Свикнал съм откровено да изказвам своите убеждения: с това съм си навличал не малко беди, но въпреки всичко не престанах да говоря това, което мисля. Езикът ни е даден, за да изразяваме мислите си – тези, които се стреемят да го оковават, са ФАНАТИЦИ И ТИРАНИ; именно те ме въвлякоха в нещастия. /1811/

 

Страхът от рецензентите не оставя писателите на мира. Този вид критика се появи в периода на застой, когато не съществуваше поезия. Поезията и това изкуство, което има претенции да регулира и ограничава нейната стихия, не могат да се хранят заедно. /1818/

 

Аз просто облякох мислите си в тези думи, които ми се струваха най-ясни и най-подходящи. Този, който познава добре природата и най-съвършените творения на човешкия гений, трудно може да сбърка, ако при подбора надумите следва инстинкта, изработен у него благодарение на тези му познания. /1818/

 

Никое образование не дава право на званието Поет на човек, тъп, ненаблюдателен или на такъв, у когото каналите за връзка между мисълта и словесния й израз са задръстени или напълно запушени. /1818/

 

Ако Публиката оцени моите творби като негодни, аз ще се преклоня пред този трибунал, от който Милтън получи венеца на своето безсмъртие. Ако ми е присъдено да живея, ще се мъча да черпя сили от своето поражение, които да ме подтикват към нови полети на мисълта, и този път да не се откажат недостойни. /1818/

 

Не възнамерявам да се състезавам с най-великите съвременни Поети. Не желая да следвам стъпките на когото и да е от предшествениците ми; мъча се да избягвам всякакво подражателство на стил, на едик или стихотворна композиция, типични за оригиналния им съзател: ето защо моето творение може да излезе слабо, но поне ще бъде лично мое. /1818/

 

Силната страст, за да се изрази, използва и далечни, и близки образи и на всичко оставя печата на своето величие. /1819/

 

Историята на семейство Ченчи е наистина страхотна и чудовищна: сухото й възпроизвеждане на сцена би било непоносимо. Който се залови да разкрива подобен сюжет, трябва да извиси поетическия трагизъм и смекчи действителния ужас на събитията; така че поетичността, която се съдържа в бурните страдания и престъпления, ще намали болезненото чувство, породено от размишлението върху моралната деградация. /1819/

 

Най-високата морална цел, към която се стремят най-добрите драматурзи, е да подтикнат човешкото сърце към самопознание чрез състрадание и гняв; колкото по-дълбоко е това самопознание, толкова човек е по-мъдър, справедлив, откровен, толерантен и добър. /1819/

 

Дидактическата поезия ме отвращава; всичко, което е изразено отлично в проза, в поезията е скучно и ненужно. /1820/

 

Поезията е подражателно изкуство. Тя твори, но твори чрез съчетания и възпроизвеждане. Поетическите абстракции са красиви и нови не защото съставящите ги компоненти никога преди не са съществували нито в съзнанието на човека, нито в природата, а защото цялостната комбинация, получена от тях, представлява красива аналогия с изворите на нашите чувства и мисли и съпровождащите ги състояния... /1820/

 

В поезията се старая да избягвам всякаква маиерност и каквато и да било определена система. Добре би било, ако така постъпваха и по-талантливите от мене. /1820/

 

Ако писателят е едновременно недостоен и скучен, то това е престъпление срещу боговете, хората и печатното слово. /1820/

 

Поетът представлява съчетание от онези вътрешни сили, които модифицират природата на другите, и от външни влияния, коитопораждат и подхранват тези сили. /1820/

 

Великите писатели на нашето време, както имаме основание да мислим, представляват спътници и предтечи на някои още небивали /несънувани/ промени в нашия обществен строй, както и на убежденията, които са зациментирани в основата на този строй. Зареденият облак на общественото съзнание изсипва своята огромна гръмотевична мълния и равновесието между обществения ред и убежденията се възстановява или се готви да се възстанови. /1820/

 

Аз притежавам това, което един шотландски философ нарече “страст към реформиране на света”; същата тази страст го подтиква да напише и издаде книгата си.???/1820/

 

Волята ми за литературни занимания отслабна. Имам големи идеи, но малко надежда, че ще ги осъществя. Чета много, но тъй като съм достатъчно невеж, от книгите явно нищо няма да науча. Истина е, че отношението, с което ме посрещат читателите, е способно да охлади всякакъв плам. /1820/

