Символизмът се заражда като художествена тенденция в опозиция на литературния натурализъм в края на ХІХ век. Творческата амбиция на символистите е да върната на Чистата Идея ролята на вдъхновителка на творбите им. Те се отказват от обективното описание и търсят поетични образи, които биха могли да свържат природата с човешката мисъл.
Движението на символистите подхваща на свой ред идеята за символа, заложена още в немската романтическа поезия, където всичко се превръща в символ, когато върху него се спре погледът на поета. В немската поезия се налага концепцията, че природата представлява един необозрим текст, който трябва да се дешифрира, че светът представлява система от съответствия между звуци, ухания и цветове, за които думите се превръщат в аналогии или просто внушения.
Литературната тенденция, която днес означаваме като “символизъм”, се заражда във Франция и е типично френско явление, чиито именити предвестници и поети образци са Бодлер и Маларме. Във Франция са разработени метафизичните, естетически и емоционални стойности, върху които се гради това движение и които обуславят бързото му отзвучаване. Щафетата се поема от белгийските поети Метерлинк и Верхарен, благодарение на които символизмът като художественва тенденция се разпространява из цяла Европа, най-вече сред англосаксонските страни и в славянските страни. Той дава импулс, след като нанася поражение на позитивисткия натурализъм, на твърде разнообразни изследвания върху мечтанието, мистерията, неяснотата, вслушването в един друг свят, на който реалният свят е само означение, в чиято атмосфера се ражда красотата.
Символизмът се вписва като привлекателен образец в историческия момент - последните две есетилетия на ХІХ век. Най-напред защото се организира в опозиция на научния дух, позитивистичен и материалистичен на натурализма, обвинен че е отдалечил човека от усета за мистичното, неуловимото и го е направил сляп за метафизичното измерение на неговата участ. Натуралистичното изкуство, със смазващата доминация на натуралистичния роман, се оказва осъдено заради плоската си описателност и превръщането на езика в обикновен механичен преносител на сведения и послания.
Цялото безпокойство, породено от Френско-пруската война/1872/ и разгрома на Парижката комуна, чиито съставки са тъгата, отчаяният песимизъм, породен от мрачното виждане за света на Шопенхауер / “Светът като воля и представа”/1818/, поражда своеобразна “невроза”, според Пол Бурже /”Есе върху съвременната психология”/, която завладява всички творци на изкуството и ги обрича на меланхолия. Млади поети като Шарл Кро / “Санталовото ковчедже” /1873/, Тристан Корбиер / “Любовни изживявания в жълто” / 1973/ или Жюл Лафорг / “Жалби” /1884/ са обсебени от това, често смехотворно и предизвикателно, декадентско отчаяние. Героят на това движение, което предшества непосредствено символизма, търси временно убежище в естетските пози, в преднамерено екстравагантното поведение. Героят на странния роман на Йорис-Карл Юисманс “Заднешком” /1884/младият, болезнено чувствителен и отвратен от всичко, благородник Дез Есент разкрива пред читателите своите провали и поражения на изтощен от живота денди.
Но декадентите - въпреки тази творба, която става образец за тях, въпреки споделеното им възхищение пред учителите като Бодлер или пред представените от Верлен през 1884 година “прокълнати поети” / Маларме, Кро, Корбиер и Рембо/ - се разпадат на малки групи и започват да воюват едни срещу други чрез списанията, на които са редовни сътрудници. През 1886 година една малка група се консолидира около Жан Мореас, който решава да замести термина “декадентство” с термена “символизъм” и предоставя за отпечатване в парижкия вестник “Фигаро” /18 септември 1886 г./ един “Манифест на символизма”. В него той отстоява тезата, че на поезията е нужен нов език, който трябва да се превърне в деликатен посредник между реалността и Идеята. От този момент нараства ролята на учителя Маларме сред общността на поетите символисти във Франция.
В ядрото на концепцията на символистите за света е заложена идеята, че материалният, видим, свят не може да създаде у нас пълна представа за Вселената. Подобна представа можем да си изградим, само ако съумеем да дешифрираме знаците и символите указващи присъствието на един обширен, изпълнен със загадки, невидим за всички отвъден свят. По необходимост символизмът отвежда към идеализма /Лафорг/ и към мистицизма /Метерлинк/.
