Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2017 13:50 - РИМСКАТА ПОЕЗИЯ ПРЕЗ АВГУСТОВАТА ЕПОХА /Вергилий, Хораций и Овидий/ - фрагмент от лекцията на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1556 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 РИМСКАТА ПОЕЗИЯ ПРЕЗ АВГУСТОВАТА ЕПОХА

                /Вергилий, Хораций и Овидий/

 

Августовата епоха / Златният век /. Тя включва един от забележителните периоди в историята на латинската литература, разпростиращ се между 43 пр.н.е. и 18 г. от н.е. Заедно с предшестващия Цицеронов период (q.v.), той формира Златния век в латинската литература. Белязан от граждански мир и стопански просперитет, този век дава възможност за осъществяване на върхови постижения в поезията, появяват се обработени и софистицирани стихове посветени на благодетеля и покровителя Август, разработващи темите за патриотизма, любовта и природата.

         Само през десетилетието от 29 до 19 г. пр.н.и. се появяват “Георгиките” и е завършена “Енеидата”; появяват се също “Одите” на Хораций, книги I-III, и “Посланията” му, книга I; появяват се и “Елегиите”(книги I-III) на Секст Проперций, член на групата от млади обещаващи поети, покровителствани от Гай Меценат /Gaius Maecenas/; излизат и книги I-II с “Елегии” на Тибул, който твори под покровителството на Месала. През същите тези 10 години Ливий започва монументалната история на Рим, а един друг историк, Полион, е пишел една друга важна, но изгубена, история на близките събития. Авторът на “Метаморфозите”,митологична история на света от създаването му до Августовия век, Овидий е последният голям писател на Златния век. Смъртта му в изгнание през 17 г. от н.е. бележи края му.

         С названието “Златен век” се именуват класическите периоди на разцвет в другите европейски литератури: ХVІІ век във Франция, ХVІІІ век в Англия /по-точно английският Златен век съвпада с управлението на кралица Ана (1702-14), когато творят автори като Алекзандър Поуп, Джоузеф Адисън, ър Ричард Стийл, Джон Гей и Матю Прайър. Някои включват в периода Джон Драйдън и Самюел Джонсън.

 ГАЙ СВЕТОНИЙ ТРАНКВИЛ,  Дванадесетте цезари, НК, 1981 г.

Стратегията му на държавник:…За да могат повече хора да вземат участие в управлението на държавата, измислил нови длъжности: надзор над държавните постройки, над пътищата, над водопроводите, над коритото на Тибър, над разпределянето на храна на народа; градска префектура, колегия от трима души за избиране на сенатори и друга такава колегия за преглед на отделенията конници в случай на нужда. Подновил избора на цензори, прекъснат от дълго; увеличил броя на преторите; дори настоявал при всяко свое консулство да има по двама колеги вместо по един, но не сполучил: всички шумно възразили, че неговата върховна власт достатъчно се намалява, като изпълнява длъжността не сам, а с колега….

Покровител на литературните творци:…С поезията бил наистина добре запознат, възхищавал се от старата комедия и често я представял на публични зрелища. Когато четял автори на два езика /латински и старогръцки, бел.Г.Г./ търсел най-вече наставления и примери, полезни и в обществения, и в частния живот, и много често ги изпращал дословно записани на близките си, до военачалници, управители на провинции или длъжностни лица в Рим, когато се нуждаели от съвет…Дарованията на своето време покровителствал по всякакъв начин. На четения слушал благосклонно и внимателно не само стихове и исторически съчинения, но и речи и диалози.  Ако произведенията в негова чест не били най-сериоазни и от най-добрите автори, обиждал се и нареждал на преторите да не допускат името му да се принизява от често повтаряне в литературни състезания…

     Под покровителството на Октавиан Август били формирани три интелектуални кръга: около приятеля му Меценат, около Месала, полководец и оратор, и около Азиний Полион, оратор и историк.

