Френска литературна школа, която се формира към 1866 и доминира във поезията до 1893 година. Концепцията “изкуство за изкуството”/ l"art pour l"art/ се ражда в лоното на романтизма, но заляга като основна теза в естетиката на парнасистите. Те отричат поезията на мимолетното вдъхновение, въздигат апология на упорития творчески труд , правят избор на безстрастната форма, отричат чувствителността, държат на детайлното описание и на съвършената обективност.
Първата изява на новоформираната творческа група, в която влизат Льоконт дьо Лил, Теодор дьо Банвил, Катюл Мендес, Франсоа Копе и Жозе Мари Ередия, автор на сборник с великолепни сонети “Трофеите”/1893/, е п р е д г о в о р ъ т на романа “Госпожица дьо Мопен”/1835/ от Теофил Готие, в който авторът заявява съвсем ново, различно от романтическото, виждане за изкуството: “Само истинската красота не може да обслужва нищо. Всичко, което носи полза, е грозно, защото е израз на някаква нужда. А нуждите на човека са неблагородни и отвратителни като нещастната му и осакатена природа.”
В предговора на сборника си “Антични стихотворения” Льоконт Дьо Лил приземява и систематизира тази позиция на Готие: “Личната тема и вариациите й изчерпаха вниманието на читателите.”
Поетите, които учредяват през 1866 година около Льоконт дьо Лил в списанието “Съвременен Парнас”/ Parnasse contemporain /новаторска творческа група въздигат в култ безстрастната красота, чистото великолепие, ерудитските изследвания и увлечението по миналото. Към нея се приобщават Верлен, Вилие дьо Лил д’Адам, Бодлер и Маларме. През 1872 година Теодор дьо Банвил публикува последния теоретичен текст на школата “Трактат по френска поезия”.
Школата “Парнас” представлява своеобразен преход от романтизма, за който напомня с увлечението си по живописните описанния, към символизма, чиято поява подготвя чрез своята образност и култа към ритъма и формата.
Три са основните акценти в теоретичната доктрина на парнасистите: култът към формата /изкуство за изкуството/, стремежът да се въведат в поезията реалистичните описания /обекти от античността, екзотични природни пейзажи и изящни предмети на изкуството/ и научните обяснения /вж. големите научно популярни поеми на Сюли Прюдом/.
Макар че Бодлер, Верлен и Маларме се приобщават за известно време към парнаската школа, те се налагат като талантливи поети извън нея.
Днес възприемаме “Парнас” до голяма степен като поетически провал, а водещите поети в школата Льоконт дьо Лил, Сюли Прюдом и Ередия се вписват в историята на френската поезия като като поетите академици.
/Теофил Готие/1811-1872/:
И З К У С Т В О Т О
Да, творбата става по-красива Не избирай акварел за мярка
от материал, що би й дал на боята дай, творецо вещ,
съпротива - свежест ярка
стих, емайл, мрамор и кристал. в мрака на емайловата пещ…
Не създавай трудности насила! Всичко мре. Изкуството едничко
Но за да пристъпваш леко ти, с трайност вечността постига, знам;
музо мила, бюстът всичко
тесните обувки не пести надживява във града голям.
Скулпторе, изостави веднага И намереният в древна почва
глината, търси по-труден път, от орачи дребничък медал
щом избяга ни посочва
другаде опиянен духът. кой съдбата на света държал.
Силите си премери с Карара, Божествата гинат на небето,
Парос предизвикай ти на бой, но остават стиховете пак
имай вяра - властни, ето -
чиста линия запазва той. по са яки от метала чак.
Сиракуза нека ти достави Дялай, чукай, слагай щрихи леки,
своя бронз, най-ценен може би; отпечатай своя блян висок
ще са здрави днес навеки
летите от този бронз творби. в твърдия и неотстъпващ блок.
С майсторство и точност на ръката Превод на Пенчо Симов
ни създай чудесен медальон
от ахата,
с ведрия профил на Аполон.
Льоконт дьо Лил /1818 - 1894/ Сюли Прюдом /1839 - 1907/
С ЪНЯТ НА ЯГУАРА ПУКНАТАТА ВАЗА
Под свод от акажу, сред въздух натежал Във вазата ми пукнатина
и пълен със мухи, висят безброй лиани, при удар от ветрило се яви;
обвивайки стебла и дънери смълчани; над нея бързо то премина
люлеят леко те и пъстър папагал, и никой даже шум не долови.
и паяк жълтогръб, и стадо павиани.
Ей тук убиецът на биволския род Но тази сякаш лека рана,
край стволове със мъх покрити леко стъпва, разяждайки кристала всеки ден,
жесток и уморен, със равномерен ход; да го дълбае не престана,
опашката му все край хълбока потръпва; докато той накрая бе сломен.
от жажда натежал, с раззината уста,
ръмжи и всява страх сред гущери, заспали Пресъхна пукнатата ваза,
обедния си сън навред в околността, без капка вехнат клетите цветя,
където слънцето достига да ги гали. но никой тук не забеляза;
В самотен кът, закрит от топлите лъчи, не пипайте, пропукана е тя.
на някоя скала удобна се изтяга
и лапата си той облизва и веднага Понякога ръка любима
отпуска се да спи с притворени очи; докосва нежното сърце едва;
ала след миг плътта му трепва разлюляна повяхва сякаш в люта зима
от порива на бърз и първобитен ток: цвета на любовта подир това.
сънува той, че сред далечната поляна
забива нокти с рев, подир огромен скок, Сърцето здраво уж остава,
в плътта на някой бик, обзет от страх жесток. ала потайна рана го гнети,
нараства болката тогава;
Преводите са на Пенчо Симов разбито е, не го докосвай ти.
