Роден е в Арецо  през 1304, умира в Аркуа през 1374 година.

Бил е многостранно развита личност - поет, историк, филолог и дипломат. Отдава се неуморно на литературни изследвания и оставя на потомството творчество, голяма част, от което е незавършено, но чиито език и стил ще упражняват трайно влияние върху следващите поети от епохата на Ренесанса. Бил е приятел на Бокачо и заедно с Данте е един от блестящите представители, а може да се каже и основоположник, на италианската поезия.

Разочарован от културата на своето време Петрарка с неизчерпаемо любопитство изследва античната култура. Като творец той се чувства най-близък до Цицерон и Вергилий, от които не крие, че непрекъснато се вдъхновява. Като мислител се влияе най-осезателно от Свети Августин. Проникнат от духа на античната литература той цял живот се стреми към претворяването в живота си на непреходните христиански духовни ценности. Предпочитаната от него настолна книга до края на живота му си остава “Изповедите” на Августин Блаженни.

Литературата е неразривно вплетена в житейската му участ. В първите си творби твой подражава на предпочитаните си образци от Античността, но скоро, благодарение на изключителното си трудолюбие, си изработва свой самобитен лирически изказ и стил, които ще му осигурят непреходна слава сред следващите поколения ренесансови поети в Италия и Европа.

Франческо е син на флорентинския нотариус Пиетро ди Паренцо, известен повече с прозвището Петрако /модификация на първото му име, с което той ще се представя като фамилно име/. Майката е поета е Елета Каниджиани. Синът се ражда на 20 юли 1304 година в Арецо, малко градче в Тоскана, където баща му се установява след като е прогонен родния му град Флоренция заради това, че поддържа белите гвелфи. Седем месеца след раждането на детето майката, заедно с него, се заселва в Инчиза, където живее в бащината й къща, разположена недалеч от Флоренция.

По-късно семейството на Петрако живее известно време в Пиза /1311/, а на следващата година се преселва в Авиньон - по онова време седалище на Папския двор - където бащата, ползващ се от покровителството на един кардинал, приятел на белите гвелфи, се надява да получи престижна длъжност. Тъй като градът на папите се оказва пренаселен той е принуден да заживее със семейството си в предградието му Карпентра.

В Авиньон Франческо започва да изучава усърдно граматиката, реториката и диалектиката под ръководството на Ковеневоле да Прато, верен приятел на баща му в принудителното изгнание. През 1316 година ученолюбивият юноша постъпва в университета на Монпелие, където без особено желание следва право. През 1320 година, след като изгубва майка си /1319/, се подчинява на волята на баща си и заедно с по-малкия си брат Герардо и един приятел се премества в Болоня, където продължава, без особено усърдия, да се подтовя за юрист. През 1326 година Франческо и Герардо напускат Болоня /вероятно след смъртта на баща им/. Озовали се в трудна икономическа ситуация двамата братя решават да влязат в монашеския орден на братята минорити. Преди да се посветят на монашеския живот те се връщат в Авиньон, за да поживеят още малко като свободни светски люде.

Там, в църквата “Сент Клер”, на 6 април 1327 година, Франческо ще съзре сред общността на молещите се тази, която ще вдъхновява пламенната му любовна страст и която той ще обожава и възхвалява под името  Л а у р а.

Франческо се отказва от монашеското уединение, избира чиновническа кариера, с намерението да си осигури прилична заплата и да поднови връзките си с малкото приятели, които са му все още верни  в Папския двор.

   След завръщането си в Авиньон през 1326 година Петрарка изоставя юристпруденцията и се посвещава на ревностното изучаване на класическата култура. Но подтикът ва се насочи към античните автори се заражда по време на пребиваването му в Болоня, където той се запознава с известни интелектуалци и поети, които пишат не на латински, а на простонародния тоскански език. Докато следва право Франческо продължава да чете с несекващ интерес Вергилий, Цицерон, Хораций, Овидий, Тит Ливий, Сенека и Квинтилиан. По-късно той споделя : “ Обзет съм от една единствена страст: жаждата ми да чета книгите на древните е неизчерпаема.” След като определя Петрарка като “първия съзнателен хуманист” на Ранния ренесанс руснакът Бицили напомня, че в посланието си “До потомците” италианският поет признава, че “обикнал Античността, защото не му харесвало новото, неговото време” / Бицили, 51/. 

      Петрарка е не по-малко пристрастен към пътешествията. Откликва на всички покани, изпълнява отговорни дипломатически мисии на важни личности, пътува, за да задоволи личния си стремеж да опознае повече хора и страни. След като спечелва благоволението на влбиятелната аристократична фамилия Колона /Colonna/ Петрарка прекарва лятото на 1330 година в Лобец, центъра на епископата на Джакомо Колона. През 1333 година предприема дълго пътешествие из Северна Франция, Фландрия и Германия. Той не пропуска да свърне и посети известните места на религиозно поклонение, манастири и църкви, където могат да се открият древни ръкописи. Так той попада в Лиеж на една защитна реч на Цицерон / “ Pro Archia “/.

През 1336 година изкачва връх Ванту, а година по-късно посещава Рим - градът, в който остава по-дълго време, тъй като иска да опознае много добре. Диви се пред многобройните останки от латинската цивилизация: “Вече не се учудвам, че този град е успял да покори целия свят, но се учедвам, че го е завлачял толкова късно.”

През 1343 година той посещава местата по крайбрежието на Неапол, където е творил вдъхновено неговия кумир Вергилий. През 1356 година една миротворческа мисия го отвежда до Прага и Базел. Тези пътешествия са повод за Петрарка да вникне в особената творческа атмосфера, сред която са творили любимите му автори от античността.

През април 1341 година Питрарка е поканен в Рим, където получава лавров венец пред Капитолия - по време на церемонията, организирана по маниера на древните, той е признат за най-добрия поет на тогавашна Италия.

През 1337 година Петрарка се оттегля и заживява като отшелник във Воклюз / “моят отвъдалпийски Хеликон”, както го нарича той/, където наскоро си е купил имение. Дошъл е момента да подреди мислите си - необходимост, чиято настоятелност усеща в себе си след прочита на “Изповедите” на Свети Августин, подарени му през 1333 година в Париж. Когато си спомня по-късно за този период от живота си, той изповяда: “Нека почива вечно в мир този, чиято ръка ми поднесе книгата, която успя да прекъсне завинаги безпокойството в душата ми.”

Точно там, във Фонтен дьо Воклюз / Fontaine-de-Vaucluse /, близо до извора на река Сорг, на 25 километра от Авиньон, Петрарка замисля най-значителните си творби, които утвърждават славата му на високоерудиран философ - хуманист. Прочитът на “Енеидата” на Вергилий, “Сънят на Сципион” /“Somnium Scipionis”/ от Цицерон и  “Римската история” от Тит Ливий предопределя подтика му да започне да пише епическата поема “А ф р и к а” /около 1338/ и трактата “За знаменитите мъже” / “ De viris illustribus “/1338/.

В трактата “За знаменитите мъже” е събрана една серия от двадесет и три портрета на известни личности,  повечето от които са римляни, към която, през периода 1351 - 1353 година, Петрарка ще прибави още дванайсет портрета на митологически и библейски герои. Този труд, написан в средновековната традиция, остава недовършен.