 

                ПУБЛИЙ ВЕРГИЛИЙ МАРОН

                          / 70 - 19 г.пр.н.е/ 

         Автор е на “Е к л о г и” (Eclogae) , “Б у к о л и к и”(Bucolica) /39 г./ и “Г е о р г и к и” (Georgica)  /29 г./. Върху поемата си “Енеида” Вергилий работи през периода (29-19 г. пр.н.е.). Тя е издадена по лична разпоредба на Август, тъй като авторът й сметнал преди смъртта си, че тя е още недовършена и не бива да се оповестява. По образеца на “Одисеята” и “Илиадата” тя пресъздава странстванията на Еней, спасил се с няколко приятели от опожарена Троя и завладял нова земя за оцелелите троянци в центъра на областта Лациум.

       Поемата “Е н е и д а” се сътои от 12 песни. Оповестена е след смъртта на Вергилий по заповед на Август, тъй като поетът преди да издъхне е изповядал, че счита творбата си незавършена и неподготвена за оповестяване. Императорът я преценява като национална епопея възхваляваща величието на Древен Рим. По образеца на Омир/ “Илиада” и “Одисея”/ Вергилий проследява странстванията на еней, спасил се с няколко приятели от пожара в Троя и тръгнал да завладява Лациум за оцелелите троянци.

Ф а б у л а:  В І песен Еней и спътниците му стигат до брега на Северна Африка, след шест години лутане из Средиземно море, през които Юнона ги е излагала на хиляди изпитания. Приет като гост от царицата на Картаген Дидона, Еней й разказва края на Троя ( песни II иt III) и се влюбва в нея; но Юпитер ги разделя; предизвестен от сън, троянският герой напуска Картаген, изоставя Дидона, която е толкова отчаяна, че се самоубива ( песен  IV ). След кратък престой в Сицилия, където той прави помен в чест на мъртвия му баща Анхиз със заупокойни възлияния ( песен V ), Еней стига до бреговете на Италия, направляван от Кумейската Сибила, слиза в Долния свят, където Анхиз му разкрива славното бъдеще, което боговете отреждат на Рим ( песен VI ). Стигнал до Лациум Еней се оженва за дъщерята на местния цар Лавиния ( песен VII ). Бързата му женитба предизвиква гнева на вожда на съседното племе :/рутулите/ Турн. Тогава Еней се съюзява с Евандър, вождът на племето, което заема територията, върху която ще възникне Рим  ( песен VIII ). Флотата на троянците е разрушена от войската на Турн и възпрепятства бързия триумф на Еней / песен  IX /. Но съдбата се усмихва на Еней отново в песните X и XI, в които се изявяват двамата чудотворни герои Палант, синът на Евандър, и Камилла, царицата воин. С песен XII епопеята завършва: води се ожесточен двубой между турн и Еней, в който надделява троянският герой.

  Втори вариант:

  В І песен Еней и спътниците му достигат до брега на Северна Африка след шест години на странствания из Средиземно море, преследвани от гнева на Юнона, която ги подлага на хиляди изпитания. Като гост на картагентската царица Дидона Еней разказва на трапезата края на Троя / ІІ и ІІІ песен/ и се влюбва в нея, но Юпитер ги разделя. Предупреден със сън героят напуска Картаген, изоставя Дидона толкова отчаяна, че тя се самоубива /ІV песен/.

       След кратък престой в Сицилия, където с култови почести Еней зачита мъртвия си баща Анхиз/V песен/ Еней стига до Италия и воден от Пророчицата от Куме, слиза в царството на мъртвите, където духът на анхиз му разкрива славното бъдеще, което боговете са предопределили за Рим/ VІ песен/.

  Озовал се в областта Лациум Еней се жени за дъщерята на местния цар Лавиния /VІІ песен/, но женитбата му предизвиква гнева на съседния владетел Турн, вожд на племето рутули. Еней трябва тогава да се съюзи с Евандър, чийто владения се разпростират върху земите, където ще бъде основан Рим/ VIII песен/. Войската на Турн разбива флотата на троянците /ІХ песен/. Но по-късно /Х и ХІ песен/ съдбата подпомага Еней да осъществи предначертаната му от боговете мисия. Той е подпомогнат от двама непобедими герои - синът на Евандър  Палант и войствената царица Камилла. Поемата завършва с двубоя между Турн и Еней, който с победата си освещава делото си - създаването на нова държава за троянците/ХІІ песен/.

