Всеки човек придобива като дар от природата или благодарение на образованието си усета за Красотата. Представете си, че той застава пред някой шедьовър, дори пред някои от ония шедьоври, които ни се струват безполезни, т. е. които са създадени без пряка обвързаност с човешката ни природа, справедливостта и честността, освободени от всякаква загриженост на съзнанието и подчинени на една-единствена цел - Красотата; независимо дали е статуя, картина, симфония, сграда или поема. Привидно всичко това не допринася никаква полза. Каква е ползата от създаването на някоя Венера? Каква е ползата от изграждането на стреловиден купол на някоя църква? Каква е ползата от съчиняването на ода в рима за пролетта или за зората и т. н.? Представете си човека, застанал пред подобна творба. Какво става вътре в него? Красотата е пред него. Човекът гледа; слуша; малко по малко той започва не само да гледа, но и да вижда, не само да слуша, но и да чува. Загадката на изкуството започва да действа; всяка творба на изкуството говори като сгряна от човешка топлина уста; човек се чувствува изпълнен с радост. Блясъкът на абсолютното, изумително отдалечено от нас, пронизва с лъчите си това творение, той е свещен, предизвикващ възхита чрез необикновената си чистота. Човекът прониква все по-надълбоко в сътвореното; открива, че е красиво; чувствува, че то се вмъква в него. Красотата е по право истина. Под въздействие на шедьовъра човек се изпълва с радост, а сърцето му заприличва на птица, която, обзета от радостно опиянение, започва да размахва все по-учестено крилата си.

Който назовава една творба красива, признава, че тя е дълбока; обхванат е от замайване пред разкриващото тайните си чудо. Тайните, заложени в красотата, са неизброими. Преди човекът, подложен на изпитание от възхищението, да успее да си направи достатъчно ясна равносметка, религията, която поражда всяко съвършенство, зарядът откровение, който е заложен в красотата, вечността, утвърждавана от безсмъртното, запленяващото установяване на успеха на човека в изкуството, великолепието на човешкото творение, съпоставящо се с Божието творение, нечувано съперничество с природата, дързостта на сътвореното да се представя за шедьовър редом със слънцето, неописуемото сливане на всички елементи на изкуството, линията, звукът, цветът и идеята в самобитен свещен ритъм, съзвучен с музикалната загадка, звучаща от небето, всички тези явления оказват незабелязано натиск върху него и предизвикват, без самият той да разбере, някакво неизразимо вълнуващо преображение в него. Плодотворно преображение. Красотата прониква по необясним начин през всичките му пори. Той навлиза и прониква все по-надълбоко в изучаваната творба; приема се, че проникването в една творба представлява победа на интелекта, че вероятно не всички са способни и владеят средствата да я извоюват; от възхищението се ражда чувството за изключителност, човек попада в плен на своеобразна, облагородяваща го гордост; започва да се чувства избраник; струва му се, че поемата го е избрала. Той става подвластен на шедьовъра. Бавно, постепенно, докато съзерцава или чете, стъпка по стъпка, изкачвайки се непрекъснато нагоре, той става свидетел, изумен, на собственото си извисяване; вижда, разбира, приема, мечтае, мисли, разнежва се, проявява желание, изкачва седемте стъпала на посвещението; раздвижва седемте струни на величествената лира, която зазвучава във всеки един от нас. Човек затваря очи, за да вижда по-добре. Започва да размишлява над онова, което е съзерцавал, отдава се в плен на интуицията си и изведнъж в тъмната камера на мозъка му изниква яръко, ясно очертано, неоспоримо, непобедимо, невъзмутимо, неопетнено, незатъмнимо, заслепяващото с многобагрените си лъчи слънчево видение на идеала; човек се озовава изведнъж изпълнен с нова душа.

