Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2019 10:03 - Доц. ГЕНО ГЕНОВ - РИЦАРСКИЯТ СРЕДНОВЕКОВЕН РОМАН / втора част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 368 Коментари: 0 Гласове:
0



 

  Повечето изследвачи на френската средновековна литература възприемат създадените върху тази изключително продуктивна легенда наративи /повествователни варианти/ като първи класически образци на рицарския роман. В “Роман за Тристан”, благодарение на детайлното проследяване на развоя на една взаимно споделена обич, авторите превръщат любовта в главен генератор на перипетиите в интригата, т.е. придават й статуса на главен сюжетоформиращ фактор. Известни са два кръга повествователни адаптации на легендата за идеалната любов между Тристан и Изолда: жонгльорска – осъществена от френския жонгльор Берул и /самостоятелно/ от немския  минезингер /т.е. певец на любовта/ Ейлхарт фон Оберг; куртоазна – дело на нормандския трувер Томас и /отделно/ на немския минезингер Готфрид от Страсбург.

      “Романът за Тристан” е съчинен от Берул около 1180 година. От него е оцелял един фрагмент, състоящ се от 4 485 стиха, който е съхранен в един сериозно повреден, в началото и края, ръкопис.  Разказвачът съобщава името си и възхвалява достойнствата на творението си в поредицата стихове от 1 268 до 1 790-ти. До стих 3 027-ти разказът съвпада с текста от Ейлхарт фон Оберг, адаптация на легендата на средно горнонемски написана през периода 1170-1190 година - единствената цялостна адаптация от ХІІ век достигнала до нас.

    Тази обработка е определяна от медиевистите като “популярната” версия и най-често се сравнява с тъй наречената “куртоазна” версия на Томас. Основната интрига е била вероятно вече набелязана още през 1150 година /средата на ХІІ век/, но е трудно да се определи съвсем точно кога е възникнал текстът на Берул.

    В първия епизод, повреден в ръкописа, се разказва за срещата под бора на Тристан и Изолда, съпругата на краля Марк. Тъй като двамата влюбени знаят, че Марк присъства на срещата им, скрит в дървото, те произнасят нагласени реплики, с които Тристан  успява да си осигури за известно време доверието на краля и да получи благоволението му да се среща свободно с кралицата. Но, подтикнат от трима барони, които ненавиждат Тристан, подпомогнат от джуджето Фросин, по-късно кралят Марк успява да залови двамата влюбени по време на среднощната им среща (епизодът с преднамерено разпръснатото ситно смляно брашно). Тогава той ги осъжда на смърт. Но Тристан успява да се изплъзне от стражите (епизодът със скока на Тристан). Въпреки жалбите на народа на Корнуел и авторитетната намеса на придворния сенешал Динас кралицата Изолда е отведена на кладата. Последван от верния си оръженосец Горвенал Тристан освобождава кралицата в момента, в който тя трябва да бъде предадена на водача на група болни от проказа /проказата е била неизлечима болест през Средновековието, бел. на Г.Г./. Тримата /Тристан,Изолда и Горвенал/ избягват и се укриват в трудно проходимата Мороайска гора / Morois/.

     Те оцеляват благодарения на уменията на изкусния стрелец Тристан и на предаността на оръженосеца му Горвенал.  Кучето Хусден /Husdent/ се присъединява към тях и рицарят го дресира да лови дивеч без да издава каквито и да било звуци.  Преследвани, изнемощели, след време лишени от препитание, двамата влюбени отказват упорито да се покаят както ги увещава отшелникът Огрин /Ogrin/. Въпреки изпълнения с опасности живот, който водят, те вкусват в Мороайската гора радостта от пълното щастие.

       Междувременно Горвенал убива по особено зверски начин единият от тримата барони завистници. Веднъж Тристан и Изолда задрямват, преборени от умората, в колибата си, направена от клонаци. Кралят Марк ги открива в убежището им, но след като вижда голия меч, който задрямалият Тристан е оставил случайно между него и Изолда, той се отказва да ги накаже в беззащитното им състояние, по време на сън. Но след това потресаваща за тях случка двамата влюбени изгубват спокойствието си и заживяват обсебени от ужасяващи кошмарни видения, сред които най-впечатляващото е злокобният сън на Изолда.

     След като отминават три години въздействието на вълшебното “питие на любовта” отслабва и е на път да изчезне. Когато осъзнават в два паралелно протичащи монолога грешката си пред Марк и провинението си пред морала на придворната знат, двамата влюбени се връщат при отшелника Огрин, който става посредник и помирява Изолда с краля. Марк скланя да върне кралицата в двора, но Тристан е обречен да напусне пределите на кралството и да замине в изгнание.

