Съзерцаването на прекрасни неща причинява след това тъга за известно време. Човек би казал, че не сме устроени инак, освен да понасяме определена доза прекрасно; малко повече ли е – уморява ни. /1844/

...достатъчно ли е да си обхванат от едно чувство, за да го изразиш? Има ли песен за трапеза, съчинена от пиян човек? Не трябва да се вярва винаги, че чувството е всичко. В изкуството то е нищо без форма. /1846/

Трябва да се отнасяме с недоверие към всичко, което прилича на вдъхновение и което е най-често изкуствена екзалтация, отдала се своеволно и недошла от само себе си. От друга страна – не се живее само с вдъхновение. Пегас по-често върви, отколкото галопира. Целият талант е в това да го задължиш да върви в алюра, който искаш. /1846/

За да държи сюжетът на висота, необходим е необикновено силен стил, без никакво отслабване. /1851/

Фразата сама по себе си е мъчителна за мене. Трябва да накарам да говорят, в писмен стил, хора крайно посредствени и учтивостта на езика / сцената в страноприемницата – “Мадам Бовари”/ отнема толкова живописност от израза. /1852/

...драматичната форма има това хубаво качество, че унищожава автора. /1852/

...думата утежнява мисълта, преувеличава я, даже й пречи.../1852/

Авторът в своето произведение трябва да бъде като Бог във вселената – да присъства навсякъде и да не се вижда никъде. Изкуството е втора природа, затова творецът трябва да действа с аналогични методи. Във всеки атом, във всеки образ трябва да се чувствува безкрайното и скритото безстрастие. Въздействието над зрителя трябва да бъде един вид омаломощаване /1852/

Не трябва омраза! Не трябва омраза! /По повод на “Чичо Томовата колиба”/. Това именно е създало успеха на книгата, тя е актуална. Само истината, вечното, чистото. Прекрасното не встрастява хората до такава степен. /1852/

Колкото повече върви напред, толкова повече Изкуството ще става научно, докато науката ще става по-артистична /художествена/. Двете се събират на върха, след като са били разделени в основата. /1852/

Много е по-лесно да се спори, отколкото да се разбира, а да се бъбри за изкуството, за идеята, за красотата, за идеала и пр е къде по-просто, отколкото да се напише макар и най-обикновеният сонет или най-късата   фраза. /1852/

Хвалят всекиго, но порицават не всекиго. Кой някога е правил пародия на посредственото? /1852/

Това, което ми се струва прекрасно, това, което бих желал да направя, е книга за нищо, книга без външна връзка, която би се държала от само себе си, с вътрешната сила на своя стил, както земята, неподкрепяна, се държи във въздуха, книга, която почти не би имала сюжет или чийто сюжет е почти невидим, ако е възможно /1852/

Печатането, литераторите, Париж – как ми се повдига, като мисля за това. Може би аз няма да затрупвам пресата с материали. Пък и не това ми е целта. Както и да е, ако един ден стъпя в тази кал, то ще бъда както по улиците на Кайро в дъждовно време – с ботуши от руска кожа, които стигат до корема. /1852/

...смятам “Чичо Томовата колиба” за ограничена книга. Тя е направена с оглед на морала и религията; би трябвало да е направена с оглед човечността. /1852/

Колкото по-малко чувстваш едно нещо, толкова си по-способен да го обясниш какво е /какво е то винаги, в своята общност, освободено от мимолетни случайности/. Но трябва да владееш способността да го почувстваш. Тази способност не е нищо друго, а геният: да виждаш, да имаш пред себе си модела, който позира. /1852/

...аз зная да гледам и да виждам, както виждат късогледите, чак до порите на нещата, защото те си пъхат носа в тях. /1852/

Прозата е родена вчера: ето какво трябва да се каже. Стихът е напълно форма на древните литератури. Всички прозодични комбинации са направени, но тези на прозата – отсега нататък. /1852/

В действителност много по-леко е да се нарисува един ангел, отколкото жена: зад крилата не се вижда гърбът. /1852/

...всички пластични форми са описани и повторени; извършиха го първите поети. Това, което ни остава, това е външността на човека, по-сложна, но която още повече се изплъзва от условията на формата. Затова аз мисля, че романът едва се ражда, той очаква своя Омир. /1852/