 

Поезията не е като разсъдъка сила, която може да се задейства с решение на волята. Човек не може да каже: “Днес ще съчинявам поезия”. Това не би могъл да каже дори най-великият поет; защото умът на твореца е като тлеещ въглен, който само нечие невидимо дихание, като това на променлив ветрец, може да разгори с преходен пламък; поетическата сила се ражда отвътре и тя се мени като краските на цвете, което расте и после вехне; и нашето съзнание не може да предугади нито появата, нито края й. /1821/

 

В празните моменти между поривите на вдъхновение – които могат да са чести, макар и не продължителни – поетът се превръща в обикновен човек и внезапно изпада под всички влияния, с които останалите хора живеят постоянно. И тъй като е по-деликатно устроен от другите хора и по-чувствителен към болката и радостта – както към своята, така и към чуждите, - той бяга от първото и се стреми към второто с несравнимо по-голяма страст от другите хора. Но се превръща в прицел на хорските клевети, когато пропуска да забележи, че във вечното си движение страданието и радостта са се маскирали и незабелязано разменили местата си. /1821/

 

...Когато поетът започва да твори, вдъхновението е вече започнало да спада: и най-славните поетически творби на този свят са вероятно бледа сянка на оригиналния замисъл на поета. /1821/

 

...в нас сякаш прониква нещо божествено: неговите следи са като тези, които вятърът оставя над морето, а сутрешното спокойствие ги заглажда и единствени трайни отпечатъци са като нежните дипли по крайбрежния пясък. Подобни състояния могат да изпитат само хора, надарени с тънка чувствителност и богато въображение; душевната настройка, която създават, е чужда на всякакви низки желания. С тези чувства са свързани обикновено добродетелта, любовта, патриотизмът и другарството; и докато те съществуват, собствената личност изглежда такава, каквато всъщност е – атом в сравнение с цялата вселена. /1821/

 

В ранните години на човешката история хората танцуват, пеят, изобразяват околните предмети, съблюдават в тези действия, както и в други, определен ред и ритъм. И въпреки че всички следват един и същ ред в движенията на танца, в мелодията на песента, в езиковите комбинации, в множеството художествени изображения, този ред е различен. Защото всеки вид на това мимическо отражение на света притежава свой собствен ред и ритъм, които даряват слушателя и зрителя с по-силна и чиста наслада от всеки другиго; умението да се приближиш до този ред съвременните писатели нарекоха вкус. /1821/

 

Въображението се обогатява, проявявайки съчувствие към силни болки и страсти; тяхното възприятие разширява самата способност да се възприема; добрите чувства се укрепват със състраданието, възмущението, ужаса и тъгата; след преситата от тези силни чувства настъпва възвишено спокойствие, което зрителят отнася със себе си в напрежението на ежедневния живот; дори престъплението не изглежда така ужасно и губи от своята заразителна сила, когато е представено като съдбоносна последица от незнайните пътища на природата; грешките не изглеждат своеволни; човек повече не може да ги смята като последица от собствения му избор. /1821/

 

Разсъждението представлява изброяване на вече познати величини; въображението е оценка на тези величини, поотделно и вкупом. Разсъждението отчита различието, а въображението – сходството у нещата. Разсъждението се отнася към въображението, както оръжието на действие към субекта на действието, както тялото към духа, както сянката към същността на отразявания предмет. /1821/

 

Въображението е най-доброто оръдие за нравствено усъвършенстване и поезията, като въздейства върху причината, спомага за крайния резултат. Поезията разширява обсега на въображението, като го захранва с нови наслади и радости, които привличат и асимилират всички мисли и създават нови пространства, жадни да бъдат запълнени със свежа духовна храна. /1821/

 

Корупцията на нравите, която се приписва на влиянието на театъра, всъщност започва оттам, откъдето в театъра завършва поезията. Ако се обърнем към историята на нравите, ще видим, че развитието на първото и упадъкът на второто се намират точно в такава зависимост, в каквато са всяка причина и следствие.

