Под термина “деконструкция” трябва да се разбира не разграждането или разрушаването, а анализирането на седиментните структури, които образуват дискурсивния елемент, философската дискурсивност, в която мислим. Минава се през езика, през западната култура, през съвкупността от всичко това, което определя принадлежността ни към тази история на философията.

Думата “деконструкция” вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за “деструкция”, другата на Фройд, който говореше за “дисоциация”. Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това, което наричах “деконструкция”, не бе просто Хайдегеров или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох “деконструкция”.

И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мене, без да реконтекстуализирам нещата. Именно тогава, когато властваше структурализмът, аз се заех с моите задачи и с тази дума. Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма. От друга страна, това ставаше във време, когато науките за езика, позоваването на лингвистиката, “всичко е език” бяха доминантни.

Именно през 60–те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл “антиструктуралистка”, но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика.

Ето защо винаги се учудвам и се дразня при честото отъждествяване на деконструкцията — как да се изразя? — с един “омнилингвистизъм”, с един “панлингвистизъм” или “пантекстуализъм”. Деконструкцията започва тъкмо с обратното. Най-напред оспорих властта на лингвистиката, на езика и на логоцентризма. И след като за мене всичко започна и продължи с едно оспорване на лингвистичното позоваване, на властта на езика, на “логоцентризма” — дума, която повтарям и подчертавам, — как стана така, че преценяват толкова често деконструкцията като мислене, за което съществува единствено езикът, текстът, в тесния смисъл на думата, а не действителността? Очевидно става дума за непоправима смислова грешка.

Не се отказах от думата “деконструкция”, защото тя имплицираше една необходимост на паметта, на повторното свързване, на уедряването на историята на философията, в която всички ние сме, без при това да се мисли за тази история. И така, аз твърде рано разграничих ограничението от края. Става дума за отбелязването на ограничеността на историята, а не на метафизиката като цяло — никога не съм смятал, че съществува метафизика; това също е често срещан предразсъдък... Мисълта, че метафизика съществува, е метафизически предразсъдък. Съществува история и прориви в тази метафизика. Да се говори за нейната ограниченост не означава да се твърди, че тя е крайна.

Следователно деконструкцията, деконструктивният опит се помества между ограничеността и края, в преутвърждаването на философското, но като отваряне на въпрос за самата философия. От тази гледна точка деконструкцията не е просто философия, нито съвкупност от тези, нито дори въпросът за Битието в Хайдегеровия смисъл. По някакъв начин тя е нищо. Не може да бъде дисциплина или метод. Често я представят като метод или я превръщат в метод със съвкупност от правила, процедури, които могат да се преподават, и т.н.

Деконструкцията не е техника със свои норми или процедури. Разбира се, в нея може да има законосъобразности в начините на поставяне на определен тип въпроси в деконструктивен стил. От тази гледна точка смятам, че това може да послужи като основа на преподаване, може да има ефектите на дисциплина и т.н. Но по принцип деконструкцията не е метод. Самият аз съм се питал какво представлява един метод в гръцкия или картезианския, или пък в хегелианския смисъл на думата. Ала деконструкцията не е методология, тоест приложение на правила.

Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: “какво е?...”, въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим възможността на “какво е?...”, да поставим въпрос за тази форма на въпрос или да се попитаме за необходимостта й в определен език, в определена традиция и т.н., това, което се прави в този случай, се подчинява до определена степен на въпроса: “какво е?”.

В това се състои отликата на деконструкцията. Тя наистина е питане за всичко това, което е повече от питане. Затова винаги с колебание си служа с тази дума. Тя засяга всичко това, което въпросът “какво е?” е повелил в историята на Запада и на западната философия, тоест практически всичко от Платон до Хайдегер. Наистина от тази гледна точка вече не сме в пълното си право да изискваме от нея да отвръща на въпроса: “какво си ти?”, “какво е това?” в обичайната форма.

Превод от френски: Тодорка Минева