  “Е н е и д а” прославя величието на Рим, което тя представя като дадено от олимпийските богове. Тя е разказ за премеждията на троянците и прославения им вожд. Те са, разбира се, направлявани от боговете, но много по-дискретно, отколкото в поемите на Омир. В тази поема героите вече имат правото да избират, да обичат, да предприемат походи, да влизат в битки, макар че изпълнението на облога не е в тяхните индивидуални възможности, а е осъществим само чрез обединените усилия на храбрия и всеотдаен племенен колектив. Човешките интереси и слабости са неотделими от по-висшите цели, които са свързани с участта на племето. Така навсякъде по континентите, през които преминава си избира достойна за него жена - в Троя неговата възлюбена е Креуза, в Картаген се влюбва в Дидона, в Лациум се жени за Лавиния - която обича и уважава, но която трябва да напусне за да следва съдбата си. В “Енеида се изнася на преден план системата от ценности с универсална значимост.

І песен: Пея за подвига смел на героя. Прокуден от Троя,

както съдбата поиска, пристигна в Италия пръв, и

то на Лавинския бряг…

…И подхвърлян бе от много божи

сили по разни земи и морета, понеже Юнона

бе непреклонна в гнева си. И в битки той много изпати

много, докле да съзида града и докле да положи

в Лации пенатите родни, отдето повеждат начало

Рим, разположен високо, латинския род и дедите

наши от Алба. / стих 1 -10, Превод на Борис Тонков/

ІІ песен: /Предупрежденията на Лаокоон/

В този кон дървен или се спотайват заключени гърци,

или това е машина, срещу крепостта ни стъкмена…

Може и друга измама да крие. На коня, о, тевкри,

нямайте вяра! От гърците аз се страхувам, когато

даже даруват…/Тимео данаос е дона ферентес!/ стих 50 - 54/

…Зрелище друго обаче

много по-страшно пред клетите нас се изпречква, което

просто разтърси сърцата ни. Лаокоон, на Нептуна

жрец и по жребий избран, пред олтаря принасяше жертва

бик угоен. От Тенедос обаче по същото време

бързо се втурват две страшни змии по морето спокойно

и към брега се насочват с огромни извивки…/стих 205 - 211/.

….Побягваме, бледи от тази

гледка. А те се нахвърлят направо към Лаокоона.

Първо с извивки двете му дечица обгръщат и почват

техните крайници клети да гризат, а после и него

сграбчват, тъй както с оръжие се бе притекъл на помощ

и го престягат огромните гривни. Обгръщат му кръста

два пъти, шията също със своя гръб люспест. Над него

те се надвесват с главите и шиите. Той пък, опръскал

с кръв и отрова повезките свети, се мъчи да скъса

техните възли и страшен вик чак до небето наддава.

Тъй реве бикът, когато побягва ранен от олтаря

и си отърсва от шията брадвата, лошо забита. /стих 217 - 228/.

 

                     КВИНТ ХОРАЦИЙ ФЛАК

           /65, Венузия – 27 ноември, 8 г.пр.н.е. Рим/
 

         Автор е на цикъл  “Е п о д и” (Epodi) /30 г./, “С а т и р и” или “Беседи” (Sermones), / два сборника, около 30 г./, “Песни” или “О д и” /Carmina), /три книги/около 20 г./ и  “П о с л а н и я”(Epistolae), / І книга - около 20-та, ІІ книга - около 10-та г.пр.н.е./.

       Изтъкнат латински лирически и сатиричен поет, творил по времето на Август. Най-често разработваните теми в одите и посланията му са любовта, приятелството, философията и изкуството на поезията.