   Тристан връща кралицата на законния й съпруг пред ликуващите царедворци. По молба на Изолда той се приютява в гората и верният им Перинис /Pйrinis/ става вестител между него и кралицата. Междувременно тримата барони – непоследователността в разказа е явна, тъй като единият от тях е вече убит – които не са изоставили своята ненавист, заставят Марк да подложи кралицата на пречистваща клетва [ «escondit»].

      След като издейства присъствието на Артур и си осигурява помощта рицарите му, Изолда изготвя мизансцена за преминаването на Опасния брод /Mal Pas/. Междувременно Тристан се предрешва като прокажен. При преминаването на брода кралицата уж се подхлъзва и попада “случайно” в обятията на преоблечения Тристан. След това тя спокойно полага клетва, че никой мъж, освен кралят Марк и... “непознатият” прокажен, върху чиито плещи  току-що е трябвало да се възкачи, не е влизал между бедрата й. Захвърлил маската на прокажения и надянал одеждите на Рицаря с черното въоръжение Тристан се освобождава по време на организирания след това рицарски турнир от двама свои врагове. В продължението на фрагмента се потвърждава победата на влюбените над съзъклятието на бароните: Тристан убива единия от тях, пронизва другия със стрела в окото — тук разказът е прекъснат — и вкусва отново в стаята на кралицата удоволствията на любовта.

      В повествованието на Берул има много отпратки към епизоди предхождащи драматичните събития в легендата: смъртта на Мортхолд, раняването на героя, търсенето на Изолда, сцената с вълшебното “питие на любовта” и т.н. В края му нищо не предвещава останалите случвания в легендата: раздялата на двойката, бракът на Тристан и смъртта на влюбените както я разказват Ейлхарт и Томас. Богато на събития, то по-скоро представлява, в частта, която е запазена, набор от наративни поредици, които служат за рамка на един сладкодумен разказвач, който иска да пробуди симпатия към двамата влюбени. Той иска да настрои слушателите на творбата така, че по завладяващ начин да им поднесе възможностите, които биха възпрепятствали или изменили развоя на историята, но и да ги успокои, че те не могат да се осъществят.

     Припомнена е като нещо вече известно храбростта на Тристан, победителят на Мортхолд, а след това се упоменава и мощта на страховития “Змей с гребена”, но тя е отпратена в миналото. Героят никога не се явява на съдебен двубой в защита на Изолда, например, нито пък се втурва да доказва пред очите на царедворците невинността на техните взаимоотношения. Рицарят Тристан, чиято съдба се проследява, впечатлява повече със спортните си възможности, отколкото с войнските си умения. Той доказва необичайните си способности да оцелява във вражеска среда, да ловува изкусно, да изобрети чудодеен лък - “лъкът, който не пропуска целта” и да дресира куче. Накрая безстрашният рицар  излиза на двубой, но по време на битката лицето му е скрито зад черна маска.

      По подобен, приземен начин е разтълкуван от автора и персонажът на Изолда. Тя твърде често се оказва обречена на унижения пленница, принудена да води мизерно съществуване, да бъде постоянно нащрек. Единственото й спасително средство е хитрото прекрояване на словото: безличните й реплики в разговора й с Тристан, който /тя знае/ е послушван от законния й мъж; двусмислените й обяснения относно “неизвестния” прокажен /който е всъщност предрешеният Тристан/; хитро замислената “пречистваща” клетва, в която невинността й е “безупречно” защитена и т.н.

     Въпреки твърденията на автора, този развиващ се сред дивата природа разказ, най-често сред девствената Мороайска гора или сред опръскани с кръв стаи, едва ли би могъл да се приеме като отзвук от куртоазното схващане за любовта. Без никога да осъжда влюбените – вълшебното питие като алиби ги освобождава от необходимостта да се ръководят от собствената си воля и охранява невинността им както пред Бог, така и пред читателите - Берул показва, че във феодалното общество открито изповяданото любовно желание предизвиква скандал. Авторът свидетелствува, че любовната страст все още не се възприема като благопристойно изживяване от придворната знат. Нито тримата барони, изразители на етиката на висшето светско съсловие, нито отшелникът, въплъщение на християнската нравственост, макар че е по-благоразположен към “уговаряне на опърничавите”, не могат да допуснат откритото изповядане на споделената любов.