...цялата работа е в стила или по-точно в начина  на изразяване на гледната точка. /1852/

...забелязвам у себе си известен стил, който би бил прекрасен, който, ако някой го създаде веднъж, след десет години или след десет века, би бил ритмичен като стих, точен като научен език, пълнозвучен и наситен като виолончело, като фойерверк; стил, който би ви вмъквал в идеята, като удар на кама и където вашата мисъл най-после да се плъзга по гладката повърхност като лодка, гонена от попътен вятър.../1852/

...не съществуват нито прекрасни, нито грозни сюжети и може да се каже като аксиома, от гледище на чистото Изкуство, че сюжети изобщо не съществуват, стилът сам по себе си е един абсолютен начин да се виждат нещата. /1852/

Там дето действително липсва форма, няма и идея. Да се търси едното, значи да се търси и другата. Те са така неделими една от друга, както субстанцията е неделима от баграта – ето защо изкуството е самата истина. /1852/

“Бовари” напредва като костенурка; понякога изпадам в отчаяние...Каква тежка машина е да конструираш една книга – и колко сложна. Това, което пиша сега, рискува да прилича на Пол дьо Кок, ако не го сложа в една дълбоко литературна форма. /1852/

Най-прекрасни са онези произведения, в които има най-малко материално: колкото повече изразът се приближава до мисълта, колкото повече думата изтича и се изпарява, толкова е по-хубаво. /1852/

Без любовта ми към формата аз бих бил един голям мистик. /1852/

Когато пишеш с увлечение, работата напредва. Но ето и опасността. Когато някой напише нещо от себе си, фразата може да бъде добра, поради непосредствеността си /лиричните умове лесно достигат до ефект/, но отсъства цялото, изобилстват повторенията, казаното веднъж, общите места, баналните изрази.../1853/

Понеже се чувствах тази сутрин в голям подем на стила, след урока по география с моята племенница хванах се здраво за “Бовари” и скицирах три страници подир обяда, които ще преписвам вечерта. Движението е така бурно и така пълно! Навярно ще открия хиляди повторения на думи, които трябва са махна. Сега виждам малко такива. Какво чудо е за мен да напиша за един ден две страници, аз, който с мъка правя едва три на седмица! /1853/

За стойността на една книга може да се съди по буйността на ударите, които ви нанася, и по времето, което е необходимо, за да дойдете на себе си. Затова великите майстори са така крайни. /1853/

Това, което смятам за най-високо в изкуството /и най-мъчно/, не е да накара хората да се смеят, нито да плачат, нито да разпали похотта им, нито да ги вбеси, а да им въздейства по подобие на природата, казано инак – да ги накара да мечтаят. /1853/  

Най-хубавите произведения имат този характер /да те накарат да мечтаеш/. Те са спокойни на вид и неразбираеми. Колкото до прийомите им, те са неподвижни като крайбрежни канари, бурни като океана, пълни с листак, зеленина и шумове като горите, тъжни като пустинята, сини като небето. Омир, Рабле, Микеланджело, Шекспир, Гьоте ми се струват безпощадни. Това /произведенията им/ е дълбоко безкрайно многообразие. През малките отворчета се виждат бездни; тази долу има мрак, световъртеж. И все пак нещо необикновено нежно се рее над всичко това и то е така спокойно! Така спокойно! И така силно!.../1853/

Може да се съди за цената на един човек по количеството на неговите врагове и за значението на една творба по лошото, което се казва за нея. Критиците са като бълхите, те винаги скачат на чисто бельо и обожават дантелите. /1853/

Критика трябва да се пише, както се прави естествена история, при отсъствие на морална идея. Не става дума да се декламира по повод на една или друга форма, но да се изложи съдържанието й, отношението й към други форми и благодарение на какво живее тя /естетиката очаква своя Жофроа Сент Илер, този велик човек, който доказва законността на чудовищата/. /1853/

Ако съвременната литература беше повече нравствена, тя щеше да стане силна. С моралността биха изчезнали плагиатството, подражателството, невежеството, нахалните претенции. Критиката би била полезно и наивно изкуство, защото това ще бъде тогава нужда, а не спекула. /1853/

