И тъй, "светът" на Лабрюйер се заключава в няколко големи класа на индивида: кралския двор, града, църквата, жените и т.н.; тези класове се подразделят на по-малки "общества". Да вземем фрагмент 4 на главата "За града":"Градът е разделен на различни общества, пред- ставляващи един вид републики, които имат свои закони, свои обичаи, свой жаргон и свои шеги..." На съвременен език бихме казали, че светът се състои от отделни блокове, които нямат никаква връзка помежду си. Другояче казано, според Лабрюйер човешките групи не се оформят на субстанциално ниво; отвъд, общо взето, случайния начин, по който тези малки общества са запълнени с благородници или с буржоа, Лабрюйер търси един общ, характерен за всички признак; такъв признак съществува; той е една форма: ограждението; Лабрюйер разглежда само затворени  светове, разглежда един  затворен свят. Тук стигаме, в поетичен план, до един вид въображение, което можем да наречем въображение на разделянето, състоящо се в мисленото определяне на всички ситуации, които ограждането на известно пространство поражда последователно в общото поле, където се осъществява; избор (тоест произволен характер) на разделянето, различни субстанции на частта, която е вътре, и на частта, която е отвън, правила на влизане, на излизане, на обмен; всяко затваряне на една линия в света предизвиква непосредствено буен изблик на нови смисли и Лабрюйер е разбирал това много добре. Приложено върху социалната материя, въображението на ограждането и затварянето, независимо от това дали се изживява, или се анализира, създава един обект, който е едновременно реален (защото спада към областта  на социологията) и поетичен (защото е любима тема на писателите): светския живот, или с една по-съвременна дума, която, от друга страна, го прави вече твърде нереален  -  снобизма. Още преди литературата да си постави проблема за политическия реализъм, светският живот е давал възможност на писателя  да наблюдава социалната действителност от позицията на писател, светският живот всъщност е една двусмислена форма на действителността: едновременно ангажирана и неангажирана; тя сочи различията в социалното положение, но остава въпреки всичко чиста форма, тъй като ограждението дава възможност на писателя да стигне от психологията до нравите, без да минава през политиката; и може би затова във Франция съществува богата литература върху светския живот, от Молиер до Пруст: и Лабрюйер безспорно се вписва в традицията на това въображение, насочено изцяло към явленията на социално ограждане.

Съществуват голям брой малки светски общества; тъй като, за да съществуват, е достатъчно  да се затворят; но, естествено, ограждението, което е първичната форма  на светския живот и следователно може да бъде описано на нивото на много малки общности (малката група във фрагмент 4 на главата "За Града" или салона Вердюрен на Пруст), придобива точен исторически смисъл, когато се прилага върху света в неговата цялост; защото тогава онова, което е в ограждението и извън него, неизбежно съответствува на икономическото разделение на обществото; както и в общия светски живот, описан от Лабрюйер; той неизменно има социални корени: в ограждението са облагодетелствуваните класи, благородниците и буржоазията, извън него са хората без потекло и без пари, тоест народът (работници и селяни). Но Лабрюйер не определя социални класи, той населява по различен начин един inland и един outland: всичко, което е вътре в ограждението, е призвано към битие, защото е там; всичко, което остава отвън, е отхвърлено в небитието; бихме могли да кажем, че, парадоксално, социалните субструктури са само отражение на формите на приемането и отхвърлянето. Първостепенното значение  на формата следователно прави непреки всички изказвания, които днес бихме нарекли политически. Често се говори за демократичните чувства на Лабрюйер, позовавайки се на фрагмент 128 от главата "За Човека", представляващ мрачно описание на селяните:"Виждат се някакви диви същества... пръснати из полето..." Но в тази литература народът има чисто функционално значение: той е само обект на известно милосърдие, чийто субект, милосърдният човек, е единственият, комуто е отредено реално съществуване; за да може да се упражнява милосърдието, съжалението, трябва да има и достоен за съжаление човек: народът задоволява тази необходимост. На формално ниво (вече изтъкнахме доколко затворената форма обуславя света на Лабрюйер) бедните класи, които не се разглеждат никога в политически план, са само онова, отвън, без което буржоазията и аристокрацията нямаше да чувствуват истинската си същност (вж. фрагмент 31 на главата "За богатството"), където народът гледа как живее аристокрацията също като на театър; съществуването започва от бедните нататък: те са границата, която образува ограждението. И, естествено, като чисти функции хората извън него нямат никаква същност. На тях не може да се припише никой от характерите, които придават пълнокръвно съществуване на жителите на ограждението: човекът от народа не е нито глупав, нито разсеян, нито суетен, нито скъперник, нито лаком (наистина как би могъл да бъде лаком или скъперник?), той е само една тавтология: градинарят е градинар, зидарят е зидар, това е всичко, което може да се каже за него; единственото второ качество, единственият зов за съществуване, който понякога му се признава отвътре извън неговата инструменталност (да изчисти градината, да изгради една стена), е да бъде мъж: не човешко същество, а самец, когото светските жени откриват, когато са много самотни ("За Жените",  34); този, който прилага изтезанието при разпита, съвсем не е жесток (тогава би бил един "характер"), той е само "млад мъж с широки рамене и тясна талия, при това негър, чернокож" ("За Жените",  33).

