Струва ни се напълно естествено в западноевропейската литература да съществуват едновременно различни литературни родове - епос, лирика и драма. У гърците, които са създали тези литературни родове като форми на голяма поезия и под чието пряко или косвено влияние те са се развили у европейските народи, тези родове са процъфтявали не едновременно, а последователно. Когато епосът е отзвучал, се е появила лириката; когато лириката е отмряла, е възникнала драмата. В страната, която ги е съзвала, литературните родове следователно са били плод и израз на определена историческа ситуация. Присъщият на епоса стил, животът да бъде възприеман като низ от събития, у Омир представлява не стилизация в смисъла, че от няколко възможности да обозре човешкото битие той съзнателно е избрал именно тази, защото е изглеждала особено пригодна за епоса; не и в смисъла, в който Лесинг придава на поетическия усет на Омир това, че е избягвал описанието на състояния и е свеждал всичко до разкази за събития. Това своеобразие е следствие от начина, по който Омир вижда и напълно естествено интерпретира хората, живота и света. За Омир действията и чувствата на човека са предопределени от властващите над света божествени сили, те са реакция на телесни органи към лично отправеното въздействие; той по начало е склонен да гледа на състоянията като на резултат от въздействия и извор на нови въздействия.

Възникването на гръцкия епос остава скрито в мрака на праисторическите времена. Най-древните епически произведения, достигнали до нас, са същевременно върхът на гръцката епическа поезия - поемите под името на Омир “Илиада” и “Одисея”. По отношение на лириката можем обаче да поставим исторически насочения въпрос, как се отделя тя от по-старото, от епоса, и какъв е новият дух, намерил проявление в нея. Най-очебийната разлика между древногръцкия епос и изместващата го лирика, що се отнася до стоящите зад поезията хора, е това, че в лириката за първи път се откроява личността на поета.1 Колко проблематично в този смисъл е името на Омир! Лириците назовават имената си, говорят за себе си, така щото могат да бъдат видени като самостоятелни личности.

По времето на лириката за първи път на сцената на европейската история в най-различни роли се появяват отделни личности. Водачи на партии, законодатели и тирани, религиозни мислители и по-късно философи, скулптори, които започват да поставят имената си под своите произведения, всички те разчупват повсеместната анонимност, присъща на дотогавашните времена и на Изтока. Духовната значимост на този процес проличава в литературата и именно в лириката по-ясно, отколкото в която и да е друга област, защото новото тук се изрича чрез словото, а единствено то възвестява открито духовното.

Гръцката лирика (както предназначената за хорови, така и тази за самостоятелни изпълнения) почива на две предпоставки: от една страна, тя е зависима от народни, предлитературни форми, каквито съществуват във всички времена във всички култури, като например танцови, обредни, трудови песни и други подобни, които в определени ситуации, налагани от съжителството на хората, подпомагат съвместно извършваните дейности. Но освен това върху ранните гръцки лирици - без да има макар и един, у когото това да не се откроява на съществените места - мощно въздействие е оказала епическата поезия, особено тази на Омир. Едва вследствие на това лириката надраства поезията, обвързана с определен повод или дадена цел, колкото и свързана да остава тя в редица случаи с определени, конкретни обстоятелства.

Голямата част от запазената до нас ранна гръцка лирика е празнична поезия, съчинявана в чест на различни празници, посветени на богове и хора, която е трябвало да издига значимото настояще над преходния момент, да продължава мига на радостта. Двете най-съществени средства за постигане на целта (ако не вземем под внимание строгата, стегната форма, която служи именно на укрепяването) са митът и сентенцията. Митът, особено благородният вече от епическата поезия, поставя редом със земната случка нейното съответствие от света на боговете и героите, като така придава на преходното смисъл и значение. Сеттенцията приобщава частното към общото, често в предупредителна или поучителна форма и така, рационална по форма, насочва към трайното, към истината. Към тази празнична поезия спада почти цялата хорова лирика от края на седми до средата на пети век, от Алкман през Стезихор, Ибик и Симонид до Бакхилид и до най-великия - Пиндар.

В същност хвалебните и възнаграждаващи песни правят “великата” гръцка лирика и оказват неизмеримо влияние върху формирането на високия поетически стил у гърците и у нас. От нея именно се развива трагедията, а оттам и цялата възвишено-патетична западноевропейска поезия, защото, следвайки тъкмо не, Клопщок, младият Гьоте, Гьолдерлин и Рилке достигат до химническата поезия. Тази поезия основно се различава от епоса по това, че приема настоящето като напълно достойно за прослава. Великите дела от миналото увличат не сами по себе си, а по-скоро служат да въздигат настоящето, защото гърците от архаичния период2 са изпитвали невъздържана радост при вида на всичко, изпълнено с живот, пъстро, настоящо. Напрежението между валидност и факт, между мит и настояще, между стремеж и осъществяемост в течение на двестагодишното развитие става все по-осезаемо и макар издигаща се над времето, лириката остава в рамките на настоящето.