Белгийският поет Метерлинк, създател на символичната драма, черпи мистична атмосфера от митовете и легендите и я пренася на сцената в пиесата си “Пелеас и Мелизанда”/1892/, в която могат да се открият идейни постановки на отчаяния анархизъм. Принципите, които залягат в основата на поетичното кредо на символистите са: предимство на идеята пред реалността, на внушението пред представянето и описанието, интерес към транспозицията, хармонията и музиката. Лирическият изказ се колебае между два полюса - крайното пристрастие към музикално звучащите стихове и строгото изискване за абсолютно точното пренасяне на вселената в книгата, на интуитивните прозрения за света в поезията.
Символистите в отделните европейски страни: Белгия – Морис Метерлинк, Емил Верхарен, Германия и Австрия – Стефан Георге, Райнер Мария Рилке, Рихард Демел, Русия – Дмитрий Мережковски, Зинаида Гипиус, Фьодор Сологуб, Валерий Брюсов, Андрей Бели, Александър Блок, Полша – Станислав Пшибишевски, Станислав Виспянски, България – Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров. В някои страни символизмът се превръща в своеобразен неомитологизъм. Така става например в романската школа на французина Шарл Морис, която проповядва връщане към митологията на гръко-римското изкуство.
ПОЕТИТЕ СИМВОЛИСТИ ВЪВ ФРАНЦИЯ
Жан М о р е а с - “Манифест на символизма” /в. Фигаро, 18.ІХ. 1886 г./: “Враг на поученията, на декламациите, на фалшивите чувства, на обективното описание, с и м в о л и ч н а т а п о е з и я се стреми да придаде на Идеята осезаема форма, която обаче сама по себе си не е нейната цел и в служенето на изразяването на Идеята, тя й остава подвластна. На свой ред Идеята не трябва да съблича великолепните одежди на аналогиите с външния свят. Защото съществена особеност на с и м в о л и ч н о т о и з к у с т в о е да не стига до затварянето на Идеята в самата нея. Ето защо в това изкуство природните картини, човешките действия, всички конкретни явления не могат да се проявяват сами. Това са осезаемите страни на нещата, чието предназначение е да представят е з о т е р и ч н а т а им връзка с първозданните Идеи.” /Превод на Марта Савова/
Стефан М а л а р м е - “Предварителни думи към “Трактат за словото” от Рьоне Гил” /1885/: “ Изричам думата ц в е т е и отвъд забравата, на която гласът ми обрича всеки контур, като нещо различно от познатата чашка, като музика възниква усмихнатата и надменна представа - ц в е т е т о, което не влиза в нито един букет….
Стихът, който създава от няколко думи една нова, цялостна дума, чужда на съответния език и сякаш вълшебна, довършва изолирането на словото: той отрича с царствен размах случайния елемент, останал в термините, въпреки последователното им потапяне в смисъла и звучността и извиква у нас изненадата . никога не сме чували подобен словесен фрагмент! Същевреманно в прояснената атмосфера изплува споменът за назовавания обект…” /Лош превод на М. Савова/
Шарл Б о д л е р /1821 - 1867/
“Цветя на злото”/1857/, “Малки поеми в проза” / “Парижки сплиин”//1869/, сб. “Романтичното изкуство”/1868/, “Изкуственият рай”/1860/ - трактат за наркотиците/”Търсенето на рая” - второ издание/1908/
АЛБАТРОСЪТ
За да се веселят, моряците улавят
по някоя от тях - от птиците безброй,
които с полет лек над борда се явяват
и кораба следят във бури и в покой.
Горкият албатрос - поставят го на борда,
а той - в лазура цар - видът си в миг мени:
безпомощна сега е тази птица горда,
крилата си влече като гребла встрани.
Преди красив, сега насмешка предизвиква!/
Несръчен, грозен, вял по дъсчения под -
Един моряк лула във човката му втиква,
а подражава друг на куция му ход…
Поетът е събрат на този принц небесен
не трепва пред стрели и бури, но, уви,
когато сред шума тук долу е пренесен,
гигантските крила му пречат да върви.
