел дьо Монтен получава солидно юридическо образование. Отначало е съветник в съда на Ет и Перигьо/?/, а след това става съветник в Парламента на Бордо. Там започва неговата продължителна приятелска връзка с високоерудирания френски хуманитарист Етиен де ла Боеси/1559/, който е член на същия парламент.

  През 1570 година умира бащата на Мишел, за когото той превежда “Естествената история” на Реймон Себон/?/. Скоро той се оттегля от участие в Парламента на Бордо и се настанява в семейното имение на фамилията Монтен, където се заемо да подреди впечатленията и размислите си от своя прочит на античните, римски и гръцки, философи, поети и моралисти.

  Първите му  е с е т а се появяват през 1580 година. След като публикува тази първа поредица той предприема дълго пътешествие из Германия и Италия, в края на което събира впечатленията и размислите си в своя “Пътен дневник”.

    Докато се лекува в термите на Лука той бива избран за кмет на град Бордо. Монтен не се чувства достатъчно подготвен за високия пост, но кралят Анри ІІІ настойчиво го помолва да поеме важната държавна служба. “Той изпълнява задълженията си, но предупреждава магистратите на родния си град, че няма заради този пост да изгуби спокойствието на живота си и да повреди здравето си, както това бе направил неговия баща - уточнява Слави Боянов. - Във всеки случай със своя миролюбив и толерантен дух Монтен успява да държи Бордо далеч от нескончаемите междуособни борби.” /стр.171/.

 

Есетата на Монтен: Сборникът “Есета” от Монтен се появява през есента на 1580 година в Бордо. Авторът сам покрива всички разноски по издаванено му. В “Обръщение към читателя” той оповестява, че предприема необичайно начинание -да разкрие истинската си природа пред всички. Монтен обяснява, че в сборника му се включват опитите му да разбере самия себе си, блуждаенията на мисълта му около ядрото на човешката природа, които той непретенциозно сам определя като “фантазии”, “набързо завързани снопове от размисли”, “бъркотия от размишления” - означения, които указват, че “есетата” са продукт на една свободно странстваща мисъл. Наистина по-късно в сборника си (III, 8) авторът уподобява “изкуството си да се обосновава чрез есето” с изкуството на водещия жив и непринуден разговор, чиято цел е прогресивното изясняване на някакъв проблем.

     Сборникът е подразделен на глави с различен обем, привидно не следващи никакъв ред, но предлагащи порядък, който следва прищявките и свободните асоциации на автора. Този привиден безпорядък е подчинен единствено на пределната откритост на автора към читателите. Монтен преднамерено не следва някакъв предустановен план, тъй като е убеден, че повечето от размишленията му за хората непрекъснато търпят развитие и той си оставя благодатната възможност да ги допълва във всяко следващо издание на сборника. Сам признава, че дописва есетата си с “удължавания”. Когато работи вече върху третата книга на сборника си, той продължава да прави корекции и добавки по страниците на вече излезлите през 1580 година първи две книги. Те са прибавени в изданието на “Есетата”, което се появява през 1588 година. След това авторът продължава да вписва добавки по полетата на същото издание. След смъртта на автора изподрасканият с трудно разчитаеми дописвания сборник е поверен на госпожица дьо  Гурне и е използван като база за поредното преиздаване на “Есетата” през 1595 година.

 Този сборник е уникално творение във френската литература, което е заченато като своеобразен “писмен надгробен паметник”, изграден от размисли за човека, посветен на наскоро преселилия се в отвъдното скъп приятел Етиен дьо Ла Боеси. Той се превръща в огледало на един живот, на една известна личност, непрекъснато променяща се и трудно определима както самия живот и човешката кондиция. Монтен нарушава първоначалния си проект “да опише само самия себе си” и включва в сборника си не само конкретни преживявания, обстоятелства и личности, извлечени от собствения му житейски опит, но и своите възгледи, широкото поле на личната му култура и задълбочените си размишления върху човешкия морал.

  Монтен се изявява като мислител хуманист, който, макар че живее в период на ожесточени религиозни конфликти, развива усет за относителността на мненията и нещата, изпълва се със скептицизъм, който прилага спрямо самия себе си и собствените му мнения, проявява очарователна, нетипична за неговото време, толерантност спрямо другите и възгледите им.