        Като върховен сюзерен и опора, социална и морална, на феодалния строй, кралят Марк непрекъснато се колебае в поведението си между омразата и обичта, между гнева и нежността. В края той се оказва подвластен на необходимостта да действува решително и се почувства задължен да обрече на смърт своя племенник. Налага се впечатлението, че само в близкото обкръжение на крал Артур, т.е. единствено в кръга на легендарното рицарско братство, може да се случи така, че чрез пречистваща клетва любовта да бъде оправдана и увенчана с идеалните куртоазни добродетели.

     При внимателно вглеждане в поведението на двамата влюбени, може да се стигне да парадоксалното заключение, че самите те отхвърлят любовта си и отказват да й придадат особена стойност. Дори след отслабването на въздействието на вълшебното питие те продължават да твърдят, че то е главната причина за верността им един към друг. Отглас от това убеждение е изказаната от Изолда при Опасния брод /Mal Pas/ реплика  “Той не ме обича, аз не го обичам, единствената ни връзка е питието, което погълнахме”. Подобен смисъл можем да открием в думите на Тристан, с които той уподобява любовното желание с разяждащия обрив на проказата – болестта, от която човек не може да се спаси.

     Романът в стихове на Томас, живял в Англия през ІІ-та половина на ХІІ век, е съчинен най-вероятно през периода 1172-1175 година. От него са запазени осем фрагмента с различен обем. В тях се пресъздава втората половина от легендата, по-точно епизодите проследавящи участта на двамата влюбени след изгнанието на Тристан в Малка Бретания до смъртта им. Явно е, че Томас е познавал придобилата вече известност “популярна” версия на преданието, която е разработена от Берул и Ейлхарт фон Оберг, но е решил да я пресъздаде в съответствие с куртоазната етика, за да я направи по-правдоподобна и да заздрави връзката между отделните събития в нея. Той вплита в основната интрига детайлния анализ на поведението на влюбените и проследява подробно еволюцията на любовната им страст. В неговата обработка има напътствия към всички влюбени и указания как да се избегнат клопките, които залага в съдбата на човека чувството “любов”.

         В един от ранните запазени фрагменти се преразказва епизода с тръгването на Тристан, изненадан от Марк в овощната градина заедно с Изолда Русокосата в момента, в който тя му предава пръстен. В друг фрагмент, състоящ се от 889 стиха, е съхранен дългият монолог на Тристан, в който рицарят се самоубеждава, че трябва да се ожени за Изолда Белоръката. След като решението е взето бракът се сключва много бързо. Случайното падане на пръстена в сватбената вечер възстановява в съзнанието на влюбения образа на обичната му кралица.

       В края на един друг запазен фрагмент е запазен монолога на Тристан, в който той решава да не консумира брака си и заявява на Изолда Белоръката, че една стара рана постоянно го боли. Междувременно, кралицата останала в Корнуел живее с убеждението, че Тристан е още в Испания. Тя свири на арфата си едно ле /кратка любовна песен/, когато Кариадо /Cariado/, един нейн упорит ухажьор, идва да й извести, че нейният възлюбен се е оженил.

      Във фрагмента от Торино (257 стиха) е съхранен финала на епизода с “Картинната зала” /«salle aux images»/, който е последван от коментар на автора. В епизода с “водата от нощта” /eau aventureuse/), Изолда Белоръката разкрива на брат си,  че все още е девствена. Единствено в много краткия фрагмент от Страсбург (68 стиха) е запазен епизодът с шествието на кралицата, което съвпада с изпълненото с много премеждия завръщане на Тристан и Кахердин в Корнуел.

     Фрагментът Дус /Douce/, състоящ се от 1 817 стиха, свързан с фрагмента от Торино, започва със свада между Изолда и слугинята й Бранжиена /Brangain/, ядосана, че е била дадена на Кахердин. Възмутена тя осъжда развратното поведение на кралицата. Бранжиена й забранява да вижда отново Тристан, който се е предрешил като прокажен, за да се доближи отново до нея. Вратарят на кралския замък го намира почти умрял от студ. Бранжиена се оставя да бъде убедена да ги прикрива и двамата влюбени отново прекарват заедно нощта. Малко след това, тъй като ревността на Изолда Белоръката нараства, Тристан, преоблечен като разкаял се поклонник, се връща втори път при кралицата съпътстван от Кахердин, който убива Кариадо.

