Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2017 10:40 - АЛЕН - ЛЮБОВТА /Превод на доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1715 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 А Л Е Н 

Л Ю Б О В Т А

Бележка: Емил-Огюст Шартие (1868-1951), влиятелен френски философ, известен с псевдонима Ален, духовен учител на Жан-Пол Сартър - бащата на френския екзистенциализъм.


Нека продължим разсъжденията си. Досега успях да опиша обичайните драми на съвестта. Драмата на честта или на борбата със страха ми се стори най-ранно появяващата се драма, която преживяваме. Сега мисълта ми се връща към драмата на войната. Вече отбелязах, че в нея важното е не това, което дължим на другите, а онова, с което сме задължени към самите себе си. Ние трябваше да преодолем страха и то с усилие на волята ни, а не по необходимост. И в двата случая действията са много често едни и същи: изходът е само един. Но в случая е важен начинът, по който ще минем през него. Трябва да преминем през изпитанието, а не да понесем трудността му. Да го преодолеем, а не да пострадаме от него. Това означава да запазим известно себеуважение чрез предвиждането му и чрез волята – волята да го преодолеем и волята да вярваме, че можем да го преодолеем. По всеки друг начин не бихме могли да опазим честта си, т.е. иначе бихме се поддали на променливостта на настроението, бихме станали безсилни наблюдатели на развихрящите се в нас битки между страха и гнева. Да станеш бездеен зрител на самия себе си, победен от съдбата означава да се опозориш. А точно това исках да обясня преди всичко – съвестта, без епитет пред нея (защото тя няма нужда от епитети). Тя загива, когато сам изоставиш себе си, когато не успееш да се откажеш решително от животинското си аз. Това, което озарява с ярка светлина човека отвътре, е отказът му да бъде манипулиран от хората (от настроенията му). Ако той се поддаде изцяло на властта на страха, той не би могъл да осъзнае какво е страхът.
Любовта прилича много на героизма на младия човек. Любовта не се получава като дар. Любовната страст на елените е всъщност порив на беса, на който човекът би станал свидетел така както се става свидетел на връхлетяла го изведнъж буря в природата. Любовта е всъщност необичайна ситуация, при която това, което обичаш е враг, то дебне, непрекъснато те следи, смалява се, ако може и понякога убива. Тя е като участта на затворника или на роба; като участта на тирана, което е все едно. В предишното си есе вече анализирах някои от смехотворните или отвратителни състояния, от които болният от любов се опитва да се излекува. Най-ужасното от тези средства (то е всъщност единственото, но се проявява в хиляди форми) това е унизяването, изтощаването и задушаването на могъщия противник. Любовта е голяма или малка война. Тя е малка война, ако човек я наблюдава, ако упорито пази в спомените си всички знаци на невежеството, на глупостта, на умората, на стареенето. Някаква дълбока тъга озарява това, което така точно назовават Страст. В делничния език има находки от този род; такава една, много по-изумителна, е злопаметността. Отначало аз не разбрах целия смисъл на тези близки по значение думи. Защото всяка дума трябва да бъде възприемана с всичките й значения едновременно. Вярата е това, което ни кара да вярваме в една съдба по-силна от света и зависеща от нас. Обектът на вярата е обикновено Бог и безсмъртието. Тази митология ни е дадена от природата. А аз си позволявам да я назова митология, защото бих искал чрез тези реални и неизбежни битки, които протичат в нас (на честта, любовта, амбицията и аллчността), да открия корените на тази универсална митология. В началото ние започваме да вярваме в самите нас и всъщност цялата религия стига до там. Но злопаметността е всъщност точно обратното, т.е. това е да вярваш и то упорито, че щастието да обичаш е само нещастието да обичаш. Това често го има в песните. Удоволствието на любовта /Plaisir d"Amour/...