 

Драмата представлява такъв литературен жанр, който дава най-богата възможност за съчетание на многобройни средства на поетически изказ и затова в нея най-ясно може да се наблюдава връзката на поезията с общественото благо. /1821/

 

Когато драмата съдържа поезия, тя представлява призматично и многостранно огледало, което събира най-ярките черти на човешката природа, раздробява ги отново на прости елементарни съставки, придава им величие и красота и множи всичко, което отразява, надарявайки го със способността да ражда себеподобни навсякъде, където се пръснат тези лъчи. /1821/

 

Всеки самобитен език, близък до своя източник, представлява сама по себе си циклична поема и хаотичен безпорядък. Изобилието на лексика и граматически различия са творения на по-късна епоха, те са само каталог и оформление на това, което е създадено от поезията. /1821/

 

Езикът на поетите е сътворен от живи метафори, т.е. отбелязва неоткрити преди това отношения между нещата и увековечава тези открития, докато думите, които ги изразяват, станат с течение на времето обозначения на части или категории от понятия вместо голи картини на цялостни мисли; и тогава, ако не се появят нови поети, които да създадат отново разрушените асоциации, езикът ще загине, неспособен да изпълнява най-благородната си цел на средство за общуване между хората. /1821/

 

Поезията е летопис на най-добрите и най-щастливите мигове на най-щастливите и най-добрите умове. Ние откриваме в нея мимолетна поява на мисъл и чувства, някога свързани с дадено място и с дадено лице, друг път изцяло отнасящи се до самите нас; те винаги идват непредвидено и си отиват неочаквано, но вълнуват сърцата ни и създават наслада; дори желанието и съжалението, които оставят след себе си, са изпълнени с радостно чувство – такава е тяхната природа. /1821/

 

Поемите на Омир и неговите съвременници възхищаваха млада Гърция; те бяха елементи на онзи обществен строй, който стана опорна колона на всички следващи цивилизации. Омир въплъти в героите си идеалите на своето време; няма съмнение, че у тези, които са го чели, е загоряло желанието да станат като Ахил, Хектор и Одисей; величието и красотата на дружбата, любовта към отечеството и предаността към целта се разкриха в неговите безсмъртни творения; неговите възвишени и красиви образи облагородиха и обогатиха чувствата на читателите, възхищението им ги е водило към подражание, а подражанието ги е карало да се отъждествяват с предмета на своето възхищение. /1821/

 

Поезията винаги е съпроводена от наслада; всички, осенени от нея, разтварят душите си за мъдростта, която е примесена с наслада. /1821/

 

Да създаваш удоволствие в най-възвишения му смисъл, е истински полезно. А тези, които създават и увековечават това удоволствие, са поетите или поетическите философи. /1821/

 

Трудно е да се определи удоволствието в най-висшия му смисъл, тъй като определението включва редица очевидни парадокси. Тъй като поради необясним недостиг на хармония в природата на човека, това, което влияе болезнено на по-низшите страсти, често се оказва приятно на по-възвишените инстинкти. Тъгата, ужасът, тревогата и отчаянието в много случаи изразяват приближаване до най-възвишено благо. От този принцип произтича и отношението ни към трагедията; трагедията ни възхищава, защото ни дава възможност да почувстваме частица от насладата, която съществува в страданието. Това е източникът на меланхолията, която неотменно присъства и в най-нежната мелодия. Удоволствието, което съдържа скръбта, е по-сладко от чистото удоволствие. Оттук и думите: “По-добре е да влезеш в дом с траур, отколкото в дом с веселие.” Това не значи, че случаите на най.висша наслада са непременно свързани със страдание. Насладата от любовта и приятелството, екстазът от възхищението от природата, възторгът от поезията и още повече – от поетическия творчески процес често са лишени от всякакви примеси. /1821/

 

В младенческите години на изкуството всеки е съблюдавал ред, който повече или по-малко го приближавал до това, което му носи най-голяма наслада; и все пак многообразието не е било достатъчно ясно диференцирано, за да бъде осъзнато, освен в случаите, когато нечия способност да се доближи до прекрасното / ще ни бъде позволено да наречем така отношението между най-възвишеното удоволствие и породилата го причина/ не е била изключително голяма. /1821/

 

Невъзможно е да четем творбите на най-прославените писатели на нашето време и да не бъдем поразени от високото електрическо напрежение на живота, с което са заредени думите им. /1821/

 

Най-великите драми ни дават малко основания да ги хулим или ненавиждаме; те по-скоро ни учат на самопознание и самоуважение. /1821/

 

