Живот и творчество: Философските му съчинения са озаглавени “Писмо за слепите от полза за зрящите”/1749/, “Писмо за глухите от полза за чуващите”/1751/, студията “Красивото”, включена по-късно в Енциклопедията, “Размисли върху обяснението на природата”/1754/, “Похвално слово за Ричардсон”/1761/, “Разговор на Д’Аламбер с Дидро” и “Сънят на Д’Аламбер”/1769/, “Беседа с абат Бартелеми”/публ.1920/, “Реч на философа, предназначена за краля”/1774, публ.1875/, “Систематично опровержение на книтата на Хелвеций “Човекът” /1774, публ.1875/ , “Парадоксът за актьора” /1773 - 1778/, публ.1830/.

  Дидро е автор на романите “Недискретните бижута”/1748/, “Монахинята” /1760, изд. 1796/, “Фаталистът Жак и неговият господар”/ 1773, на немски - 1792, на френски - 1796/ и на философската повест-диалог  “Племенникът на Рамо” / 1779, превод на Гьоте - 1805, изд. на френски - 1823/.

   Драмите, които създава Дидро са озаглавени “Незаконороденият син”/1757/, “Баща на семейството”/1758/.

  Дидро е автор на теоретичните съчинения, посветени на драмата и театъра: “Беседи за “Незаконороденият син” /1757/, “Разсъждения за драматическата поезия”/1758/, “Добър ли е или лош?” /1781, изд. 1834/.

“Красивото” /1751/: Наричам красиво извън мене всичко, което съдържа необходимото, за да се събуди в моя разум идеята за отношения, а красиво за мен е всичко, което събужда тази идея.

  Когато казвам всичко, аз все пак изключвам качествата, отнасящи се до вкуса и обонянието; макар че тези качества могат да събудят у нас идеята за отношения, ние не наричаме красиви предметите, които ги притежават тогава, когато разглеждаме тези предмети единствено с оглед на тези именно качества...

  Казвам всичко, което съдържа в себе си необходимото, за да събуди в моя разум идеята за отношения, или всичко, което събужда тази идея, защото трябва да се прави ясно разграничение между формите, които са вътре в предметите, и понятията, които аз имам за тях. Моят разум не влага нищо в предметите, нито пък им отнема нещо. Независимо от това, дали аз мисля или не за фасадата на Лувъра, всички нейни части не престават да имат една или друга форма, едно или друго взимно разположение неезависимо от това, дали има, или не хора, тя си остава все така красива, но само за същества, които биха били устроени тялом и духом като нас, защото за други тя би могла да не бъде нито красива, нито грозна, или дори и грозна. Откъдето следва, че макар да няма абсолютна красота по отношение на нас, красивото бива два вида – реално красиво и възприето красиво.

   Когато казвам всичко, което събужда в нас идеята за отношения, аз не мисля, чее за да наречем едно същество красиво, трябва да преценяваме какъв е характерът на отношенията, които господстват в него; аз не изисквам от човека, който вижда част от някаква архитектурна цялост да може да прецени онова, което дори архитектът може би не знае – че тази част се отнася към онази, така както еди-кое си число към друго число, или оня, който слуша един концерт, да знае повече понякога от музиканта, че този звук се отнася към друг звук, както две към четири или четири към пет. Достатъчно е той да вижда и да чувства, че частите на това архитектурно произведение, звуците на тази музикална творба са в отношение било помежду си, било с други предмети. Неопределеността на тези отношения, лекотата, с която се долавят, и удоволствието, което съпровожда тяхното възприемане, са станали причина красивото да се счита по-скоро дело на чувствата, отколкото на разума. Смея да твърдя, че винаги когато един принцип ни е известен от най-ранно детство и ние по навик го прилагаме леко и изведнъж по отношение на стоящите извън нас предмети, мислим, че съдим по чувство; но сме принудени да признаем своята грешка вонаги когато сложността на отношенията и новостта на предмета задържат прилагането на принципа: тогава удоволствието се появява едва след като разумът обяви, че предметът е красив. Впрочем в такива случаи разсъждението почти винаги се отнася до относително красивото, а не до реално красивото.