 Всеки "характер" е една метафора и всъщност представлява разширено прилагателно.Народът няма определение (той е само една граница) и затова не може да му се даде нито прилагателно, нито характер: и следователно изчезва от дискурса. Под влияние на формалния постулат, който обрича затвореното да бъде затворено, цялото писмо на "Характерите" е съсредоточено върху богатството на ограждението: там изобилствуват най-различни характери, прилагателни, ситуация, случки. Но това изобилие, ако може така да се каже, малобройно, то е само качествено, не  е количествено изобилие; светският inland, въпреки че пращи от битие, е малка и рядко населена територия; в него възниква едно явление, за което нашите масови общества все повече губят представа: там всички се познават, всички имат име. Тази вътрешна близост, почиваща на едно социологическо обстоятелство (аристокрацията и буржоазията са били незначително малцинство), напомня до голяма степен ситуацията в общества с ограничена демография: племена, села, американското общество преди голямата преселническа вълна. Парадоксално, читателите на Лабрюйер са схващали по-добре универсалното, отколкото безименното: тогава всяко описание на един характер съответствува на представата за известен индивидуален, макар и неопределен образ; безбройните коментари, които се появяват  непосредствено след публикуването на "Характерите", далеч не представляват само тривиално явление, показващо например, че съвременниците на Лабрюйер не са разбрали общото значение на книгата: може би е все едно дали лакомникът Клитон е бил действително граф Дьо Брусен или Луи дьо Ла Тремуй; но има значение, че почти всички "характери" са взети от едно персонализирано общество: тук назоваването е пряка функция  от ограждението: типът светски човек (и може би точно това го отличава от различните  "амплоа" в комедията) не се ражда посредством абстракция, не е квинтесенция на безброй индивиди: той е непосредствена единица, определена от мястото си всред други, съседни на нея единици, чиято, така да се каже, диференциална близост образува затворения inland на светския живот: Лабрюйер не извлича характерите си, той ги изрежда като последователни падежи на едно и също склонение на светския живот.