Нещо вътре в него се ражда и нещо залязва; съзерцанието се превръща във възхищение, размишлението се превръща в състрадание. Създава се впечатлението, че умът му се презарежда с безкрайност. Той се чувствува по-добър. Прелива от милосърдие и доброта. Ако е съдия, би отменил присъдата си; ако e войник, би посрещнал врага си като брат; ако е проповедник, би премахнал ада. Неодушевеният шедьовър обогатява човека с безброй най-различни, сериозни и добронамерени съвети. Каменният блок, мелодията, която напомня за звучните песнопения на синигерчето, строфата, от която се разнася дъх на цветя и свежест на роса, пробуждат у човека необяснимия порив да твори добро. От Красотата бликва доброта. Необичайното им свързване с представата за извор е обусловено от допускането, че са неделимо слети в недрата на човешката душа.

Лейди Монтегю, след като разглежда картината на Йорданс "Амалтея" 1, изложена в Типенхаус, Амстердам, възкликва: "Така ми се иска сега да се появи отнякъде някой бедняк, за да изпразня цялата си кесия в шепите му!"

Невъзможно е сътвореното да бъде едновременно велико и безполезно. Изкуството би искало да запази неутралитет по отношение на прогреса и цивилизацията, но това се оказва невъзможно. Човешкият род не може да създаде нищо ново без помощта на главното си предимство, мисълта. Изкуството включва в себе си идеята за свобода – ето защо говорим за "свободни изкуства"; литературата включва в себе си идеята за човечност (humaniores litterae). Очовечаването на хората и на света е понякога неосъзната, но често по-осъзната цел на изкуството. Нравите се облагородяват, сърцата се сближават, ръцете се разтварят за прегръдка, силите се подпомагат взаимно, състраданието кълни, съчувствието цъфти, братската привързаност се изявява открито само когато хората четат, размишляват и се възхищават. Красотата влиза през очите ни като лъч и излиза като сълза. Обичта увенчава всичко.

Изкуството раздвижва чувствата. В това се състои облагородяващата му мощ. Обзетите от душевно вълнение хора са добри; обзетите от душевно вълнение хора са велики. Всеки мъченик е бил в плен на някакво душевно вълнение; единствено чрез душевното вълнение може да се постигне невъзмутимост. Величавата непреклонност идва след сълзите. Героят размишлява за отечеството си; очите му се изпълват със сълзи. В началото на всичко Катон предпоставя разнежването.

Нека още веднъж припомним пренебрегваната, изумяваща истина: изкуството, при единственото условие да бъде вярно на закона си - Красотата, облагородява хората посредством собственото си мощно въздействие, независимо дали се ръководи от това или противното намерение.

Няма съмнение, че ако някога някой ум, обсаждан от земните страдания, сблъсквайки се с бедствия и покушения, отстоявайки всички онези добродетели, които назоваваме справедливост, честност, правдивост, преданост и дълг, е въплъщавал най-последователно в стремежа към пълна безучастност, това е Хораций. У Хораций не бихте могли да откриете онзи неизчерпаем гняв спрямо злото, онази разяреност на защитаващия справедливостта лъв, които са присъщи на Ювенал; у него ще откриете насмешката. Хораций въплъщава безпристрастието; такъв поне би искал да бъде. Какъв ужасяващ хлад излъчва умът, който иска да мине за евнух! Ако той има някаква вяра, тя непременно се противопоставя на прогреса. Това води до неумолима безучастност. Душевната ведрост у него се гради върху преситеността. Хораций е загрижен единствено за храносмилането си. Той живее с удовлетворението на преситения. Дебелото му черво се изкачва чак до мозъка. Цялата дейност на организма му се състои да превръща силното желание, когато напира надолу, в изпражнение, а когато напира нагоре - в идея. След като се  е навечерял добре в дома на Мецанат, след като се е наиграл на топка с Вергилий, гузен като него, той не искал да го закачат за нищо. Най-важното за човека е добре да се позабавлява. Той не се интересувал нито от настоящето, нито от миналото, нито от fas, нито от nefas 2, нито от доброто, нито от злото, нито от лъжата, нито от истината. Философията му се ограничавала с благосклонното приемане на факта, независимо какъв е той; несправедливостта, когато го канела на богати обяди, му ставала приятелка; като че ли бил роден да бъде сътрапезник на преуспяващото престъпление. Хораций отказва да приема сериозно общественото озлобление. То би затъмнило стила му, а той искал да бъде прозрачен; неговият независим от правилата на прозодията хекзаметър оставал робски задължен на Цезар; неговият танц завършвал с влачене по колене. Неговите послания притежават на повърхността онази мъдрост, която по-късно характеризира басните на Лафонтен: "Според времето мъдрецът скандира: "Да живее кралят! Да живее Лигата!" 3 Неговите сатири никога не се занимават с нравите и законите; непрекъснато отблъскващото зрелище, което разиграват Ескилиите 4, поражда понякога у него някой изпълнен с безгрижие стих; неговите оди упоменават боговете, подражават почти изцяло на гръцката жреческа ода и представят Юпитер и Цезар като равни; puer 5, към което се обръща в любовните си стихотворения, е братче на Батил и на Коридон, възпявани от Анакреон и Вергилий 6. Прибавете към всичко постоянно грубите му, непристойни стихове. Такъв е поетът. А какво представлява човекът? Той е страхливец, който захвърля щита си по средата на битката, софист, следващ единствено своите желания, който преследва само една цел - насладата, скептик, който вярва само на това, което притежава в настоящия миг, дете от народа, наето като слуга от Тирана, шут, който се появява още на другия ден след падането на републиката, римлянин, зад когото лежи убитият от Октавиан Рим, син на Рим, който дори не се обръща да погледне святия труп на баща си. Това представлява Хораций.