В епическата поема “Африка”, написана в прослава на древен Рим/1341/, Петрарка пресъздава драматичните събития от последната фаза на Втората пуническа война. На Капитолийския хълм в Рим той е обявен за “първи поет на Италия” през 1342 година, заради приноса за утвърждаване на националното самочувствие на италианците като наследници на гордите римляни, които успяват след продължителни войни да победят и подчинят Картаген.

След завръщането си в Авиньон през пролетта на 1342 година Петрарка възобновява приятелските си контакти и заживява интензивен светски живот. Малко след това преживява сериозна морална криза, която се задълбочава, когато разбира, че брат му е решил да се посвети на монашеския живот.

През периода 1342 - 1343 година Петрарка започва да работи върху “Тайните” / “ Secretum “/. Тази дълбоко лична и най-известна творба на ерудита Петрарка е вдъхновена от “Изповедите” на Свети Августин. Тя представлява, съчинен от поета, въображаем диалог между Аугустинус /Свети Августин/ и Францискус /Петрарка/, на който присъства трети безмълвен свидетел - Истината. Францискус получава подтик да изповяда греховете си пред Аугустинус, опитва се да изложи доводите, с които обосновава своя земен житейски избор. Диалогът, който се превръща във вътрешен монолог, като че ли се насочва към една криза, разкрива конфликт между два стремежа: устремът да се търси вечното и божественото и усърдието да се придобият земните блага и славата в един свят, в който страстите създават невярна представа за действителността. Францискус се опитва да се издигне над това антагонистично противопоставяне като възхвалява поезията, която, според него, може най-добре да обясни човешката участ и противоречията в нея. Авторът анализира задълбочено тази криза, която поражда множество колебания, и прекаленото внимание, което отдава на тази криза, й придобива още по-голяма значимост.

През 1343 година Петрарка се озовава отново в Италия, обикаля Неапол, Парма, Модена и Болоня. Ново доказателство за непрекъснато разширяващата се ерудиция на този поет е съчинението му “    “ / “Rerum memorandarum libri “/, което остава незавършено. Две години по-късно той се връща в Авиньон, а скоро след това е вече във Фонтен дьо Воклюз. В тези места, благоприятни за дълбоки съзерцания, се ражда импулса на Петрарака да създаде съчиненията “За уединения живот” / “De vita solitaria” /, “За омразата към духовниците” / “De otio religiosorum” / и да нахвърля проекта си за “Буколически песни” /?/ “Bucolicum carmen”/.

В “За уединения живот” Петрарка възхвълява благодеянията на живота в самота, който вдъхновява духовните търсения и предлага необходимата свобода на посветилия се на литературата творец. Темата за самотата е в центъра на съчинението му “De otio” създадено след едно посещение при брат му, който е постъпил в манастира на Монтриьо / Montrieux /. Сборникът “Буколически песни”, вдъхновен от Вергилий, се състои от дванадесет еклоги, написани в латински хекзаметър, които са изпълнени с трудно разбираеми алегории.

След като открива през 1345 година във Верона писмата на Цицерон Петрарка решава да събере своята кореспонденция. Макар че вече той е унищожил голям брой свои писма, Петрарка оставя на потомците малко повече от 600 писма. По-обемистите му сборници са “Rerum familiarum libri” /350 писма/, “Rerum senilium libri” /125 писма, от които поредицата «Posteritatis» остава незавършена/, “Без заглавия” /“Sine nomine” / 19 писма /, “Разни” / “Variae” / 65 писма/ и “Послания в рима” / “Epistolae metricae”/ 66 писма/.  Написани на латински език тези писма позволяват да се проследи биографията на Петрарка след срещата му с Лаура дьо Новес до края на живота му. Днес писмата на Петрарка се възприемат като неразривна част от литературното му творчество. Някои от писмата наистина са адресирани до несъществуващи адресати, други са до хора, които при написването им са вече покойници. Петрарка осъзнава, че оставя самостойни творения на потомците, че в тях вгражда собствения си образ: писмото «Posteritatis» се възприема днес като идеален автопортрет на поета.

През периода 1351 - 1353 година Петрарка е за последен път във Фонтен дьо Воклюз, преди да се установи окончателно в Италия. Вероятно тогава той завършва своя лирически сборник “П е с е н н и к” / “Canzoniere”/, който ще бъде публикуван  през 1470 година. Той се възприема като извънмерно дълга поема, написана на простолюден италиански език, в която се прославя паметта на Лаура в традицията на Сладкия нов стил / Dolce stil nuovo”/. По същото време Петрарка се заема да пише сборника “Т р и у м ф и” / “Triomphes”/, който е написан също на простонароден италиански, но по атмосфера е съвсем различен от “Песните”, макар че някои го считат за негово продължение. В него образът на Лаура се вплита в съдбата на човечеството. Буркхарт: “В своите “Trionfi” Петрарка иска да изобрази ясно, макар и съвсем накратко, поне образите на Амур, на целомъдрието, на смъртта, на мълвата и т.н.”/с.323/.

Завърнал се в Милано през 1354 година, спечелил благоволението на заможната фамилия Висконти, поетът разработва творбата си “De remediis utriusque fortunae”. В тази най-обемиста творба на Петрарка се коментират средствата/рецептите/ срещу лошата и добрата съдба, които могат да облекчат или утежнят живота на човека. Тя се състои от две части, написани във формата на диалог: първата част е посветена на щастливата съдба и естествено действащи лица в нея са Радоста и Надеждата, а във втората част, посветена на нещастната съдба, действащи лица са Страхът и Мъката. В цялата книга гласът на Разума внушава умереност и показва, че всичко на този свят е суета. ” De remediis” принадлежи към жанра “утешение”, който е на почит сред латинските автори, и след публикуването му през 1366 година има голям успех.

През 1361 година, след като Милано е обхванат от чумна епидемия, Пеутрарка се установява в  Падуа, в дома на Франческо да Карара. По-късно, през периода 1363 - 1369 година живее ту в Падуа, ту във Венеция, след като получава ог Венецианската република разположен на Riva degli Schiavoni разкошен дворец. През 1370 година Петрарка се оттегля в Аркуа, където смъртта го изненадва на работната му маса на 18 юли 1374 година.

 

Джулиано Прокачи / Петрарка и Бокачо/

С.99...Неспокоен пътешественик и несравним популяризатор на славата, на която се радва сред съвременниците си, Петрарка гостува на най-големите италиански и европейски кралски дворове, като се започне от папския двор в Авиньон и се стигне до анжуйския двор на крал Роберт Мъдри /от чиито ъце получава лавровия венец на поезията/, до миланския двор на архиепископ Джовани и до двора на Светлейшата република Венеция...

...Пред философа на логиката и на физиката Аристотел, Петрарка предпочита философа на идеите и на митовете Платон, а пред “Summa theologiae” на Тома Аквински – “Изповедите” на Свети Августин. Петрарка дои избира за събеседник Свети Августин в “Тайната” /?/ - една творба, която е с изцяло интроспективна и автобиографична насоченост. За разлика от Данте, авторът на “Канцониере” усеща, макар и мъгляво, че болестта на века идва не от някакво отклонение, не от някакво извращение на ценностите и “водачите”, които би трябвало да го управляват, а от неадекватността и от западането на самите ценности и водачи...