“Недискретните бижута” /1747/ /С. Хаджикосев/: /с. 567/ “Недискретните бижута” се вписва твърде успешно в поредицата от еротични и либертенски творби от онази епоха, илюстриращи духа на рококо културата, доминираща по времето на Луи ХV. Френската критика определя точно кръга от фриволни романи, сред които трябва да бъдат поместени и романите на изключително популярния навремето Кребийон-младши “Пеноотделителят” и “Диванът”.

  Действието в еротичния роман на писателя е пренесено в Конго, чието географско местонахождение обаче е по-скоро в Азия, отколкото в Африка. Източният колорит е по-скоро условен фон, леко завоалирано прикритие за съвременна на автора Франция. Столицата на Конго Банза е всъщност Париж, султанът Мангогул е Луи ХV, неговият предшественик Ергюбсед е регентът Филип Орлеански, фаворитката на султана Мирзоза несъмнено е мадам Дьо Помпадур, Каноглу, за нравите в чийто двор говори царедворецът Селим, е Луи ХІV. Редица популярни личности от светския и културния живот са представени с комични псевдоними /така композиторите Рамо и Люли са обозначени като Домидосол и Доремифасолласидодо/ или одори направо със собствените им имена...

С. 568 ...”Бижуто” може да бъде идентифицирано като полов орган, но султанът не се интересува от тайните на мъжете и поради това е най-точно да го определим като говореща вулва. Маноглу се възползва отг вълшебния пръстен на Кукуфа и до края на романа /българското издание обема около 250 страници/ провежда тридесет експеримента с него, в резултат на което проговарят “бижутата” на 37 жени. При първия експеримент в VІ глава придворната дама Алсина се прочува, след като бижуто й говорило без прекъсване два часа. В последната 54-та глава султанът се отказва от експеримента и връща пръстена на Кукуфа, убеждавайки се, че фаворитката му Мирзоза е целомъдрена. /Несъмнено това е артистичен комплимент към всесилната любовница на краля мадам дьо Помпадур./.

...В глава 47-ма Мангогул се вмъква в покоите на куртизанката Циприя, където има удоволствието да изслуша разказа на палавото й “бижу”.п Интересно е, че отделни откъси4 от този разказ в оригинала са написани на английски, латински, италиански и испански в зависимост от това, къде се развива действието /Лондон, Виена, Рим, Мадрид/. Ето малък откъс от похожденията на Циприа:

“ Той ме отведе във Виена, столицата на родината му Австрия, където с цялото си същество се потопих в бездната на сладострастието.  В продължение на цели три месеца бях негово разкошно угощавано убежище. Тестисите  му бяха провиснали и набръчкани по “лоренски”, прътът му беше толкова дълъг и дебел, че можех да поема само половината от него. Въпреки това, поради силата на проникванията, цепката ми се разкъса и зяпна окаяно. Благодарение обаче на честата употреба, ножницата ми започна да вмества този чудовищен меч. Освен това си измисляхме нови начини с цел да превъзмогнем пресищането от всекидневното клатене. Понякога ме работеше от обратната страна, понякога пък аз възсядах члена му и определях ритъма на ездата /Превод на Иван Кръстев/.

...Напоследък често цитират една мисъл на Дидро, изказана през 1760 година пред приятеля му Дамилавий и поместена от българския издател на задната корица на книгата: “В дъното и на най-възвишените ни чувства, и на най-възвишените ни мисли има по малко тесдтиси.” Този афоризъм може да прозвучи някому цинично, но пък е верен...

Х. За пла­на на тра­ге­ди­я­та и пла­на на ко­ме­ди­я­та

    Как­во би бил един план, ако сре­щу не­го ня­ма ни­как­ви въз­ра­же­ния? Съ­щес­т­ву­ва ли та­къв? Кол­ко­то е по-ус­ложнен, тол­ко­ва по-мал­ко прав­див ще бъ­де. Но ние пи­та­ме ­ кое е по-труд­но: пла­нът на ко­ме­ди­я­та или пла­нът на тра­ге­дията?