   По произход Хораций е планинец от Сабинските възвишения в Централна Италия. Баща му е бил роб, но получил свободата си преди раждането на сина му. Бил е помощник на търговски агент. Притежавал е малко имение и е могъл да издържа сина си в Рим, да му осигури солидно образование в училището на негов приятел от Сабинските планини, Орбилий (привърженик, според Хораций, на телесните наказания). Към 46 пр.н.е. Хораций отива в Атина, за да посещава лекциите в Академията. След убийството на Цезар, през март 44 г. източната империя, включваща Атина, става за кратко време владение на убийците му Брут и Касий, което едва не довежда до кръвопролитни сблъсъци с поддръжниците на Цезар, Марк Антоний и Октавиан, пра-племенник на Цезар, посочен от него като приемник. Хораций влиза във войската на Брут и е произведен военен трибун /tribunus militum/, изключителна чест за сина на освободен роб.

    Прец поември 42 г.пр.н.е. в двете битки при Филипи срещу Антоний и Октавиан Хораций и ниговите приятели, трибуните (при необичайното отсъствие на по-висши офицери) командват един от легионите на Брут и Касий. След пълното им поражение и смърт, той избягва обратно в Италия – контролирана от Октавиан – на имението на баща му във Венузия било конфискувано и предоставено на ветераните. Въпреки всичко Хораций стига до Рим, получава, преди или след голяма амнистия от 39 г.пр.н.е. по-ниския, но важен пост на един от 36-те чиновници-пазители на хазната (scribae quaestorii). В началото на 38 година е представен на Гай Меценат, литератор от Етрурия, в централна Италия, един от главните политически съветници на Октавиан. Той включва Хораций в кръга на писателите, на които е приятел и покровител. Не след дълго, благодарение на Меценат, Хораций е забелязан от Август.

       През тези години Хораций работи върху Първа книга на “Сатирите”, 10 стихотворения, написани в хекзаметър и оповестени през 35 г.пр.н.е. Сатирите имат гръцки корени, утвърждават твърдото решение на поета да се оттегли от обществения живот и на постигане на ведра мъдрост в спокойствия. Поетът обсъжда етически проблеми: надпреварата за ботаство и позиция, безумното увлечение по крайностите, желанието за взаимно разбирателство и злодеянията на амбицията. Той работи и върху 17 епода. Присмежът тук е почти жесток, използвана обичайната за лични атаки и присмехи метрика, макар че Хораций напада социалните злоупотреби, а не отделни лица. Тонът отразява безпокойството следващо след битката при Филипи.

    В средата на 30-те години поетът получава като дар от Меценат конфортна къща и ферма в Сабинските планини (разположена най-вероятно край Личенца, на 22 мили [35 километра] на североизток от Рим), в която той изживява най-приятни мигове до края на живота си. След като Октаван разгромява Антоний и Клеопатра при Акций, полуостров в северозападна Гърция (31 г.пр.н.е.), Хораций издава своите “Еподи” и Втората книга на “Сатири” с 8 стихотворения /30-29 г.пр.н.е./. Тогава, след като победителят се обявява за Август / 27 BC/и се успокоява, Хораций се връща, през най-плодоносния си творчески период, към одите. През 23 г.пр.н.е. той публикува три книги “Оди”, в които влизат 88 кратки стихотворения.

      В “Одите” Хораций се представя като наследник на гръцките лирически поети, но показва по-прецизно и икономично майсторство в боравенето със словото. Възпява любовта, виното, природата (почти като романтик), приятелите, умереността – предпочитаните му теми. Някои от одите са за Меценат или Август: въпреки че възхвалява старите римски добродетели, които последният иска да възроди, той остава господар на себе си и никога не остава в пределите на една тема и настроение в една ода. След известно време Август предлага на Хораций да стане негов частен секретар, но поетът отклонява молбата като се позовава на крехкото си здраве. Август не го намразва след отказа му и приятелството им става по-близко