с.100...Всъщност Бокачо е буржоа, т.е. лаик, макар и в един по-особен и по-висш смисъл, т.е. в смисъл, че отхвърля всяко разкрасяване и смекчаване на действителността и я наблюдава и анализира такава, каквато тя наистина е....Понякога съобразителността и добродетелта на индивида успява да вземе превес и тогава Бокачо с удоволствие отбелязва победата: но друг път индивидът е надвит и повален и тогава зад невъзмутимостта на разказвача можем да доловим чувството на уплаха от този свят – осиротял и овдовял откъм всяка намеса на Провидението. Тази трезва безпристрастност на историк на човешкия живот и на хорските преживелици е трудно и изтощително упражнение, нова мисловна нагласа, която изисква упорство и кураж. Нима е чудно тогава, че в рано настъпилата си старост Бокачо също ще потърси утеха и убежище в учението и в религиозната благочестивост?...

 

 

ХОВЕТ: ПЕТРАРКА

 

С. 127...по своята дълбока същност Петрарака е променлив и различен, впечатлителен, често непоследователен, разкъсван от множество противоположни пориви, привързан към земните радости чрез нуждите на една алчна за удоволствия, слава и почести природа, измъчван от угризения, от желанието да се измъкне от толкова измамни прелъстителни прелести. Любовта не му донася нито едно от утешенията, които очаква от нея...

  Тези постоянни преходи от ентусиазъм към униние, сигурни указания за една страстна природа със слаб характер, пораждат в душата на Петрарка дълбоко влечение към недоволството и меланхолията, съвсем ново за тогавашната литература. Обсебен от жаждата да се образова както и от нуждата да се развлича, той пътува, но не по задължение или заради занятието си, а заради чистото удоволствие да гледа...той е първият турист, първият алпинист на модерните времена....

С. 128...Неговите пътешествия, дългите му престои в Прованс могат да ни подтикнат да го възприемаме като “гражданин на света”, който се издига от представата за родината до представата за човечеството. И все пак в дълбоката си същност той е италианец и презира еснафските брожения, които се вихрят в общинската политика, защото има амбицията да работи за издигането на Италия...Той продължава да се стреми, подобно на Данте, към спасението на Италия и към издигането на Рим чрез завръщането на папите /от Авиньонското пленничество/ и намесата на императора...

...Пред разделенията, които опустошават Италия, той изпитва дълбока тъга и той се опитва да стане посредник между двамата непримирими неприятели Венеция и Генуа. Но тук той се натъква на още една илюзия като вярва, че тези републики на търговци, всяка решила непременно да унищожи другата съперница, за да си осигури владението на морето, могат да бъдат склонени да се примирят чрез красиви речи....

 

с. 130  Никой поет не е бил обграждан приживе с повече почести от Петрарка. Може би никой не се е грижил толкова ревниво и толкова изкусно за собствената си слава...в двата си исторически труда “De viris illustribus” и “Rerum memorandarum”, останали незавършени, Петрарка върви по следите на Вергилий, вдъхновява се от Тит Ливий и Валерий Максим...

с. 131...към монументалния му сборник с писма трябва да добавим 67 послания в стихове, написани по модела на Хораций, и 12 еклоги по маниера на Вергилий...

В диалога от три книги “De contemptu mundi” П. излага дълбоката морална криза, през която преминава в периода на зрелостта си / ок. 1342-1343/...трябва да се цитират и няколко изцяло аскетични негови произведения: “De vita solitaria’, “De ocio religiosorum”, “De remedies utriusque fortunae”...

Сред своите съвременници П. минава за най-учения мъж на своя век, достойният съперник на най-прочутите древни писатели...Малко по малко той събира огромна за неговото време библиотека, уникална за времето му...

С. 132 ...П. успява да се потопи изцяло в античността, да я обикне заради самата нея, да я преживее отново на свой ред, да я възкреси в творбите си и да я представи пред съвременниците си като най-възвишения образец.

  Нека добавим, че латинският език на П. е много по-ясен, по-правилен и по-елегантен от латинския на неговите предшественици...навсякъде в творбите му откриваме неговия дълбоко личен акцент...

С. 133...от всичките му сонети, канцони, секстини, балади и мадригали, повече от 360 творби, само около 30  не са посветени на Лаура...

...И тъй тя е навсякъде; но най-ясният резултат от тази вездесъщност е може би фактът, че тя никъде не се появява в завършена и окончателна форма: това е един смътен и убягващ профил, една натрапчива и неуловима сянка. Всичките прелестни черти, които натрупва поетът, за да я опише остават разпръснати, не се съчетават в цялостен образ...

с. 134...у Лаура не откриваме ясно определена физиономия, т.е. присъщият й характер и чувствата й остават несигурни, загадъчни, несвързани.

...Образът на Лаура стига до нас единствено анализиран и декомпозиран от една мощна призма: развълнуваната, неспокойна и учудващо чувствителна душа на П...

  Така е защото в сборника главната или по-скоро единствената роля се играе от П.: той сам заема цялата сцена и действието се свежда до неговия монолог...Поезията на П. е живо и тръпнещо отражение на една привлекателна личност, достатъчно приближена до средната мяра за човечност, за да може всеки да се разпознае в нея. Това е портретът на една душа станала плячка на страстта, съмнението, угризенията, изпълнена с противоречия, способна на благородни пориви и падения, надарена между другото с чудотворната прозорливост да чете самата себе си, да се наблюдава и да се анализира.

С. 135...Не можем да се съмняваме, че в основата на страстта, която П. изпитва към Лаура, е заложена чувствеността: само добродетелността и хладната сдържаност на дамата успяват да удържат този плам, който е може би недискретно проявяван...основното съдържание на неговите песни са надеждите, радостите, разочарованията и жалбите му...

С. 136...Така се обясняват пристъпите на меланхолия, които в “Римите” са описани толкова поетично – нуждата да се избяга от хората и да се намери убежище в самотата или, напротив, страхът да се озовеш лице в лице със самия себе си, а често и хрумванията да се самоубие, които го обсебват. Но това не е всичко: към тези причини за недоволство и безпокойство се прибавят и религиозните скрупули на П., желанието му да изтръгне от душата си земните страсти и да я насочи изцяло към Бог.

...След смъртта на Лаура П. се чувства свободен да обича без грях, без угризения, да идеализира, без нищо да възпрепятства мечтанията му, тази, която толкова дълго е внасяла смущения в него...Като нова Беатриче Лаура бди от небето над поета, често го навестява по време на съня му, утешава го, изтрива сълзите му, показва му пътя към небето; защото тя го обича и нейното хладно поведение е било само хитрост, с която тя е трябвало да охранява чистотата на любовта им...

с. 137...Преди 1350 г. П. несъмнено е нямал намерение да събира в сборник “пръснатите стихотворения”, за да ги публикува...

с. 138...красивата канцона, посветена на Девата, се явява логически завършек на сборника...Лаура се възвисява без съперници сред поетичното светилище издигнато в нейна прослава...

