Скитникът-евреин, /Marie-France Rouart/, с. 889 – 900

  Странстване с цел да се опознае небето или съдбата, странстване уподобявано с развоя на човешката история, странстване, което е неотделимо от наказанието, чието корени се търсят в най-древните космически митове – това са разнородните съставки, които образуват днес сложния мит за Скитника евреин. Трагически герой, ако изобщо е съществувал, този вечен пътник е осъден да странства неспирно чак до Страшния съд. В този мит безсмъртието на земята е представено като най-страшната санкция, която може да се стовари върху един човек, тъй като тя го изключва от всяка човешка привързаност и го обрича да бъде свидетел как всичко около него умира, изчезва и се възражда. Ако тази драма е белязала неизличимо въображението на хората, това е защото тя включва цялото човешко пространство и време.

  Посредством пътешествието на един странник човешкото време се оказва спациализирано /”опространствено”/ и драматизирано чрез една динамична и повтаряща се структура, за която свидетелстват определящите характеристики приписвани на героя: за немците той е “Вечният евреин”, за англичаните е “евреинът скиталец”, за испанците “Евреинът, който чака Бог”...В това именно колебание трябва да се търси формиращото ядро на един образ, който е разположен на кръстопътя на различни етични и религиозни чувствителности. Неговата податливост на оформяне би могла да обясни изключителната му жизненост като литературен образ.

   В художествената разработка на изначалния сценарии се обособяват два периода. През първия период, протичащ в с контекста от религиозни, политически и социални сътресения и претопявания, се смесват множество традиции и се облагоприятелства разпространението от Изток на Запад на един разказ заразен от легенди и митове с библейски и езически характер /Фениксът и датчанинът Ожие/. Странстването на героя придобива панякога алегорична стойност според степента, в която издава желанието да се обясни човешката участ /кондиция/. Но от ХVІІІ век изкуството експлоатира предишните приноси и изпълва легендата с разнообразна символика, която превръща алегоричното странстване в проблематично, без да пресъхва изначалната традиция.

  На изходната точка се появява смътният образ на един свидетел на страданията на Христос, който, след като надживява драмата на Голгота, скита по света. Доколкото може да се възстанови устната традиция / Гастон Парис, “Скитникът евреин”, 1881 г./ народното въображение се е спирало често върху някои ученици на Христос, най-вече Йоан и Юда, и е изработило разклоняващото се традиционно вярване, че има един оживял свидетел, който 1/е осъден да странства защото е зашлевил плесница на Христос; 2/ е осъден да чака известявайки чрез разкаянието си последната поява на Бог в Края на времената.

  През ХІІІ век една английска хроника зафиксира тези тенденции: бенедиктинският монах от Абатството на Сейнт Олбанс Матиьо Парис наистина предава в “Голямата хроника” /Chronica Majora/ разказа на един арменски епископ, дошъл да посети манастира през 1228 година, с който той свидетелства, че на Изток живеел някой си Картафил. Последният, присътвал на Разпятието, бил тласнал Христос по Пътя към Голгота с крясъка “Хайде, върви...” и се оказал осъден за тази си приумица да чака пришествието на Христос чак до завършека на Времената. На всеки сто години той се подмладявал до възрастта, на която бил по време на провинението, и занапред не може да загуби живота си, тъй като е изгубил смъртта си. “Довод в полза на християнската вяра” този персонаж се оказва най-вече необходим в теологическите речи, в които се появяват двата важни мотива: за оскърблението на Бога и за неограниченото очакване. Това е първият етап в развоя на един разказ, свързан с Кръстоносните походи, с който се поучава, че безсмъртие на земята се постига само чрез разкаянието и смирението.

   Предисторията на мита се сглобява от разказите за пътешествията на поклонници. В културата на Северозападна Европа се появява образ, който многократно се използва от писари и разказвачи размножили имената на героя. В “Скитникът евреин в Италия”/1891/ Морпурго /Mоrpurgo/ предава думите на Антонио ди Франческо ди Андрея, който казва, че към 1450 година бил срещнал Джовани Бутадео /Giovanni Buttadeo/: дали това е човекът, който е “ударил” Бог или онзи, който по същото време за испанците, “чака” Бог, Хуан де Еспера ен Диос /Juan de Espera en Dios/? Когато искат да разберат кой е, загадъчният странник мълчи: така той придобива известност на човекът-чудо, надарен с дарби компенсиращи наказанието му. Хората се интересуват както от дълговечността му, така и от проклятието му. Приобщен към историята на християнския Запад героят започва да произнася все по-сложни речи в хода на постепенното му вкореняване в нея.

  Към втори етап се преминава, когато легендата се появява отново в Германия, по време на Реформацията, към края на ХVІ век....