       Последната ода от първите три книги внушава, че Хораций няма повече намерение да пише подобни стихотворения. (Вероятно той е разтревожен от хладния прием след оповестяването им през 23 г.пр.н.е.) Последните от неговите послания (II книга, публикувана през 20-19 г.) – литературните “писма” са по-зрели и задълбочени версии на “Сатири”. Поетът оповестява, че изоставя “фриволната” лирическа поезия, за по-нравствено поучителна поезия. Много скоро той се заема да пише още три послания (много по-дълги от тези в книга І), в които по различен начин е представена дейността на поета. В тях Хораций зоставя сатиричните акценти, включва по-изтънчени, иронични станци, така че шаблонните изрази, с които се възхвалява умереността, при него никога не звучат тъпо. Двете първи послания във ІІ книга, както и третото, “Послание до Пизоните”, са много известни, а по-късно ги обявяват за “Поетически изкуства”. Последните три послания вкарват литературната критика в по-свободна, разговорна рамка. В “Послание да Флорус” (II книга, посл. 2) Хораций се заема да обяснява защо изоставя лирическата позия заради "философията". Най-добрите стихотворения, според Хораций, едновременно поучават и развличат. Тайната на доброто писане е мъдростта (включваща добротата). Поетът трабва да се учи и тренира за да даде най-доброто от себе си. Вероятно “Посланието до Флорус” е написано през 19 г.пр.н.е. “Поетическото изкуство” /Ars poetica/ (включващо близо 30 максими за ръководене на младите поети) е завършено около 19-18 г.пр.н.е., а последното послание от І книга през 17-15 г.пр.н.е. То е посветено на Август, от когото е оцеляло писмо до Хораций, в което Императорът се жалва, че не е получил посвещение по-рано. В последното послание съвременната поезия се защитава от по-ранния литературен контекст в Рим, но всъщност представлява защита на метода на Хораций.

      По онова време Хораций вече е бил в позицията на поет-лауреат и през 17 г.пр.н.е. съчинява “Химн за века” (Carmen saeculare) в чест на древната церемония, назовавана “Игри на века”, които Август възстановява, за да придаде тържествена религиозна подкрепа на на режима му, по-точно на моралните реформи, които той въвежда през предходната година. Химнът е написан в лирическа метрика, тъй като Хораций излага творенията си в тази форма. След това той завършва ІV книга с 15 оди, посветени на по-сериозни (и политически) теми, за разлика от предходниците си. Най-последното от тези стихотворения е създадено през 13 г. пр.н.е. През 8 г.пр.н.е. Мецанат, който присъства все по-рядко на съветите при Август, умира. Една от последните си заръки към Императора е: "Спомняй си за Хораций така, както би си спомнял за мен". Един-два месеца по-късно умира и Хораций, след като посочва Август за свой наследник. Погребан е на Еквилинския хълм, близо до гроба на Меценат.

    През поледната част от живота си Хораций имал обичая да прекарва пролетта в Рим, където изглежда е придобил къща. Понякога прекарвал зимата край южното море, а по-голямата час от лятото – във фермата /Сабинските планини/ или в Тибур (Tivoli) или Пренесте (Palestrina) – предградия на изток от Рим. В къс “Животопис на Хораций", съчинен в основни линии от Светоний, биограф от ІІ век, се цитира шеговито писмо, което той получил от Август. От него излиза, че поетът е бил дребен и много дебел Самият той твърди, че е с нисък ръст, когато е на около 44 години. Той изповяда, че косата му е побеляла преждевременно, че обича слънчевата топлина, че е раздразнителен, но бързо се успокоява.

Влияния, лечност и въздействие

      За съвременния читател най-големият проблем при запознаването му с Хораций са постоянните отзвуци в творчеството му от гръцките му и латински поети-предходници. Подражанията му никога не са робски, нито явно подражателни и са далеч от самозваната оригиналност. Например, в една от своите сатири включва нещо, което от пръв поглед изглежда реалистична равносметка от едно пътуване до Бриндизиум (Бриндизи, на италианската “пета”) през 37 г. пр.н.е. Две от случванията все пак доказват, че са заети – и умно адаптирани – от описание на пътуване на ранния римски поет-сатирик Луцилий. Все пак у Хораций често срещаме отзвуци, които не могат да бъдат идентифицирани, тъй като вероятно са заети от творби, които са изчезнали. Те сигурно са били идентифицирани от тогавашните читатели.