с. 138...”Този, който може да каже до каква степен изгаря от любов, не е обсебен от твърде силно чувство” /Петрарка/ Това е критика, на която самият П. не може да се изплъзне. Тук не се поставя под въпрос реалността на любовта му; но все пак трябва да се признае, че при него поетът и виртуозът често се налагат над влюбения, а този виртуоз не винаги притежава прецизен усет. Той отдава прекалено голямо значение на чистите игрословици, той разработва с прекомерна наслада някои изтънчени комбинации от ритми и рими, които не добавят нищо нито към истинността на чувството, нито към красотата на изразяването. Тези недостатъци стават особено смущаващи при подражателите на П., тъй наречените през ХVІ век “петраркисти”...

  П. си придава вид, че не познава творчеството на Данте...Но все пак е трудно да се повярва, че преди 1359 година /когато получава от Бокачо екземпляр от “Божествената комедия”/ той не е знаел нищо за “Нов живот”, нито за великата поема...

  С. 140...Тезата на Henri Hauvette  е, че в  поемата си “Триумфи”, върху която П. работи да смъртта си, поетът подражава на “Божествена комедия”: най-напред Амур налага игото си над света, влачи в колесница след себе си окованото човечество, но добродетелна на жената, Лаура, побеждава Амур, но истина е, че и тя на свой ред е победена от Смъртта. Славата създава у хората илюзията, че ще могат да побеждават дори Смъртта, чиста илюзия, която Времето разпръсква като запраща всички неща в забравата и небитието. Единствен Бог, непроменлив в своята вечност, не може да разочарова тези, които се доверяват изцяло на Него...

  13-те песни на “Триумфи” не са здраво свързани една с друга. Някои от тях твърде свободно развиват централния замисъл, съдържат твърде пространни отклонения от основната тема, изпълнени са с монотонни изброявания на легендарни и исторически персонажи...епическите и философските части на поемата “Трумфи” са разработени на много по-ниско равнище в сравнение с “Човешката комедия”...

 

Петрарка

 

“...имаме пълно право да причислим Петрарка към гениите. Той е несъмнено в много отношения новатор...той е родоначалник на петраркизма...

...Обществото очакваше отдавна един Месия. И обществото го позна, като позна и себе си в него и тръгна подире му с несъкрушима вяра. Петрарка изразяваше неговите най-съкровени мечти, чрез неговите уста говореше самото общество...Ето защо и днес още критиката се колебае, какво да предпочете у Петрарка: гениалният поет или великия обществен деятел; певеца на Лаура или първия италиански хуманист...”/38, с. 155/.

“..Латинските заглавия на творбите на Петрарка: De contemptu mundi, Epistola ad posteres, Epistolae de rebus familiaribus, Epistolae variae, Epistolae seniles ( Старчески писма), Epistolae sine titulo (Писма без надпис /получател/)...

с. 157...Бащата на поета, добър буржоа, произхожда от Incisa, градец отстоящ на 14 мили от Флоренция. По професия бил юрист /нотариус/ и се казвал Petracco ( умалително от Pietro)= Името Петрарка не е собствено нищо друго, освен латинизираната форма на семейното име и се дължи на самия хумонист. Правилно нашият поет би трябвало да се казва Francesco Petracchi…

 Изгонен от родния си град Флоренция заедно с тъй наречената партия Белите гвелфи на 27 януари 1302 година, заедно с Данте, с когото бил личен приятел, и с 600 други видни граждани, бащата на Петрарка, старият Ser Petracco, нотариус, син и внук на нотариуси, се поселява вече женен в близкия град Арецо. В той град се ражда и нашият Франческо – след Данте най-великият италиански поет – на 19 срещу 20 юли 1304 година...Майката, според едно непроверено предание от рода Canigiani, била значително по-млада от мъжа си – около 30 години, ако не и повече. Знаменитият си син тя ражда сама още почти дете – на 16-годишна възраст...”/38, с. 156/

“...Своята суетност, своята страст за Цицерона - и за античното красноречие – той дължи вероятно на стария нотариус Ser Petracco...

...Не се минава обаче много време и тържествуващата партия на Черните гвелфи обявява обща амнистия за всички изгнаници, стига да се подчинят на едно позорно условие. Но гордият флорентинец Петрако, също като Данте, предпочита мизерията, отколкото да приеме каквито и да било унизителни условия, и решава въобще да напусне Италия. Това рисува стария Петрако много благоприятно, като един твърд и непреклонен характер.”/38, с. 158/.

“...Бащата с цялата си челяд се премества през 1312 година от Арецо във френския град Авиньон, на брега на Рона, който от 1316 г. /?/ става папска резиденция...По желание на баща си Петрарка се записва в юридическия факултет в Монпелие...Там Петрарка следва седем семестъра. В 1323 година 19-годишният Петрарка е премества в Болоня, който град се славел с един знаменит професор по каноническо право Giovani d’Andrea...”/38, 159/.

“... В 1326 година Петрарковият баща умира, а скоро след това и майка му.Тогава поетът, на 22 годишна възраст, се завръща в Авиньон и, понеже семейството било бедно, той заедно с брат си Герардо се подстригва, приема тонзурата, без обаче да влезе в някой духовен орден. Ние знаем обаче от самия Петрарка, че понякога той служил литургия...В това време, през април 1327 година /Петрара е на 23 години/, се пада едно събитие, което бе садбоносно за поета и определи характера на цялото му творчество...”/38, с. 160/.

“...Коя бе действително тази жена, която Петрарка люби безнадеждно цели 21 година – не престана да я люби и след смъртта й – и на която посвети своя знаменит сборник “Канцониере” /”Песенник”/, почти всичките си италиански сонети и канцони? Сам поетът нигде не ни го казва. Ние знаем от него, освен за първата му среща, само толкова, че тя е умряла в 1348 година, когато Петрарка е бил на 44 години, в същия ден и час, в който я е видял...Цял свят се убеди след предполагаемите грижлива изследвания на френския страстен адмиратор на Петрарка /Морис дьо Сев/, че Лаура ще е била от непременно от семейството на Дьо Сад. В ХVІІІ век един абат Дьо Сад, от същото това семейство, автор на обширна биография за Петрарка, намери случайно в семейния архив завещанието на една Лаура, дъщеря на някой си Одибер дьо Новес /Audibert de Noves/, който в 1325 година се оженила за някой си Юго дьо Сад /Hugo de Sade/, имала от него 11 деца и на 3 април 1348 година била тежко болна. В тоя ден тя определила в завещанието си да я погребат във францисканската църква в Авиньон. С това значи се доказваше верността на традицията...”/38, с. 161/.

 

“..Хиперкритицизмът на Волтер не е обаче оправдан. Лаура също като Беатриче на Данте или Фиамета на Бокачо, е съществувала в плът и кръв, а не само във въображението на Петрарка...”/38, с. 162/.

“...В ХІV век съвсем не било нито срамно, ни необикновено един поет да възпява, много или малко платонично, една омъжена жена с много деца като Лаура. Напротив, това е било общо правило, установено от любовния кодекс на трубадурите, с които се запознахме. Данте и Петрарка в това отношение строго се подчиняват на този кодекс.

