УЙЛЯМ  ШЕКСПИР/1564 - 1616/

Биография и психография на Шекспир: Българските читатели биха могли да се запознаят с оцелелите през вековете данни за живота и характера на този велик ренесансов творец ан Англия от труда на Самюел Шонбаум “Шекспир.Кратка документална биография” и от биографичнния роман на Антъни Бърджис “Шекспир. Биография”.

  За живота на Шекспир знаем колкото за участта на всеки негов съвременник от онази отдалечена от нас епоха, но той е забулен от много легенди и митове, с които се обгражда личността на най-великият драматург на всички времена. Няма спор относно родното му място - Страдфорд на Ейвън, малко градче в графство Уоруикшир, разположено в Средна Англия, отстоящо на стотина мили от Лондон. Името на градчето може да се преведе като “Пътят преминащ през брода”. В него често гастролирали странстващи актьорски трупи покровителствувани от Кралицата и придворната знат.

   Известна ни е и датата на раждането му 23 април 1564 година. Знае се също, че Уйлям е бил третото дете в семейството на  Джон и Мери Шекспир. Пет от осемте им деца оживяват и две от тях се посвещават по-късно на театъра - Уйлям и по-малкият му брат Едмънд/1580/. Бащата  Джон Шекспир е бил селянин, който преуспява след като започва да прави ръкавици. Той се е оженил за Мери Ардън, момиче от заможно градско семейство, което внася в дома му прилична зестра. Така той си осигурява авторитет на  уважаван и почитаем гражданин в Стратфорд на Ейвън, купува си голяма къща на Хенли стрийт,  която днес се посещава от туристите и е известна в цяла Англия като the Birthplace /Родното място/, тъй като в нея се ражда гениалният драмописец.

    В участта на благочестивото семейство Шекспир се усещат последствията от религиозните сътресения в духовния живот на Англия след като Елизабета, дъщерята на Хенри VІІІ, измества от кралския престол ревностната католичка Мария Стюарт през 1558 година. По-голямата сестра на Уйлям е кръстена според възприетия в католическата цъква ритуал, докато той получава Божието благоволение според церемониалните условности на англиканската църква. Джон Шекспир побързва да се приобщи към Новата църква, за да си усигури достойно място в управата на града. Наистина бащата на Шекспир се радва на статуса на почтен джентълмен изповядащ смирено нововъзприетото англиканство, който през 1568 година е избран за кмет на Страдфорд на Ейвън. 

    След Реформата той избира новия учител в grammar-school /началното училище/ в градчето.    Уйлям е записан, вероятно на четиригодишна възраст, в същото училище, където се изучава англиканския молитвеник и  латинския език, но не се знае докога остава в него. Вероятно от седем години той е обучаван от добре подготвени в Оксфорд, притежаващи широка хуманистична ерудиция, учители. Някой допускат, че след като завършва местното училище Шекспир отива да учи в някой педагогически колеж на Ланкашиър.

   Известно е, че още като юноша се влюбва всеотдайно в дъщерята на съседен фермер, Ан Хатауей, осем години по-възрастна от него. След завършването на образованието си Уйлям се оженва за нея през ноември 1582 година, когато навършва 18 години. На 26 февруари следващата година в младото семейство се ражда дъщерята Сюзан, а скоро след това двамата щастливи родители придобиват двамата близнаци - дъщерята Жюдит и синът Хамнет, но той умира на единадесет години. Знае се, че дащерята Сюзан се омъжва през 1607 година за доктор Джон Хол, Жюдит сключва брак с Томас Куини, но не се знае участа й след 1662 година. Уйлям е бил много привързан като баща към двете си дъщери и им отрежда по-късно почетно място в предсмъртното си завещание.

  Нищо не знаем за живота на Уйлям Шекспир от раждането на близнаците му до времето, когато той се озовава в Лондон. Може би е бил в Ланкашиър, където вероятно е общувал с актьорите от трупата на лорд Стрейндж, графът на Дерби. Хипоотезата е допустима, тъй като същите актьори влизат по-късно заедно с Шекспир в трупата на Лорд-канцлера. Може би е странствал из Франция и Италия. Допуска се също, че е напуснал родния си град и е заминал за Лондон със странстващата актьорска трупа на Кралицата, която е гастролирала в Страдфорд на Ейвън през 1587 година. Така или иначе от 1587 година, когато Уйлям  Шекспир напуска родния си град и жена си следата му се губи като че ли животът му е трябвало да премине през някакво пречистващо духа му скиталчество.