Всичко казано за безнравствеността на поезията идва от погрешното тълкуване на способа, който използва поезията, за да постигне нравствено усъвършенстване на човека. Етиката слага в ред елементите, създадено от поезията, и предлага образци и примери от гражданския и семейния живот. Хората мразят, презират, хулят, мамят и подтискат един друг не поради липса на високи морални доктрини. Поезията действа по друг, по божествен начин. Тя подбужда и обогатява човешкия ум, кара го да възприема хиляди, непознати до този момент мисли. Поезията вдига завесата от скритите красоти на света и показва предметите в непозната досега светлина; тя възпроизвежда всичко, за което говори. /1821/

 

Поемата е картина на живота, изобразен във вечната му истина. Съществува разлика между повестта и поемата; повестта представлява каталогизиране на отделни факти, които са свързани само по място, време, обстоятелства, причини и следствия; в поемата действието е подчинено на неизменните начала на човешката природа, които съществуват в съзнанието на твореца, а то – от своя страна – е отражение на съзнанието на другите. /1821/

 

Във всеки човек, а може би и във всички чувстващи същества има нещо, което за разлика от лирата ражда не само мелодия, но и хармония, посредством вътрешната съгласуваност на звукове и движения с впечатлението, от което са създадени. Все едно, че лирата настройва своите струни според движението на този, който ги дърпа, и да отмерва определена височина на тона, както певецът съгласува гласа си със звуците на лирата. /1821/

 

Неуспехът ми сред читателите все още не ме е превърнал  в безсърдечен и злобен критик – това е следващото стъпало в йерархията на несполучилите писатели. /1821/

 

Английската литература е процъфтявала бурно при всяка голяма и свободна проява на народната воля. /1821/

 

Ние се нуждаем от творчески способности, за да претворим във въображението си това, което знаем; нуждаем се от импулси на великодушие, за да осъществим това, което си представяме; нуждата от поезия в живота: нашите сметки надхвърлиха представите ни; ние поглъщаме повече храна, отколкото можем да смелим. Развитието на онези науки, които разшириха властта на човека над външния свят, пояади липса на поетически основи ограничиха неговия вътрешен мир; и човек след като е поставил под робство природните стихии, сам си остава роб. /1821/

 

Той /Байрон/ изповяда своята преданост към една теория, която може да ражда само посредствени произведения, и въпреки че всичките му прекрасни поеми не са сътворени по тази система, зловредното й влияние се е отпечатало във “Венецианският дож” /”Марино Фалиери”/; докато той не се откаже от тази теория, тя ще сковава цялото му творчество, колкото и гениално да е то. /1821/

 

 Поезията, в по-ограничен смисъл, представлява подредена, най-вече метрическа реч, рожба на онази властна сила, която е скрита във вътрешната природа на човека. /1821/

 

В общи линии Поезията може да се определи като “въплъщение на въображението”; поезията е връстница на човека. /1821/

 

Поезията магически преобразява всичко; красивото тя прави още по-прекрасно, а грозното дарява с красота. /1821/

 

Поезията отново създава света, разрушен в нашето съзнание от изтърканото от повторения въображение. /1821/

 

Поезията спасява от гибел моментите, когато божествените видения спохождат човека. /1821/

 

Поезията е най-желана и потребна в такива периоди, когато следствие на прекалено егоистична и пресметлива политика натрупването на материални блага надхвърля възможностите за тяхното усвояване съгласно вътрешните закони на човешката природа. Тогава тялото става неподатливо на духа, който го съживява. /1821/

 

 Поезията е безпогрешен предвестник, спътник и последовател на всеки велик народ, който се събужда, за да извърши благотворни промени във въжделенията или в обществения строй. В такива моменти се развива нашата сила да възприемаме и създаваме възвишени и страстни творби за човека и неговата природа. Често на пръв поглед надарените с тази сила нямат нищо общо с духа на доброто, комуто служат. Но даже и да се отрекат от него, те са длъжни да се подчиняват на могъщата сила, която властва в душата им. /1821/

 

Повестта са определени факти – това е огледало, което замъглява и изкривява всичко, което би трябвало да бъде красиво; поезията е огледало, което изобразява във великолепие това, което е изкривено. /1821/

 

Само суеверието смята поезията за атрибут на пророчеството, вместо пророчеството за атрибут на поезията. /1821/

 