Науката все повече и повече следва поведението на науката; тя ще става все повече показна, което не значи дидактична. Трябва да се рисуват картини, да се показва природата такава, каквато е, но цялостни картини, да се рисува и това, което е отвън, и това, което е отвътре. /1853/

Великите хора постигат леко ефект вън от самото Изкуство. Какво по-лошо направено от много неща на Рабле, Сервантес, Молиер и Юго? Но какъв неочакван размах! Каква мощ в една дума! Ние трябва да трупаме един върху друг цяла купчина малки камъни, за да направим пирамидите, които не струват и стотна част от техните, отлети сякаш от един блок. /1853/

Трябва да се покаже на класиците, че ние сме повече класици от тях, и трябва да накараме романтиците да побледнеят от бяс, като надминем техните замисли. Вярвам, че това е възможно, защото то е едно и също. /1853/

Желанието да се придаде на прозата ритъма на стихове /като си остане проза и само проза/ и да се опише обикновения живот, както се описва историята или епопеята /без да се изопачава сюжета/ е може би абсурдно. /1853/

Какъв механизъм е простотата и колко хитрости трябват, за да бъде истинска! /1853/

...ежеминутно съм длъжен да влизам в кожата на хора, които са ми антипатични. /1853/

Струва ми големи усилия да се въобразя в героите си и да ги накарам след това да говорят, защото те ме отвращават дълбоко. /1853/

Днес например бях мъж и жена едновременно, любовник и любовница наведнъж, разхождах се на кон в една гора, в есенен следобед под жълтите листа, и аз бях конете, листата, вятърът, думите, които си казваха и червеното слънце, което караше да премигват клепачите ми, удавени в любов. Какво е това – гордост или благоговение, или глупав прилив на задоволство, възбудено от само себе си?...Да бъде благословен Бог, че не ме е създал търговец на памук, водевилист, шегаджия и др. /1853/

Главата ми е пламнала, сякаш дълги дни съм яздил. Това е защото днес поработих с перото. Писах от един и половина, без да мърдам от мястото си /с изключение, когато за пет минути изпушвах една лула и един час за обядване. /1853/

Изкуството не иска ни снизхождение, ни учтивост, нему е нужна само вяра, вяра винаги и свобода. /1856/

Изкуството трябва да се въздигне над личните афектации и нервозни чевствителности! /1857/

Една от най-сладките радости в литературата...е да възбуди симпатии у непознати. /1857/

...нямах никакъв модел пред вид. Мадам Бовари е чиста измислица. Всички лица в книгата са напълно измислени, и Йонвил л’Абе е също едно място, което не съществува, както Риой и т.н. Това не е попречило тук, в Нормандия, да се видят описани в моя роман множество намеци. Ако бях направил така, моите портрети нямаше да привличат толкова, защото бих имал предвид определени личности, а аз исках, напротив, да възпроизведа типове. /1857/

Историята, историята и естествознанието! Ето двете музи на нашето време. /1863/

Шедьовърът има значение само като исторически документ. /1864/

Трябва с усилие на разума да се пренасяш в своите герои, а не да ги привличаш към себе си. /1866/

Не сравнявайте вътрешното видение на художника с истинска халюцинация. Отлично познавам тези две състояния, между тях зее цяла бездна. Към халюцинацията в истинския смисъл на тази дума винаги се примесва ужас; изгубваш усещането за собствената си личност, струва ти се, че ей сега ще умреш. Поетическото видение, напротив, поражда радост, като че ли нещо расте в тебе. Тук също се губи съзнанието за действителността. Понякога видението нараства бавно, на части, като различните съставки на една сглобяема декорация; но също така то често бива внезапно, мимолетно и наподобява халюцинациите в хипнотичен сън... /1868/

Историческите личности са по-интересни от измислените /за романиста/, особено ако последните са надарени с умерени страсти. /1868/

Животът, който водех през зимата, би могъл да убие три носорога, но това не ми пречи да се чувствам добре. /1872/

Честността е първото условие на естетиката. /1878/