СЪОТВЕТСТВИЯ
Природата е храм;колони живи в хор
понякога шептят - заслушан в тях, човека
сред лес от символи блуждае без пътека,
разглеждан все от тях с познат и близък взор
Като безброй еха, в които разни думи
откликват и накрай се сливат във една
просторна широта от нощ и светлина
прилягат си бои и звуци и парфюми.
Парфюми има, знам, със чар на детска плът
със звучност на обой, със цвят като морава
а други на греха богатствата таят
и безконечното пробивност им създава,
например мускус гъст, и амбра, и тамян
възпяват те духа и неговия блян.
Преводи на Пенчо Симов
СЪОТВЕТСТВИЯ
Природата е храм, в който живи стълбове
изпускат понякога смътни слова;
Човекът минава там през гори от символи,
които го наблюдават внимателно с фамилиарни погледи
Както дълги екове, които се сливат надалеко
във сумрачно и дълбоко единство,
обширно като нощта и като светлината,
уханията, цветовете и звуковете си отговарят.
Има ухания свежи като детска плът
нежни като обои, зелени като ливади.
И други, извратени, богати и триумфиращи,
надарени с експанзията на безкрайните неща,
като амбрата, мускусът, бензоя и тамяна,
/които възпяват поривите на интуицията и сетивата.
Превод на Г.Генов
КОТКИТЕ
Душите влюбени и учените бледи
обичат котките - могъщи същества,
които много им приличат по това,
че търсят топлина и че са домоседи
Жадуват знание и пламенна наслада,
покоя търсят те и в бездните дори;
да може гордостта у тях да усмири,
за свой вестител би ги взел, навярно, ада.
Замислени стоят във поза благородна -
големи сфинксове в пустиня неизбродна,
унесени във сън от блянове без край;
блести игрив рояк от искрици магични
по техните тела и златен прах сияй
и влива звезден чар в очите им мистични.
ШАРЛ БОДЛЕР
Мото от “Виното на убиеца” / в превод на Кирил Кадийски/:
Сега съм вече сам, на воля!
Без угризения, без страх
накрая в уличната прах
като мъртвец ще се строполя,
......
и тъй смъртта си да намеря,
изкупил своята вина –
че аз осмях и Сатана,
и Бог, и Тайната вечеря!
Бодлер е роден на 7 /9/ април 1821 г. в Париж и получава от майка си Каролин Дюфаи името Шарл-Пиер..бащата – сенаторът Жан-Франсоа Бодлер – умера в началото на 1827 година...любопитна е следната знаменателна реплика на Бодлер: “Когато една майка има син като мен, тя не се жени повторно.”
Бъдещият поет учи в Кралския колеж в Лион и в парижкия колеж “Луи Велики”...През 1842 г. поради навършване на пълнолетие придобива право да се разпорежда с наследството от баща си – над 70 000 златни франка...
Така се стига до срамния акт – 23-годишният мъж е поставен под опека, понеже “се е отдал на безумно разточителство”. Това е първата среща на поета с френското правосъдие. Бодлер дори прави опит за самоубийство, но толкова нескопосно, че злите езици шушукат за постановка.
От отчаяние го спасява връзката му с актрисата Мари Добрен и работата....Работи над ръкописа на бъдещата стихосбирка “Цветята на злото”, която по това време е със заглавие “Кръгове на ада”...стихосбирката излиза на 25 юни 1857 г...10 дни след това започва съдебно преследване срещу автора й, а 2 месеца по-късно той и издателите му са вече осъдени.
...През 1864 г. Б. е принуден да бяга от кредиторите си в Белгия...Илюзиите рухват и се налага той да изнася лекции срещу мизерно заплащане.
Годината е 1866 – всичко напомня за близкия край. Образът на прикованата към леглото и почти ослепяла Жана Дювал витае в трескавото съзнание на болния поет...Смъртта идва на 31 август 1867 г...погребан е в гробището Монпарнас.