...Един от римското аристократическо семейство Колона, Джакомо Колона, завързва тясно приятелство с поета и го взема със себе си в своята епископска резиденция Ломбез /Lombez/ в подножието на Пиринейте. Тук 26-годишният Петрарка прекарва лятото на 1330 година и се връща в Авиньон, където се запознава с брата на епископа, кардинал Джовани Колона, който го взема на служба при себе си, отнасяйки се към поета винаги не като към подчинен, а като към свой другар. Петрарка остава при кардинала до неговата смърт /1348 г./. През 1333 година Петрарка предприема едно дълго пътешествие из Северна Франция, Фландрия и Германия...”/38, с. 163/.

“...В 1336 година 32-годишният Петрарка заминава за Италия и за първи път в 1337 година посещава Рим и неговите паметници с някои членове на семейство Колона....Като се връща в Авиньон, нему се втръсва шумния живот при папската курия и той решава да се оттегли наблизо, както сам казва на 15000 стъпки от Авиньон, в една близка очарователна местност, Воклюз ( Valis clausa, затворената долина), която благодарение на Петрарка придобива всемирна известност.”/38, с. 164/.

“...ще откриете, че поетът често си играе с думата laura. Любовта към Лаура и любовта към лаврите /лавровия венец/ обладава в това време цялото същество на поета. За щастие на 1 септември 1340 година 36-годишният поет получава във Воклюз изведнъж две покани да бъде увенчан като поет – една от Парижския университет, другата от Римския сенат. Петрарка дълго се колебае коя покана да предпочете. Най-после, като добър италиански патриот и като почитател на класическата древност, решава да се короняса в Рим...

...на връх Великден /8 април 1341 година/, под звуците на тръби, цимбали и литаври, при необикновено стечение на народа и неописуем възторг, Петрарка възлиза на Капитолия, наметнат с разкошната мантия на крал Робер от Анжу. Тук Петрарка държи реч за поезията и значението на лавровия венец. Един сенато / Орсо дел Ангуилара, зет на стария Стефано Колона/ му възлага саморъчно лаврите на главата...”/38, с. 166/.

“...След една година обаче /1342/ 38-годишният поет заминава пак за Южна Франция. Оттук, към края на 1343 година, папа Климент VІ го изпраща в Неапол, за да запази след смъртта на крал Робер правата на папството върху Неаполитанското кралство...

...След смъртта на Лаура и кардинал Колона / те умират в една и съща година /1348/ от чума/ Петрарка рядко се връща в Авиньон. Градът на изгнаниците папи, които забравят Италия, му става противен. В 1353 година, на 49-годишна възраст, той окончателно се изселва от Прованс.../38, с. 167/.

“...Князе, императори и папи му се покланят. Благодарение на влиянието на самия Петрарка, у повечето от тия владетели се развива тънък художествен вкус и спомените за древното меценатство ги поощряват да се надпреварват в поддръжката на поети и писатели....След това лесно може да си обясните, защо например Якопо да Карара, владетел на Падуа, не престава с особени пратеници и писма, да блазни Петрарка да му прави чест със своето посещение...Такива доходни синекури Петрарка получава впрочем от разни места. Така по ред му предлагат архидяконат, каноникат и пр. Папа Климент VІ го кани да му стане секретар. Но поетът ревниво пази своята независимост, отблъсква почетното предложение...”/38, с. 168/.

“...Царица Анна, жената на император Карл ІV, му съобщава саморъчно в 1358 година, че й се е родила щерка. Миланският епископ почти насила го задържа в Милано, когато преминава през града. Галеацо, владетелят на Милано, моли Петрарка да кръсти сина му. Когато в 1368 година същият Галеоцо жени дъщеря си за сина на английския крал, Петрарка обядва на една трапеза с князете...

  Флоренция повръща на поета конфискуваните фамилни имоти и изпраща Бокачо при Петрарка с просба да си избере каквато иска катедра в новооснования университет. В писмото на Сеньорията Петрарка е наречен “едничък на света, безподобен, комуто няма и в бъдеще няма да има равен”...”/38, с. 169/.

“...Главното е l’unita. Всичко друго беше за Петрарка въпрос на тактика. Ето защо, когато папите не рачиха да слушат Петрарка, той се обърна без всякакво стеснение към Кола ди Риенцо, онзи знаменит римски нотариус, по своята социална принадлежност пролетарий, син на кръчмар и перачка, който, разпален от четенето на класиците, на Ливий и Цезар, горещ италиански патриот, един ден възмечта да възстанови Римската република с всички нейни учреждения...Станал трибун Кола започва да преследва най-безпощадно аристократичните семейства и се възгордява дотам, щото си позволява един ден да цитира в своя съд Лудвик Баварски и Карл ІV, изявили едновременно претенции за императорската властт...Този смел плебей, който дължи всичко на себе си – един съвършен тип на Ренесанса – не можеше естествено да не импонира на първия идеолог на безграничния индивидуализъм Петрарка.../38, с. 170/.

“...Не е удивително, че след като опитът му да въздейства на папите излезе несполучлив, Петрарка пламна за Кола ди Риенцо и неговата република, възпя смелия трибун в проза и стихове и отиде в своето увлечение дотам, щото заради Кола развали своите дългогодишни близки отношение с аристократичното семейство Колона, на което той толкова много държеше...В своите писма и химни от това време Петрарка нарича Кола ди Риенцо втори Брут, изпратен от провидението да изгони тираните от Италия. В негова чес той намисля даже да напише една нова поема. Посвещава му и някои канцони. Най-сетне решава да поднесе своите честитки на втория Брут. За тая цел се отправя в 1347 година от Авиньон за Рим, но по пътя узнава печалния край на Риенцовата република и променя маршрута си...

...След трагичното фиаско на римския трибун, Петрарка почна да възлага всичката си надежда върху германския император Карл ІV. Също като Данте, той му отправя на 24 февруари 1351 година едно дълго послание, в което го умолява да не чака, да остави всичко друго и да слезе в Италия. Но Карл ІV вероятно е имал важни причини и не се решава. Петрарка не се отчайва обаче и му пише още две писма, още по-настойчиви, още по-пламенни. Той път Карл ІV си дава вид, че послушва поета и преминава действително Алпите. Петрарка е възхитен. Императорът го поканва в Мантуа. Тук Карл приема Петрарка извънредно любезно и намира толкова удоволствие да разговаря със знаменития поет, щото често до среднощ не се оттегля в своите покои. Императорът моли Петрарка да му посвети някое свое съчинение. Поетът с удоволствие обещава, разбира се, винаги с благата надежда, че ще успее чруз възхитенния император да прокара своите политически планове. И Карл ІV му дава тържествена дума, че ще направи всичко, за да осъществи поетовата мечта – ала на дело не извършва нищо...”/38, с. 171/.

“...В оная епоха двете големи италиански републики Генуа и Венеция, две непримирими съперници,силно враждуваха помежду си и подклаждаха естествено със своите ежби вътрешните раздори в Италия...Без да вземе под внимание, че враждата между двете републики се дължи не на въображаеми причини и на зла воля, а на съвършено различните икономически интереси, на тяхното съперничество в Средиземно море и търговията на Изток, Петрарка пише сърцераздирателни писма ту на венецианския додж, ту на генуезкия, да си подадат в името на Бог братска лъка, да турят край на пагубните вражди и да подготвят така l’Unita, обединението на Италия.../38, с. 173/.