И все пак прочетете творбите му. Този скептик ще укрепи вярата ви, този страхливец ще ви разпали, този продажник ще пробуди честта ви; след като прочетете стиховете на този човек, който не може да се нарече добродетелен, вие ще станете по-добър.

Защо? Защото Хораций е всъщност красотата.

Защото под злото, което е на повърхността, Красотата, която съставлява съдържанието, не престава да върши своето дело.

Forma 7, красотата. Красивото се съдържа във формата. Неочаквано и необичайно доказателство за формата е съдържанието. Недопустима глупост е формата да се разглежда само като контур. Формата е същностна и абсолютна; ражда се от самата утроба на идеята. Тя е Красотата, а всяко превъплъщение на Красотата е изява на истината.

Нека разгледаме тези очевидни, но трудно възприемани истини.

Вълнението, предизвиквано от четенето на творбите на Хораций, е прелестно изживяване. То представлява изцяло литературна наслада и е необикновено силно. Човек е погълнат от неговия необичаен език; всяка подробност притежава самобитна красота. Изключително развитият здрав разум се оказва за нещастие примирен с моралното падение; подобна реакция на здравия разум откриваме у Хораций. Ние се възхищаваме от способността на този човек да разсъждава трезво, притискан между четирите страни на свършения факт. Но тъкмо чрез такива примери човек се научава да разграничава трезвостта от справедливостта. Впрочем ние вече се уверихме, че Хораций не е добър човек; но той не е и зъл. Да бъдеш зъл, предполага усилие; Хораций не полага подобно усилие.

Стилът му застава между читателя и него отначало като завеса, после като светлина, а след това като форма на нещо друго, което вече не е Хораций, а Красотата. По странен начин самият Хораций изчезва. Изпод качествата му, достойни за възхищение, изплуват качества, достойни за презрение. Преодоляната мерзост се превръща в незначителна подробност: Nescio quid meditans nugarum 8. Тази недостойна философия посредством гъвкавия му стил става приятна, когато се възприема като развяващия се, развързан девствен пояс на Венера; не е възможно да се надигне глас срещу подобна магия. Стихът му, красив като Фрина, показва хубавата си гръд и съдниците му се разбягват; остават само омагьосани от красотата му мъже. Гибелна ли е победата на стила над читателя? Тъкмо обратното. Литературният екстаз е по същество добротворно изживяване. Той не бива да се приема и разглежда като нещо лошо. Всяка истинска поезия излъчва своеобразна непорочност. Здравият разум на Хораций постепенно губи неприятното си първоначално ухание, стилът го пречиства и човек започва да усеща само благотворното въздействие на този разум. Хораций е прозрачен и ясен автор. Читателят се отдава изцяло на радостта от проникването в дълбините на интелекта му, преодолявайки преградата от две хиляди години. Хораций е своеобразно съчетание от разум, който може да се извисява до Бог, и от чувственост, която може да пропада до животинското желание; подобно съчетание, което впрочем представлява съчетание, присъщо до голяма степен на човека, спори в посланията, смее се в сатирите, ликува в одите, вглъбява се в стихотворенията, излъчва неопределима светлина и се преобразява в мъдрост във всички тези творения. Мъдрост, която е всъщност мъдростта на птицата - да пие, яде, спи, да  чурулика на зазоряване, да си прави гнездо, да прави любов. Тази мъдрост, която, преди да бъде възприета от Хораций, е била възприета от Соломон, е облагородена от поезията; дотолкова тази поезия е благотворна. В подобна поезия има ухание, има ласка, има лъчиста светлина.