    Монтен създава миметично детайлно описание на собствената си личност в своята поредица от есета. Той няма намерение да пише литературно произведение, което да се подчинява на някакви строги формални правила. Този френски ренесансов мислител проследява меандрите, през които преминава в самообособяването си в живота чрез опита една свободна личност. Усилията на пишещия да произвежда текстове за себе си са продължение на усърдието му като човек да си изгради свой собствен морал, да формира своя социална позиция, да си избере и отстоява свои естетически възгледи. Благодарение на разкрепостения си дух Монтен си изгражда престиж като уникален писател, който стои над ожесточените, характерни за епохата му, идеологически и религиозни борби.

   Почеркът на писателя Монтен е подчинен на задълбоченото изследване на интимната му човешка същност. Това изследване се провежда най-щателно в третата книга на сборника…

    Но себеописанието на Монтен не може да се означи като автобиография. Авторът не е обсебен от грижата да се представи пред потомците като единна и следваща някакава определена логика в развитието си личност. Той се представя в поредица словесни зарисовки, които са подвластни често на моментното му настроение или на някакъв обрат в обстоятелствата, сред които се провежда себеизследването му. Така, че “Есетата” не могат да се определят като автопортрет на Монтен, тъй като в тях не може да се открие нито склонност у автора им да позира, нито предразполагане на читателя да влезе в позицията на съдник на позиращия есеист. Сборникът е адресиран към близките, роднини, приятели и съвременници, на автора, за да им служи като бележник с полезни цитати от шедьоврите, литературни или философски, създадени през Античността. Той би могъл да се възприема и като постоянно обърнато към самия автор огледало, в което той чувства нуждата непрекъснато да се оглежда в процеса на себепознанието си.

  Със сборника “Есета” Монтен учредява един изцяло нов жанр, изобретява една уникална форма. Той пише есета за да се очисти от депресивната енергия на разочарованията, скърбите и траурните униния, от хипотезите, химерите и щенията си, от мъките и склонността си към меланхолия. За него есето е тема, цитат или анекдот, които пораждат размишления обвързващи автора с реални случки и възможни случвания, с изработване на някакво становище / Как би трябвало да се направи? Как бих могъл да го направя аз?/. Трудностите на историческата ситуация са упоменати мимоходом, когато трябва да се изяснят отношенията с монарсите, социалните задължения, предразсъдъците и да се осветлят противоречията между вече изградената житейска философия и реалността. Тогава естествено се включва критиката, чрез която се отстояват преследваните от автора идеали и се подлагат на изпитание неговите илюзии и заблуди.

     В есетата си Монтен отбелязва и коментира реакцията спрямо текстове и живи хора. Чрез тях ние опознаваме отблизо любимите на самия есеист автори /Тацит, Тит Ливий, Плутарх, Сенека, Лукреций и Цицерон/, живота на древните философи, популярните им напътствени съчинения, отношението му към написаните от негови съвременници политически трактати. Не е тайна, че Монтен взаимства много идеи от съчинението на неговия именит съвременник, италианският математик и философ  Джероламо Кардано /1501 - 1576/, “За суетата на науките”.

  Георги Гачев: “Отсътвието на твърди обществени структури в Епохата на Ренесанса обяснява защо тогава не се създават цялостни философски системи. Имало е свободно размишление за живота и мирозданието - при това не абстрактно, а житейско-практическо…През Ренесанса мисълта живее под формата на пряко изказване, необвързващо се с доказателства и опиращо се на индивидуалния опит или пример, където “мостът” се прехвърля направо, както у Хамлет - от червея към Цезар. А именно това е художествената форма на мисълта: максимите на Хераклит, есетата на Монтен, диалозите на Платон, Бруно и Дидро…Нейното право на истинност произтичаот конкретната ситуация, в която е изказана, от характера на  персонажа, от чието лице се изказва…”/стр.231/.

  Георги Гачев: “Художникът се наслаждава от способността за всеразбиране - той може да построи от всяка мисъл системата на мирозданието…Този принцип в цялата му яснота и дързост е изразил Монтен: “Аз свободно изказвам мнението си /мисълта е вече преди всичко мнение, т.е. тя е субективна - Г. Гачев/ за всяко нещо, дори и за това, което понякога надминава моите разбирания и което никак не се отнася до моята компетентност. Мнението ми в този случай не е мярка за нещата, а само мярка за моя поглед”. Или: “Който иска знание, нека го търси там, където то се намира; най-малко от знанието аз бих направил своя професия. Това тук са мои фантазии; чрез тях аз давам познание не за нещата, а за самия себе си…Нека не се обръща внимание на въпросите, които засягам, а на начина, по който ги изяснявам” /кн.ІІ, гл.Х/ стр.232 /.