 Ограждането и индивидуализирането са измерения на една непозната днес социалност. Нашият свят е отворен, ние се движим в него; и главно, дори и да съществува някакво "ограждение", в него не се затваря и не реализира там интензивно същността си едно незначително малцинство, а обратното, неизброимото мнозинство; днес светският живот е обикновеният начин на живот, нормата; и затова психологията на разделянето е изцяло променена; ние вече не обръщаме внимание на характерите, оформени на принципа на суетата, който има решаващо значение, когато малцинството притежава богатствата и същностите, а ни интересуват по-скоро вариациите на анормалното; за нас съществуват само характери на или отвъд границата на нормалното: днес дава име на хората не Лабрюйер, а психопатологът или психосоциологът,  всички онези, чиято задача е да определят не вече същност, а точно обратното, отклонения. С други думи, нашето ограждение е просторно, то включва мнозинството. Това води до рязко спадане на интереса ни към характерите изобщо; някога всеки характер е отпращал към едно обяснение, всяко (общо) лице към една (конкретна) личност; днес става обратното, нашият свят безспорно създава  -  за да се любува на зрелището, което представлява  -  едно затворено и персонализирано общество; обществото на различните идоли, звезди и знаменитости, обединени под общото название "олимпийци" на нашето време, но в това общество няма характери, а само известни функции и амплоа (влюбената, майката, кралицата - жертва на дълга, палавата принцеса, образцовият съпруг и т.н.) и тези "личности", в противовес на епохата на класицизма, са представени като лица, за да могат по-голям брой човешки същества да се открият в тях; олимпийското общество, което ние създаваме за собствена консумация, всъщност не  е нищо друго освен един свят, включен в целия свят, за да го изобрази; той не е ограждение, а огледало: ние вече не търсим типичното, а идентичното; Лабрюйер сгъстява един характер като метафора, ние  развиваме една знаменитост като разказ: Ифис, Онюфр и Ермип се поддават на изкуството на портрета; Маргарет или Сорая възобновяват изкуството на епичната поема.

 Тази до известна степен структурна отлика на света на Лабрюйер от нашия свят не намалява ни най-малко интереса ни към него, а само ни спестява усилието да се идентифицираме с него; и трябва постепенно да свикнем с идеята, че истината на Лабрюйер е в пълния смисъл на думата другаде. Най-добрата подготовка е един поглед върху това, което днес бихме нарекли "политическата му позиция". Както знаем, неговият век не е бунтовен. Родени от монархията, хранени от нея и изцяло интегрирани в нея, тогавашните писатели са поддържали властта със същото единодушие, с което днешните писатели протестират срещу нея. Искрен  или не (този въпрос изобщо не е имал смисъл), Лабрюйер се показва покорен пред Луи ХIV като пред бог; не че покорството не се чувствува като такова, то просто е неизбежно; всеки човек, роден християнин и французин (тоест подчинен на краля), не може поначало да засяга големите теми, те са недостъпни, и не му остава нищо друго, освен да пише добре ("За творенията на ума",  65); следователно писателят се впуска да славослови и възвеличава съществуващия ред, защото той е съществуващият ред ("За монарха",  1); неизменната неподвижност на нещата доказва истинността им. Сиамците приемат нашите свещеници, но не ни изпращат своите: защото техните богове са лъжливи, а нашият бог е истински ("За свободомислещите",  29). Лабрюйер възприема най-емфатичните (и следователно най-угоднически) форми на култа към краля и в това няма нищо странно: такъв е стилът на абсолютно всички писатели от неговата епоха; особеното е, че това внезапно възпира една, както бихме казали днес, неизменно демистифицираща нагласа; морализмът, който е по определение заменяне на външното, привидното, с движещата сила, на добродетелите  -  с подбудите, обикновено причинява нещо като шемет: насочено към "човешкото сърце", търсенето на истината сякаш не може вече да се спре, но този неудържим устрем, който продължава, с кратки бележки, в цялата книга на Лабрюйер (книгата на живота му), завършва с едно крайно сервилно изявление; нещата в света трябва да останат такива, каквито са, неподвижни и неизменни, под погледа на краля-бог; и авторът също трябва да се присъедини към тази неподвижност и да се "приюти в златната среда" (вж. главата "За богатството",  47); сякаш чуваме едно ново изложение на дхарма, индийския закон, който постановява неподвижността на нещата и на кастите. Така между книгата и автора й се явява известно разногласие, от една страна, изненадващо, от друга, показателно; изненадващо, защото въпреки старанията на автора да се смири и нагоди, книгата продължава да изгаря всичко по пътя си; показателно, защото, изграждайки една структура от знаци въз основа на разликата между свидетеля и свидетелството, книгата сякаш отпраща към един своеобразен вид осъществяване на човека в света, което наричаме литература. И всъщност, когато мислим, че сме открили в Лабрюйер най-отдалечената от нас точка, в него внезапно се появява един нов персонаж, който ни вълнува много отблизо  -  писателят...

 РОЛАН БАРТ, Въображението на знака, НК., С., 1991, с. 172 - 178