Тук има­ме три по­ло­же­ния: ис­то­ри­я­та, къ­де­то фак­тът е да­де­ност; тра­ге­ди­я­та, къ­де­то ав­то­рът при­ба­вя към ис­то­ри­я­та то­ва, ко­е­то той смя­та, че мо­же да уве­ли­чи ин­те­ре­са към нея; и ко­ме­ди­я­та, къ­де­то ав­то­рът из­мис­ля всич­ко.

От­тук мо­жем да стиг­нем до из­во­да, че ав­то­рът на ко­ме­дии е по­ет във вис­ша сте­пен. Той съз­да­ва. В сво­я­та об­ласт той е то­ва, ко­е­то вез­де­съ­щи­ят е в при­ро­да­та.

Ако при­ро­да­та ни­ко­га не съ­че­та­ва­ше съ­би­тия по не­о­би­ча­ен на­чин, всич­ко, ко­е­то по­е­тът би си въ­об­ра­зил от­въд прос­та­та и хлад­на ед­но­об­раз­ност на ежед­нев­ност­та, би би­ло не­ве­ро­ят­но. Но не е та­ка. Как­во всъщ­ност пра­ви по­е­тът? Той или за­им­с­т­ву­ва те­зи не­о­би­чай­ни съ­че­та­ния, или си из­мис­ля по­доб­ни на тях. Но до­ка­то в при­ро­да­та връз­ка­та меж­ду съ­би­ти­я­та чес­то ни убяг­ва и ка­то не зна­ем не­ща­та в тях­на­та ця­лост, виж­да­ме са­мо ед­но съд­бов­но съв­па­де­ние на фак­ти­те, по­е­тът ис­ка из ця­ла­та тъ­кан на не­го­во­то про­из­ве­де­ние да ца­ри яв­на и за­бе­ле­жи­ма връз­ка, та­ка че той е по-мал­ко прав­див, но по-прав­до­по­до­бен от ис­то­ри­ка.

“Как­ви всъщ­ност са ро­ман­ни­те ук­ра­си (romanesques.), за­ра­ди ко­и­то уп­рек­ва­ме ня­кои от на­ши­те пи­е­си?”

Ед­на твор­ба ще бъ­де “ро­ман­на”, ако чу­дес­но­то го по­раж­да ед­нов­ре­мен­ност­та на съ­би­ти­я­та. Ако в пи­е­са­та се по­я­вя­ват бо­го­ве­те и дейс­т­ву­ват или мно­го зли, или мно­го доб­ри хо­ра. Ако съ­би­ти­я­та и ха­рак­те­ри­те се раз­ли­ча­ват твър­де мно­го от то­ва, ко­е­то опи­тът или ис­то­ри­я­та по­каз­ват. И осо­бе­но ако свър­з­ва­не­то на съ­би­ти­я­та е твър­де не­о­би­чай­но и твър­де слож­но.

От­тук мо­жем да из­ве­дем зак­лю­че­ни­е­то, че ро­ман, от кой­то не мо­же да се нап­ра­ви ху­ба­ва дра­ма, не мо­же да бъ­де лош са­мо за­ра­ди то­ва; но съ­що та­ка, че ня­ма ху­ба­ва дра­ма, от ко­я­то да не мо­жем да нап­ра­вим прек­ра­сен ро­ман. Те­зи два жан­ра се раз­ли­ча­ват са­мо по пра­ви­ла­та си.

XI. За ин­те­ре­са

В слож­ни­те пи­е­си ин­те­ре­сът е по-ско­ро ре­зул­тат на пла­на, от­кол­ко­то на раз­го­во­ри­те и, об­рат­но ­ при прос­ти­те пи­е­си той е ре­зул­тат по-ско­ро на раз­го­во­ри­те, от­кол­ко­то от пла­на. Но на как­во дъл­жим ин­те­ре­са? На дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца ли? Или на зри­те­ли­те?

Зри­те­ли­те са са­мо сви­де­те­ли, за ко­и­то ни­що не зна­ем.