     На това място в разказа се намесва автора, който възхвалява превъзходството на съчинената от него версия. Докато е спасявал Тристан Джуджето, Тристан е получил смъртоносна рана в Бретания. Сега раненият рицар бере душа.  Той моли Кахердин да отиде и потърси кралицата, но Изолда Белоръката подслушва разговора им и решава да си отмъсти.  Кахердин стига до Лондон преоблечен като търговец, предава на Изолда  пръстена даден някога от кралицата на Тристан. Той тръгва оттам с нея, но буря, а след това затишие, попречват на Изолда Русокосата да пристигне навреме. Тристан умира както от болките причинени от раната, така и от мъката и отчаянието, които се настаняват в душата му след като разбира от жена си, че платното на ветрохода е черно, т.е. възлюбената му Изолда не се е отзовала на призива му.

     Накрая пристигнала в града, в който всички оплакват кончината на прославения рицар, Изолда Русокосата изказва за последен път любовната си всеотдайност и оповестява желанието си да умре заедно с любимия си. После, според друг фрагмент, тя се прислонява до бездиханното тяло на Тристан и се предава на Смъртта.

    В своята обработка на легендата за Тристан и Изолда Томас известява, че посвещава на всички влюбени разказа, който е съчинил. Той споделя, че счита творението си за образец на формално съвършенство и изповяда, че в него се е придържал към истината /«verur»/. Поетът не крие, че целта на съчинението му е да внесе утеха /«rйconfort»/ в душите на всички влюбени.

      След като констатира, че в запазените ръкописи отделните епизоди на легендата са свързани в нестройна мозайка, авторитетният френски медиевист Жозеф Бедие /1864-1938/ възстановява в строен преразказ легендата за любовта на Тристан и Изолда.   Преразказът на Бедие се появява през 1900 година във Франция, предшестван от превъзходния предговор на другия известен по онова време френски медиевист Гастон Парис. За да преценим начинанието на Бедие - пренаписването на романа, би трябвало да си припомним древноскандинавската сага, която представлява съкратен превод на текста създаден към 1226 година от Томас. Би трябвало да се вземе предвид и много съвестно разработената версия на Готфрид от Страсбург, който също следва варианта на Томас, но е прекъснал труда си до епизодите, които са известни от запазените кратки фрагменти възпроизвеждащи финала на легендата.

        Според българския медиевист Стоян Атанасов от петте френски съвременни адаптации на легендата за любовта на Тристан и Изолда “тази на Бедие е най-приемлива, защото се придържа най-близко до средновековната традиция”. В предговора към българското издание на възобновения от френския медиевист “Роман за Тристан и Изолда” същият изследвач уточнява: “В компилацията на Бедие старите автори са използвани по следния начин: Беруловият фрагмент служи за основа на събитията, описани от глава VІ до глава ХІV; разказът на Томас е залегнал в повечето епизоди от глава ХV до края, като глава ХVІІ пресъздава “ле”-то на Мари дьо Франс “Орлови нокти”, а глава ХVІІІ следва Оксфордския вариант на “Лудостта на Тристан”. За началните глави Бедие е черпил материал от поемата на Ейлхарт Обергски, а за някои от последните епизоди – от Готфрид Страсбургски.”

   Стоян Атанасов констатира, че “Берул в качеството си на разказвач, много често дава израз на нескрита симпатия към влюбените и на явна ненавист към техните врагове”: “От значение за цялостния смисъл на Беруловия вариант е, че след три години любов чародейното питие, което е свързвало Тристан и Изолда, престава да действува. Но отстраняването на свръхестествения елемент не отслабва чувствата на героите. Освободени от външната, фатална сила на питието, те осъзнават и приемат любовната си връзка вече не като сляпо предопределение на съдбата, а като свободен избор. По този начин авторът подчертава земния, общочовешки характер на любовта.”

    Томас подрежда събитията по различен от подредбата в “популярната” версия начин: Артур принадлежи на едно вече отдавна изтекло митично минало, Марк властва като крал над цяла Англия, главната му резиденция е Лондон, който е представен от поета като “модерен” град, достоен само за хвалебствия. Всички претрупани с чудодеяния епизоди в разказа са пренаписани в стегнато изложение, прекроена е и развръзката, за да се увеличи правдоподобието във финала.

    Поетът Томас налага в преработката си куртоазната атмосфера, която става особено осезаема в епизода със “Картинната зала” /«salle aux images»/, в който Тристан е представен не само като рицар и любовник, но и като художник. Той доказва, че е способен да овладее едно варварско пространство (пещерата на един великан) и да помести в него, като им придаде съвършенството на красотата, статуи, които изключително правдиво пресъздават облика на действащите лица в любовната му драма. Изправен пред тях човек може отново да преживее драматичните премеждия на рицаря и неговата пламенна любов.