В нея се събират всички бунтовни несъгласия с педантизма: отхвърля се прозодията, не се спазва цезурата, разсичат се фразите; но дали този произвол не означава познание! Ако някой полустих предизвика радостно ликуване, всички се нахвърлят срещу него. Общуването с красиви и силно въздействуващи стихове представлява всъщност възпитание на мисълта; върховно удоволствие от опипването на хекзаметрите с пръстите на светлината, излъчваща се от ума; човек става по-чувствителен след общуването си с този божествен стил; и най-грубият варварин се облагородява след подобно общуване. Луи ХVIII, който в известен смисъл е философ, твърди: "Хораций беше този, който ме направи либерал."

Безкрайните запаси от лекота и сила предизвикват размисъл. Стихът, когато е овладян, се преобръща, изправя се; подскача, отива, връща се, рови с човка из перата си, загрижен единствено да бъде красив. Има ли нещо по-очарователно от простодушното врабче, всецяло отдадено на почистването на перата си! Хораций постига онова всемогъщество, което излъчва миловидното изражение на децата; той се налага с безгрижието и дързостта си; разполага с пълната свобода на грацията; разполага като всевластен повелител с елегантността. Той е присмехулник, който, когато пожелае, може да стане лиричен певец; и когато му е приятно да бъде лиричен, се издига, а това често му се случва, до истинското величие. Всяка от одите му се превръща бързо в безспорен успех. Одите на Хораций приличат на изящни амфори изработени от алабастър. Много от строфите му изглеждат като венци, поддържани от две бели ръце над лъчезарна глава. Също както някои стихове от Библията, те като че ли струят от извора.

Такъв е Хораций. Някои други са надарени с по-величествени дарби, със страховито излъчване, с всепоразяващ гръм, с неподвластна, възвишена добродетел, с нападателност срещу злите, с гнева на Всемогъщия, с всички мечове, които биха могли да извадят от ножницата му, с възмущение, с широк замах, с възвисяващи пориви, с излъчването на Коцит или Апокалипсиса; Хораций ни владее благодарение на ведрото си обаяние. Той владее това, което би могло да се назове яснота на стила.

Чудно нещо! И това всъщност са размножаващите се изненади, които ни поднася будещото размисъл изкуство; с право може да се твърди, че идеите на Хораций, това, което се определя като съдържание, са само контур, че действителното съдържание е всъщност формата, тази вечна форма, която в непроницаемата загадка на Красотата е обвързана с абсолютното.

Искате ли друг пример? Вземете Вергилий.

Има ли нещо по-жалко от следното предположение. Октавиан Август, приет сред планетите и звездите, му бил направил място до себе си. Нима сте срещали по-отблъскващо ласкателство? Това предположение е натоварено със съдържание. Но то е недостойно и плоско. Ето какво представлява формата:

Tuque adeo, quem mox quae sint habitura deorum

Concilia, incertum est; urbesne invisere, Caesar;

Terraruque velis curam et te maximus orbis

Auctorem frugum tempestatumque potentem

Accipiat, cingens materna tempora myrto;

An deus immensi venias maris; ac tua nautae

Numina sola colant, tibi serviat ultima Thule,

Teque sibi generum Tethys emat omnibus undis;

Anne novum tardys sidus te mensibus addas,

Qua locus Erigonen inter Chelasque sequentes

Panditur: ipse tibi iam brachia contrahit ardens

Scorpius, et coeli justa plus parte relinquit:

Quidquid eris (nam te nec sperent Tartara regem,

Nec tibi regnandi veniat tam dira cupido,

Quamvis Elysios miretur Graecia campos,

Nec repetita sequi curet Proserpina matrem),

Da facilem cursum, atque audacibus annue coeptis,

Ignarosque viea mecum miseratus agrestes,

Ingredere, et votus iam nunc assuesce vocari. 9

Чета тези стихове, възприемам тази форма, но какво е първоначалното й въздействие? Забравям Август; забравям дори Вергилий; подлият тиран и продажният певец изчезват, подобно на Хораций преди малко поетът изчезва в поезията си; влизам в странно видение; необятното небе се разтваря над мен, навлизам в него, летя из него, втурвам се навътре в него, виждам недостижими и неопетнени селения, блестяща същност, озовавам се пред загадъчните съзвездия, пред Млечния път, пред зодиака, довеждащ всеки месец до зенита някой архипелаг от слънца, пред скорпиона, който свива огромните си пипала, пред необятността и синевата; посредством идеята, посредством това, което назовавате съдържание, оставам в пределите на малкото, а сега, посредством стила, посредством онова, което назовавате форма, се озовавам пред безпределно голямото.

Какво означават тези ваши разграничения, форма и съдържание?

У този човек живеят двама човека, един придворен ласкател и един поет; поетът, уви, се оказва роб на придворния ласкател, както душата е заробена от животинското в човешкия организъм. Придворният ласкател е обзет от някаква раболепна идея, споделя я с поета, орелът със земен червей в човката не престава да лети към слънцето и от тази ниска идея на поета се раждат възвишени стихове. О, колко неподозирано свято е изкуството! О, величие, достижимо само от ума човешки! О, Красота на Прекрасното!

Всички тълкувания, с които се обяснява една истина, се сливат в едно и това е причината да стигнем до вече познатото заключение относно поезията на Хораций: великолепните му стихове имат контур и съдържание; контурът, това, което назовавате първоначална идея, представлява всъщност отправената към Август салонна възхвала; съдържанието е всъщност формата. Благодарение на достойнствата на високия стил - контурът, ласкателството към господаря - нечистата обложка на възвишеното се разкъсва, разтваря се и през разкъсаната пролука се появява небесният смисъл на изкуството, безсмъртната Красота.

Идеалът и Красотата са тъждествени величини; идеалът съответствува на идеята, а Красотата на формата; следователно идеята и съдържанието са подобни величини.

Ето че стигнахме, по силата на логиката, до една доста опасна истина: изкуството облагородява чрез собствената си мощ. Творбата, като съучаства във всеобхватното въздействие на красотата, се налага независимо от потребностите, предявявани от създателя й, така че дори когато се промъква през пороците на твореца, изкуството си остава лъчезарно добродетелно. Безнравственият Лафонтен ни облагородява, порочният Хораций ни облагородява, несправедливият безсрамник Аристофан също ни облагородява.

Тук, още от пръв поглед, откриваме, нека повторим, една твърде съмнителна истина.

В действителност, ако човек иска да се издигне, за да обгледа изкуството от онази височина, от която всичко става достъпно за погледа, от която разграниченията изчезват така, както изравняващите се с отдалечаването им хълмове, ще установи, че няма нито съдържание, нито форма. Съществува, и то е всичко, само могъщото избликване на мисълта, съдържаща изразяването си в самата себе си, възникваща като излизащ от пещта завършен бронзов блок, като статуя, излязла от калъпа, непосредствен и неподвластен изблик на идеята, разполагаща със стил. Изразът, както и идеята се раждат, без да се съобразяват с никого; изразът, не по-малко съществен от идеята, осъществява потайна среща с нея в дълбините, идеята става плът, изразът - дух, и те се появяват пред нас дотолкова взаимопроникнати един от друг, че бракосъчетанието им се превръща в неделимо единение. Идеята - това е стилът; стилът - това е идеята. Опитайте се да измъкнете една дума и смисълът ще ви избяга. Изразът спрямо мисълта е онова, което е необходимо, прозрачна одежда върху тялото на ума. Гениалният ум, обхванат от осветения родилен пристъп на вдъхновението, ражда думата едновременно с идеята. Така се ражда дълбокият смисъл, неразделно обвързан с думата; така се ражда това, което се нарича гениално слово.