Поезията е наистина нещо божествено. Тя е едновременно и център, и периферия на познанието; тя е това, което обема всички науки, и това, до което всички науки се допитват. Тя е едновременно коренът и цветът на всички системи на мислене; от нея извира всичко и тя украсява всичко.../1821/

 

Поезията винаги е била съвременница на всички изкуства, които съдействат за щастието и усъвършенстването на човека. /1821/

 

Несъвършенството на еротическите поети не произтича от това, което притежават, а от това, което им липсва. И можем да ги виним в съпричастност с корупцията на нравите в тяхното време, не защото са били поети, а защото не са били достатъчно поети. /1821/

 

В поезията се старая да избягвам всякаква маниерност и каквато и да било определена система. Добре би било, ако така постъпваха и по-талантливите от мене. /1820/

 

Въображението /на романтиците/ съзерцаващо красотата на това общество, я създаваше по собствен образец: резултатът беше всемирна империя, наградата – вечна слава. /1821/

 

Дарявайки другите с най-дълбока мъдрост, наслада, добродетелност и слава, поетът би трябвало да бъде най-щастливият, най-добрият, най-мъдрият и най-прославеният сред хората. /1821/

 

Поетите са жреци на възвишеното вдъхновение: огледало на гигантските сенки, които бъдещето хвърля в днешния ден; души, изразяващи това, което на тях самите не им е ясно; тромпети, които зоват за бой, но не чувствуват кого вдъхновяват; сила, която разтърсва другите, но сама остава неподвижна. /1821/

 

Инстинктивният и интуитивен характер на поетическата дарба още по-ясно проличават в пластиката и живописта: статуя и картина израстват от силата на твореца, както дете в утробата на майка си; и дори съзнанието, което направлява творящата ръка, не може да определи зараждането, развитието и пътищата на творческия процес. /1821/

 

Всеки велик поет трябва непременно да обнови завещаното от неговите предшественици и да внесе нещо ново в своето стихосложение. Делението на поети и прозаици е груба грешка. Делението на философи и поети е прибързано. /1821/

 

Лорд Байрон и аз сме големи приятели и ако аз бях абсолютен бедняк или ако бях писател, който не може да претендира за по-голяма слава от моята, или ако тази слава е незаслужено гръмка, бихме били приятели във всичко и аз, без да се колебая, бих го молил за каквато и да е услуга. Но сега нещата не стоят така. Между двама души в нашето положение се загнездват демонът на недоверието и гордостта, която отравя съюза ни и пречи на свободното общуване. Трябва да се заплаща тежък данък за това, че си човек. Предполагам, че тук вината не е моя; не би могло, тъй като аз съм по-слабият от двамата. Надявам се, че на този свят подобни неща по-лесно се изграждат. Но от този, който дълбоко вниква в глъбините на собственото си сърце, трудно убягват тайните на чуждото. /1821/

 

Аз съм заклет враг на религиозната, политическата и семейната тирания и съжалявам за излизането на това произведение /”Кралица Меб”/ не толкова от литературна суета, а повече от опасения, че е в състояние повече да навреди, отколкото да послужи на делото на свободата. /1821/

 

Дори в днешно време нито един поет не е достигнал приживе върха на своята слава; журито, определено да съди поет, който принадлежи на всички времена – трябва да бъде съставено от равни нему: то трябва да е избрано от Времето сред най-мъдрите хора от множество поколения. /1821/

 

Самият аз нищо не пиша и вероятно повече няма да пиша. Обидно ми е да виждам имената си сред тези, които нямат имена. Ако не мога да бъда в нещо съвършен, то по-добре да бъда нищо, а проклетият обществен строй, на чието събаряне съм посветил всичките си способности, е стабилен като могъщ кедър и засенчва с клоните си цяла Англия. /1821/

 

Поетическият талант действува в две направления: от една страна, създава нови предмети – източници на познание, на сила и наслада, а от друга – поражда в умовете желание те да бъдат възпроизведени и подредени в определен ред и ритъм, които могат да се нарекат красота и добро. /1821/

 

Под творчески труд без насилване, както препоръчват критиците, трябва да се разбира внимателното изчакване на моментите на вдъхновение и изкуственото запълване на промеждутъците между тях с конвенционални фрази – необходимост наложена от ограничеността на поетическата сила. /1821/

 

Докато не се уверя, че ще съумея да сътворя нещо хубаво, пиесата няма да бъде написана. /1821/