Слави Боянов предубеждава, че “витае едно голямо заблуждение около труда на Монтен, като го представя в невярна светлина: това е твърдението на доста негови изследователи, че той и философията му е ни повече, ни по-малко от един ярък скептицизъм.

   Наистина скептицизмът е удобен като начало на издирване на пътищата към истината, - угочнява българският учен, - но той като изходно начало не е още мироглед и не може да бъде, защото скептическият мироглед не гради и не дава някаква представа за света, а още по-малко за човека, колкото и да повтаря доводите си, защото се съмнява във всичко. При Монтен съмнението е по-скоро едно разчистване на терена, след което трябва да започне нов градеж. Съмнението може да посочи нашите собствени грешки и на другите, да разруши старите негодни вече постройки, но на тяхно място, ако не се построи нещо ново, остава пустиня, а както е известно, никой не може да обитава в пустинни местности.” /173/.

    След като излага становището, че Монтен си поставя въпроса “Какво знам аз?” “не за да докаже пълния си скептицизъм, а за да разбере какво е истина и какво не” Боянов пише: “Много по-допустимо е да се смята, че самият Монтен е поставил този въпрос към себе си и косвено към нас, за да разгледа по-подробно и по-изчерпателно от какво човек би могъл да придобие сигурни познания и от какво несигурни знания, или какво човешкият ум е безсилен да обхване./стр.174/.

   Сред най-често коментираните есета на Монтен трябва да откроим опитите му да анализира със завиден художествен усет възпитанието на децата (I, 26), свободата на съвестта ( ІІ, 19 ), нравите на Новия свят(ІІІ, 22) и чуждите цивилизации (III, 11), приятелството(I, 28) и най-вече смъртта (I, 20; III, 13), както и знаменитата му “Апология на Реймонд дьо Себон” (II, 12). Предпочитаните от Монтен философски проблеми, на които той отделя особено внимание са .въобръжението и възможностите му да преобразява реалния свят, неустойчивостта на нещата в този свят, еволюцията на личността и невъзможността да се фиксира природата в окончателна дефиниция. Онези, които са склонни да свързват щастието в живота с удоволствието от четенето сигурно ще се насочат към есетата “Размишления върху няколко стиха на Вергилий”(III, 5), “За суетата” (III, 9) и към размишленията на Монтен относно любовта, жените и изкуството да управляваш живота си.

  В есето си “За възпитанието на децата” Монтен съветва частния възпитател, който дава знания на “едно дете от добро семейство”, да помни, че то няма да се прехранва с тях”, а ще ги ползва за изграждане на собствено самочувствие: “Знанията трябва да го направят не учен, а умен.” Ренесансовият есеист е категоричен:”Аз бих желал да му бъде намерен възпитател, който по-скоро да има глава, пълна със здрав разум, отколкото със знания, макар че не е лошо да се търси в него и едното, и другото; но умът и добрите нрави са за предпочитане пред голата ученост…”

   “Възпитанието трябва да се осъществява чрез сурова нежност - съветва Монтен -, а не както правят обикновено. Вместо да поощряват децата към науката, те им я поднасят като нещо ужасно и жестоко. Откажете се от насилието и принудата; защото няма според мен нищо, което повече да огрубява и затъпява една натура с добри заложби от принудата. Ако искате детето ви да се бои от срама и наказанието, не го приучвайте към такива неща…”

   Следвайки предписанията на древногръцките философи френсктият мислител изповяда в есето си “За умереността”: “Обичам умерените и уравновесени характери; прекалеността дори и в доброто, ако не ме оскърбява, ме учудва и ме затруднява да намеря подходящо за нея име…И не обичам нито да препоръчвам такава дива и скъпо струваща добродетел, нито да я следвам…Човешката мъдрост постъпва много глупаво, когато се мъчи да измисли как да намали сладостта на удоволствията, на които имаме право и как да прави ловко своите изкустнви номера, за да замаскира и заглади злините и така да облекчи страданията, които те ни причиняват…”