През същите векове, навлязла малко по-рано и отзвучала малко по-рано, успоредно с хвалебните песни съществува и друга, не по-малко значима лирическа поезия, още по-близка до нашето понятие за лирика с това, че поетите излагат в нея свои лични неща. Но за гърците тази поезия не е нещо еднородно. ЛИрика за тях е единствено поезията, изпълнявана като песен: хоровата песен, за която току-що стана дума, и монодията - лирика, изпълнявана от сам певец, - например песните на Сафо, Алкей, Анакреонт. Голяма част и от тези монодии, като например сватбените песни на Сафо, са впрочем също хвалебни песни в чест на богове или хора, но като съществен мотив наред с възхвалите тук по-силно, отколкото в хоровите песни изпъква склонността на поета да говори за себе си. Подобни мотиви по същото време съдържат и стихове, които гърците са поставяли отделно от лириката, защото не са били изпълнявани под съпровода на лира, които ние обаче без колебание отнасяме към лириката, защото приблизително отговарят на нашите представи за нея. Това са стихотворения, рецитирани под съпровод на флейта, съчинени в ямб или елегическо двустишие, за чийто първоавтор античната традиция сочи аРхилох. За да мога чрез “личната лирика” на ранна Гърция (ако ми е позволено да употребя този неустановен термин) да посоча какво самите поети са възприемали като свое лично, защо са говорели за себе си и в какъв аспект следователно са осъзнавали себе си като индивидуалности, аз се спирам на трима поети: Архилох, поета на “рецитирани стихове”, живял през първата половина на седми век, и двама лирици, автори на монодии, Сафо и Анакреонт (Сафо е живяла около 600 година, Анакреонт към 500 година пр.н.е.). Въпросите си ние отправяме към три твърде различни характера и темперамента; близо двеста години разделят най-ранните от най-новите стихотворения, които ще прозвучат за нас, разделя ги тоест почти цялото време, през което е процъфтявала ранната гръцка лирика. Така достатъчно ясно ще изпъкнат не само общите черти, но и индивидуалните особености.

Изправени сме обаче пред жалки отломки. За да успеем от малкото напълно запазени стихотворения на Архилох,у Сафо и Анакреонт и от обикновено съвсем кратките цитати у по-късни автори да извлечем отговора на своя въпрос за приноса на ранната гръцка лирика от гледна точка на историята на човешкия дух, често не ни остава друго, освен да се придържаме и към наглед най-незначителното. Често пъти е почти случайност, че съумяваме да прозрем как дадена мисъл или мотив зависят от някои предишни и да посочим онова, което е ново и своеобразно. И все пак в крайна сметка тези нови черти се обединяват в единна картина и става ясно, че пътят на лирика има определена посока, че онова, което първоначално е изглеждало само вариант на една отделна мисъл или индивидуална промяна в някой традиционен мотив, има в същност своето място в един по-широк исторически процес.

Архилох е прочел в “Одисея” стиха:

“Хора различни - един си харесва едно, а друг друго.”

А сам е написал:

“Всеки различно си стопля сърцето.”

“Илиада” все още не изрича така ясно възгледа, че хората имат различни цели, докато в “Одисея” е постигнато вече по-фино знание за различията между хората; възприето от Архилох, то се превръща в един от основните възгледи на архаичния период. Солон подробно описва колко различни са пътищата в живота, а най-вече Пиндар поднася многобройни варианти на тази мисъл. по-верен става и усетът към промените, настъпващи с времето у отделния човек. В “Одисея” Архилох е срещнал:

“Както денят, който праща бащата на вечни и смъртни,

тъй се мени и сърцето на земнородните хора.”

В този смисъл той отправя следните стихове към приятеля си Главк:

“Умът на всички хора смъртни, Главк, сине на Лептин,

насочен винаги е тъй, какъвто ден е Зевс изпратил

и мислят те според това, което тъкмо ги засяга.”

Това че от “Одисея” Архилох взема тъкмо тези две общи формулировки, подчертаващи несигурността, на която е изложен човек вследствие привлекателността и силата на нещата, показва колко силно е долавял той тази уязвимост на човека, а и други стихове потвърждават това. Дотук все още няма нищо принципно ново, но това диференцирано виждане спомага и собственото АЗ да бъде по-точно видяно в неговото своеобразие, а с това вече на света се появява нещо наистина ново.