       Друг смущаващ елемент ни се подава от собствените позовавания на Хораций на доказани образци. Много често той назовава като образец някой древногръцки автор ат архаичната или класическата епоха (8 – 5 век пр.н.е.), когото той твърди, че е адаптирал на латински – по-точно Алкей, Архилох и Пиндар. Освен това неговият стил на писане е много по-близък до по-“модерни”, изтънчени и учени, гръцки автори от Елинистичната епоха ( 3 – 2 век пр.н.е.), макар че подходът му към тях (както и към някои по-известни латински предшественици) е селективен и несъответен на достойнствата им.

         Ако неговата постоянна връзка с литературната традиция е заложена в ума му, заедно с някои други фактори, които изключват цялостното пряко изразяване, като тогавашната политическа върхушка и собствената неангажирана и безпристрастна персона на Хораций, тогава наистина става възможно, след всичко, да се изведат някои заключения за възгледите му, а дори и за живота му, от неговата поезия. Човекът, който изниква пред нас, е мил, любезен, толерантен и мек, но способен да бъде силен; по същество той е дълбоко хуманен, реалистичен, строг и независим, но е благороден, постоянно настроен да се шегува със самия себе си, както и с другите.

    Общо взето отношението му към любовта е несериозно и присмехулно. Без да каже нито дума на читателя за собствения си любовен живот, той обича да се обрисува в смихотворни ситуации без да излиза от рамките на възприетата литературна традиция – и се обвързва, това трябва да се добави, с жени с гръцки имена и леконравни, но никога с римски матрони или девици. Към приятелите си мъже – онези, на които са посветени одите му – той е привързан и почтен, и такива приятели са били може би главната опора на живота му. Имената на боговете са често на устата му, но, предизвикателно спрямо много съвременни настроения, той отрича абсолютно отвъдния живот. И така “да берем розовите пъпки, докато можем" е постоянно повтарящ се мотив, макар че Хораций настоява да се придържаме към “Златната среда” – непрекъснато се оплаква от и отрича крайностите, съветва ни да не им е отдаваме.

    Някои от съвременните му почитатели го възприемат като поет на по-леката страна на живота. Други го разглеждат като поет на Рим и Август. И двете категории са еднакво прави, тъй като уравновесеността и разнообразието са дълбоката същност на неговата поетична природа. Но втората от тях, за съвременните читатели, поддържа една по-трудна и несмилаема концепция, тъй като идеята за поезия обслужваща държавата не е популярна на Запад – още по-малко идеята да обслужва авторитарен режим, което всъщност Хораций прави. А той го прави с твърдото, макар и тактично, убеждение, че е напълно независим. Той не само не иска да стане секретар на Август, но, позовавайки се на личната си неприспособимост, той грациозно се отдръпва от различни официални, грандиозни поетически задачи, като, например, възхвалата на победите на адмирала на Август Агрипа. Той открито се позовава на своята младежка войнска клетва, с която се е ангажирал да служи на Брут срещу Август /в битката при Филипи/. Самият той бяга надалеч, както признава, и захвърля щита си като непотребен. Но и в този случай той заема ситуация от известен гръцки поет /Архилох/, а не само от него. Това не е автобиография, това е традициозно изразяване на непоследователността на поетите, а особено когато става въпрос за война. Цялото стихотворение оневинява Хораций от възможно обвинение за предателство, тъй като по това време той бил в тесни приятелски връзки с Август и се държал лоялно към приятелите си републиканци.