“...В сравнение със своя предшественик Данте, Петрарка като личност е, няма съмнение, далеч не тъй кристално чист. В неговия характер критикът съглежда някои петна, които не могат да се измият и с най-силния критически бензин. Няма съмнение, че много често Петрарка страда от афектация: поетът обича, така да се каже, да позира за потомството. Струва ти се, че като че ли седи постоянно пред фотографически апарат. Петрарка е много повече, отколкото прощаваме ние днес на моралната личност, суетен, тщестлавен и в голяма доза егоист...Между отрицателните черти на характера на първия хуманист някои критици отбелязват и неговото не твърде голямо постоянство...Отрицателните черти в характера на великия хумонист се дължат може би и на някои физиоложки, отчасти наследствени причини /ние нищо не знаем/, но те са още повече според мен плод на едно раздвоение на личността. Не трябва да се забравя, именно, че душата на поета е арена, на която се борят още две стихии: средновековната и модерната...”/38, с. 174/.

“...Още първият биограф на Петрарка, Бокачо, е възхитен от цялата физическа, умствена и нравствена личност на певеца на Лаура. Неговият животопис е от край до край един ентусиазиран панегирик. Той е извънредно важен като изражение на общото мнение за Петрарка...Бокачо хвали ума и паметта на Петрарка и неговата страстна любов към музиката. По-нататък узнаваме, че Петрарка бил крайно търпелив, рядко се сърдел, бил справедлив и верен на думата си...”/38, с. 176/.

“...Който иска да разбере целия Петрарка, великия хуманист и гениалния поет, трябва да познава еднакво и латинските му трудове и италианската му поезия...

с. 179...Знаменити на времето си бяха и 12-те латински еклоги на Петрарка и трите му книги – “Поетически писма”???…  “За знаменитите мъже” (De viris illustribus), “Деяния и изречения на знаменити хора” (Rerum Memorandarum)...”/38, с. 177/.

“...“За презрението на света” (De contemtu mundi): Един ден, като размишлява поетът, отгде е дошъл на света и как ще го напусне, му се явява една лъчезарна фигура, Истината, придружена от Свети Августин, този черковен писател, когото Петрарка високо уважаваше, особено заради неговите всеизвестни “Изповеди” (Confessiones). Тия последните дадоха собствено и на Петрарка, както и на Русо, идеята сам да се изповяда в своите диалози. Свети Августин се наема в три дена отгоре да вкара грешния си ученик Петрарка в правия път. Но за тази цел Петрарка трябва откровено да се изповяда, да признае своите слабости, да излее сърцето си пред него. И ето че поетът започва да изрежда греховете и пороците си. Той си приписва главно следните прегрешения: 1/ жаждата за слава, 2/ наклонност към песимизъм, 3/меланхолия (acedia), и на 4/, последно място, той се обвинява сам в своята любов към Лаура. Вие виждате от това кратко резюме на знаменитите някога диалози, какво голямо значение имат те в биографията на Петрарка – ако, може би, и да не са съвършено искрени, ако и в тях да се съглежда известна поза...”/38, с. 180/.

 

Буркхарт: “Към култа спрямо родната къща спада и този към гробовете на прочути личности; за Петрарка се прибавя и мястото, където е умрял; така селището Аркуа станало в негова памет любимо място за поданиците и било украсено с изящни жилищни сгради - по време, когато на север не познавали изобщо още никакви “класически места”, а само поклоничества пред икони и реликви.” /с.135/.

Слави Боянов обобщава, че “за разлика от Данте, Петрарка не е активна, страстна и буйна личност, склонен е към мечтания, съзерцаване и екстаз”:  “Той е хуманист в широкия смисъл на думата - познавач и изследовател на античната римска литература, история и епистология. Той е най-добрия познавач на римската античност, но живее като отшелник в Авиньон - тогава столица на папата по време на френското му пленничество, наблюдава цветята, птиците, слуша ромона на поточето, съзерцава синия небесен свод и мечтае за Лаура - жената, към която е привързано сърцето му.” /сгр.33-34/.

 

В трактата си “Средство за щастие и нещастие” именитият италиански хуманист “се възправя срещу вековния предразсъдък за благородството, според Боянов, че то се заключавало в знатния произход и в “синята кръв”: “Ти ще бъдеш толкова по-знатен, макар и да си от нисък произход, ако си добродетелен - пише Петрарка, - достойнството нищо не губи от долния произход на човека, ако той сам го е заслужил през своя живот и със собствената си дейност.” Тази теория за личното достойнство на човека - обобщава Боянов, - чието начало слага още Данте, става крайъгълен камък на европейската хуманистична мисъл.” /стр.38/.

 

Слави Боянов твърди, че “на Петрарка не е било чуждо самолюбието”: “На него като ренесансова личност е било свойствено чувството за човешко достойнство, което е ядрото на ренесансовия хуманизъм…Петрарка, както и неговият предшественик Данте, се осмелява да погледне в себе си и да защити човешкото достойнство и човешката гордост. Той открива в себе си неизчерпаеми богатства, свойствени за човешкия дух. Оттам може би идва и неговото славолюбие, за което има известни основания.”/стр.39/.

 

Слави Боянов прави кратък преглед на идеите, заложени в трактата на Петрарка “За презрението към света”/1343/, в който италианският поет “дава израз на неспокойното колебание в неговата душа” : “Там негов събеседник е свети Августин, който упреква Петрарка, че е изгубил истинското си благочестие, че е забравил за задгробния живот и се е предал на светската суета. А е трябвало да помисли малко повече за смъртта и за това, че земните неща са преходни. Августин го укорява, че Петрарка жадува за земна слава, че се гордее със своя талант, с красноречието си, с начетеността си и с това, че вече толкова години обича Лаура. А любовта към Лаура най-много го въвежда в заблуждение. Петрарка се вслушва в думите на своя невидим събеседник, съгласява се с неговите доводи, благодари му за беседата, но въпреки всичко това старите ръждиви традиционни вярвания и догми напразно се надяват да всемат връх върху ренесансовия поет.” /стр.41/.

 

“У Петрарка любовта е неразделна от страданието - отбелязва с пълно основание изтъкнатият наш философ Боянов. - Той страда от студенината на своята Мадона, от това, че тя не споделя неговите желания, от това, че призракът на средновековните догми и изисквания свива сърцето му. Той страда от мисълта, че неговата любов към тази земна красавица е грешна. Тогава той се опитва да увери себе си, че той е влюбен не толкова в тялото, колкото в нейната душа, че любовта му към нея предизвиква любов към Бога. Така се оправдава в диалога си с Августин в “Презрението към света”.” /стр.43/.

 

Слави Боянов приема, че поезията на Петрарка “не е мъглява, а бистра и свежа”: “Тя е едновременно емоционална и интелектуална. Присъщи й са изящността на стила, на стила, на формата и на музикалността. Тя е близка до най-хубавите образци на античната лирика…”/стр.44/.