В едно от стихотворенията на Сафо, открито върху доста повреден египетски папирус, виждаме човек да противопоставя своето собствено мислене на това на другите хора; допълнено, стихотворението звучи приблизително така:

“Някой смята конника най-красив от

всичко на земята; пешака други

предпочитат, кораби - трети. Аз пък -

що си копнея

с обич. Туй е лесно от всеки да се

разбере. Защото дори прекрасна -

та Елена най-добър мъж напусна - в Троя със кораб

тя доплава. Нито за щерка свидна,

ни за мили майка и татко се за -

мисли, а противно на волята й

взе я Киприда.

Вярно, не е мъчно жена да подведеш - леко умът й помътнява.

Ей сега внезапно Киприда спомни

ми Анактория.

Най-обичам да съзерцавам стъпките любими, образа прелестен, не

колесниците на лидийците и

пехотинците, все натрупани до

горе с оръжия.”

Във въведението и в края Сафо си служи с “преамбюла” - фолклорна форма, при която едно от нещата се поставя над останалите; служи си с нея, за да противопостави своята преценка на онова, което други считат за красиво. На разкошното, предизвикващо общо възхищение, на парадите на конници, пехотинци и флота тя противопоставя нещо естествено и скромно: очарователната походка и лъчезарния лик на любимата Анактория. “Най-красивото е онова, което човек обича.” по-високо от външния блясък Сафо поставя трепетите на сърцето. Изречението на Омир и Архилок “Всеки различно си стопля сърцето” е поставило ценностите в една плоскост; Сафо казва коя стойност е по-висша от останалите - онази, до която сърцето й се докосва с обич. Подобни неща са изричани и друг път в архаичната епоха, но тази мисъл срещаме за пръв път у Сафо. Другаде тя казва за любимата си дъщеря Клеида: “Не бих я заменила дори и срещу цялата лидийска земя.” И Анакреонт възприема тази мисъл във формата на преамбюла:

“Не трябва ми ни Алматеиният рог,

не искам сто и петдесет години

Тартес аз да управлявам.”

Анакреонт отхвърля неща, които други биха пожелали - рога на Амалтея и дългото царуване в приказно богатия град на Запада. За нас остава неизвестно каква ценност им е противопоставил той, но щом говори за такъв прекален разкош, то ще да е предпочел нещо естествено и скромно.

Това противопоставяне на общо почитания разкош и обикновените, но по-смислени неща е също чуждо на Омир, но подобен мотив, поднесен естествено в съвсем друга област, съществува още у Архилох. Суровият воин, на когото са еднакво чужди нежните тонове на Сафо и одухотвореният чар на Анакреонт, описва как си представя добрия офицер:

“О, снажен вожд аз не обичам да крачи нашироко

с разкошни къдри и подстригана брада.

Той може да е даже нисък - дори да бъде

кривокрак,

ала походката му твърда - да е изпълнена с

кураж.”

У Омир не съществува такова разминаване на външните и вътрешните ценности. Наистина Одисей се завръща като жалък просяк в родината си и все пак той е силният герой; окаяната външност тук е само маска, за да остане той неразпознат; а ако видът и истинските ценности си противоречат, то в никакъв случай вътрешните качества не са противопоставени на външните така, както у Архилох. Пълководецът на Архилох е добър затова, защото не е елегантен. За просяка Ир се казва:

“... ни мощ,нито сила

бяха останали в него, макар че бе с ръст исполински”,

защото тук той е представен като образ, противоположен на Одисей. До парадоксалност достига едва Архилох - пищната красота прави офицера неспособен, дългите си стройни крака той използва само за бягство (това се чете между редовете), бляскавата външност разрушава вътрешните стойности. И друг път далеч по-рязко от Сафо, грубо дори Архилох противопоставя на общоприетите ценности това, което сам той смята за по-ценно:

“Саянски някой воин ще се радва

на моя щит, излишен вече: аз го хвърлих.

Нали от неизбежна смърт се аз спасих -

щита пропаднал!... - Нищо, ще си взема друг,

и не по-лош...”

Какво ме е грижа за някакъв си щит? Животът е по-ценен. Спартанската чест - героят се завръща непременно с щита или върху щита - за Архилох е илюзия, която той дръзко и живо демаскира. Вече банална по форма, тази радост от разкриване на заблудата се повтаря у Анакреонт, когато той подобно на Архилох, който е снел маската на превзетия пълководец, разкрива истинското лице на парвенюто Артемон, който минава край него пременен и натруфен:

“Преди Артемон беше с шапка кожена и с покривало тясно,

с ашици дървени в ушите, загърнат

с гола волска кожа,

покрит държеше щита си разбит, живееше

със слебопродавачи, с проститутки долни

и тъй злодеят живота непристоен влачеше.