     “Героят прекарва дни наред в пещерата и “разговаря” със своята любима – коментира този епизод Атанасов. Психическата алиенация на Тристан отговаря на състоянието, което съвременната психология нарича “фантазма”: въображаема сцена, в която халюциниращият е едновременно режисьор, актьор и единствен зрител. Това отчуждение от реалната действителност е крачка на героя към смъртта. В романа на Томас се чувствува ясно преходът от вътрешното вглъбяване към извисяването в отвъдното.”

            В запазените фрагменти от Томас, най-вече в дългия фрагмент с описанието на сватбата на Тристан, преобладават монолозите на героя и обстойните коментари, които им прави разказвачът. В поредицата въпроси, с които авторът приканва към разсъждения върху природата на любовта [по-точно любовното желание], естеството на удоволствието [по-точно щението] и сложната им взаимосвързаност, са използвани редица фигури от средновековната реторика - игри с думи, анафори, реторични питания, бързи умозаключения, подвеждащи съпоставки и т.н. Използваният от автора речник е на места неточен: той, например, невинаги разграничава значенията на думите “желание” и “щение”. Вярно е, че Томас отдава особено значение в разработката си на споровете на героя със самия него, чрез които той самостоятелно определя поведението си. Авторът отрежда важно място на трудния избор, който прави Тристан – отказът му от насладата, когато се озовава в интимна близост с Изолда Белоръката.

        Поставянето на въпроси относно природата на любовта не е откритие на Томас. Този похват е приложен преди това в “Роман за Еней”, един от литературните образци на Томас, и в “Роман за Троя” на трувера Бенуа дьо Сент-Мор. Но при Томас размишлението на героя върху желанието му е съпътствано от въпроси относно желанието на другия. Обзет от ревност той се поставя на мястото на Марк, за да разбере какво изпитват краля и кралицата, които са свързани с принудителен брачен съюз, в който любовта е отделена от удоволствието. Авторът анализира като моралист тази ситуация, в която се преплитат навика и изкушението. Той е обзет от натъжаващо го удивление, когато установява, че човекът е изложен на постоянно безпокойство, че той е подвластен на непрекъснатото желание за промяна. Воден от безпределното си любопитство разказвачът констатира, че любовта е твърде необикновено изживяване /«estrange amur»/, което носи повече мъки, отколкото радости.

      Изпълнен със състрадание към влюбените поетът Томас се противопоставя по свой начин на заложената в любовта разрушителна сила, която е символизирана в неговия разказ чрез вълшебното питие: “С питието ние изпихме и нашата смърт” – казва Тристан. Всъщност двамата герои изживяват истинската любов, представляваща наслада само за душите, само по време на първото пребиваване на Тристан в Ирландия, т.е. преди да са изпили чудодейното “питие на любовта”. За онова време, преди прегрешението, си припомня с носталгия пред верния му Кахердин издъхващия рицар Тристан: “Накарайте я да си спомни за съвършената и искрена любов, която изживяхме през дните, когато тя лекуваше смъртоносната ми рана...”

      През втората половина на ХІІ век, вероятно през периода 1170-1175 година френската поетеса Мари дьо Франс създава поредица от  “л е”-та / кратки разкази за влюбени, написани в осмостишия (октави)/. В “ле”-то си “Орлови нокти”, състоящо се от 118 стиха, тя разработва малко известен епизод от легендата за Тристан. Младият рицар е прогонен от двора на крал Марк. След една година в изгнание той се завръща тайно в Корнуел, където живее Изолда и се скрива в една гора. Той научава, че кралят и кралицата ще отидат за празника Петдесетница в Тинтажел. Той застава край пътя, по който ще премине кралското шествие и оставя пред себе си, напряко върху настилката, една клонка от лешников храст, върху която изрязва името си и своето любовно послание.

      Макар че значение на посланието е достатъчно ясно /изписано е името на Тристан, то е дублирано от любовно писмо, което е изрязано като допълнение върху лешниковата клонка. То се състои от два стиха, чието съдържание не е обременено от трудни за разчитане символи: «Красива приятелко, тъй ни е писано: / нито Вие можете да живеете без мен, нито аз – без Вас» (стих. 77-78). Това любовно известие е най-вероятно отзвук от двата стиха /1 641-1 642/, които откриваме в романа на Томас: “Нито Вие можете да умрете без мен,/нито аз мога да загина без Вас.”

