ДЕРЕК  ДЖАКОБИ -  много талантлив съвременен английски актьор, станал известен сред лондонската театрална публика с блестящите си превъплъщения в образите на протагонистите в прочутите Шекспирови хроники и трагедии.

Едва ли има друга драма като “Хамлет”, която не слиза от театралните сцени. Това произведение очевидно е обект на особена популярност. Ян Кот, полски критик, признава, че евентуален библиографски каталог на нещата, писани за “Хамлет”, ще е по-дълъг от телефонния указател на Варшава. Ако ви се наложи да поискате мнението на хора, които нито са чели, нито са гледали пиесата, те вероятно ще ви кажат, че Хамлет се облича в черно, рус е като скандинавците, казва “да бъдеш или да не бъдеш” и държи черепа на някой си Йорик.

Естествено тези, които са чели или гледали пиесата, са си изградили собствена представа за нея. От опит знаем, че зрителите на “Хамлет” са изпълнени с предразсъдъци и предварителни представи за образа. Те знаят как трябва да изглежда Хамлет, как говори и как се държи. Ако очакванията им останат излъгани, актьорът има трудната задача да ги завладее до края на представлението. Провалът му означава, че не го възприемат като “техния” Хамлет.

Толкова много неща са се случили преди да започне пиесата. Очевидно бащата на Хамлет, кралят на Дания, е мъртъв. Твърде прибързано майка му се е омъжила повторно за чичо му Клавдий. Тези събития причиняват неизмерима болка на Хамлет в началото на пиесата. На този етап не съществува проблемът за убийството на Клавдий. Хамлет просто не го харесва и се съмнява в него. Смесени чувства на любов и омраза изпитва и към майка си. Друг важен аспект от живота на Хамлет преди пиесата са и взаимоотношенията му с Офелия. Знае се, че той е влюбен в нея, но не е ясно дали любовната им връзка е стигнала докрай, или все още е идилична и романтична. Има огромно значение кой от горните варианти ще изберете за претворяването и на двата образа. В някои случаи Офелия е представяна като бременна от Хамлет, но обикновено образът Ј се възприема като непорочна, бледа, слаба и романтично влюбена покорна девойка.

Хамлет среща Духа на баща си, който твърди, че е убит от Клавдий:

В моята градина

когато спях, тъй както всеки ден

след обед, твоят чичо се промъкна

над мирния ми сън с отровен сок

от хебона в едно стъкло; след туй

отровата в ухото ми наля,

а тя е тъй враждебна за кръвта,

че в миг, като живак, по всички цеви

на тялото се спуска и с внезапно

могъщество разпръсва и съсирва

кръвта, спокойната и чиста кръв.

Тъй също стана с мене: в миг - подобно

на Лазаря - покрита с язви кожата

обгърна чистото ми тяло.

Така - насън - ръка на брат внезапно

отне от мен живот, жена и трон.

В цвета на мойте грехове угаснах,

без изповед, причастие и прошка -

и тук без съд осъден и заточен

съм аз - и нося върху себе си

неопростени всичките си грехове.

Ужасно! О, ужасно! О, ужасно!

Първата реакция на Хамлет е да отмъсти за баща си. Трудностите започват след като Духът изчезва и той осъзнава какви последици носи дадената клетва за отмъщение. Колебае се дали Духът е благородно видение или самият дявол и следователно дали Клавдий наистина е убиец. С други думи започва да открива причина за отлагане на отмъщението. Традиционно Хамлет се възприема като човек на продължителното бездействие и като такъв го помним от една чудесна и прочута филмова версия, където още в първите реплики се разкрива неговата нерешителност.

Независимо от известните и утвърдени традиционни тълкувания, аз твърдо вярвам, че Хамлет е изключително действен човек, който притежава огромна енергия. Припомнете си, например, какво се случва когато пътуващите актьори се появяват в двореца. Миг преди да дойдат, Хамлет разсъждава за човешките слабости:

Какво дивно създание

е човекът! Колко благороден с разума си! Как

безграничен по способности! По форма и движения -

колко ясен и възхитителен! Колко подобен в делата

си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог!

Красотата на света! Идеал на всичко живо! Не за

мене обаче: какво значи тази квинтесенция на праха?

Човекът не ме радва... не, не!

Малко по-късно идването на актьорите го преобразява. Той започва незабавно да действа и замисля “да изпита съвестта на краля”, като накара дошлите актьори да изпълнят пиеса в пиесата:

... Да, с тез актьори

пред моя чичо ще представя нещо,

което да напомня подлото

убийство на баща ми. И ще гледам

в очите му - чак до сърцето му:

изтръпне ли, ще знам какво да правя!