“Сле­до­ва­тел­но дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца са те­зи, ко­и­то тряб­ва да има­ме предвид?”

Та­ка мис­ля. Не­ка те под­гот­вят зав­ръз­ка­та, без да зна­ят то­ва, не­ка за тях всич­ко е неп­ро­ни­ца­е­мо; не­ка вър­вят нап­ред, без да за­бе­ляз­ват ни­що, към раз­в­ръз­ка­та. И ако те се въл­ну­ват, доб­ре ще бъ­де да ги след­вам и да из­пит­вам съ­щи­те въл­не­ния.

Съв­сем не мис­ля ка­то по­ве­че­то от пи­ше­щи­те за дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во, че тряб­ва да крия раз­в­ръз­ка­та от зри­те­ли­те, и не смя­там, че се на­гър­б­вам със за­да­ча, ко­я­то е свръх си­ли­те ми, ако за­мис­ля дра­ма, къ­де­то раз­в­ръз­ка­та я под­с­каз­ва още пър­ва­та сце­на и ис­кам от са­мо­то то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во да из­т­ръг­на най-сил­ния ин­те­рес.

Всич­ко тряб­ва да бъ­де яс­но за зри­те­ля. Той е до­ве­ре­ник на все­ки пер­со­наж, ос­ве­до­мен е за то­ва, ко­е­то се е слу­чи­ло и ко­е­то се случ­ва, и има сто­ти­ци мо­мен­ти, ко­га­то е най-доб­ре да му ра­зяс­ним прос­тич­ко как­во ще се слу­чи.

О, със­та­ви­те­ли на все­об­щи пра­ви­ла, вие съвсем не поз­на­ва­те из­кус­т­во­то и кол­ко­то мал­ко при­те­жа­ва­те от ге­ния, съз­дал об­раз­ци­те, пос­лу­жи­ли за ос­но­ва на ва­ши­те пра­ви­ла, ко­и­то той на­ру­ша­ва, ко­га­то по­ис­ка!

Мо­и­те мис­ли ще проз­ву­чат съв­сем па­ра­док­сал­но, но аз упо­ри­то вяр­вам, че ако в един слу­чай е умес­т­но да скри­ем от зри­те­ля ня­кое важ­но съ­би­тие, пре­ди то да е ста­на­ло, в мно­го дру­ги ин­те­ре­сът изис­к­ва об­рат­но­то.

Чрез тай­на­та ав­то­рът ми под­гот­вя миг на из­не­на­да; а на как­во пос­то­ян­но без­по­койс­т­во би ме об­ре­къл, ако още от на­ча­ло­то зная всич­ко.

Не­ка зри­те­лят бъ­де ос­ве­до­мен за всич­ко и ге­ро­и­те, ако мо­же, да не се поз­на­ват; не­ка за­до­во­лен от то­ва, ко­е­то се пред­с­та­вя, очак­вам жад­но да ви­дя как­во ще пос­лед­ва; не­ка един от ге­ро­и­те ме ка­ра да коп­нея за дру­гия, не­ка съ­би­ти­я­та ме пов­ле­кат със се­бе си; не­ка сце­ни­те бъ­дат стре­ми­тел­ни и да съ­дър­жат са­мо съ­щес­т­ве­но­то за дейс­т­ви­е­то, и аз ще бъ­да из­пъл­нен с ин­те­рес.

Впро­чем кол­ко­то по­ве­че раз­съж­да­вам за дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во, тол­ко­ва по­ве­че се раз­г­не­вя­вам сре­щу оне­зи, ко­и­то са пи­са­ли за не­го. То­ва е един на­низ от спе­ци­ал­ни пра­ви­ла, от ко­и­то са нап­ра­ви­ли все­об­щи пред­пи­са­ния. Ви­де­ли са, че ня­кои съ­би­тия про­из­веж­дат си­лен ефект, и вед­на­га на по­е­та е би­ло пред­пис­ва­но да при­ла­га съ­щи­те сред­с­т­ва, за да по­лу­чи съ­щи­те ефек­ти. Но ако бя­ха по-вни­ма­тел­ни, щя­ха да от­к­ри­ят, че чес­то пъ­ти още по-сил­ни ефек­ти мо­гат да се пре­диз­ви­кат чрез съв­сем про­ти­во­по­лож­ни сред­с­т­ва. По то­зи на­чин из­кус­т­во­то се е пре­то­ва­ри­ло от пра­ви­ла и ав­то­ри­те, ка­то им са се под­чи­ня­ва­ли ра­бо­леп­но, по­ня­ко­га мно­го са се тру­де­ли, за да пи­шат по-ло­шо.

