Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2017 15:01 - ПИЕТРО ПОМПОНАЦИ /1462 - 1525/ - презентация на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 660 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Пиетро Помпонаци /1462 - 1525/ е роден в Мантуа, произхожда от заможно семейство, което му осигурява средства, за да се запише през 1484 година в Университета на Падуа, където посещава редовно лекциите по метафизика на доминиканския монах Франческо Секуро от Нардо, лекциите по медицина на Пиетро Рикобонела и лекциите по естествена философия на Пиетро Траполино. През 1487 година завършва унивеситета с научната титла „Магистър по изкуствата” /Magister Artium/.

      От 1488 до 1496 година е преподавател по философия в същия университет /Падуа/ и завежда катедрата по естествена философия след кончината на учителя му Николето Верниа (1420-1499), ревностен защитник на доктрината на Авероес, притежаващ разкрепостен до неверие светски дух.

   В Падуа той публикува трактата „За голямото и малкото” /De maximo et minimo/, с който влиза в спор с Гулиелмо Хейтсбъри. По-късно се озовава в Карпи (1496), където преподава логика в двора на Алберто Пио, княз /владетел/ на Карпи и го следва в изгнанието му във Ферара / 1498-1499/. Междувременно, през 1497 г., с жени в Мантуа за Корнелия Донди, от която придобива две дъщери.

   След като умира Верниа и Помпонаци го наследява през 1499 г. През 1507 г. той овдовява и се жени отново за Лудовика ди Монтаняна. Приключва изследванията си в Падуа през 1509 година и се преселва във Ферара, където пише Коментар върху трактата на Аристотел „За душата”. Изселването му от Падуа е след като градът е окупиран през юни 1509 година от Камбрейската лига във войната му с Венецианската република. Когата Венеция превзема окончателно Падуа, месец по-късно, лекциите в Университета са прекъснати и той, заедно с други преподаватели, напуска града и се заселва, както вече споменахме, във Ферара по покана на Алфонсо I Есте и преподава в местния университет. След като Университета във Ферара е затворен през 1510 г., той се премества и остава до 1511 г. в Мантуа, а от 1512 г. е вече в Университета на Болоня. След като отново остава вдовец той се жени за Адриана дела Скрофа.

    В Болоня създава най-значимите си творби „Трактат за безсмъртието на душата” /Tractatus de immortalitate animae/, „За съдбата” /De fato/ и „Причини за природните следствия или Заклинанията” /Cause degli effetti naturali, ovvero gli incantesimi,1520/.както и коментари върху трактатите на Аристотел, които са запазени чрез записките на студентите му.

     В „Трактат за безсмъртието на душата” от 1516 г. се твърди, че безсмъртието на душата не може да бъде доказано по рационален начин. Това твърдение на Помпонаци предизвиква скандал. Атакувана отвсякъде книгата все пак е публикувана във Венеция. Обвинен от августинианеца Амброджо Фиандино, че е еретик, авторът й е защитен от кардинал Питро Бембо и избягва преследванията, но през 1518 г. е осъден от папа Лъв Х да преработи своите тези. Помпонаци не прекроява трактата си, а се защитава със своята „Апология” /1518/ и със „Защита от Агостино Нифо” / Defensorium adversus Augustinum Niphum, 1519/ в отговор на нападките в труда на Агостино Нифо „Пасквил за безсмъртието” /De immortalitate libellus/. В „Защитата” си Помпонаци провежда ясно разграничение между истината постигната чрез вярата и истината доказана от разсъдъка.

     Безсмислените дискусии, в които е въвлечен, попречват на Помпонаци да публикува двете си вече завършени през 1520 г. съчинения: „За естествените последствия от заклинанията” /De naturalium effectuum causis sive de incantationibus/ и „Пет книги за съдбата, свободната преценка и предопределението” /Libri quinque de fato, de libero arbitrio et de praedestinatione/, които са публикувани посмъртно съответно през 1556 и 1557 година с някои преработки във Базилея от Гулиелмо Гратарол. В следващите си писания Помпонаци избягва теологоческите проблеми. През 1521 година той публикува „За храненето и растежа” /De nutritione et augmentatione/, „За частите на животните” /De partibus animalium/, а през 1524 г. издава „За смисъла” /De sensu/.