Защото може би духът, що аз

видях, да е бил дяволът /той знае,

да се представя в най-примамлив образ/,

да, и тъй като съм аз слаб

и меланхолен /а в такива тъкмо

души се настанява той/ - възможно

е да ме тласка той в коварна примка...

Аз искам всичко сигурно да знам.

Чрез драмата за мене възможност се отваря

да мога да изпитам съвестта на краля.

Хамлет има съмнения за самоличността на Духът, но той е в стихията си, когато обмисля разрешаването на проблема. Единственото действие, което не може да извърши, е самият акт на анахронично отмъщение. Негов дълг е да убие Клавдий, но той се чувства неспособен да го извърши, защото всъщност не вярва в силата на възмездието. Когато накрая наистина убива Клавдий, действията му са плод на моментно и импулсивно решение. Той си оставя възможност за избор, което е немислимо за едно обикновено и истинско отмъщение, а след това взема бързо, дълбоко емоционално решение.

Една от репликите на актьора-крал в пиесата гласи:

Това, що ний със страст желаем да направим,

изтлее ли страстта - веднага го забравим.

Хамлет взема решения в моменти на силна страст и емоционален подем. Вероятно затова в края на пиесата се превръща в масов убиец. Той всъщност убива много повече хора, отколкото самия Клавдий. Хамлет убива трима и е лично отговорен за смъртта на Розенкранц и Гилденщерн. Навярно има косвена вина и за смъртта на Офелия, защото тя не би посегнала на живота си, ако Хамлет не бе убил баща Ј. А и майка му щеше да е жива, ако не бе изпила отровата, предназначена за сина Ј.

Дали всички тези действия са плод на здрав разум? Аз не мисля, че Хамлет е умствено разстроен човек. Първоначално той си слага маската на “весел безумец”, за да прикрие шпионирането на Клавдий. Има обаче три момента, когато той изпада в опасно и мъчително състояние, което го доближава до истинското умопомрачение - той се колебае на прага на лудостта, без да го прекрачи. Първият от тези моменти е срещата с Духът на баща му. Другите два са сцената с Офелия, когато я убеждава да отиде в манастир, и тази с кралицата в нейната стая. През останалото време той е напълно нормален. Умът му е остър като бръснач и осъзнава много ясно какво става наоколо. Черният му, язвителен, саркастичен и ироничен хумор често му помага да възстанови душевното си равновесие. Той го използва непрекъснато както за нападение, така и за защита. Всъщност не виждаме истинския Хамлет, защото той завоалира действията си или с думи, или зад маската на “весело безумие”. Сякаш че непрекъснато е извън фокуса на обектива както за самия себе си, така и за зрителя. Всяка частица от него се събира на едно място може би едва в края на пиесата, когато идва смъртта.

Трагедията на Хамлет като човек е в невъзможността да изяви своите качества и способности. При един естествен ход на събитията той би наследил короната след смъртта на баща си. Независимо че Дания е парламентарна монархия, Хамлет ясно изразява намеренията си да бъде крал, когато обвинява Клавдий: “Ти, който ограби щастието ми и моите надежди.”

Съмнявам се преди тези събития Хамлет да е бил затворен и депресиран човек. Той е в силен шок от бързината, с която майка му се е омъжила за неговия чичо. И въпреки това той не е жалък, затворен в себе си меланхолик. Той е много, много ядосан и иска всички да го разберат. Едва сдържа гнева си, когато говори на майка си:

Изглежда? Не - то е! “Изглежда” няма!

Не само моят мрачен принц, о, майко,

нито туй облекло на черна горест,

ни бурните сподавени въздишки,

не, нито изобилният поток

в очите, нито образът наведен

ведно с движения и вид на траур -

показват ме какъвто съм; това са

неща, които могат да се правят.

Скръбта ми - тя е в мене и без външност;

а всичко туй е само вид на болка.

Тази печал е много агресивна. Хамлет е студент във Витенберг и като всички млади хора обича театъра. Не бих казал, че е просто един обикновен млад човек, но едва ли е и велика трагична фигура. По-скоро е като трън в плътта на останалите: жесток, груб и егоистичен. Офелия осъзнава, че независимо от обзелата го меланхолия и самовглъбеност, Хамлет е широко скроен ренесансов човек, подобно на най-видните представители на епохата - Филип Сидни1, Уолтър Рали2 и граф Есекс:

О, какъв благороден дух разбит е!

