Прочетен: 557 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.03.2017 14:35
Л у н н а с в е т л и н а *
Душата ти – един избран пейзаж,
където всички в луди бергамаски
летят, бушуват – маскарад блестящ,
но тъжни са под пищните си маски.
Възпяват с вечно модната тъга
страстта, живота хубав и мечтите,
Не вярват в щастието и сега –
и песента им слива се с лъчите.
с лъчите на печалната луна,
тъй че замират в парка глъч и трели
и водоскокът плаче в тишина.
О, тъжен плач сред статуите бели.
Превод на К. Кадийски
Бел: Бергамаска – танц по името на италианския град Бергамо.
С р е д п р и р о д а т а
- Маркиз, виж нашия Абат,
перуката си оправи, но…
- О Камарго, пред твоя врат
какво е кипарското вино?
- Ти, моя страст…Ми, сол, фа, ла…
Абатът – с дреха разкопчана.
- О дами, тук да си остана,
ако звезди не ви сваля…
- Бих станал кученце, да-да!
- В прегръдка всеки да се справи
с пастирката си…Господа?
- До, сол, ми… - Хей, луна, наздраве!
Превод на К. Кадийски
Н а р а з х о д к а
И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла –
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.
Ветрец набръчква хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.
Лъстци отбрани и какетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.
Понякога – о, тъжен миг е то –
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като
това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вяраваме на устните – че те
в усмивката си крият обещание.
Превод на К. Кадийски
Ф а в н ъ т
Стар фавън, глинено-червен,
се смее сред една морава:
говори ни с уста лукава
за низ, от мигове скрепен,
низ, който тъй ни уморява,
теб – скитнице и скитник – мен,
повлякъл ни към онзи ден
на тамбурини и забрава.
Превод на К. Кадийски
К о л о м б и н а
Кой, Леандър? Ха!
Бърз като бълха
В мрака
скача Пиеро,
а Касандра
проплака;
прави хитрини
Арлекин и ни
стряска
с луд костюм, с капот
с блеснал поглед под
маска;
до, ми, сол, до, ре –
тоя свят добре
пее,
танци, глъч, ама
малката нима
зле е,
с поглед извратен –
сякаш с взор зелен
котка –
смайва всеки чужд:
“Лапи долу!” – уж
кротка,
всички заслепи,
следват я – тълпи
звездни,
тоя път къде
ще ги изведе –
в бездни?
С карамфил, или
врътнала поли
леки
чупи гъвкав кръст
и върти на пръст
всеки…
Превод на К. Кадийски
С а н т и м е н т а л е н р а з г о в о р
Из парка стар, сред студ и самота,
две сенки минаха, на път в нощтта.
Очите им са мъртви, а устата
едва отронват думи в тишината.
Из парка стар, сред студ и самота,
два призрака си спомнят младостта.
- Нали живее в теб страстта ни стара?
- Да помня туй – кое ще ме накара?
- Не ме ли виждаш пак насън поне?
Сега нима не се вълнуваш? – Не.
- Как бях щастлив, не може да узнае
напълно никой…- Може би така е…
- Пред нас надеждата огромна бе!
- Побягна тя към черното небе.
Така във мрака се отдалечиха –
нощта едничка чу речта им тиха.
Превод на Пенчо Симов