 В началото на 90-те години Шекспир поделя живота си между родния Стратфорд и все по-привлекателния с театрите си оживен столичен град. През 1592 година той се прочува благодарение на успеха на “Хенри VІ” по лондонските сцени. За известността му доп ринася без да иска един популярен по онова време журналист - Робер Грийн, който го напада яростно в свой памфлет като го нарича “Shake-scene” /Разклащащият сцената/ и “Johannes fac totum” /правещият всичко Иванчо/.

    По същото време Уйлям вероятно вече бил замислил и работел над първите си комедии, но тъкмо тогава се развихря смъртоносна чумна епидемия и лондонските театри затварят врати за цели две години. Тогава той опитва успеха си в поезията, създава еротичната поема “Венера и Адонис” и дидактичната поема “Похищението на Лукреция”, чийто сюжет вдъхновява драмописеца Шекспир да създаде по-късно трагедията “”Тит Андроник”. Благодарение на двете поеми двадесет и осем годишният поет привлича внеманието и спечелва благоволението на Хенри Райътъзли, граф на Саутхемптън. Някои шекспироведи допускат, че на него са посветени “Сонетите” на Шекпир, написани в началото на 90-те години, но публикувани доста по-късно, през 1609 година. Отчита се и присъствието в обкръжението на графа от Саутхемптън на Джовани Флорио, преводач на есетата на френския мислител Монтен, който поддържа в тях неоплатоничната концепция, че приятелството е по-достойното и обогатяващо човека чувство от любовта.

  В края на 1594 година Шекспир се заселва в лондонския квартал Бишъпсгейт, недалеч от “Театъра”. Предполага се, че там създава първите си две комедии “Комедия от грешки” и “Укротяване на опърничавата” и без съмнение “Двамата веронци”, в чиято интрига отзвучава характерна за сонетите тема./?/ По същото време Шекспир завършва третата част на “Хенри VІ”, нейното своеобразно продължение “Ричард ІІІ” и хрониката “Крал Джон”.

  С парите спечелени от поемите, посветени на графа на Саутхемптън, Шекспир си осигурява дял в актьорската трупа на Лорд-канцлера, която се учредява през 1594 година, малко след отварянето на театрите в Лондон след отминаването на чумната епидемия. С явен за всички ентусиазъм Шекспир се посвещава на театъра и създава поредица пиеси, в които отзвучават характерни за поезията му  от началото на 90-те години мотиви и настроения: “Напразните усилия на любовта”, “Сън в лятна нощ” и трагедията с разведряващ край “Ромео и Жулиета”. Почерка на поета Шекспир се усеща и в други две пиеси на Шекспир от този период “Ричард ІІ” и “Хенри ІV”, в които драматургът умело композира интригата като смесва преднамерено комически с трагически сцени. Под влияние на поезията самобитният ренесансов драмописец надмогва изкуственото разделение комедия/трагедия в театъра.

     През 70-те и 80-те години на  ХVІ век в Лондон изникват нови театрални сгради - “Театърът” /1576/, “Завесата”/1577/ и  “Розата”/1587/. След продължителен спор между собственика на “Театърът” и актьорската фамилия  Б ъ р б и д ж, която е построила сградата на този театър се налага той да бъде демонтиран и дървената му конструкция да бъде преместена на юг, по поречието на Темза. Построява се нов театър , “Г л о б у с”, в който Шекспир става акционер. В залата му са изградени три реда скамейки за за по-заможните зрители, а по-бедните гледали спектаклите от партера. Така той можел да побира под свода си 3000 души. Новият дървен театър “Глобус” напомня като конструкция, гледана отвън, земното кълбо. Една от първите пиеси, която се играе на неговата сцена е историческата хроника на Шекспир “Юлий Цезар”. Малко по-късно Шекспир създава изящната комедия “Както ви се харесва” , за да привлече в “Глобус” по-рафинираната и взискателна публика на Лондон. 

   Не се знае дали е бил актьор, съшивач или автор на пиеси в  “Г л о б у с”, но е със сигурност сред основателите на популярната трупа, в която най-талантливият актьор от фамилията Бърбидж бил Ричард Бърбидж. Отначало тази трупа е била поддържана от лорд Стрейндж, граф на Дерби, а по-късно - от лорд канцлера Хъдзън. След смъртта на английската кралица Елизабет І през 1603 година трупата на Шекспир и Бърбидж си осигурява покровителството и благоволението на краля и започва да се нарича “King’s men” /Хората на краля/. Театърът Глобус се разкрасява, а трупата бива призната като най-добрата в Лондон. Шекспир обвързва всеотдайно съдбата си с участта на прочутия театър и прославилата се трупа.

