От 331 до 31 година пр.н.е Александрия става столица на едно гръко-египетско царство. През първия век на съществуването й на трона й се изреждат тримата първи владетели от династията на Птолемеите. През този период тя постига своята слава. Господарите на града намират удоволствие да го разкрасяват и украсяват с творби на елинистичното изкуство. Птолемей І, лейтенант на Александър Велики, чиито принципи на толерантност следва, успява да си спечели симпатията на неговите поданици.

    Той се отнася с респект към гражданските и политическите институции, към местните вярвания и религии,, управлява Египет като поддържа мирен климат в него. Благодарение на него александрия се превръща в столица, образец за подражание. Той изгражда храмове, величествени дворци и прочутия  фар на Александрия. Познат е като едно от Седемте чудеса на тогавашния свят. Оцелелите останки от него са извадени от морето при разкопките, които бяха проведени през 1995 година.

  По време на управлението на Птоломей І Александрия се превръща в най-оживения и влиятелен културен център на разширения Гръцки свят. В библиотеката на Александрия били събрани и се съхранявали около 400 000 ръкописа. След смъртта на Птолемей І, назоваван Спасителят, на трона се възкачва неговият син. То се опитва да избегне въвличането на Египет в кървавите между- особни войни, които се вихрят в съседство. Във вътрешната политика следва своя баща. Покровител е на науките и изкуствата, обгражда се от многобройна свита поети и учени, сред която се озовават Калимах и Теокрит. Със смъртта на Птоломей ІІІ, Евергет, следващ политиката на своите предшественици, завършва Златния век на Александрия.

    Той е един от тримата големи поети на елинизма – по-възрастен е от Теокрит и Херондас. Калимах експериментира върху размери, стилове и поетически видове повече от всеки друг. У никого поетическото вдъхновение не минава тъй леко в критически патос.

  Роден е малко преди 300 г. пр. н. е. в Кирена, в своята автоепитафия сам съобщава, че баща му се казва Батос. Кариерата му започва като начален учител в Александрия, в предградието Елевзина. Оженва се за дъщерята на сиракузанеца Евфрат. Не се знае с какво точно се е понравил на Птолемей ІІ Филаделф. Най- вероятно с химна за Делос, който има съвсем официален тон и със стихотворението за смъртта на Арсиноя. От 270 г. пр.н.е. е вече зает в Александрийската библиотека. След 244 г., когато написва “Къдрицата на Береника”, не знаем нищо за него, живее докъм 235 г. пр.н.е.

     Калимах е създал сборника с повествователни елегии в четири книги “Причини”. Автор е на поемата “Ибис” и няколко изгубени творби, писани за тържествени случаи, като “Сватбата на Арсиноя” и “Епиникий за Созибий”. Предполага се, че е писал много идилии, от които знаем заглавието само на една – “Галатея”. Вероятно е писал и любовни елегии, приписва му се и създаването на особен жанр – г р и ф о с   т.е. загадката в стихове.

   Сред опазените му творби в най-добро състояние са химните му, които са оцелели благодарение на изданието на един византийски граматик заедно с химните на Орфей, Омир и неоплатоника Прокъл: “Към Зевс”, “Към Аполон”, “Към Артемида”, “Към Деметра”, “Към остров Делос”...

   Поезията на Калимах е в критически тон и стига, за да се разбере, че повече от всеки друг в Александрия той държи да бъде съвременен, защитава възгледи, търси сподвижници. Калимах осъзнава творческите си принципи и, по всичко личи, воюва за тях. Основното му изискване е синтезирано в изречението “голямата книга е голямо зло”. Върху него тоюй често прави вариации. Ето една от тях, намираща се в края на химна “Към Аполон”:

“На ухото на Аполон рече шепнешком Завистта:

Харесвам само певец, който пее обилно като морето.

Ритна я богът със крак и ето какво й отвърна:

Обилен е потокът на асирийската река, но мъкне

И много мръсотия, влачи и много тиня с водата.

Пчелите отнасят вода на Деметра не отвсякъде,

а само когато е чиста и само от извор

свещен недокоснат, и то внимателно, капчица само”.

   Калимах държи много за малката форма, изисква творбата да бъде грижливо обработена, да не съдържа нищо случайно и необмислено. В един фрагмент е написал: “Не пея нищо, преди да проверя.”. Това е тон на филолог и на модерен поет, за когото творчеството е изражение на индивидуалност, не на обективен вкус. Това определя отрицателното отношение на Калимах към традиционната голяма книга, към епоса. Смята подражанието на Омир за абсурдно. Ето какво казва в епиграма за Омировите следовници:

“Не обичам киклическата поема, нито пък пътя,

по който много хора се лутат насам и натам.

И мразя човек, когото всички харесват. Отдето другите

пият, не пия. И от всичко достъпно се пазя.”

    Вътрешният импулс на Калимах е обособяването на върхова литература, създаването на добре обработено поетическо произведение. По всяка вероятност тези възгледи не са възприети единодушно, търсят се и други пътища за съвременен художествен израз. Несъмнено един от тях е реформирането на художествената форма отвътре, извършено от Аполоний Родоски в неговата “Аргонавтика”.
 

 Т Е О К Р И Т  /3 век пр.н. е./

     Една анонимна епиграма /може би от самия него/ съобщава, че е роден в Сиракуза и е син на Праксагорас и Филина. Връзката му със Сицилия е безспорна. Основното указание е дорийският диалект, на който са написани повечето творби на Теокрит. Изглежда, че не е успял да спечели благоволението на тирана на Сиракуза Хиерон. Както сочи една негова идилия “Възхвала към Птолемей”, отива в Египет да опита музата си пред владетел с по-големи възможности. Навярно остава там, щом като повечето идилии написва в Египет. Този поет прекарва дълго време на остров Кос, там може би заедно с  Асклепиад слуша възрастния вече Филетас. Движи се сред лекарите на тамошната медицинска школа.

     Теокрит е своеобразна индивидуалност, поет в точния смисъл на думата, дарование. Стига да се каже предварително, че никой друг античен автор не е усетил природата като него, че не на много места бихме открили тъй проникновен анализ на любовното страдание. Дарованието на поета е проявено най-силно в откриването на жанровата форма, годна да изрази оригинална човешка ситуация, цяла гама от настроения и нюанси, досега недостъпни за поезията. В идилиите на Теокрит е постигната цялостна представа за живота. Той създава буколизма, който става характерна тема, дори мода в по-късна Гърция и Рим. През Средновековието го виждаме изобразен като овчар сред стадо, образът му се нарежда между античните мъдреци Омир и Менандър.

     Като всички поети на елинизма Теокрит е автор на епиграми, но основният дял в творчеството му се пада на идилиите. Освен тях притежаваме едно фигурно стихотворение – “Овчарска свирка”, и три фрагмента, като най-дългият е от творба, посветена на Береника, може би същата, за която е написана Калимаховата “Къдрица”. До нас текстът на идилиите и епиграмите достига в осемнадесет ръкописа, най-ранният от които е от ХІІ век. Тридесетте произведения на Теокрит, които се наричат идилии, се смятат със сигурност за негово дело...

    Идилия е умалително от гръцкото “ейдос”, което означава много неща, между другото и “вид”. По-късно думата започва да означава преносно “поетическо произведение”, “поема”, а умалителното ейдюлион съответно значело “малко поетическо произведение”.