Ако мо­жем да раз­бе­рем, че дра­ма­тич­на­та твор­ба, ма­кар и на­пи­са­на, за да бъ­де пред­с­та­ве­на на сце­на­та, все пак ав­то­рът и ак­тьо­рът тряб­ва да заб­ра­вят зри­те­ля и це­ли­ят им ин­те­рес да се на­со­чи към пер­со­на­жи­те. То­га­ва не бих­ме че­ли в по­е­ти­ки­те нас­тав­ле­ния ка­то: “Ако постъпвате така или иначе, ще въздействувате така или иначе на вашите зрители.” А, напротив, бихме чели: “Ако пра­ви­те то­ва или оно­ва, ето как­во ще ста­не с ва­ши­те пер­со­на­жи.”

Оне­зи,  ко­и­то пи­шат за дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во, при­ли­чат на чо­век, кой­то, тър­сей­ки  на­чин да всее смут в ед­но се­мейс­т­во, вмес­то да пре­це­ня­ва то­ва спо­ред да­де­но­то се­мейс­т­во, го  пре­це­ня­ва спо­ред то­ва, ко­е­то ще ка­жат съ­се­ди­те. Е, ос­та­ве­те съ­се­ди­те; из­мъч­вай­те ва­ши­те ге­рои и бъ­де­те уве­ре­ни, че как­ва­то и мъ­ка да из­пит­ват, ва­ши­те зри­те­ли ще я спо­де­лят!

Ако има­ше дру­ги об­раз­ци, би­ха пред­пис­ва­ли дру­ги пра­ви­ла и мо­же би би­ха  каз­ва­ли: Не­ка ва­ша­та раз­в­ръз­ка е из­вес­т­на от са­мо­то на­ча­ло и не­ка  зри­те­лят пос­то­ян­но очак­ва да из­г­рее свет­ли­на­та,  нап­рав­ля­ва­ща всич­ки пер­со­на­жи през тех­ни­те пос­тъп­ки и си­ту­а­ции.

Не­об­хо­ди­мо ли е ин­те­ре­сът да се със­ре­до­то­ча­ва към края на дра­ма­та? То­зи при­йом ми се стру­ва тук ед­нак­во под­хо­дящ, как­то и  об­рат­ни­ят. Не­из­вес­т­ност­та и не­у­ве­ре­ност­та въз­буж­дат и  под­дър­жат лю­бо­пит­с­т­во­то на зри­те­ля, но то­ва, ко­е­то  въл­ну­ва и въз­буж­да, са са­мо из­вес­т­ни­те и очак­ва­ни  не­ща. И то­ва сред­с­т­во е си­гур­но, за да дър­жи ка­тас­т­ро­фа­та ви­на­ги над­вис­на­ла.

Ако, вмес­то да се зат­во­ри сред пер­со­на­жи­те и изос­та­ви зри­те­ля на са­мия не­го, ав­то­рът из­ле­зе от пи­е­са­та и сле­зе в пар­те­ра, той ще поп­ре­чи на пла­на си. Той ще под­ра­жа­ва на ху­дож­ни­ци­те, ко­и­то, вмес­то да се ста­ра­ят точ­но да въз­п­ро­из­веж­дат  при­ро­да­та, я из­пу­щат из пог­ле­да си, за да се зах­ва­нат със сред­с­т­ва­та на из­кус­т­во­то, и меч­та­ят ве­че да не ми  по­каз­ват   при­ро­да­та та­ка­ва, как­ва­то е и как­то те я  виж­дат, а да я  прис­по­со­бяват и про­ме­нят спо­ред тех­ни­чес­ки­те и  об­щи­те изис­к­ва­ния.