И често попадаше вратът му в дървена халка, или го

връзваха за колелото и колко пъти с бич кожен гърбът му

бе налаган, а косите и брадата му - скубани!

Сега синът на Кича пъчи се в кола разкошна,

отрупан със злато, държи по женски

от слонова кост чадърче във ръката.”

Кой дава на тези поети правото да отсъждат толкова лично? По какви критерии определят те своите меродавни стойности? Има ли въобще нещо общо между циничното снемане на илюзиите у Архилох, остроумието на Анакреонт и душевната дълбочина у Сафо? Те се срещат най-напред в областта на негативното, защото отхвърлят общоприетите стойности не непременно в интерес на морала или правото. Това, че Сафо не изпитва радост от военните паради, няма нищо общо с морала или с правото. Това, че Архилох цени живота си повече от щита си, е удар в лицето на целия традиционен морал - но той далеч не възнамерява да въдворява нов морал или по-висше право.

Твърдението на Сафо, че “най-красиво е онова, което човек обича”, звучи така, сякаш дава воля на индивидуалния вкус, по който според по-късната латинска поговорка не може да се спори; Архилох се представя като лишен от задръжки индивидуалист. Явно и двамата са на път да прозрат нещо и да открият някаква реалност, с която да заместят илюзията.

Още преди Архилох Калин и Тиртей в своите елегии са възвърнали непосредствеността и живостта на напътствията към воински добродетели, които са намирали у Омир, и постепенно са ги превърнали в актуални военни песни, с които в битките на своето време са призовавали воините към храброст. Чрез такова възвръщане от литературното към непосредственото, каквото тук се проявява за първи път, европейският дух многократно е достигал до нещо ново. Първи Архилох съзнателно и радикално се насочва към непосредственото. Той също стои в литературната традиция на Омировата героична песен, като говори с нейния език за нейната основна тема - войната. Но от войната той снема цялата епична прелест, възприемайки я като отруден настоящ живот: говори за сухия хляб в полето, за глътката вино на поста, за тежката битка, която предстои. Като наемен войник той се сблъсква в живота с всичко, описано в епоса - този път без илюзии, а то означава значително по-осезателно. Колкото и да е несигурен един задочен извод (до нас са достигнали само откъслеци от неговите стихотворения), по всичко личи, че Архилох е говорил не токова за това, защо се води войната и как да се побеждава чрез смелост, колкото за неволите и несигурността на войната. Тук той е узнал - нова и велика - голяма истина за живота. Военната песен вече губи предназначението, което има у Калин и Тиртей, да вдъхновява воините, престава да наподобява стихотворен боен призив, стимул за затворения кръг на войниците, а произлиза по-скоро от следната социална функция на войника: Архилох преследва свои лични цели; но колкото и да е активен той, стиховете му служат не само в делото, служат му, за да изказва своите вълнения, изразяват житейски неволи и несигурност.

Ако говори за любов, то тя е нещастна. За Омир любовта съществува единствено като едно от радващите неща в живота;

 споменава я ведно с танц, вино или сън, но за нещастна любов не говори никъде. Любовта бива най-многото злощастно заслепение, като във вълшебния пояс на Афродита:

“Имаше в него любов, и копнежи, и думи лъстиви,

дето ума заслепява дори на хора разумни.”

Архилох възприема този мотив:

“Копнеж любовен тайно е проникнал във сърцето,

с мъгла замрежил е очите

и разума добър отнел е от душата.”

Мъглата, с която биват посипани очите, също е заимствана от Омир, у когото е симптом на смърт или нещом. Именно това навежда на мисълта, че Архилох не наблюдава отстрани у другиго последиците от несподелената любов, защото срещаме този мотив и в друг един запазен откъс, който сигурно се отнася до него самия:

“В копнеж лежа, злощастен,

останал без душа - по волята на боговете от болки страшни

дълбоко чак до костите пронизван.”

Архилох възприема любовта си като нещо, което го приближава до смъртта и немощта. любовта го пронизва, казва той, по волята на боговете. Представата, че чувствата възникват не спонтанно, от душата на самия човек, а се дават от боговете, е наследена от Омир. Ново е обаче, че той с особена интензивност възприема любовта, на която е попречено да се сбъдне щастливо; но тук любовта не е вече от радостно осъществяващия се живот, а преминава към обратната крайност, усещането за смъртта. Самата любов поетът възприема като дело на божеството, но това, че е спънат равният ход на преживяването, той осъзнава като нещо лично, като немощ, като безпомощност, подобна на смъртта.