  Шекспир постъпва мъдро, не се опиянява от известността, а продължава да мисли за авторитета си в своя роден град. За да докаже на съгражданите си, че е неразривно свързан със Страдфорд на Ейвън си купува нова къща в него New Place /Новото място/ през 1597 година. Уйлям настанява в нея семейството си, пренася там запасите си от жито и купува нови земи.

  През 1600 година възниква странна война между лондонските частни театри като “Блекфрайърс” и публичните театри като “Глобус”. Тя налага промени в драматургичния почерк на авторите работещи в тях. Така Шекспир замисла образа на шута Фесте в “Дванайсета нощ”, за да задоволи новооформилите се нагласи у една променяща се публика. Комичното вече не буди само смях, но и предизвиква по-задълбочени, сериозни размисли върху човешката участ.

   През 1601 година театър “Глобус” става арена на необикновена политическа драма: поддръжници на граф Есекс плащат на трупата на Лорд-канцлера, за да изиграе пред публика хрониката на Шекспир “Ричард ІІ”, тъй като се надяват, че кралица Елизобет І ще се разпознае в образа на губещия позициите си в държавата протагонист в тази пиеса. Актьорите от трупата на Шекспир излизат неощетени от сложната политическа ситуация, която поражда това скандално представление: опозиционерът - граф Есекс, е екзекутиран, а подбудителят -  граф Саутхемптън, е хвърлен в затвора.

  През същата година /1601/ умира бащата на Уйлям Шекспир и той започва да пише трагедията “Хамлет”, в която проследявяа съдбата на един син, чийто баща-крал издъхва при неизяснени обстоятелства.

     Трите Шекспирови сценични творби, които следват във времето след “Хамлет”, Троил и Кресида”, “Всичко е добре, когато свършва добре” и “Мяра за мяра”, са  трудно определими според доминиращата атмосфера в тях и  някои шекспироведи ги възприемат като проблемни, т.е.със заложен предварително проблем, пиеси. В духовната им атмосфера преобладава огорчението и разочарованието от живота, мрачната пародия на историята, двусмисленото отношение към назряващите социални проблеми предвещаващи дълбока криза в обществото.

    “Троил и Кресида” би могла да бъде написана като отстояваща благородническите добродетели трагедия, но Шекспир и придава облика на потресаваща драма, в която мъдрите слова на Одисей са заглушени от смехотворното дрънкане на мечове и от неприличните римувани крясъци на един Пиндар, чиито хапливи сарказми отекват като професионално формулирани хули. Войната и славата са разобличени с язвителни подигравки - за една проститутка и за един дребен негодник се води ожесточена битка. Лиризмът на любовното изживяване е преднамерено снизен, разяждан от френетични изстъпления и изкусни изневери.

    Във “Всичко е добре, когато свършва добре” се прави опит да се реабилитира митичната красавица Елена, която напуска съпруга си Менелай и смирено тръгва след похитителя си Парис. Английският драматург не опровергава логично налагащите се допускания относно съмнителната й нравствена позиция и неясната й житейска философия.

    Шекпир представя в “Мяра за мяра” един дълбоко корумпиран свят, в който страстното усилие на херцога, един самобитен философ, ровещ се из мрачните кътчета на живота, да постигне справедливост  се оказва предопределено от зловещите социални условия и условности на неуспех.

    Зрителят придобива впечатление от тези проблемни пиеси, че в душата на драматурга Шекспир трайно са се заселили разочарованието и безпомощността пред умножаващите се измами и извращения в живота. Те днес се възприемат като творения на един ренесансов идеалист, който посреща съкрушен всебхватната деградация в социалните нрави и човешкия морал и я схваща като безвъзвратно крушение на благородните стремежи в човешката природа.

    През 1603 година на английския трон се възкачва крал Деймз І от династичната фамилия на Стюартите. Трупата на Лорд-канцлера спечелва благоволението и покровителството на новоизбрания сюзерен и става Кралска трупа. Отново из Лондон се развихря опустошителна чумна епидемия, театрите са затворени, а актьорските трупи предприемат турнета из провинцията, за да се съхранят при новите, неблагоприятни за театъра, обстоятелства. Шекспир обаче остава в столицата, където е подслонен в дома на един изгнаник - френски протестант. Продължава да съчинява комедии, на отмосферата в тях става все по-мрачна: “Всичко е добре, когато свършва добре”, “Мяра за мяра”.