Но тази песен трябва да се пренапише по друг начин. Трябва да се отрече съдбата, безразсъдството, времето, остаряване и смъртта. И ето защо аз отначало разглеждах милосърдието към мъртвите при помена за тях като родна майка на митологията. Какво е впрочем добронамереността? Това е самата вяра. Това е вътрешната промяна, която надделява над нрава и страстта. Която пред опаснността от отчаяние поема командването, задейства се, насочва целия живот към любовта и радостта и най-напред към истинската обич към самия теб. Тази дълбока промяна, това покръстване, която непрекъснато се преизгражда, определя усещането ни към емоцията и към страстта, които са двете по-ниски степени. Така се зараждат вълненията на честта, любовта, амбицията, алчността, изненади, които непрекъснато се възраждат, в първия момент като атаки, после - като поражения. Мисълта, която се упражнява върху тях като факти, се упражнява да предвижда, да избягва, да лекува тези своеобразни болести, превръща ги в страсти. Съответстващите им чувства предполагат вярата (добронамереноста). И тъй като сега разсъждаваме за любовта, какво представлява всъщност добронамереността в любовта. Това означава да приемеш избора да обичаш, като съблюдаваш универсалния принцип на честта, който включва представата, че човек почита само това, което е свободно. Тук, в любовта, другият присъства, трябва да го осмисляш и желаеш като ценност, като свободен човек, като подобен на теб, като равен. Злонамереността, която е тук, както навсякъде, липса на смелост, се състои в това да очакваш да се изяви като обособен индивид, а всъщност, дълбоко в себе си, ти искаш той да бъде роб, слаб и зависим индивид. Човек очаква, че другият ще го предаде, че сам той ще го предаде, така както болният чака края на връхлетялата го треска. Всеки може да прецени последиците и, бих казал, отзвука от тази непрекъсната и взаимна тежка обида. Това е нещастието да си влюбен. Но съзнанието познава добре това състояние и същевременно го отрича. То избира обичта съпътствана от радост, която е всъщност истинската любов /Спиноза/.
Цялата рицарска общност, още от началото на възникването на християнската вяра, допринася много за развитието на поезията чрез разработването на две основни теми – честта и любовта. Да носиш вярата в себе си, да имаш вяра в другия – това е всъщност едно героично начинание. Дворцовите норми в служба на любовта (създадени през XII век) са били осъвършенствани до висшата степен на екстравагантността, за да се обясни същността на любовта, така както се е възприел абсурдния обичай да се защитава на дуел драматично засегнатата чест. Ще се огранича с отбелязането само на някои подробности. Най-напред ще се спра върху изпитанията, през които преминава вярата.. « Вие вярвате повече на очите си, отколкото на моята честна дума. Нима това е, пита слабият човек, голямото доверие, от което имам нужда, на което разчитах ?» На изпитание е подложено и послушанието. (Стендал, „Немият“). Това са безумия, но в тях няма нищо животинско. В случая човекът иска да се докаже и да докаже на другия властта, която притежава над самия себе си. Именно тези са подвизите на вярата. Бих припомнил екстравагантността на Астрея (жената, която разкъсва лицето си) ; както и необозримия образ на Дон Кихот, който не познава Дулсинея, който не иска да се срещне с нея, но настойчиво изисква от всеки човек да признае, че няма жена, която е по-красива от неговата Дулсинея. Това са прищявки, но те сочат верния път на всяко истинско чувство. Ленността е чужда на любовта. Любовта е устремена към някакъв труд, към някакъв занаят. Любовта помага на децата в трудностите и ги отглежда. Това естествено развитие успокоява страстите на любовта, но е и истина, че води до развитието на други. Но за обикновения човек осъзнаването на любовта е невъзможно. Такъв човек би казал: Нима аз обичам ръката си? Но накрая човек не може да съществува, както е отредено на хората, ако е заспал за това чувство. Човек живее както му е отредено като човешко същество само благодарение на озаренията на истинската любов – озарения, които възникват винаги по образцовия любовен кодекс създаден от рицарите. Да, съществува един жизнен порив да се вярва без доказателство и с радост, порив, който отхвърля всякакви унизяващи човека предположения и спорове. Величието на душата, както и величието на доверието