Грешка е да се допуска, че една мисъл може да бъде предадена по няколко различни начина. Отстоявайки неотстъпно, в това не бива да се съмнявате, възвеличаващото неподвластния поет право да се развива, тази висша дарба, която притежава само обитаващият върховете, да откроява всички разположени в близко съседство около главната идея мисли, отстоявайки непрекъснато това си право и тази си дарба, които представляват съкровената същност на поезията, ние поддържаме следното твърдение: една мисъл може да се изрази само по един начин. Този именно единствен начин на изразяване открива геният. Но как го открива той? Озарен свише. Чрез вдъхновението. Понякога, без сам да знае как, но винаги безпогрешно. Инстинкт на орел. За него, за твореца, мисълта и изразът, съдържанието и формата съставляват единство. Идеята без думата би представлявала абстракция; думата без идеята би представлявала празен звук; съединяването им съставлява живота им. Поетът не може да ги зачева поотделно. Алфей - идея, а Аретуза - израз, Арв - жълта, Арона 10 - синя, течащи неколкостотин левги в едно корито, без да се смесват, нима е възможно, не, разбира се. Невъзможно е след чудното превръщение на идеята в стил да просъществуват две явления, нещо като прегръдка на двама близнаци, колкото и здрава да е тя. Не. Това е претопяване, при което не остава следа от спойката, това е най-пълно размесване, това представлява амалгама, чиито съставки не могат да се разграничат, това представлява интимна близост, извисила се до тъждество.

Онези, които се опитват да разплетат нишка по нишка тази божествена плетеница, критиците, възприемащи критиката като вивисекция, не получават дори удовлетворението, което изпитва анатомът, надвесен над дисекционната маса, когато отделя на една страна вътрешностите, на друга - мозъка, кръвта - в кофата, а главата - в кошницата; на една страна съдържанието, на друга - формата. Никога. Те осъзнават веднага, ако са добронамерени и притежават висок критически усет, че съдържанието и формата са неделими, неразривно свързани, единосъщни, неразграничими. Те признават: съдържанието и формата са самият живот.

Красотата е единосъща.

Красотата е душа.

Красотата се разпространява под формата на лъчеизпускане, следователно е обгърната в тайнственост, тъй като всяко лъчеизпускане струи отнякъде, извън човека. Дори тогава, когато лъчеизпускането извира от вътрешния свят на човека, то извира от нещо по-далечно от него. Вътре в човека живее някакъв друг човек, различен от него, този друг човек обитава някакви дълбини. Той е тук и там, горе и долу, някъде, другаде. Вътрешният свят на човека се намира някъде извън него. Кой би се осмелил да твърди, че нашето съзнание е в самите нас?

И тъй, представата за Красотата е, както и представата за доброто, дело на съзнанието. Красотата се налага като върховна повелителка. По-точно казано - божествена. Преди да се замисли за Красотата, човек я усеща. Това е особеност, присъща на всичко, което е във владение на Абсолюта.

Абсолютът се нарича също безкрай. Безкраят не може да бъде обхванат от земния разум, който все пак е принуден да го приема най-малкото като факт и реалност. Защо? Защото той го усеща. Това усещане е велика светлина, заложена във всичко. То разкрива справедливото и красивото. Да изпълняваш дълга си, означава да приемаш съществуването на Безкрая.

Натискът на безкрая върху човека предизвиква излъчването на великото от човека.