     По-късно Шекспир е привлечен от темата за несправедливо оклеветената вярна съпруга и написва “Отело” като използва сюжет от известна италианска ренесансова хроника. Той познава много добре абсолютистките амбиции и пословичното суеверие на краля Джеймз І и решава да напише трагедията “Макбет”. В нея доблестният кралски воин Банко е представен като прародител на фамилията на Стюартите. В цикъла “велики трагедии” на Шекспир героите се изправят пред една постоянно променяща се съдба, която приема облика на призрак /”Хамлет”/, предопределена е от фалшиви слова /”Отело”/, от двусмислено мълчание /”Крал Лир”/. Те избързват в желанието да си изяснят кроежите й, отдалечават се от Бога и упованието в Провидението, залагат прекалено уверено на себе си,  без да отчитат промените в морала наложени от  Времето.

    През втората половина на първото десетилетие на ХVІІ век Шекспир замисля и написва последните си трагедии, в които заимства сюжети от историята на древна Гърция и Рим: “Антоний и Клеопатра”, “Кориолан”, “Тимон Атински”. При създаването им Шекспир ползува свободно сюжети от “Животописите” на Плутарх. В годината на смъртта на майка му/1608/ Уйлям създава образа на Волумния, майката на Кориолан. Когато изгражда характерите на персонажите в тази поредица той се интересува преди всичко от взаимовръзките, които се учледяват между езика, тялото, властта и войната.

    През 1609 година Кралската трупа купува покрития театър “Блекфрайърс”, който по-рано е бил манастирски комплекс. Шекспир се оттегля окончателно в родния си град Страдфорд на Ейвън, където продължава да пише за двата театъра - “Глобус” и “Блекфрайърс”. В новозакупената театрална сграда се играе на изкуствена светлина и сезонът продължава и през зимата. Предполага се, че провокиран от по-интимната за представяне на лирични сюжети зала на “Блекфрайърс” Шекпир създава последните си романтически драми /романси/ “Перикъл”, “Цимбелин”, Зимна приказка” и “Бурята”. Вероятно през 1613 година той написва последните си две пиеси - историческата хроника “Хенри VІІІ” и комедията “Двамата братовчеди благородници”,                   създадена в сътрудничество с Флетчър.

     Вероятно в края на 1613 година Уйлям Шекспир захвърля своето творящо театрални магии перо и заживява далеч от театралния живот на Лондон, в Новото място.  Остава там до смъртта си  /23 април 1616 година/. Сам съчинява  надписа, който трябва да гравират върху надгробната му плоча:

                                            Добри приятелю, за Бога, не позволявай

                                            да изкопаят праха на погребания тук!

                                            Благословен да е този, който пренареди тези камъни,

                                            проклет да е онзи, който костите оттук премести!

                                                                             /Буквален превод на Г.Генов/

     Умира през пролетта на 1616 година, погребват тленните му останки в двора на местната църква Света Троица, а няколко години след това му издигат надгробен паметник, върху който гравират неговия лик и съчинения от него надпис.

    Споделям мнението на нашия изтъкат шекспировед Марко Минков, който смята, че “е напълно безсмислено, понеже историческият Шекспир не ни харесва, да си създаваме един нов Шекспир”: “Но също така безполезно е да се мъчим да тълкуваме личността и характера на истинския Шекспир; за това ни липсват данни - добавя той. -….Единственото, което можем да предположим с известна сигурност  за “тихия” Шекспир е, че той е имал много богат вътрешен живот, който е замествал за него нуждата да общува с равни на него по интелигентност; че, макар и интересен като събеседник, той е предпочитал навярно да наблюдава другите, отколкото да дава нещо от себе си. Интересът му към всичко около него е бил неограничен, а паметта му - огромна: каквото чувал от други, той го съхранявал в своята памет за да го използва по-късно. Нуждата да се изразява едва ли е била  за него насъщна, и той с охота се е отказал от своето писателство, след като бил отнет стимулът на непрестанния контакт с театъра. Твърде възможно, впрочем, че интеликтуалната енергия, която влагал в своите драми, да го е изтощила преждевременно и да му е отнела желанието да работи още на 48-годишна възраст” - завършва поредицата си от предположения професор Минков/стр.67 - 68/.

     Изтъкнатият руски шекспировед Григорий Бояджиев справедливо твърди, че Шекпировият гений “побра целия оня грамаден творчески опит, който беше натрупан в предшестващите поета времена, и стана духовната основа на литературата и театъра на Възраждането”: “Театърът на Шекспир е своеобразен синтез на културата на Ренесанса” - пише той /стр.289/.