      Изолда забелязва клонката, разчита посланието на възлюбения си и се отдалечава сама в гората. Там тя намира Тристан и му обяснява как да се помири с Марк. Двамата влюбени се разделят разплакани, но с надеждата, че кралят скоро ще покани Тристан да се завърне в двора му.

     Тази френска писателка прекроява традицията като “връща” Тристан от отвъдното в живота. Тя прекроява по свой маниер популярния мотив за безсмъртието на съвършената любов като го подчинява на собствените си възгледи. Неразтрогваемият любовен съюз между двамата влюбени в прочутото й “ле” е символизиран чрез увиването на Орловите нокти /пълзящ храст/ около леската /ниско дърво от семейство брезови/. Дървото “леска” се превръща в символ на женското начало, около което е обречено да кръжи мъжкото начало - храстът “Орлови нокти”.  

        Кретиен дьо Троа /ок.1135-ок.1183г./ е първият самобитен творец във френската литература през Ранното средновековие. Той е автор на пет рицарски романа, написани в осмостишия /октави/ с римуване на всеки два съседни стиха: “Ерек и Енида”, “Клижес”, “Ланселот или Рицарят на каруцата”, “Ивейн или Рицарят с лъва и “Персевал или разказ за Граал”. Според медиевистите неговите творби се обособяват като хомогенно цяло и се налага тенденцията да се издават в обединяваща ги поредица.

           В епохата, през която литературата написана на простонароден език е била обречена на анонимност, славата, която си извоюва романистът Кретиен дьо Троа представлява рядко изключение. Приписват му и някои други текстове, но авторството му не може да бъде установено с пълна сигурност. Името “Кретиен” се появява в романа “Вилхелм Английски”, но тонът и обстановката в тази творба се различават от атмосферата в другите романи на френския автор.

   Всъщност Кретиен разполага действието в романите си в едно и също време-пространство – дворът на легендарния крал Артур. Той вероятно се вдъхновява от “Романа за Брут”, съчинен около 1155 година от англо-нормандския поет Вас, който, вече споменахме,  е в антуража на Хенри ІІ Плантагенет и Алиенора Аквитанска. На Кретиен дьо Троа приписват и разказа “Филумена” /Philomйna/, вероятно свободен превод от Овидий (“Метаморфози”, VI, 412-674), който е включен в началото на ХІV век в сборника “Поученията на Овидий” /Ovide moralisй/ . Този разказ за едно чудновато превръщение е изброен сред другите текстове, вдъхновени от Овидий. Той е упоменат в каталога на вече завършените творби, който Кретиен помества в началото на романа си “Клижес”.

      В биографията на Кретиен дьо Троа има много неразгадани до днес загадки. Посвещенията в началото на “Рицарят в каруцата” и “Разказ за Граал” ни дават възможност да установим средата, ерудирана и куртоазна, в която се е разгръщала творческата му дарба. Това е дворът на графовете на Шампания, а след това дворът на Филип Алзаски, граф на Фландрия (1142-1191), които са били не само центрове на политическата власт, но и на оживена културна дейност. Литературна представа за автора Кретиен можем да си създадем, ако внимателно проследим представянето му в собствените му произведения. Според някои изследвачи зад описанието на родния град на автора в Шампания /Тroyes/ прозират профила и нравите на древния град Троя /Troie/. Името на автора – Кретиен от Троа – би трябвало да се възприема като синтез на противоречивото наследство, което се влива в културата на средновековна Западна Европа – юдео-християнството и езическата Античност.

       Няма съмнение, че Кретиен създава творбите си както благодарение на личното си вдъхновение на вече самобитен писател, така и на поетическата му амбиция, която може да бъде разчетена в заглавията на романите му. Като черпи вдъхновение от “Поетическото изкуство” на Хораций, в пролога на “Ерек и Енида” поетът подчинява успеха на творбата си на възможността да се осъществи “красиво съчетание” /«belle conjointure»/ - загадъчна заявка, с която най-вероятно се известява, че авторът се стреми да осъществи хармоничен брак между двете съперничещи си традиции. Целта, която си поставя романиста с написването на “Клижес”, например, е да осъществи прехода от епохата на войнски подвизи към епохата на рицарството и духовното просветление, от атмосферата на езическия античен свят към комплекса от душевни нагласи характерни за християнския свят.

 

                                                                            Доц. Гено  Генов




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075467
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031