/Andrй Dabezies/, с. 861 – 871
С. 861 Тук Христос ще бъде разглеждан като главен образ в историята на западната култура. Той е уникален случаяй сред символичните образи на човечеството. Още най-ранните свидетелства /Свети Павел и Евангелията/ твърдят, като тръгват от смъртта и възкръсването му, че Исус е едновременно истински човек и повече от обикновен човек, божие същество, Син на Бог. В личността му съжителстват човешката и божествената природа. Така че той има парадоксален и мистериозен статут, който е различен от този на светеца, пророка или чудотворец.
...Подчертава се, че Христос има характеристиките на пророческа фигура и осъществява обещанията на Стария завет. Корпусът от евангелски писания вписва по убедителен начин Исус в историята, но в тях документалните факти остават винаги второстепенни /на втори план/.
С. 862 През ХІХ век писателите ще се почувстват по-свободни да доизграждат /доизмислят/ стегнатите разкази на евангелистите. Възниква опасността за отклоняване към анекдотичната история и за подценяване на символната значимост на образа на Христос. Мистерията и парадоксът са неразривна част от образа му. Оригиналността му е, че е медиатор, единствен и загадъчен посредник, лицето на Бог в чертите на ангажиран в историята човек.
І. “Химнът” цитиран от Павел на Филипинците /Фил.ІІ, 6-11/ открива изобилната традиция от литургически поеми, които възникват и се умножават по повод на обновяващия се всяка година литургичен цикъл Avent /подготовката за Коледа/, Коледа, Разпъване на кръстта, Великден. Гръцките и латински химни се размножават през Средновековието. Достатъчно е да припомним един от най-познатите Jesu dulcis memoria на Сен Бернар. След тях се появяват песните на новите европейски езици, лутерански хорали и различни кантики /песнопения8, някои от които са подписани он велики поети П.Герхард /P. Gerhardt/, М. Клаудиус /Claudius/, П. Дьо Ла Тур дю Пен / P. De La Tour du Pin/.
Редно е да отбележим 4-те Пасиона на Х. Шютц /H. Schыtz/, 2-та Пасиона на Й.С. Бах /J.-S. Bach/1724 и 1729/, ораторията на Ф. Лист /F.Liszt/ “Христос” /Christus/1866/ и “Страданията Христови според Свети Лука” на К. Пандерецки /Chr. Panderecki/1980/.
ІІ. Размислите и споровете относно вярата на Христос ще породят огромна литература, от страстните проповеди на Свети Августин до тези на Дж. Дън /J. Donne/, от Абрахам /Abraham/ до Санта Клара /Santa Clara/, от “Трактат за Любовта към Бога” на Франсоа дьо Сал /Franзois deSales/ до “Мисли” на Паскал, а след това до Тейар дьо Шарден /Teilhard de Chardin/.
ІІІ. Нуждата да се “разказва” за онова, което е сторил Христос и да бъде правен той по-достъпен за въображението като се акцентира върху конкретните детайли поражда през първите векове разказите известни като “апокрифи”, в които надделява анекдота за удоволствие на въображението. В немския “Хелианд” /Heliand/ се появяват първите епически видения, а след това и англо-саксонския “Христос” на Синевулф /Cynewulf/ ХІ век/. Животът на Христос се пресъздава от Свети Бонавантюр и Света Маргерита-Мария.
С. 863 На събора в Калседония /Chalcйdoine/453 г./ е осветена формулата “Истински Бог и истински човек”. През първите векове хората били чувствителни към божествеността, която прозира изпод човечността на Христос. На човечността се гледа само като видим “знак”, който загатва за невидимата транцендентност. Тази перспектива се разработва от авторите на проповеди и мистиците.
По-късно западният човек започва да се самоосъзнава и се интересува вече от Христос като пример за съвършена човечност и установява по-пряка и по-лична връзка с него. От Свети Бернар и Свети Франциск насетне се учрудява една традиция, в която се включват и мистиците от ХІV век.
През ХV век модерното почитане на Бога /devotiomoderna/ поражда шедьовъра “Подражание на Исус Христос” /Imitation de Jйsus-Christ/. В същата посока през ХVІ и ХVІІ век въздействат “Духовните упражнения” /Exercises spirituals/ на Свети Игнаций.
Един твърде хуманен символ на личността на Исус Христос, символът на Светото сърце /Любовта/ се налага прогресивно на католическото благочестие, но се почита някъде и от лутераните и англиканите /Th. Goodwin, The Heart of Christ, 1652/.