  Монтен споделя в есето си “За трите вида общуване”, че хората за общуване и приятелство, които предпочита са “порядъчните и способни хора”: “Целта на тяхното общуване е просто интимността, посещението на приятеля, беседата с него; това е съприкосновение на душите, което не преследва никаква изгода…Не само в разговорите за новите закони духът разкрива своята сила и красота, не само в разговорите за царските дела; той разкрива своите качества и в непринудения разговор за нашите частни работи. Аз познавам хората, отговарящи на моя вкус, даже по мълчанието и скритата им усмивка; и ги разкривам по-добре край масата,  отколкото в държавния съвет. Хипомах е казвал вярно, че познава добрите борци само като ги види как вървят по улицата…”

   В есето си “За приятелството” Монтен припомня твърдението на Аристотел, че “добрите законодатели се грижат повече за приятелството, отколкото за справедливостта”. За френския мислител приятелството е некрасиво и неблагородно, когато “в него се примесват странични причини, цели и съображения”. Той разграничава това чувство от родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните отношения. След като приема, че “нищо не произтича толкова непосредствено от свободната рола на човека както любовта и приятелството” Монтен, вдъхновен от постановката на неоплатониците, привилигирова значението на приятелството за индивида:”Огънят на любовта е неразумен и отлитащ, колеблив и различен като огъня от треска - угасващ и пламващ отново; него ние държим само в едно кътхче на душата си. Докато приятелството е една обща и всепроникваща топлина, умерена и еднаква, топлина постянна и трайна - цялата сладост и ласка, в която няма нищо остро и раняващо. Нещо повече - любовта е само едно необуздано желание да постигнем онова, което непрекъснато ни се изплъзва.”

  Монтен дава наставления на читателите си как да разпознават човека в есето си “За неравенството между нас”. Човекът не бива да се оценява когато е “облечен и загърнат”, защото тогава той “ни показва само онова, което никак не е важно, и скрива всичко, по което може наистина да се съди за неговите достойнства”: “За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му…Измервай човека без кокили! Нека той остави настрана богатствата и знанията си и да се представи пред теб по риза!” Тялото на човека трябва да е “здраво и жизнено”, душата му - “прекрасна и надарена с всички необходими качества”, “богата от само себе си, а не с взетото от другиго”: “Глупав ли е човек, вкусът му е притъпен и груб; той може да изпита сладостта на нещата толкова, колкото препилият - сладостта на гръцките вина или колкото конят - накитите на хамута, с който са го нагиздили. Прави са думите на Платон, че здравето, красотата, силата, богатството и всичко, което се нарича благо, е за неразумния толкова лошо, колкото за разумния добро и обратното.”

  В есето “За славата” френският философ насърчава типичното за Ренесанса разумно славолюбие и признава, че “има нещо приятно, когато чуваш да те хвалят; ние обаче придаваме прекалено голямо значение на това”. Той декларира, че “иска да бъде богат със своето, а не с взетото от друг”: “Ние казваме, че възвеличаваме името си, като го разнасяме навсякъде и го влагаме в устата на всички; ние искаме то да се произнася с благоговение и сиянието около него да му помага;  ето кое смятаме, че ни оправдава най-много в стремежа ни към слава. Но крайната степен на тази болест води дотам, че много хора не се  спират пред нищо, само и само да се говори за тях…Това е обикновен порок.” Монтен упреква съвременниците си, че се грижат повече да се говори за тях, а не за това “какво се говори” за човешките им качества: “Всеки, който, служейки си с вярна мярка и верни съотношения за какви хора и за какви дела се пази славата в паметта на книгите, той ще открие, че в нашия век са много малко дела и много малко хората, които имат някакво право да претендират за това…”

“Смятам, че и най-немощният и слаб човек е способен на всичко, стига да не му липсва ред, умереност и постоянство - пише Монтен в есето “За добродетелта”. Затова, казват мъдреците, които съдиш за човека, трябва да изхождаш преди всичко от неговите обикновени постъпки, като го наблюдаваш повседневно.” Френският мислител е убеден, че добродетелите у човека се поддържат най-вече чрез вярата и с огорчение споделя: “Трябва да признаем, че вярата в наши дни, за която толкова много говорим, е учудващо отслабнала, освен че и поради презрение към някои дела тя се е отказала и ги придружава.”