     Интелектуалната подготовка на Хораций е завършена в голяма степен преди учредяването на режима на Август. Той наистина се възхищава от Август искрено и дълбоко, тъй като му дължи много заради благодеянията. Но той го обожава най-вече за това, че е сложил край на кошмарната епоха на граждански войни. Това постижение на Август е толкова велико, че Хораций няма очи за жестокостите на новия императорски режим. Това е била една от онези епохи, в които хората искат повече ред, отколкото свобода. Вярно е също, че Август е бил поддръжник на новия ред, но хранел респект към личната свобода и оставил републиканската фасада на много държавни институции, за да успокои съзнанието на хората. Той също възстановява храмовете, а за Хораций, макар че той сигурно не е вярвал в боговете, чиито имена призовава, религиозните традиции и ритуали на Римската държава представляват неразривна и почитаема част от нейното величие. Императорът пристъпва много по-внимателно, когато се стреми, чрез социалното законодателство, да пречисти личния морал и да съживи и покровителствува римското семейство. Но и тук Хораций, въпреки еротичната му фриволност, го подкрепя, може би защото е възпитан в строг морал в Сабинските планини. Ето защо “Химн за века” съдържа специални намеци за тези реформи.

      Всъщност още преди да напише този химн, Хораций вече е създал великолепните римски оди, от № 1 до №6 в ІІІ книга – велик дар за принцепса Август. Те в никой случай не са изцяло политически, тъй като включват обилно гръцка и римска митология и текстът им е прецизно организиран и впчатляващо съдържателен. Тази неясна, пораждаща загадки звучност е дело на поет, който се чувства като тържествуващ бард (vates), римско превъплъщение на Пиндар от Тива (518-438 г.пр.н.е.), величественият гръцки лирик. Пиндар все по-често е образец за Хораций в следващите му оди, възхваляващи римската държава, в неговата четвърта /последна/ книга с оди.

        След появата на “Химн на века” творбите на Хораций са добре познати и високо ценени от образованите римляни. Още при смъртта на Хораций “Одите” имат славата, която поетът им предрича, и биват включени в учебниците на римските деца. Но съвършенството им е толкова голямо, че древните им подражатели са малко, но остават образец за някои ранно християнски автори – Амбразий, Пруденций и Паулиний, но те следва формата, а я зареждат с нов дух.  През Средновековието се четат повече “Сатирите” и “Посланията” на Хораций, заради заложения в тях дидактичен и моралистичен патос. Към “Одите” му проявяват интерес през Ренесанса. Те заедно с Ars poetica оказват влеяние на европейската поезия чак до ХІХ век. Английският викториански поет Афред, лорд Тенисън ги възхвалява в стихове:

Бисери с дължина от пет думи,

които на изпънатите пръсти на всяко Време

излъчват блясъка се завинаги.

 

     ЗЛАТНАТА  СРЕДА

 

Ти ще живееш по-добре, Лициний,

ако не се стремиш към бурното море,

ни пък стоиш привързан към брега,

треперейки, боейки се от буря.

 

Спокойниятобича златната среда

той не живее в бедност, в срутен дом,

но е далеч от пищните дворци,

които будят само завист.

 

По-често бурите разтърсват

високото дърво, добри ми друже,

и кулите високи падат с трясък,

светкавицата удря върховете.

 

Едно подготвено сърце е мъдро:

то се надява в опасностите;

страхува се, когато е щастливо,

бои се от промяната на жребия.

 

Юпитер води злите зими,

но той ги и прогонва.

Ако сега нещата са отчайващи,

не значи, че и бъдещия ден.

 

Понякога и Аполон

събужда с лирата си

музата смълчана -

не винаги опъва своя лък.

 

Бъди мъжествен в трудните дела

и смел бъди, и мъдър -

когато вятърът щастлив разпъне

платната ти - задържай ги внимателно.

 

Нота бене: Одата е кратко лирическо стихотворение, написано в строфи от 2 или 4 стиха по маниера на Хораций през І век пр.н.е. За разлика от приповдигнатите героични оди на Пиндар, повечето от одите на Хораций звучат интимно, изпълнени са с размисъл. Най-често са посветени или отправени към приятел и разработват темите за приятелството, любовта и съчиняването на поезия. 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075054
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031