    Заболял от бъбречни камъни Помпонаци изготвя завещанието си през 1524 г. и издъхва година по-късно. Неговите ученици Антонио Брокардо и Ерколе Строци предполагат, че се е самоубил.

„За безсмъртието на душата”

   Според Аристотел душата е „проява (ентелехия) първо на всяко тяло, което е заредено със силата на живота”, тя е субстанцията, която осъществява жизнените функции на тялото. Три са функциите на душата: вегетативна  функция, благодарение на която растенията, животните и хората се хранят и възпроизвеждат; осезателна функция, благодарение на която животните и хората изпитват усещания и си изграждат образни представи; интелектуална функция, благодарение на която хората се разбират.

    Интелектът е способността да се преценяват образите постъпващи в нас чрез сетивата. Актът на разбирането се идентифицира с опознавания обект, т.е. със субстанцията на обекта или с истината.

    Аристотел прави разграничение между „потенциалния, или възможен, или пасивен интелект”, който е всъщност човешката способност да се разбира и „актуален, или активен, или действащ интелект”, който е всъщност интелектуалната светлина. Последният съдържа приведени в действие всички опознаваеми обекти и въздейства върху потенциалния интелект както – примерът е от Аристотел – светлината показва, „привежда в действие” цветовете, които не са видими в мрака, но все пак съществуват, т.е. съществуват в него потенциално: действащият интелект привежда в действие истината, която в потенциалния интелект е само като скрита мощ /потенция/. Действащият интелект е „отделен, неподреден, бездеен, по своята същност действие...отделно, той е само това, което е реално, и това единствено е безсмъртно и вечно”.

    Какво е всъщност душата?  В трактата си „Метафизика” Аристотел твърди само, че „трябва да се изследва дали формата съществува и след разпада на сместа: при някои неща нищо не я възпрепятства, както е, например, в случая с душата, но не с душата в нейната цялост, също така и с интелекта, тъй като е може би невъзможно отделното съществуване на цялата душа”.

      В Падуа аристотелизмът се разделя на две основни течения, на авероисти и алесандристи, т.е. последователи на тълкуванията на аристотелизма от Алесандро от Афродизия.

    Авероес, според схващане повлияно от платонизма, поддържа тезата за уникалността и трасцендентността не само на действащия интелект, но и на потенциалния интелект, който, според него, не принадлежи на отделните човеци, а е уникален и общ за целия човешки род.

   Доктрината на Алесандро поддържа тезата за уникалността на действащия интелект, който се припокрива с Бога, но приписва на всеки човек индивидуален потенциален интелект, умиращ заедно с тялото му.

    Накрая, ще трябва да се припомни, че според Тома от Акуино в човека присъства една уникална по своята природа безсмъртна душа (simpliciter), но с известен нейн аспект смъртна (secundum quid), дококолкото е сварзана с по-материалните функции на човешкото същество.

    „Трактатът за безсмъртието на душата”, завършен на 24 септември 1516 г. и издаден в Болоня на 6 ноември 1516 г., е подбуден от един диспут с доминиканеца Джироламо Рагузео, който, след като разбрал, че Помпонаци отстоява, че теорията на Тома от Акуино за душата не е съгласувана с теорията на Аристотел, го помолил да докаже твърденията си чрез чисто рационални доводи.

     "Добре са постъпвали древните, когато са поставяли човека между вечните и преходните неща, така че той не е чисто вечен, нито просто кратковечен /преходен/, споделя двете природи и разположен на средата между тях, може да изживява тази, която пожелае. Така, някои хора приличат на богове, тъй като овладявайки своето вегетативно и сетивно същество, стават почти напълно рационални. Другите, подчинени на сетивата си, заприличват на животни. Трети пък, човеци в истинския смисъл на думата, живеят по средата следвайки добродетелта, без да се отдават напълно нито на интелекта, нито на телесните удоволствия.”