съществуват и се разкриват в дребните неща, дори единствено в озареното изражение на лицето (изпълненото със щастие доверие), чийто непреходен образец е доверието, което детето изпитва към майка си. Нека вземем два примера за доверие от романите на Балзак. – Един велик мъж пристига в Париж от провинцията /“Провинциалната муза“/. Това са персонажи от втория план в романа. Аз ви оставям удоволствието да ги откриете. Техният девиз е „доверие въпреки всичко“. Делничният език ме подвежда. Тук трябва да отбележа родството между вярността и вярата: те се изразяват с една и съща дума. Вие ще намерите един красив образ на жена в романа „Гамбара“ на Балзак...Нека помним, че няма друга вярност извън вярата, нито друго предателство, освен съмнението. Човек разбира смисъла на верността. Голямата изневяра е да се мисли, че любивта ще свърши.
Валидните за това чувство правила са приблизително следните: то да се оценява според радостта, която носи, а не според мъката, която предизвиква; трябва да се отрича, че любовта може да свърши; партньорите трябва да се опитват да се разбират, да стигат до разбирателство, да твърдят, че могат да стигнат до разбирателство; да се обича другия като свободен човек, а не като роб; да се обича неповторимата индивидуалност на другия (това, коетоа го отличава от другите); самият ти да искаш да бъдеш свободен и да се закълнеш, че ще бъдеш свободен; да знаеш, че само свободната личност може да има висока стойност и може да развива собствената си самобитност. Това всъщност означава да обичаш равен и подобен на теб човек, да обичаш другия както самият ти обичаш себе си. Най-различни емоции съпътстват трудностите в семейния живот, те са солта на делничния живот и допринасят много за опазването му /консервирането му/. 
И така трябва да се направи избор: човек трябва бързо да избира и да започва отново, да е нащрек срещу тъжните мисли. Защото, както вече ви показах, мизантропията пада много ниско и омразата много бързо задушава любовта, в която няма смелост, т.е. тъжната любов. Омразата не се различава от любовта, в която човек насилва себе си. Накратко, трябва да се обича човешката личност, да се желае щастието й, т.е. да се остави да се развива според собствената й самобитност, да се отдаваш на любовта, на порива на сърцето. Един граф, живял през епохата на франките, ни е оставил едно съвършено ръководство за постигането на рицарската любов (за спомен на Клотилда от Во), в което неуморно обяснява двойния смисъл на думата „сърце“; защото, според него, тази дума означава любов, но означава също и смелост; така общоприетият език ни предупреждава, че твърдата решителност на героя е равна на решителността на влюбения в отстояването на любовта.
За да постигнеш радостта в любовта трябва да се закълнеш, че никога няма да изоставиш свободния избор, трябва да положиш клетва срещу случайните обрати, привидностите, депресивните настроения, трябва да се закълнеш предварително, че ще се бориш с идващите отстрани заплахи и с тъгата. Това трябва да се разбере много добре. Човек преследва удоволствието в обект, който го носи в себе си. Но това би означавало да живееш като животно. Човек не може да преследва радостта без преди това да я заслужи чрез решителността на освободената от всякаква корист смелост. Beatitudo non est virtutis praemium, sed ipsa virtus /Блаженството не е първата добродетел - то самото е добродетел/. Неизмеримо ценна, но рядко упоменавана, мисъл на Аристотел. Музикантът се наслаждава на музиката, геометърът - на геометрията, атлетът – на атлетиката както и верно влюбеният се наслаждава на верността. С право Декарт е казал: „Щедростта е заредена с богат смисъл, защото най-напред трябва да се дава.“ За да завършим нашата тема: Най-напред трябва да се обича!

6 февруари, 1931 г.
Есе от сб. „За индивидуализма“ на Ален 
Превод на доц. Гено Генов




Гласувай:
2
0



1. iosefbav - N.B.
27.02.2017 21:17
Баща на екзистенциализма официално е Габриел Марсел...
За сведение на преводачите!(((
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 770104
Постинги: 589
Коментари: 49
Гласове: 302
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031