   В есето “За владеенето на волята” френският ренесансов философ смята, че човек “има достатъчно работа със себе си, така че той не трябва да се отдалечава от нея”: “Човек трябва да се придържа между презрението към болката и любовта към наслаждението; и Платон съветва да се върви по средния път между едното и другото…На страстите, които ме отклоняват от мен самия и ме привързват към нещо друго, аз се противопоставям с всичка сила - признава Монтен. Моето мнение е, че човек трябва да услужва на другите, но да се отдава изцяло на себе си. Ако моята воля лесно се залагаше и прилагаше към разпорежданията на други, нямаше да понеса това…Аз съм достатъчно зает със своите основни дела, лични и възложени ми от природата, за да имам нужда да поемам и странични.” Според него природата е дала “достатъчно сложни и никак нелеки поръчения” на хората, тъй че те не бива да залагат всеотдайно себе си в служба на другите, защото “трябва да се пази свободата на нашата душа и тя да се залага само в крайни случаи”.

  В красноречиво озаглавеното есе “За това, че да философствуваш значи да се учиш да умираш” Монтен развива една максима на Цицерон, която гласи: “Да философствуваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта”: “Всяко самоизследване и размишление неминуемо отвежда душата извън нас и я отделя от тялото, което пък е някакво опознаване и наподобяване на смъртта; казано накратко - всяка мъдрост и всички разсъждения в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта.” Според ренесансовия есеист “всички философски учения се кръстосват и сливат в една точка - да ни научат да презираме смъртта”.

    Презрението към смъртта е “средство, което придава на нашия живот спокойствие и ни позволява да вкусим от неговите чисти и сладки радости; без него всяко друго наслаждение угасва”. Като се вглежда в “естествения ход на нещата” човек проумява, че той живее “по особеното благоволение на съдбата”: “На празненства и веселия нека неизменно звучи този припев, напомнящ ни за нашата съдба; да не се отдаваме до такава степен на удоволствието, че да не проблясва от време на време у нас мисълта по колко начина тази наша веселост може да завърши със смърт и колко неочаквани удари я заплашват! - съветва благонамерено френският философ. - Така са постъпвали египтяните, които по време на тържества наред с най-хубавите гостби внасяли скелета на умрял човек - като предупреждение към пируващите.”

   “При Монтен, както и при Рабле, любовта към античните автори била начин да бъде свободен човекът на съвремието, да се върне към изворите на знанието, на “живото знание” - твърди авторететният френски историк Пиер Микел. - “Опитите” на Монтен показвали това уважение към езика, който е едновременно мисъл и действие, защото той освобождава мисълта.”/стр.128/.

  “Философията на Монтен изхожда от любовта му живота и към природата - обобщава българският философ Слави Боянов. - Корените на живота са в самото битие, а природата е майка на всичко съществуващо. Самият живот е избухване, избуяване на силите на битието. Не само чрез познанието, но и с чувството си човек може да обхване съществуващото и да го разбере. Идеалът на Монтен е да обогати своето собствено аз, т.е. човека, за да може да изпълни всичките си функции в живота, да изпита радостта от живеенето, да обогати душата си, да закали духа си, да обича, да се бори. Трудността иде от уравновесяването на силите на живота, за да се издигнем до хармоничното съчетание на възможното с действителното, т.е. да реализираме себе си, да проявим онова, което носим в себе си.”/стр.201/.

    За повечето френски благородници, живяли през първата половина на ХVІІ век, “Есетата” на Монтен се превръщат в настолна книга. Според френския теологически мислител Блез Паскал, обаче, авторът им е обладан от собствения си нарцисизъм, загърбил е религиозните проблеми и подвежда вярващите към опасно себеобожествяване. Наистина Монтен не е бил ревностно набожен човек и затова през 1676 година прочутият му сборник попада в Индекса на забранените от Църквата книги.

     Достойнствата на сборника с есета на Монтен са преоткрити от интелигентните читатели в цяла Европа през средата на ХХ век. Авторът им става модерен благодорение на духовната му освободеност от натрупаните в обществото предразсъдъци, неподчинението му на властващите норми, аналитичноста на интелектуалните му прозрения и искреността на изповедите и себеукорите му.

    За съжаление все още малцина негови изследвачи са успели да проникнат в самобитния скептицизъм на Монтен. Трудно се възприема двойственото му отношение към интелектуалния ангажимент, гражданската активност, верското усърдие. Трудността при четенето на “Есетата” произлиза от забравата, че това са размишления натрупвани, прекроявани и дообработвани в продължение на около двайсет години. Трудно достъпни за нас са и властващите през втората половина на ХVІ век вероятно прекалено сериозни и строго йерархизирани мисловни нагласи, спрямо които Монтен реагира чрез провокативната противоречивост и разведряващата непринуденост на своите разсъждения върху човека, нравите и морала.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074918
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031