Ни­ма всич­ки­те точ­ки на ед­но прос­т­ран­с­т­во не са раз­лич­но  ос­ве­те­ни? Не са ли те раз­г­ра­ни­че­ни? Не ни ли убяг­ват при без­п­лод­на­та и пус­та  рав­ни­на, как­то и при най-жи­во­пис­ния пей­заж? Ако  след­ва­те утъп­ка­ния път на ху­дож­ни­ка, с ва­ша­та дра­ма  ще се по­лу­чи съ­що­то, как­то с не­го­ва­та кар­ти­на. Той има ня­кол­ко ху­ба­ви мес­та, вие ще има­те ня­кол­ко ху­ба­ви  мо­мен­та. Но ра­бо­та­та не е в то­ва. Кар­ти­на­та тряб­ва  да бъ­де кра­си­ва с ця­ла­та си прос­т­ран­с­т­ве­ност, а ва­ша­та дра­ма ­ през ця­ла­та си про­дъл­жи­тел­ност.

ХIII. За ха­рак­те­ри­те

    Ако пла­нът на пи­е­са­та е доб­ре със­та­вен, ако ав­то­рът е из­б­рал удач­но пър­вия мо­мент, ако е нав­ля­зъл вед­на­га в цен­тъ­ра на дейс­т­ви­е­то, ако доб­ре е об­ри­су­вал ха­рак­те­ри­те си, как не би имал ус­пех? Ха­рак­те­ри­те оба­че се оп­ре­де­лят от си­ту­а­ци­и­те.

Пла­нът на дра­ма­та мо­же да бъ­де със­та­вен, и то доб­ре със­та­вен, без ав­то­рът още да знае не­що за ха­рак­те­ри­те, ко­и­то ще да­де на ге­ро­и­те си. Все­ки ден виж­да­ме, че хо­ра с раз­лич­ни ха­рак­те­ри мо­гат да бъ­дат из­ло­же­ни на ед­нак­ви съ­би­тия. Чо­ве­кът, кой­то при­на­ся в жер­т­ва дъ­ще­ря си, мо­же да бъ­де чес­то­лю­бив, слаб или су­ров. Чо­век, за­гу­бил па­ри­те си, мо­же да е бе­ден или бо­гат. Чо­век, стра­ху­ващ се за лю­би­ма­та си, мо­же да е бур­жоа или ге­рой, не­жен или рев­нив, принц или слу­га.

Ха­рак­те­ри­те ще бъ­дат доб­ре из­г­ра­де­ни, ако спо­соб­с­т­ву­ват, що­то си­ту­а­ци­и­те чрез тях да ста­нат по-слож­ни и по-дра­ма­тич­ни. Пред­с­та­ве­те си, че 24-те ча­са, ко­и­то пред­с­то­ят на ва­ши­те ге­рои, са най-бур­ни­те и най-мъ­чи­тел­ни­те в жи­во­та им. Дръж­те ги сле­до­ва­тел­но във въз­мож­но­то най-сил­но нап­ре­же­ние. Не­ка си­ту­а­ци­и­те ви са труд­ни; про­ти­во­пос­та­ве­те ги на ха­рак­те­ри­те; про­ти­во­пос­та­ве­те съ­що та­ка ин­те­ре­си­те по­меж­ду им. Не­ка ни­кой от ва­ши­те пер­со­на­жи да не вър­ви към цел­та си, без да се сблъс­к­ва със за­мис­ли­те на дру­гия; и не­ка все­ки от тях бъ­де по сво­е­му за­ин­те­ре­су­ван от съ­би­ти­е­то, в ко­е­то всич­ки са ув­ле­че­ни.

Ис­тин­с­ки­ят кон­т­раст е то­зи меж­ду ха­рак­те­ри­те и си­ту­а­ци­и­те и то­зи меж­ду ин­те­ре­си­те.