 

Джонсън, с. 37: ...през 1341 година Петрарка е коронован публично за поет на Капитолийския хълм в Рим...Петрарка е пътувал много повече от Данте или Бокачо. През 1333 г. той предприема пътуване през долината на Рейн, Фландрия, Брабант и Франция, срещайки се с учени класици и претърсвайки библиотеки...През 1345 г. във Верона се натъква на много по-вълнуваща находка, писмата на Цицерон до Атик, Брут и Квинтилиан – текстове, които за първи път представят творчеството на великия оратор.

 

Джонсън, с. 38: Още по-забележителен е оригиналният ръкопис на сборника му със стихотворения “Рими”. Той също е написан с готически шрифт, но не всички стихове са с почерка на Петрарка – някои са дело на професионален писар...

 

Джонсън, с. 39: Петрарка може да бъде наречен първия хуманист и с положителност е първият писател, който изказва мнението, че вековете между падането на Рим и настоящето са епоха на мрак и невежество...Както отбелязва Петрарка “по-добре е да желаеш доброто, отколкото да познаваш истината”...Лионардо Бруни /1369 – 1444/, изтъкнат учен класик от новото поколение, твърди, че именно Петрарка “ни открива път, по който ни показва как да усвояваме знанията”. Думата umanista за първи път влиза в употреба едва по времето на Бруни, който определя пет предмета за изучаване: граматика, реторика, поезия, нравствена философия и история...понятието “приятелство в обучението” е в основата на любовта на хуманистите към книжнината.

 

“Африка”: Тази поема на Петрарка се състои от девет книги, написана е в латински хекзаметри. Първоначалното намерение на поета, решел да подражава на Вергилий, е да създаде поема в две части като “Енеидата”. Идеята да напише тази творба възниква у Петрарка на Разпети петък през 1338 година по време на разходка из гората край Воклюз, Южна Франция. Макар че поемата не е довършена, нито публикувана, тя създава известност на автора й и той е признат за “най-добрият поет на Италия” и увенчан с лавров венец на Капитолийския хълм в Рим на 8 април 1341 година.

Целта на автора на “Африка” е да представи победата на римската цивилизация над варварите от Картаген. Петрарка пресъздава събития от последната фаза на Втората пуническа война, която зъвършва с поражението на картагенския вожд Анибал при Зама.

От художествена гледна точка поемата не може да се назове шедьовър, но въпреки това тя притежава висока стойност. Трябва да се признае, че историческите събития са пресъздадени в добре съчинени, добре навързани и добре звучащи строфи. Петрарка следва обективните описания на прочутия древноримски историк Тит Ливий. Някои откъси от съня на Сципион, преразказан в първа и втора песен, са взаимствани от прозаичната творба на Цицерон “Сънят на Сципион”.

Някои допускат, че недописаните пасажи в трета и четвъртта песен е трябвало да бъдат изпълнени с възторжени хвалебствия на победната за Рим война, но твърде вероятно е те да не са се удали на миролюбиво настроения поет Петрарка.

Вниманието на автора е съсредоточено върху личностите на Сципион Африкански и Анибал. Първият е явно идеализиран и се възприема вв поемата като съвършеният герой на Римския свят. Той е представен от Петрарка като храбър и човеколюбив вожд, благочестив и приземен в мисленето си, простодушен и високо образован. Анибал е представен като жестокосърдечният варварин от Картаген.

Запомнящите се моменти в повествованието са нещастната любов на Софонизба, привързала се всецяло към Масиниса, драматичната смърт на Магон сред разбуненото море, победителят Сципион и поета Ений възвестяващи бъдещето величие на Рим като родина на жизнелюбието и поезията.

Афинитетът на поета към морето и различните му състояния в “Африка” е забелязан от някои критици, които са склонни да приемат тази творба като “поема за Средиземно море”. По-удачни са все пак определенията на тази поема на Петрарка, в които се отчитат патосът на твореца-хуманист в нея, усилието да се представят като взаимопроникващи се Римският и Християнският свят, увереността в намесата на Бог за сътворяването на един по-хуманен и по-справедлив свят.

Латинският език, използван от Петрарка, макар че е по-изразителен от средновековния латински, е слабо въздействащ, липсва му най-вече художествена мощ. Макар че в сферата на героизацията на персонажите да няма особени постижения, авторът успява да придаде епическо величие на съдбоносните за оцеляването на Рим драматични исторически събития. Авторът успява да внуши важния исторически смисъл на поражението на Анибал  и да придаде сила на християнската житейска максима “Всичко в този свят е крехко и преходно”.

Буркхарт: “Не са безинтересни замисълът и възникването на поемата. Проявявайки съвсем сигурен усет, ХІV век открил във времето на Втората пуническа война слънчевия зенит на римлянството; точно това време Петрарка искал и трябвало да разгледа…Възхвалата на стария Сципион Африкански лежала толкова присърце на хората от ХV век, че и друг един поет, Дзаноби дела Страда, си бил поставил същата тази задача. Само от уважение към Петрарка изоставил доста напредналата в разработката си поема. Ако нещо оправдава възникването на “Африка”, то е, че по онова време, а и по-късно всеки се интересувал от Сципион, сякаш е още жив, и че всички го смятали по-голям от Александър, Помпей и Цезар…”/с.211/.

Буркхарт: “Второто въздействие на древността се дължи предимно на онзи забележителен фрагмент от шестата книга на Цицерон за държавата, известен под името “Сън на Сципион”…Това е описанието на един сияен отвъден свят, отреден за великите мъже, проникнат от хармоничното съзвучие на небесните сфери. Това езическо небе, за което открили постепенно и други изказвания на древните, заместило полека-лека христианското небе в същата степен, в която идеалът за историческо величие и слава поставило в сянка идеалите на християнския живот…Още Петрарка гради надеждата си предимно върху този “Сън на Сципион”, върху изказвания и други съчинения на Цицерон и върху Платоновия “Федон”, без да споменава Библията…”/с.432/.

Главното действащо лице тук е Сципион Африкански, който, според поета, въплъщава в себе си всички високоценени от древните римляни добродетели. Тази творба, практически завършена през 1341 година, е посветена на краля Робер от Анжу.

Буркхарт: “За увенчаването на Петрарка/1341/ спорели Университетът в Париж, чийто ректор в момента бил флорентинец, и градската управа на Рим; дори неговият, избран от него самия екзаминатор крал Роберт Анжу искал да премести церемонията в Неапол, обаче Петрарка предпочел да бъде увенчан от самия сенатор, и то на Капитола и никъде другаде…”/с.175/.

Когато кралят Робер от Анжу умира през 1343 година, Петрарка се заема да преработи поемата. До края на живота си той ще я дообработва, ще я поправя и ще внася добавки.

Трактатите и писмата на Петрарка: Буркхарт: “В съзнанието на повечето хора днес Петрарка живее като голям италиански поет; при съвременниците му обаче славата му се дължала в много по-голяма степен на това, че той сякаш представял в свое лице древността и подражавал на всички видове латинска поезия и пишел писма, които като трактати върху отделни въпроси от древността имали стойност, необяснима за нас, но твърде обяснима за онова време, в което липсвали наръчници.” /с.173/.