И Сафо преживява любовта така:

“Богонравен виждам младежа, който

седнал е пред теб и отблизо в твоя

говор сладък вслушал се е, в смеха ти,

будещ копнежи.

Зърна ли те, само за миг дори, в гърдите ми сърцето забива лудо,

в гърлото гласът е замрял, не мога

и да продумам -

вцепенил ми се е езикът. Тънък

огън се прокрадва под кожата ми,

взорът от мъгла се забулва, прокънтява в ушите.

Пот облива тялото, цяла в трепет

съм и от тревата по-бледа ставам,

губя свяст и чувствам как потъвам,

сякаш умирам...

Но човек търпи...”

Това е сватбена песен за едно момиче от обкръжението на Сафо; началото й по традиция възпява блаженството на мъжа, който ще отведе младата жена у дома си; на Сафо нейната женитба донася раздяла. Още в в по-горе приведените стихове Сафо беше посочила любовта за съдник над красотата; любов и двата пъти нещастна - тогава защото любимата беше далеч, сега защото си отива завинаги. И също както Архилох се е чувствал немощен и безжизнен, Сафо тук описва как ужасно сетивата и тялото отказват да й служат и как изведнъж тя се озовава пред прага на смъртта.

Но не само случайно съзвучие и външно съвпадение свързват тук Сафо и Архилох - стиховете на Архилох са били известни на Сафо:в едно старо прилагателно от времето на епоса е наричало съня “отпускащ тялото” - очевидно затова, защото отнема на човешкото тяло способността да се движи. по-късно Хезиод казва: “Ерос, който е най-красив сред безсмъртните богове, отпускащият тялото - той покорява всяка божествена и човешка мисъл в гърдите...” Това е омайващата любов, която прави човека скован и неразумен - любов, чието въздействие наблюдаваме у другиго. Всичко това Архилох отнася към своето лично изживяване в началото на едно стихотворение, чийто първи стих трябва да е звучал така:”не съм годен да върша нищо”: по-нататък се казва:

“Но разпускащият тялото копнеж

ме е надвил, приятелю.”

Тази позната ни вече мисъл, че любовта отнема силата, Сафо възприема именно оттук, като я вмъква впрочем също в началото на едно стихотворение: “И пак понесъл ме е Ерос, отпускащият тялото, горчиво-сладък - пред него съм безпомощна.” Звученето на думите е толкова близко, а чувството, че нещастно влюбеният се чувства бездеен и безпомощен, е толкова ново за следомировото време, че можем да бъдем уверени:именно от Архилох Сафо се е учила да чувства и изказва нещастната си любов.

И в този стих тя говори за “любовта” си определено “митично”: Защото любовта за нея е не чувство, породено в душата й, намеса на божеството. Затова пък истински нейно,ь лично е чувството за безпомощност. Само възпрепятстваната, останала неосъществена любов покорява съзнанието с особена сила. Лъчът на силния, жив стремеж блясва най-ярко там, където срещне гибелна съпротива. И именно в това осъзнато чрез съпротивата чувство, което е нещо безспорно лично, губят стойност дотогава възхваляваните неща. Тук изпъква противоречието между илюзия и действителност, между онова, което други високо ценят, и това, което човек сам смята за значимо. И тъй като любовта се изживява не като лично настроение, като субективна чувственост, а като божествена сила, стояща по-високо от личността, това силно чувство може да върне човека към същественото. В страстта и страданието си Сафо открива простото, естественото и постига нова първичност, нова непосредственост, защото пред нея се разкриват нови измерения на душевността.

Колкото и определящо да е влиянието на Архилох, по чистота и дълбочина на чувството Сафо се издига далеч над него. Архилох не е бил човек, склонен да робува на чувствата си. В нещастието си той е виждал по-скоро онова, което се е изпречвало на пътя му и му е попречвало да бъде щастлив. Умеел е да се брани активно:

“Едно разбирам аз, и то велико е:

На оня, който сторил ми е зло, жестоко ще му отплатя.”

Нещастната любов е изтръгнала от него не нежни вопли, а сурови тонове на възмущение и гняв. С възмущение са наситени и други стихотворения на Архилох, които нямат нищо общо с любовта...


БЕЛЕЖКА: Студията е взета от сб.“Старогръцка лирика. Критически прочити и коментари” - Изд.”Слово”, В.Търново, 1994 г. /съст. доц. Гено Генов/