    Следователно човекът „е по природа не еднолико, а многолико същество, неопределено, но с две лица (ancipitis), разположено между смъртното и безсмъртното” и тази средноположеност не е временна среща между двете природи в него, телесната и духовната, които ще се разделят при смъртта, а е доказателство за реалното единство на човека: "Природата се развива постепенно: растенията притежават малко душа, животните притежават сетива и известно въображение...някои животни успяват да си построят къщички и да се организират по цивилизован начин, така че много хора изглежда притежават по-нисък интелект от техния...съществуват и животни, които се разполагат по средата между растенията и животните, като гъбата...за маймуната не се знае дали е човек или грубо животно, по аналогичен начин интелектуалната душа се разполага по средата между временното и вечното."

       Помпонаци влиза в спор с Авероес, който отсича в природното човешко единство рационалния принцип от сетивния принцип. Той спори и с Тома от Акуино, отстоява тезата, че душата, бидейки единна, не може да притежава два начина за разбиране, единия зависим, а другият независим от функциите на тялото. Зависимостта на разбирането от фантазията, която на свой ред зависи от сетивата, обвързва неразривно душата с тялото и следва същата участ, която обрича тялото на смърт. Изцяло преобърната е фундаменталната теза на Тома: според Помпонаци сама по себе си душата е смъртна и secundum quid, в известен смисъл, безсмъртна, а не обратното, защото е "най-благородното сред материалните неща и е на границата с нематериалните, излъчва дъх /profuma/ на безсмъртие, но не в абсолютен смисъл" (aliquid immortalitatis odorat, sed non simpliciter). И припомня, че според Аристотел душата не е създадена от Бог, а „е родена, защото слънцето и самият човек са призвани да родят човека”.

       Относно проблема за взаимоотношението между разума и вярата, Помпонаци разсъждава, че само вярата, а не природните доводи, може да утвърди тезата за безсмъртието на душата и „тези които крачат по пътя на вярващите са уверени и непреклонни”, докато що се касае до етичните проблеми, които кратковечността на душата би могла да повдигне, той твърди, че за да се държиш безукорно не е непременно необходимо да вярваш в безсмъртието на душата и в отвъдземните възнаграждения, защото добродетелта се самовъзнаграждава и който твърди, че душата е преходна, отстоява по-добре принципа на добродетелта от онзи, който счита душата безсмъртна, защото надеждата за възнаграждение и страха от мъките предизвикват робското поведение, което всъщност отрича добретелта.

    Този трактат на Помпонаци предизвиква врява и ожесточени спорове, на които авторът отговаря през 1518 година с тезите си изложени в неговата „Апология”, чиято първа книга отговаря на приятелските критики, които са му отправени от неговия ученик и бъдещ кардинал Гаспаре Контарини, а другите две книги отвръщат на възраженията на доминиканеца Винченцо Гонзаде и на августинеца Амброджо Фиандино. През 1519 година Помпонаци отвръща със „Защитни доводи срещу Агостино Нифо” /Defensorium adversus Agostinum Niphum/ на критиките на Агостино Нифо, професор по философия в Университета на Падуа.

Критика на чудодеянията

     През 1520 година лекарят от Мантуа Лудовико Паница най-вероятно е поставил пред Помпонаци въпроса дали не съществуват свръхестествени причини за природните явления,  въпреки твърденията на Аристотел и дали трябва да се допуска съществуването на демони, както твърди Църквата, за да се обяснят множеството явления, които доказват присъствието им.