Особено значим е приносът на този италиански поет за развитието на европейския хуманизъм, тъй като чрез собственото си съществуване той утвърждава земния живот на човека, проповядва привързаност към земния Йерусалим. Но въвлечен в земния живот той не забравя и своята отговорност към небесния Йерусалим. Дори често повтарящият се у Петрарка “мотив за спокойствието” /otium/ служи за да означи кондицията, в която човекът, постигнал накрая спокойствието, може да придаде висока стойност на собствените си духовни качества, било чрез религиозната аскеза, било чрез литературната аскеза.

Буркхарт: “От Петрарка научаваме и за едно настроение, раздвоено между класическата и християнската древност; той разказва как много пъти се изкачвал с Джовани Колона върху гигантските сводове на Диоклециановите терми; тук на чист въздух, сред дъблока тишина и необятния кръгозор пред себе си те разговаряли не за сделки, не и за домашни въпроси и политика, а - вперили поглед в развалините околовръст - за историята, като Петрарка изтъквал повече древността, а Джовани - християнската епоха; разговаряли също и за философията и за създателите на изкуствата…”/с.157/.

В началото на 40-те години на ХІV век се появяват трактатите му, написани на безукорен латински език  “За знаменитите мъже”, “За нещата скъпи за паметта”, “За уединения живот”, “За средствата против щастие и нещастие”  и “За презрението към света” /1343/.

Буркхарт: “Писмото на Петрарка “До потомството” е равносметката на стария, прославен поет, който трябва да задоволи общественото любопитство; сред бъдещите поколения му се иска да се радва на слава, сред съвременниците си обаче предпочита да я забрани; в диалозите му върху щастието и нещастието партньорът, който застъпва противното становище по повод на славата и доказва нейното нищожество, е по-убедителен…”/с.134-135/.

Буркхарт: “Петрарка, един от първите напълно модерни хора, доказва изцяло значението на пейзажа за чувствителната душа. Светлият дух, събрав пръв от всички литератури наченките и напредъка на художествения усет за природата и създал в своите “Картини от природата” най-големия шедьовър на описанието…

Петрарка е не само значителен географ и картограф - смята се, че по негово нареждане е изработена първата карта на Италия - и не повтаря само казаното от древните, но природните гледки го вълнуват най-непосредствено. За него насладата от природата е най-желан другар при всяко духовно занимание; върху преплитането на тези две неща почива отшелническия му живот на учен във Воклюз и другаде, периодичното му бягство от времето и света. Би било крайно несправедливо, ако от още слабата му и малка способност за пейзажно описание се извади заключението, че му липсвало чувство…”/с. 243/.

Слави Боянов обобщава, че “за разлика от Данте, Петрарка не е активна, страстна и буйна личност, склонен е към мечтания, съзерцаване и екстаз”:  “Той е хуманист в широкия смисъл на думата - познавач и изследовател на античната римска литература, история и епистология. Той е най-добрия познавач на римската античност, но живее като отшелник в Авиньон - тогава столица на папата по време на френското му пленничество, наблюдава цветята, птиците, слуша ромона на поточето, съзерцава синия небесен свод и мечтае за Лаура - жената, към която е привързано сърцето му.” /сгр.33-34/.

Възгледите на мислителя Петрарка: В трактата си “Средство за щастие и нещастие” именитият италиански хуманист “се възправя срещу вековния предразсъдък за благородството, според Боянов, че то се заключавало в знатния произход и в “синята кръв”: “Ти ще бъдеш толкова по-знатен, макар и да си от нисък произход, ако си добродетелен - пише Петрарка, - достойнството нищо не губи от долния произход на човека, ако той сам го е заслужил през своя живот и със собствената си дейност.” Тази теория за личното достойнство на човека - обобщава Боянов, - чието начало слага още Данте, става крайъгълен камък на европейската хуманистична мисъл.” /стр.38/.

Като типичен ренесансов мислител Петрарка често обръща погледа си към самия себе си, себеанализира се, държи да го възприемат като конкретен земен човек, а не като смирен, безличен поданик на Бог. В трактата си  “За истинската мъдрост” той се придържа в размишленията си към максимата “Не е мъдрец този, който не познава себе си.” Слави Боянов твърди, че “на Петрарка не е било чуждо самолюбието”: “На него като ренесансова личност е било свойствено чувството за човешко достойнство, което е ядрото на ренесансовия хуманизъм…Петрарка, както и неговият предшественик Данте, се осмелява да погледне в себе си и да защити човешкото достойнство и човешката гордост. Той открива в себе си неизчерпаеми богатства, свойствени за човешкия дух. Оттам може би идва и неговото славолюбие, за което има известни основания.”/стр.39/.

Слави Боянов прави кратък преглед на идеите, заложени в трактата на Петрарка “За презрението към света”/1343/, в който италианският поет “дава израз на неспокойното колебание в неговата душа” : “Там негов събеседник е свети Августин, който упреква Петрарка, че е изгубил истинското си благочестие, че е забравил за задгробния живот и се е предал на светската суета. А е трябвало да помисли малко повече за смъртта и за това, че земните неща са преходни. Августин го укорява, че Петрарка жадува за земна слава, че се гордее със своя талант, с красноречието си, с начетеността си и с това, че вече толкова години обича Лаура. А любовта към Лаура най-много го въвежда в заблуждение. Петрарка се вслушва в думите на своя невидим събеседник, съгласява се с неговите доводи, благодари му за беседата, но въпреки всичко това старите ръждиви традиционни вярвания и догми напразно се надяват да всемат връх върху ренесансовия поет.” /стр.41/.

 

Сонетите на Петрарка

 

 По-голямата част от сборника “П е с н и” се състои от посветени на Лаура любовни стихотворения, написани на италиански език. В него са включени и около тридесетина творби посветени на други теми, сред които поетът разработва с най-голямо внимание проблемите на морала и политиката. От всичките 366 стихотворения 4 са мадригали, 7 - балати, 9 - сикстини /стихотворения изградени от шестстишни строфи/, 26 - канцони, а останалите са съставени от два катрена и две терцини сонети.

Сборникът е разделен на две големи части: “Сонети за живота на мадонна Лаура” / до сонет № 266/ и “Сонети за смъртта на мадонна Лаура”. Както вече е установено поетът Петрарка е приел за разделителна граница между двете части момента/ сонет № 264/, в който той е почувствал остро разногласието между светските му ангажименти и обязаностите му на духовник, между делничната и святата любов. 

Заглавието на сборника “Canzoniere” /Песни/ не е избрано от Петрарка, който е назовал творбата си “Rerum vulgarium fragmenta” /Фрагменти от земните дела/, като че ли за да подскаже, че този подбор от стихотворения е само част от поетичното му творчество, да внуши, че оставеното от него представлява една далеч по-обширна цялост. Може би е избрал едно по-скромно заглавие за сбирката си от сонети, тъй като е осъзнавал, че по-съществената част от творчеството му написана на латински. Поетът-хуманист като че ли е искал да се извини пред онези високоинтелигентни потомци, които  ще се насочат /той е убеден/ към даващите по-широка и по-изчерпателна представа за латинската култура негови произведения. Първоначалното избраното от автора заглавие на сборника създава впечатление, че той се извинява заради посветените му на твърде земна и лична тема /любовт