Ед­но схва­ща­не за те­а­тъ­ра е из­гу­бе­но. И кол­ко­то по­ве­че те­а­тъ­рът се ог­ра­ни­ча­ва да ни въ­веж­да в за­ду­шев­ност­та на ня­кол­ко без­лич­ни ма­ри­о­нет­ки, и кол­ко­то по­ве­че прев­ръ­ща пуб­ли­ка­та в ки­би­ци, тол­ко­ва по­ве­че ние раз­би­ра­ме, че ели­тът се от­в­ръ­ща от не­го и го­ля­ма­та част от тъл­па­та оти­ва да тър­си буй­ни удо­вол­с­т­вия в ки­но­то, в мю­зик­хо­ла или цир­ка ­ и съ­дър­жа­ни­е­то им не я ра­зо­ча­ро­ва.

При та­зи сте­пен на из­ха­бя­ва­не, до ко­я­то е стиг­на­ла на­ша­та чув­с­т­ви­тел­ност, яв­но е, че има­ме нуж­да пре­ди всич­ко от те­а­тър, кой­то да ни съ­бу­ди: нер­ви и сър­це.

По­ра­зи­и­те на пси­хо­ло­ги­чес­кия те­а­тър, до­шъл от Ра­син, ни от­вик­на­ха от не­пос­ред­с­т­ве­но­то и буй­но въз­дейс­т­вие, ко­е­то тряб­ва да при­те­жа­ва те­а­тъ­рът. На свой ред ки­но­то ­ ко­е­то ни ус­мър­тя­ва с от­ра­же­ния; ко­е­то, из­це­де­но през ма­ши­на­та, не мо­же да се слее с на­ша­та чув­с­т­ви­тел­ност ­ от де­сет го­ди­ни ни дър­жи в без­ре­зул­тат­но вце­пе­не­ние, в ко­е­то, из­г­леж­да, всич­ки на­ши въз­мож­нос­ти ги­нат.

В мъ­чи­тел­ния и ка­тас­т­ро­фа­лен пе­ри­од, в кой­то жи­ве­ем, ние чув­с­т­ву­ва­ме спеш­на­та нуж­да от те­а­тър, кой­то да не бъ­де над­ми­нат от съ­би­ти­я­та, чий­то от­з­вук у нас да бъ­де дъл­бок, да бъ­де по-си­лен от нес­та­бил­ност­та на вре­ме­на­та.

Дъл­го­то при­вик­ва­не към раз­в­ле­ка­тел­ни спек­так­ли ни ка­ра да заб­ра­вим ми­съл­та за се­ри­о­зен те­а­тър, кой­то, раз­чуп­вай­ки всич­ки на­ши пред­с­та­ви, да ни вдъх­не го­ре­щия маг­не­ти­зъм на об­ра­зи­те и да въз­дейс­т­ву­ва вър­ху нас в край­на смет­ка ка­то ду­шев­но ле­че­ние, ко­е­то ни­ко­га ня­ма да бъ­де заб­ра­ве­но.

Всич­ко, ко­е­то дейс­т­ву­ва, е жес­то­кост. И на ос­но­ва­та на та­зи дейс­т­ве­на идея, идея край­на и из­ве­де­на до край­ност, тряб­ва да се об­но­вя­ва те­а­тъ­рът.

Про­ник­нат от схва­ща­не­то, че тъл­па­та мис­ли пре­ди всич­ко с чув­с­т­ва­та си и че е аб­сур­д­но, как­то в обик­но­ве­ния пси­хо­ло­ги­чес­ки те­а­тър, да се об­ръ­ща­ме пър­во към раз­би­ра­не­то є, Те­а­тъ­рът на Жес­то­кост­та си пос­та­вя за­да­ча­та да при­бег­не до ма­со­вия спек­та­къл; да по­тър­си в раз­д­виж­ва­не­то на го­ле­ми ­ но хвър­ле­ни ед­на сре­щу дру­га и пре­ви­ти в гър­чо­ве ­ ма­си, не­що от та­зи по­е­зия, ко­я­то е в праз­ни­ци­те и в тъл­пи­те през мно­го ред­ки­те ве­че дни, ко­га­то на­ро­дът из­ли­за на ули­ца­та.

Всич­ко оно­ва, ко­е­то е в лю­бов­та, в прес­тъп­ле­ни­е­то, във вой­на­та или в лу­дост­та, те­а­тъ­рът тряб­ва да ни го вър­не, ако ис­ка да ста­не от­но­во ну­жен.

Все­кид­нев­на­та лю­бов, лич­ни­те ам­би­ции, дел­нич­ни­те сблъ­съ­ци имат стой­ност са­мо в про­ти­во­дейс­т­ви­е­то им с то­зи ужа­сен ли­ри­зъм, кой­то е в Ми­то­ве­те, въз­п­ри­е­ти от ог­ром­ни ма­си хо­ра.