    Според Помпонаци „трябва да обясняваме тези явления с естествените причини, без да прибягваме до демоните...смешно е да се изоставя очевидната истина, за да се търси онова, което нито е очевидно, нито е вероятно”. От друга страна, щом като интелектът възприема данните на сетивата, един чист дух не би могъл да упражнява каквото и да било въздействие върху нещо материално: духовете не могат да влизат в контакт с нашия свят: „ в действителност има хора, които въпреки че действат чрез науката, произвеждат следствия, които, тъй като са зле разбирани, са ги подтикнали да схващат тези следствия като дела на светци или магьосници, както се е случило с Пиетро от Абано или с Чеко от Асколи...други, възприемани от простолюдието като светци, защото имали връзки с ангелите..., са били всъщност мошеници...считам, че те вършат всичко това, за да мамят ближния си”.

     Но, ако се изключат случаите на неразбиране или на недобросъвестност, възможно е чудодейните явления да имат за причина влиянието на зведите: „Абсурдно е небесните тела, които управляват цялата вселена...да не могат да произвеждат следствия, които сами по себе си са нищо сравнени с целия свят”. Следователно това са естествени причини според науката на онова време. Астрологическият детерминизъм управлява и различните религии: „във времето на идолите, не е имало по-голям срам от кръста; в следващата епоха няма нищо, което да е почитано така ревностно като кръста...днес всички слабости /пристъпи на безсилие/ се лекуват с кръстен знак в името на Христос, докато това не се е случвало в онова време, тъй като не е дошъл часът Му.

    Всяка религия си има своите чудодеяния „като тези, които се разчитат и се припомнят в закона на Христос и това е логично, тъй като не могат да се извършат дълбоки промени без големи чудодеяния. Но това не са чудеса, защото противоречат на порядъка на небесните тела, а защото тези случвания са изключително редки и необичайни”

    И така никое явление няма неестествени причини: астрологът, който е изследвал подробно естеството на небесните сили, може да обясни както причините за явленията, които изглеждат свръхестествени, така и да осмисли изключителните дела, които човекът от простолюдието ще продължава да счита чудодейни, защото е неспособен да си изясни причините им. Невежеството на простолюдието е впрочем много добре експлоатирано от политиците и от проповедниците, за да го държат в подчинение като му се представят като изключителни личности или направо като пратеници на самия Бог

Участта на човека

      Ако са такива силите, които управляват света, ако също свръхестествените явления имат някакво обяснение чрез съществуващите тъй мощни природни причини, дали съществува все пак някаква свобода за индивидуалния избор на човека? В Бог, познанието и причините за нещата съвпадат и Той е наистина свободен; човекът обаче се изявява в свят, в който всичко е вече предопределено. След като отрича тезата за случайността, поддържана от Алесандро от Афродизия, който охранява човешката свобода като критикува стоиците, според които не съществува нито случайността, нито човешката свобода, Помпонаци е принуден от своята строго детерминистична концепция, в която всичко се регулира от сили надхвърлящи по мощ човека, да приеме благосклонно невъзможността за изява на свободна преценка /libero arbitrio/: „...доказателството е изключително трудно за мен. Стоиците избягват с лекота трудностите като поставят действието на волята в зависимост от Бог. Поради това мнението на стоиците изглежда много приемливо”.

       В християнството се оказва изключително трудно да се реши проблема със свободната воля и с предопределението на човешката съдба. „Ако Бог намразва во веки веков /ab aeterno/ грешниците и ги осъжда, тогава е невъзможно те да не бъдат ненавиждани и осъждани; а пък те, след като са така ненавиждани и осъждани, не може да не грешат и да не се погубват. Какво им остава тогава освен най-голямата Божия жестокост и несправедливост и тяхната омраза и клетви отправени срещу Бог? А това е една много по-лоша позиция от позицията на стоиците. Действително стоиците твърдят, че Бог се държи така, защото необходимостта и природата го налагат. Според християнството случващото се зависи от злобата на Бог, който би могъл да постъпи по различен начин, но не иска, докато според стоиците Бог постъпва така, защото не може да постъпи по друг начин”.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074858
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031