XV. За ан­т­рак­ти­те

Ан­т­ракт на­ри­ча­ме вре­ме­то, раз­де­ля­що ед­но дейс­т­вие от след­ва­що­то. То­ва вре­ме е раз­лич­но. Но тъй ка­то дейс­т­ви­е­то ни­ко­га не спи­ра, ко­га­то прес­та­не дви­же­ни­е­то на сце­на­та, то тряб­ва да про­дъл­жи зад ку­ли­си­те. Ни­как­ва по­чив­ка, ни­как­во пре­къс­ва­не! Ко­га­то пер­со­на­жи­те се по­я­вят от­но­во и дейс­т­ви­е­то не е отиш­ло нап­ред, до­ка­то ги е ня­ма­ло на сце­на­та, то­ва оз­на­ча­ва, че те или са от­дъх­ва­ли, или дру­ги за­ни­ма­ния са ги от­в­ли­ча­ли от не­го. Две пред­поло­же­ния, про­ти­во­по­каз­ни ако не на ис­ти­на­та, то по­не на ин­те­ре­са.

Ав­то­рът ще е из­пъл­нил за­да­ча­та си, ако ме е ос­та­вил в очак­ва­не на важ­но съ­би­тие и ако дейс­т­ви­е­то, из­пъл­ва­що ан­т­рак­та, е въз­бу­ди­ло лю­бо­пит­с­т­во­то ми и е за­си­ли­ло ос­та­ве­но­то у мен впе­чат­ле­ние. За­що­то ра­бо­та­та не е в то­ва да се пре­диз­вик­ат в ду­ша­та ми раз­лич­ни въл­не­ния, а да се съх­ра­нят оне­зи, ко­и­то гос­под­с­т­ву­ват ве­че там и да на­рас­т­ват те неп­рес­тан­но. То­ва е ка­то стре­ла, ко­я­то тряб­ва да се за­бие ця­ла­та ­ от край до край. Не та­ка въз­дейс­т­ву­ва слож­на­та пи­е­са, ос­вен ако всич­ки съ­би­тия не се със­ре­до­то­чат вър­ху един-един­с­т­вен пер­со­наж, за да се сто­ва­рят вър­ху не­го, да го по­ва­лят и да го сма­жат. То­га­ва той е дейс­т­ви­тел­но в дра­ма­тич­на си­ту­а­ция. Той е жа­лък и па­си­вен ­ са­мо го­во­ри, а дру­ги­те дейс­т­ву­ват.

Чес­то пъ­ти в ан­т­рак­ти­те, а по­ня­ко­га и в хо­да на пи­е­са­та се случ­ват съ­би­тия, ко­и­то ав­то­рът скри­ва от зри­те­ля и ко­и­то пред­по­ла­гат ня­как­ви раз­го­во­ри меж­ду пер­со­на­жи­те зад за­ве­са­та. Не бих ис­кал ав­то­рът да се за­е­ме с те­зи сце­ни и да ги раз­ра­бо­ти та­ка ща­тел­но, ка­то че ги чу­вам. Но ако той си бе нап­ра­вил ски­ца за тях, ще­ше да при­да­де по­ве­че съ­дър­жа­тел­ност на сю­же­та и на ха­рак­те­ри­те си. И ако та­зи ски­ца бъ­де из­вес­т­на и на ак­тьо­ри­те, тя ще им по­мог­не да раз­бе­рат доб­ре ро­ли­те си и да при­да­дат по­ве­че жи­вот в иг­ра­та си. То­ва е един до­пъл­ни­те­лен труд, кой­то по­ня­ко­га съм си да­вал.

Племенникът на Рамо:

Увод /с.293/...Той е философ по свой начин. Мисли само за себе си, останалият свят е като гвоздеят за ковашкия мях /няма никакво значение/...Това е хубавото в него, а именно това аз ценя особено у гениалните хора. Те са добри само за едно нещо, извън него не струват нищо. Те не знаят какво е да бъдеш гражданин, баща, майка, брат, родители, приятели. Между нас казано ние трябва да приличаме на тях във всяко отношение, но не трябва да желаем маята им да бъде обща /общодостъпна/ за всички. – Реплика на Племенника отнасящата се за вуйчо му, композитора Жан-Филип Рамо...