Ето за­що око­ло чу­тов­ни дейс­т­ву­ва­щи ли­ца, око­ло ужас­ни прес­тъп­ле­ния, око­ло свръх­чо­веш­ка пре­да­ност ние ще се опи­та­ме да със­ре­до­то­чим един спек­та­къл, кой­то без  по­мощ­та на из­дъх­на­ли­те ли­ко­ве на ста­ри­те Ми­то­ве да се по­ка­же спо­со­бен да из­в­ле­че си­ли­те, ко­и­то дейс­т­ву­ват в тях.

С ед­на ду­ма, ние вяр­ва­ме, че в то­ва, ко­е­то се на­ри­ча по­е­зия, има жи­ви си­ли и че об­ра­зът на ед­но прес­тъп­ле­ние, пред­с­та­вен в нуж­ни­те те­ат­рал­ни ус­ло­вия, е за ду­ха не­що без­к­рай­но по-страш­но от осъ­щес­т­вя­ва­не­то на съ­що­то прес­тъп­ле­ние.

Ние ис­ка­ме да нап­ра­вим от те­а­тъ­ра ед­на дейс­т­ви­тел­ност, в ко­я­то чо­век да мо­же да вяр­ва и ко­я­то да съ­дър­жа ­ за сър­це­то и чув­с­т­ва­та ­ она­зи кон­к­рет­на ра­на, ко­я­то вся­ко ис­тин­с­ко усе­ща­не съ­дър­жа. По съ­щия на­чин, как­то съ­ни­ща­та ни въз­дейс­т­ву­ват вър­ху нас и как­то дейс­т­ви­тел­ност­та дейс­т­ву­ва вър­ху съ­ни­ща­та ни, ние смя­та­ме, че мо­же да отъж­дес­т­вим об­ра­зи­те на ми­съл­та със сън, кой­то ще бъ­де ре­зул­та­тен са­мо ко­га­то бъ­де хвър­лен с нуж­на­та буй­ност. А пуб­ли­ка­та ще вяр­ва на съ­ни­ща­та на те­а­тъ­ра при ус­ло­вие, че ги взе­ма на­ис­ти­на за съ­ни­ща, а не за ко­пие на дейс­т­ви­тел­ност­та; при ус­ло­вие, че є поз­во­лят да ос­во­бо­ди в се­бе си та­зи ма­ги­чес­ка сво­бо­да на бля­на, ко­я­то тя мо­же да поз­нае са­мо ако е прос­му­ка­на от ужас и жес­то­кост.

От­тук и по­ви­кът към ужа­са и жес­то­кост­та, но в план об­ши­рен, чи­я­то ши­ро­та из­пит­ва ис­тин­с­ка­та ни жиз­не­ност, пос­та­вя ни ли­це с ли­це с всич­ки­те ни въз­мож­нос­ти.

За да об­х­ва­нем от всич­ки стра­ни чув­с­т­ви­тел­ност­та на зри­те­ля, ние пре­по­ръч­ва­ме един вър­тящ се спек­та­къл, кой­то, вмес­то да пра­ви от сце­на­та и за­ла­та два зат­во­ре­ни свя­та без въз­мож­на връз­ка по­меж­ду им, раз­п­рос­ти­ра зри­те­лни­те си и зву­ко­ви­те от­б­ля­съ­ци вър­ху ця­ла­та ма­са зри­тели.

Ос­вен то­ва, из­ли­зай­ки от об­ласт­та на ана­ли­зу­е­ми­те и страс­т­ни чув­с­т­ва, ние раз­чи­та­ме, че ще под­бу­дим ли­риз­ма на ак­тьо­ра да слу­жи за из­ра­зя­ва­не на вън­ш­ни си­ли; и по то­зи на­чин ще на­ка­ра­ме ця­лата при­ро­да да се вър­не в те­а­тъ­ра, та­къв, ка­къв­то ис­ка­ме да го осъ­щес­т­вим.

Кол­ко­то и об­шир­на да е та­зи прог­ра­ма, тя не над­х­вър­ля са­мия те­а­тър, кой­то ни се стру­ва ­ не­ка да из­п­лю­ем ка­мъ­че­то! ­ тъж­дес­т­вен със си­ли­те на ста­ра­та ма­гия.

Прак­ти­чес­ки ние ис­ка­ме да въз­к­ре­сим ед­на идея за то­тал­ния спек­та­къл, в ко­я­то те­а­тъ­рът ще съ­у­мее да си въз­вър­не от ки­но­то, мю­зик­хо­ла, цир­ка, а и от са­мия жи­вот оно­ва, ко­е­то във всич­ки вре­мена му е при­над­ле­жа­ло. Раз­де­ле­ни­е­то меж­ду ана­ли­тич­ния те­а­тър и плас­тич­ния свят ни из­г­леж­да глу­пост. Не се раз­де­ля тя­ло­то от ду­ха, ни­то чув­с­т­ва­та от ин­те­ли­ген­т­ност­та, най-ве­че в ед­на об­ласт, в ко­я­то пос­то­ян­но об­но­вя­ва­ща­та се умо­ра на ор­га­ни­те има нуж­да от вне­зап­ни сът­ре­се­ния, за да съ­жи­ви мис­лов­на­та ни спо­соб­ност.