През Средновековието чрез литературата Исус се замесва в живота на земните хора, в мъките и страданията им, било като владетел, било като съдник, най-вече със склонността му да проявява доброта и прощава: през ХІ-ХІІІ век се появяват песните за кръстоносните походи и писанията на сър дьо Жоанвил /Joinville/ умрял през 1317 г./; през ХV век се появяват Osterspiele, Mysteres de la Passion най-известните от които са на Арнул Гребан /ArnoulGrйban/1462/, Жан Мишел /Jean Michel/1483/. Традицията им продължава до днес в Бавария /Oberammergau/ и в Австрия /Thiersee/.
През Ренесанса и Класицизма литературата постепенно се връща към принципите на античната реторика, която проповядва идеализацията и отрича смесването на жанровете и средновековния реализъм. Бихме могли да упоменем две поеми, които подражават на “Енеида”: латинската “Кристиас” /Christias/ на М.Ж. Вида /M.-G. Vida/1535/ и испанската “Кристиада” /Cristiada/ на Д. Де Ожеда /D. De Ojeda/.
С. 864 През века на барока поетите залагат върху полярностите и контрастите в образа на Христос. В един свой сонет поетът Н.-Б. Дьо Жавезак /N.-B. De Javesaz/ използва формулата “Всичко-Нищо”, в която се съчетават безкрайността на Бога с крехкостта на човека. Същите поети подхващат антични образи: Орфей, Феникс, Девкалион, Психея, Херкулес...Би трябвало да се цитира сборника на Луи де Леон /Leon /1583-1585/ озаглавен “Losnombres de Christo” както и 500 сонета на Ла Сепед /LaCeppиde/ върху Страданията и Възкресението на Христос /1613-1622/. На Христос посвещават творби Маргарита от Навара, Корней, Расин, А.Силезиус /Silesius/, Фр. фон Шпее /Spee, Trutz Nachtigall, 1649/.
От “Изгубеният Рай” /1665/ Милтън естествено стига до победоносния Изкупител на изкушенията на дявола в “Възвърнатият Рай” /1671/.
През ХVІІ век във Франция процъфтява религиозното красноречие, в което интересът се съсредоточава върху Христос и Страданията Му – Франсоа дьо Сал, Сюрен /Surin/ и Босюе.
През ХVІІІ век при възхода на деизма във Франция настъпва известно затишие в литературата относно личността и живота на Христос.
В Германия Клопщок пресъздава Страданията Христови в поемата “Месията”/ Der Messias/1748-1781/, като следва новата чувствителност.
За поколението на романтиците Христос е преди всичко човек смазан от несправедливата съдба и Злото, т.е. приема се като образец за трагическа участ. Най често се разработват епизодите в Гетсиманската градина, страданията на кръста и отчаянието, което излъчва зова “Защо ме изостави Боже?”. В прочутия “Съновидение на Йаон-Павел” / Siebenkвs/1798/ “мъртвият Христос известява на смъртните, че Бог не съществува” – клише, което пренася във Франция Мадам дьо Стал “За Германия” /1810/. Романтическото увлечение по Гетсиманската градина и Кръстта се известява най-рано в трактата “Духът на християнството” на Шатобриан. То продължава в поезията на Ламартин, Вини, нервал и продължителните Страдания Христови пресъздадени от Юго през 1860-1870 година в поемата “Краят на Сатаната”. Страданията Христови са представени в поемата на Лонфелоу /Longfallow/1871/ “Божествената трагедия” /The Divine Tragedy/ и от Пеги /Pйguy/ в “Клио ІІ” /1914/, както и от Пиер Еманюел /Emmanuel/.
Във Франция през епохата на романтизма Христос се представя като защитник на Народа от Ламне и Лакордер, както и от тъй наречените “социалисти утописти” – Сен-Симон, Габе, Льору и Прудон. Габе го назовава “Принцът на комунистите”. След Революцията от 1848 година различните социализми ще се отвърнат от него и само отделни интелектуалци като Юго, А.Холтц /A. Holz/, Пеги, Барбюс и Д.-Л.Сейерс /D.-L. Sayers/ отдават значимост на социалното послание заложено в доктрината на Христос.
Междувременно критиката на Библията навлиза в една агресивно отричаща фаза, която е белязана от Д.Ф.Строс /D.-F. Strauss/ “Животът на Христос” /1835/чиито резултати ще бъдат разгласени на широката публика от Ернест Ренан с неговия труд “Животът на Христос” /1863/.