Разсъждението следва чувството, чувството известява, че безкраят съществува, а разсъждението го доказва. Разсъждението доказва безкрая така, както вълната доказва съществуването на подводния риф, разбивайки се в него. Разумът стига до заключението, че както не може да си представи, че безкраят може да съществува, така не бива да се допуска, че безкраят не може да съществува. Подобен начин на разсъждаване, когато става дума за човека, назоваваме разбиране. Непобедимата необходимост известява за себе си посредством небесното си всемогъщество. Тя е неопровержима. Който и да сте, вгледайте се в нея през зейналата бездна на небето. Вгледайте се в нея през зейналата бездна на съзнанието. Философията вдига главата си, после я свежда и всичко е казано. Безкраят съществува. И, съществувайки, управлява. Ако не вярвате, че съществува, значи не мислите. Представата за безкрая се превръща в градивна основа на философския усет, а всяка представа предполага съответно разбиране. При условие че е подпомогнат от интуицията, разсъдъкът може да постигне изненадваща победа: да разбере неразбираемото.

Подобно, наситено с чувство разбиране се използува при проникването в тайнството на изкуството, както и в някои други явления. Безкраят излъчва както красота, така и истина. От извора на безкрая изтича нещо свръхчовешко. Оттам се появява известно количество необяснимо, което се влива във възвишеното. Откъде се ражда възвишеното? Откъде избликва? Какво представлява тази светкавица? Озарение, толкова Божие, колкото и човешко. Как прониква то в гения? Въпроси, отправяни към непознатото. Очите на пророка блестят като очите на тигъра; но в очите на тигъра се отразяват пламъците на ада, докато в очите на поета се отразява сиянието на небето. Зеницата на единия излъчва котешки плам, зеницата на другия излъчва звездна светлина. Това е разликата между чудовището и чудото, между Бузирис 11 и Омир.

След като веднъж се разтвори докрай прозорецът към Абсолюта за човешкия интелект, зората го изпълва, отвсякъде заблестяват невероятни разкрития. Всичко остава загадка и се превръща в светлина. По този начин съдбата може да съдействува за налагането на цивилизацията, а Бог може да бъде подчинен на човека. Загадката казва думата си, която се превръща в Слово. Пътят казва думата си, която се оказва Прогрес. Огнена нишка, тайнствен предводител, той се промъква през всякакви лабиринти. Всички неразрешими въпроси на философията, историята, езика, хуманитарните науки, миналото и бъдещето се изясняват. Утопията се оказва осъществима. Чудно красивите очертания на вселенската хармония се открояват, озарени от полусветлината на светилищата. Всички съответствия, доказващи единството, се проявяват в неизброимите превъплъщения на природата и съдбата. Поезията се свързва с добродетелта. Правдата се явява синоним на величието. Красивото и доброто се включват в необятния, постижим само за въображеннието, лик на идеала. Идеалът разпръсква лъчите си над човека, от онези недостижими висини, където погледът на съзерцателите открива разтворените преддверия на светлината, бълващи ярко светещи пламъци, предизвикващи ужас у мнозина.

Има два вида красота: красота, която се ражда от усета за крайното, и красота, която се ражда от усета за Безкрая.

Усетът за крайното и усетът за Безкрая са двете главни понятия, използувани от човека, от които произтичат всички останали.

От тях в изкуството се появяват двата различни идеала: гръцкият и християнският, или ако употребим изразите, които най-малко ограничават ума ни: античният и съвременният.

В стария свят, който вече назовахме светът-дете, се налага усетът за крайното. В него всичко има предел, граница, очертание, алфа и омега. Нищо не се губи в мрака, нищо не преминава отвъд, нищо не потъва в небитието. Всичко е осветлено до най-малката подробност. Едно нещо започва тук и завършва там. Гласът на горите се възприема като човешки глас. Морето придобива образа на човек, който носи тризъбец. Слънцето се тегли от четири коня, чиито имена не се знаят. Вятърът обитава пещера 12, от която духа с пълни сили. При гърците всяко нещо придобива човешки облик, дори боговете.

Усетът за безкрая се налага в нашия свят. Всичко в него участвува в някакъв необозрим живот, всичко възниква от непознатото, от безпределното, от неопределеното, от тайнственото. Това, което ние назоваваме живот, е всъщност стремеж към безсмъртие; докато сме живи, ние се чувствуваме приковани с верига за крака, а крилата на душата ни се удрят в земята, без да могат да я възнесат нагоре. Ние чувствуваме вътре в нас нещо, което е безсмъртно. За нас всичко е Бог. Дори човекът.