Зна­чи, от ед­на стра­на, са ма­са­та и об­х­ва­тът на един спек­та­къл, кой­то е на­со­чен към це­лия ор­га­ни­зъм; от дру­га ­ мо­би­ли­за­ци­я­та на пред­ме­ти­те, жес­то­ве, зна­ци, упот­ре­бе­ни в нов дух. Ог­ра­ни­че­но­то учас­тие на раз­би­ра­не­то во­ди до енер­гич­но сгъс­тя­ва­не на тек­с­та; дейс­т­ве­но­то учас­тие на тъм­но­то по­е­тич­но въл­не­ние за­дъл­жа­ва към кон­к­рет­ни зна­ци. Ду­ми­те каз­ват мал­ко не­ща на ду­ха; го­во­рят ши­ро­та­та и пред­ме­ти­те, го­во­рят но­ви­те об­ра­зи, до­ри из­г­ра­де­ни с ду­ми. Но прос­т­ран­с­т­во­то, гър­мя­що от об­ра­зи, на­тъп­ка­но със зву­ци, го­во­ри съ­що ­ сти­га чо­век да знае от вре­ме на вре­ме да под­реж­да дос­та­тъч­ни раз­ме­ри прос­т­ран­с­т­во, об­за­ве­де­ни с мъл­ча­ние и не­под­виж­ност.

Ние смя­та­ме да пред­с­та­вим един спек­та­къл, из­г­ра­ден на то­зи прин­цип. Спек­та­къл, в кой­то те­зи сред­с­т­ва за пря­ко дейс­т­вие ще бъ­дат из­пол­зу­ва­ни в тях­на­та ця­лост ­ то­ва зна­чи спек­та­къл, кой­то не се стра­ху­ва да оти­де  тол­ко­ва да­леч, кол­ко­то тряб­ва в из­с­лед­ва­не­то на нер­в­на­та ни чув­с­т­ви­тел­ност, с рит­ми, зву­ци, ду­ми, ре­зо­нан­си и цвър­че­не, чи­и­то ка­чес­т­ва и учуд­ва­щи спла­ви са част от ед­на­та тех­ни­ка, ко­я­то не би­ва да бъ­де раз­г­ла­ся­ва­на.

Кол­ко­то до ос­та­на­ло­то ­ и за да бъ­дем по-яс­ни, ­ ня­кои кар­ти­ни на Грю­не­валд или Йе­ро­ни­мус Бош го­во­рят  дос­та­тъч­но яс­но как­во мо­же да бъ­де един спек­та­къл,  в кой­то ка­то в мо­зък на ня­кой све­тец не­ща­та от вън­ш­на­та при­ро­да ще из­г­леж­дат ка­то из­ку­ше­ние.

Точ­но тук ­ в то­ва пред­с­та­вя­не на из­ку­ше­ние, в ко­е­то жи­во­тът мо­же да за­гу­би всич­ко, а ду­хът да спе­че­ли всич­ко ­ те­а­тъ­рът тряб­ва да на­ме­ри ис­тин­с­ко­то си зна­че­ние.

На дру­го мяс­то да­дох­ме ед­на прог­ра­ма, ко­я­то тряб­ва да поз­во­ли на сред­с­т­ва­та на чис­та­та ре­жи­су­ра, на­ме­ре­ни на мяс­то, да се ор­га­ни­зи­рат око­ло ис­то­ри­чес­ки  или кос­ми­чес­ки те­ми, поз­на­ти на всич­ки.

Ние наб­ля­га­ме  вър­ху то­ва, че пър­ви­ят спек­та­къл на Те­а­тъ­ра на Жес­то­кост­та ще се ан­га­жи­ра с гри­жи­те на ма­си­те, мно­го по-на­ло­жи­тел­ни и обез­по­ко­я­ва­щи, от­кол­ко­то гри­жи­те на кой­то и да би­ло ин­ди­вид.

И се­га важ­но­то е да се раз­бе­ре да­ли в Па­риж, пре­ди ка­так­лиз­ми­те, ко­и­то се очер­та­ват, ще мо­гат да се на­ме­рят дос­та­тъч­но сред­с­т­ва за осъ­щес­т­вя­ва­не (фи­нан­со­ви и дру­ги), за да поз­во­лят на по­до­бен те­а­тър да жи­вее, а той ще из­дър­жи при всич­ки слу­чаи, за­що­то е бъ­де­ще­то. Или ще тряб­ва мъ­нич­ко ис­тин­с­ка кръв, и то вед­на­га, за да се про­я­ви та­зи жес­то­кост.

Май, 1933