С. 327...Той: В природата всички видове се поглъщат един друг; всички съсловия /обществени положения/ се поглъщат едно друго в обществото. Ние раздаваме справедливост едни над други без законът да се намесва в нашите взаимоотношения...

С.. 330 Той:...Вие, философите, вярвате, че едно и също щастие е създадено за всички хора. Какво странно виждане? Вашето виждане предполага романтична нагласа на духа, която ние нямаме, странна душа, особен вкус. Вие награждавате тази стрланност с името добродетел, вие я назовавате философия. Но дали добродетелта, философията са създадени за всички хора? Има ги онзи, който може, запазва ги онзи, който може. Представете си един мъдър и философски свят! Съгласате се, че той би бил дяволски тъжен. Вижте, да живее философията, да живее мъдростта на Соломон: да пиеш хубаво вино, да се тъпчеш с изтънчени ястия, да се търкаляш върху красиви жени, да се почиваш в меки легла. Всичко друго извън това е суета...Да изпълняваш задълженията си, до какво може да доведе това? До ревността, до неприятности, до преследване. Нима така се напредва? Да бъдеш винаги в услуга, по дяволите, да прислужваш, да се срещаш с големите /богатите/, да изучаваш вкусовете им, да се отдаваш на техните прищявки, да служиш на пороците им, да одобряваш несправедливостите им – ето я тайната.

...Каквото и да прави човек, той не може да изпадне в безчестие, когато е богат.

С. 335... Той: Хвалят добродетелта, но я мразят, отбягват я, защото тя вледенява от студ, а в нашия свят трябва да имаш топли крака. Тъй че добродетелта неизбежно би ме раздразнила. Защо така често виждаме набожни хора, които са така груби, досадни, необщителни? Защото са си наложили задължение, което не е естествено за тях. Те страдат, а когато човек страда той кара и другите да страдат...Добродетелта изисква почит, а почитта е неудобна. Добродетелта иска да й се възхищават, а възхищението не е забавно. Имам работа с хора, които скучаят и трябва да ги разсмивам. А само смешното и лудостта разсмиват хората. Така аз трябва да бъда смешен и луд. А когато природата не ме е създала такъв, най-лесното би било да се представям такъв...Рамо трябва да бъде това, което е: щастлив скитник със заможните скитници, а не хвалещ добродетелта или дори добродетелен човек, дъвчещ своя комат хляб, сам или редом с просяците. И за да отсека ясно, аз не мога да се приспособя изобщо към вашето върховно щастие, нито към щастието на някои фантазьори като вас...

С. 350 Той:... Ние /пропадналите поети и охулените музиканти/ изглеждаме весели, но вътре в себе си всички сме раздразнени и много гладни. Вълците не са по-гладни от нас, тигрите не са по-жестоки от нас. Ние поглъщаме като вълци, когато земята е била дълго време покрита със сняг, ние разкъсваме като тигри всички, които успяват...Никой не може да има ум, ако не е глупав колкото нас...И вас няма да пощадим както и никой друг...

С. 354. Той: /Представя поуките, които е извлякъл от прочита на “Скъперника” и “Тартюф” от Молиер/...Бъди лицемерен, ако искаш, но не говори като лицемер. Запази пороците, които са ти полезни, но неу приемай нито тона, нито маниерите, които биха те направили смешен...Аз съм си аз и оставам онова, което съм си, но действам и говоря така както е прието. Аз не съм от онези хора, които презират моралистите...Порокът наранява хората само от време на време. Явните характерни черти на порока нараняват хората от сутрин до вечер. Може би по-добре е да си нахален, но да не носиш нахалството написано на физиономията ти. Нахалният по характер възмущава само от време на време, нахалният по физиономия възмущава непрекъснато...Онзи, който е мъдър, не би имал никога шут. Така че онзи, който има шут, не е мъдър. Ако не е мъдър, е шут. А може би, ако е крал, той е шут на своя шут...