Античният идеал предизвиква появата в изкуството на мярата, пропорциите и равновесието на линиите, на това, което се назовава вкус, на завършеното и крайното, две думи, които определят цялото антично изкуство.

Съвременният идеал не възприема правата и ясно открояваща се линия, настъпва времето на безкрайно разширяващия се хоризонт, на вселената; днешният идеал съдържа в себе си необятното, всемогъщото, възвишеното, неопределеното, прозряното, мрачното и блестящото, мракът, примесен със светлина, понякога чудовищното, понякога боговдъхновеното, безкраят, придобила величаво излъчване.

Бистрият, син, очарователен, ведър, изпълнен с радост и светлина, ясно очертаващ се античен идеал прилича на Средиземно море; днешният идеал прилича на Океана.

Кой от тези два идеала има по-голямо значение за изкуството? Този, който има по-голямо значение за душата.

Усетът за крайното тласка човека към удоволствието, към задоволяване на прищевките, към телесните радости, към постигнатата в бързолетния миг наслада, към сладострастието, към егоизма и порока.

Усетът за безкрая издига човека над земното и насочва погледа му към небето, към гроба, към болката, към себеотрицанието, към саможертвата, към ползотворното страдание, към добродетелта.

Избирайте.

Достатъчно е да спрете погледа си на поразяващия факт, който споменахме по-горе, че при древните всичко е човек, дори боговете, че за съвременните хора всичко е Бог, дори човекът, за да осъзнаете дълбоката промяна в облика, който вселената, винаги една и съща, излага пред човешкия дух в зависимост от това дали е подвластен на усета за крайното или на усета за безкрая.

БЕЛЕЖКИ:

1. Якоб Йорданс (1593-1678) - фламандски художник, майстор на картини с митологични и битови сюжети; Амалтея (мит.) - козата, откърмила малкия Зевс, строшеният й рог е превърнат от върховния олипмийски бог в "рог на изобилието".

2. Fas... nefas (лат.) - позволено... непозволено.

3. В басните на Лафонтен се възхвалява здравият разум и гъвкаво приспособяващият се към промените в живота човешки усет.

4. Ескилиите - вероятно някой знатен патрициански род.

5. Puer (лат.) - момче.

6. Батил - име, взето от достигналите до нас стихотворни фрагменти от гръцкия поет Анакреон; Коридон - името на млад красив козар в "Буколиките" на Вергилий, вж. II и V еклога.

7. Forma (гр.) - форма, образ, външност, изображение.

8. Nescio quid meditans nugarum. (Лат.) - Не знам защо замисля глупости.

9. Вж. Вергилий, "Георгики", Първа книга: "Земеделие", Увод, стих 24-42.

Ти преди всичко, когото селение на боговете -

някое - ще възприеме, било градове да закриляш,

Цезаре, или царства, и когото вселената цяла

ще възгласи за творец на блага и за властник над бури,

твоето чело венчала с Венерина, майчина мирта;

или над морската шир ще си бог, за да тачи морякът

твоята мощ и на теб да робува далечната Туле

или пък Тетис за зет ще те купи за всички талази,

или ти, нова звезда, ще се вместиш до месеци бавни

там, дето от Еригона простира се площ до Щипците

(сам Скорпионът ги вече, възпламнал, изтегля пред тебе,

повече той от дванайсетата част на небето опразва).

Но и какъвто да бъдеш (за цар не очаква те Тартар,

нито у тебе гори страст несдържана там да царуваш,

ако и да се диви на Елизиум гръцкото племе,

и Прозерпина, зована от майка си, да се не връща),

дай на словата ми полет, на смелия почин помагай,

заедно с мен състрадавай селяка (той пътя не знае)

и ме води, и свикни на оброците и на зова ми!

10. Алфей - главната река на Пелопонес, извираща от Аркадия; богът на тази река преследвал нимфата Аретуза, в която бил влюбен; Арв - река в Алпите, извираща от подножието на Монблан, приток на Рона; Арона - древното наименование на река Рона.

11. Бузирис - вж. бел. 103 към "Полуостровът на бляновете".

12. Според Овидий Аквилон, богът на северния вятър, обитавал пещера в планината Хемус.