На княз, учен, герой - взор, слов, а меч,

надежда, цвят на цялата държава,

на нрави огледало, образец

на образованост, цел на сърцето;

от всичко, всичко туй - днес ни следа!

И аз - най-клетата от вси жени, -

от звучний мед на ласките му пила,

днес виждам тоз прекрасен, светъл ум

крещящ като разпукана камбана,

без звук и глухо; дивен образ, лик на

цъфтяща младост - в порив див сломена!

Уви, горко ми, че видях, което

видях, и виждам туй, което виждам!

Той би постигнал всичко това, ако не беше нещастното стечение на обстоятелства. Офелия го счита за полудял, но посочва, че в меланхолията му няма нищо необичайно. Способността да се вглъбяваме в себе си е част от човешката природа и е присъща за всички, не само за Хамлет. При определени обстоятелства всеки може да бъде тласнат към нея.

Всяка пиеса е едно пътуване, а пътят на Хамлет следва всевъзможни полети на мисълта. Това пътуване протича при необичайно съгласуване на две времена: логическо и, бих казал, поетическо. Логическото време включва не повече от два-три месеца, докато поетическото се разпростира върху период от около дванадесет години. В рамките на това време Хамлет постоянно променя своето отношение, целите и душевната си нагласа. От думите на Офелия разбираме, че някога е бил идеалист, но в края на пиесата изоставя тези си убеждения. Малко преди заминаването му за Англия той казва: “От този час, мисли мои, бъдете в кръв облени или проклятие над цял свят и над мене!” Очевидно светогледът му вече е по-установен и реалистичен. След завръщането от Англия неговите възгледи са изцяло променени и стигат до предопределението. Той вярва, че съществува “незнаен промисъл, който ни води към незнаен край, макар че ние го желаем не такъв”.

Най-добрият му приятел Хорацио го съветва да не приема предизвикателството за дуел, но Хамлет отговаря:

Ни най-малко - аз съм враг на всякакви предчувствия. Има едно особено провидение, което бди над съдбата на едно врабче дори. Ако бъде сега - няма да бъде после; ако няма да бъде после - ще бъде сега; ако няма да бъде сега- ще бъде после. Важното е да бъдеш готов. Никой не знае какво ще загуби. Какво, ако загуби по-рано? Да бъде тъй.

Хамлет вярва, че трябва да си готов за предизвикателствата в живота и да усетиш кога съдбата ти предлага възможонст да ги приемеш. Още в началото той има възможност да убие краля, когато той се моли. Но не иска да го извърши при такива обстоятелства, защото вярва, че така само ще спаси душата му от греховното убийство. Може би посочената причина е достатъчно извинение. Но при дуела действието излиза на преден план и няма време за размисъл:

Чуй, Хорацио - умирам.

Кралице клета, сбогом! Вий, които

сте неми зрители на таз развръзка,

да имах време, но смъртта, тоз злобен

стражар, тъй бързо той залавя. О,

разказал бих ви... но така да бъде!

Хорацио, умирам... - Ти живееш -

пред всички разкажи ти истината.

Хамлет може би е прав, когато констатира безсмислието на човешкото съществуване, но около него витае смъртта и самият той няма време да обясни прозренията си.

Ролята на Хамлет често се счита за връх в кариерата на един актьор. Това има едновременно добра и лоша страна. Добрата страна е, че тази роля наистина е прекрасна за изпълнение. Тя предполага съвършенство на актьорското присъствие във всяко едно отношение: глас, осанка, мисъл и чувство. Тази роля сякаш е бяло платно, върху което можеш да нанасяш различни багри и да се получат толкова различни картини. Фактът, че в “Хамлет” много въпроси остават без отговор прави главната роля в пиесата една от най-благодатните за пресъздаване. Актьорът е свободен да опита и да отговори на някои от тях по време на представлението. Тези тълкувания могат да се приемат или не, но поне винаги са различни.

Лошата страна на тази роля е, че тя се е превърнала в един своеобразен критерий за актьорско майсторство. Това е ролята, по която те оценяват. Ако успееш като Хамлет, те приемат в редиците на утвърдените актьори за класически роли. Ако се провалиш, ще ти препоръчат следващия път да положиш повече усилия. В крайна сметка разковничето е в самата творба.

                                    Превод от английски Силвия Грудкова

 БЕЛЕЖКИ 

1 Сър Филип Сидни (1554 - 1586), английски дипломат и поет, автор на цикъл сонети и на пасторалния роман “Аркадия” (1590).

2 Сър Уолтър Рали (1552 - 1618), прочут английски мореплавател и държавник, фаворит на Елизабет I.