Мисли на Бодлер: „Животът е болница, в която всеки болен гори от желание да си смени леглото.”
„Аз видях моите съдии. Те са отвратително грозни и техните души сигурно приличат на лицата им.”
„Винаги трябва да си пиян. В това е всичко; само в това е въпросът. За да не усещаш ужасното бреме на Времето, което премазва плещите ти и те привежда към земята – трябва постоянно да се опиваш. С какво ли? С вино, с поезия или с добродетели – все едно. Само – опивай се!”
„Всеки здрав човек може да се лиши от храна два дни, но от поезия – никога.”
„Със стиховете е като с красивите жени, съчетали в себе си своеобразие и съвършенство: човек не ги дефинира, а ги обича.”
„Поезията е най-реалното нещо, онова, което е истински вярно в един друг свят.”
„Да създадеш клише, значи си гений.”
„Поезията трябва да съперничи на кулинарията и парфюмерията.”
“Цветята на злото”:
На 25 юни 1857 г. Сборникът вече се продава в по книжарниците на Париж. Съдебното преследване срещу автора му започва на 7 юли...Като формален повод е използвана една злостна статия на Гюстав Бурден, публикувана във “Фигаро”: “Има моменти, когато човек се съмнява в душевното състояние на г-н Бодлер, но и такива, когато съвсем не се съмнява: в повечето случаи се сблъскваме с еднообразно и предумишлено повторение на едни и същи думи, на едни и същи мисли. Възмутителното тук съжителства с гнусното, отвратителното е съчетано с вонящото. Никога не сме виждали да с хапе и мачка толкова плът в толкова малко страници, никога не сме присъствали на подобно ревю на демони, изроди, дяволи, котки и червеи. Тази книга е болница, открита за всички лудости на духа, за всички пороци на сърцето.”
...Продажбата на книгата е спряна на 17 юли...
Из бележките на Бодлер до адвоката му: “...Има няколко вида морал. Има морал позитивен и практически, на който всеки трябва да се подчинява.
Но има и морал на изкуството. Той е съвсем друг и от създаването на света изкуствата са го доказали с пълна сила...
Повтарям, че една книга трябва да бъде съдена в нейната цялост.
На хулата ще противопоставя стремежа към небето, на безнравствеността – платоничните цветя.
От раждането на поезията всички книги са създадени така. Не е възможно да се напише по друг начин книга, чиято цел е да представи движението на духа към злото.
Какъв е този показен, превзет и свадлив морал, който е способен само да създава конспиратори, дори в тъй уравновесените редици на мечтателите.
Този морал върви към идеята: В БЪДЕЩЕ ЩЕ СЕ СЪЗДАВАТ САМО УСПОКОИТЕЛНИ КНИГИ ЗА НАГЛЕДНО ДЕМОНСТРИРАНЕ НА ТОВА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ Е РОДЕН ДОБЪР И ЧЕ ВСИЧКИ ХОРА СА ЩАСТЛИВИ. Отвратително лицемерие!
За разлика от Флобер Бодлер получава осъдителна присъда. Поетът трябва да заплати глоба и да отстрани 6 стихотворения / “Лесбос”, “Прокълнати жени”, “Лета”, “На твърде веселата”, “Украшенията”, “Превъплъщенията на вампира”/, които според съда “обиждат публичния морал и добрите нрави”. Почти сто години след процеса / на 31 май 1949 г./ Криминалният отдел на Касационния съд на Франция отменя съдебното решение срещу поета и неговата книга...
Приведени са два катрена от “Пътуване към Цитера”:
Разкошна плячка там бе някакъв обесен
за птиците свирепи, накацали накуп,
и клюновете мръсни узрелия му труп
дълбаеха с длетата – от удари разтресен;
очите му – две дупки, коремът – издълбан,
и с ужас видях как червата се провлачат,
а в мерзката си страст разтворил клюн, палачът
с един-единствен удар го бе скопил без свян.
Също както смразяващите картини на Гоя стряскат съня на човеците и ги призовават да се откажат от насилието, стиховете на Бодлер са чистилище за заспалите съвести...Неговите сетива стават чувствителни за страданията на малките хора от “На едно червенокосо просякинче”, “Седемте старци”, “Малките старици”, “Слепците”...”Лебедът”...”Върху “Тасо в тъмницата”...
Човекът според Бодлер е дух “от мрак и светлина” /”Безвъзвратното”/ и този дух е ужасен от селенията, в които е заточен. Така се появява голямата тема на символизма за града на разврата.
Катрен от “Седемте старци”:
О, град – гъмжащ мравуняк; мистерии, кошмари,
които изпълзяват от всеки таен кът –
тъй в тесните канали на градовете стари,
набъбнали водите едва-едва текат.
Катрен от стих. “Епилог” / “Малки поеми в проза”/:
Възлязох радостен на планината, горе;
под мен се разстила градът със своя ад –
вертепи, болници, чистилища, затвори, -
където всяка крайност разтваря пищен цвят.
Според Шарл Бодлер “при някои почти свръхестествени състояния съкровения смисъл на живота се разкрива изцяло и в най-обикновената гледка, която е пред очите ни, като тя се превръща в символ”...Такива символи са лазурът на небесните и морските простори. Той напомня за отвъдния свят на хармонията и съвършенството:
“Каква по-голяма наслада: да зарееш поглед из безбрежията на небето и моретата! Самота, тишина, неописуемо чист лазур!”
“Малки поеми в проза”
Тайнството на мига, свързан с докосването на душата до неизразимото, Бодлер открива във вечерната заря и здрача на залеза:
“О, здрач, как спокоен си ти – и разнежен! Розовите отблясъци, които вс още тлеят на хоризонта! – каква агония на деня под напора на мрака! – пламъците на канделабрите, които хвърлят гъсти червени петна върху догарящото сияние на залеза, тежките драперии, които някаква незрима ръка е повлякла от глъбините на Изтока, приличат на всички ония сложни усещания, които се борят в сърцето ни в най-тежките мигове от живота.”
“Малки поеми в проза”
Пристанът на свой ред е символ на смирението на страстите и представя надеждата, че успокоението е естествен завършек на бурното битие всред вълните на живота:
“Пристанът е винаги чуден подслон за душата, уморена от битките с живота. Безкраят на небесния свод, подвижните изваяния на облаците, менливите багри на морето, мигането на фаровете са оная приказна призма, през която окото може да гледа и да се развлича, без да се умори.”
Самите заглавия на творбите на Бодлер са поредица от символи. Животът е видян и като морско пътешествие /”Прекрасният кораб”, “Фаровете”, “Албатросът”/, и като природен кръговрат /”Слънцето”, “Предутринен здрач”, “Мъгли и дъждове”, “Вечерен здрач”, “Мракът”/. Същевременно на символите на заблудите и измамните видимости /”Маската”, “Слепците”/ са противопоставени символите на познанието и достигането до тайните на хармонията и красотата /”Съответствия”, “Музиката”, “Красотата”, “Извисяване”, “Ароматът”/. Ключово значение за творчеството на Бодлер има и лебедът /”Лебедът”/ - символът на твореца, стремящ се винаги към съвършенството.
Изкуството е тайнствена сила, която побеждава сплийна и житейската баналност. Лирическият човек на Бодлер е влюбен в “Изкуството до смърт” /”Разрухата”/...В него и чрез него болната от пороци душа съзира идеала:
.....................
На хаоса на празното живеене е противопоставена красотата, която за жалост така рядко се разбулва пред човешките очи:..../цитат от “На една минувачка”...
Самата смърт е мислена от Бодлер и символистите като постигане на съвършената красота. Като венец на трънливия път на художника:
Великата Творба да зърнем – о, победа
сред адски стонове, до болка жаждан блян!
Според Бодлер красотата е с най-наситено излъчване, когато носи в себе си усещането за отминала древност, когато е “хубост, напомняща неповторимото очарование на антична руина /”Малки поеми в проза”/. Този болезнен образ на красотата е на една крачка от идеята за вълшебния свят на смъртта успокоителка, която е очаквана в трепетно предчувствие за приключение и тайнство.
