Още в Семинарията на Тюбинген Хегел е запленен от блестящо развитите идеи на Фихте. През 1804 година той написва едно аналитично есе върху философските идеи на Фихте и Шелинг, което озаглавява “Вяра и знание”. Хегел определя философията като единство от интуицията, съхранявана в изкуството, и от разбирането, което е онто-теология на откровението. Той я схваща като познание в Бога - идентично със себепознанието и познанието за Абсолюта, т.е. едно даващо блаженство познание. Някои познавачи на водещите идеи във философията на Хегел твърдят, че този немски мислител не се е освободил от мистичната и теософска традиция, чийто основи в Германия поставя “тевтонския философ” Якоб Бьоме/1575 -1624/.
В своя авторитетен труд “История на западната философия” английският философ Бъртранд Ръсел определя Георг Вилхелм Фридрих Х е г е л/1770 - 1831/ като “връх в развитието на немската философия, водеща началото си от Кант”. Според Ръсел две неща отличават Хегел от останалите мислители в Германия с повече или по-малко сходен светоглед: “Едното от тях е поставянето на ударението върху логиката: Хегел смята, че природата на действителността може да бъде изведена от самото съображение, че не трябва да бъде вътрешно противоречива. Другата отличителна черта /която е тясно свързана с първата/ е триединното развитие, наречено диалектика.” /стр.338/.
Бъртранд Ръсел резюмира в достъпно за непосветилите се всецяло на философията читатели изложение същността на Хегеловата диалектика: “Процесът според Хегел е съществен за разбирането на резултата. Всеки по-късен стадий на диалектиката съдържа всички предходни стадии като в разтворено състояние; никой от тях не е и з ц я л о изместван, а по-скоро поставян на съответното му място като момент в цялото. Следователно истинността може да се постигне единствено посредством преминаването през всички стъпала на диалектиката.
Познанието като цяло е триединно развитие. То започва със сетивното възприятие, в което има единствено усещане на обекта. След това посредством скептичната критика на сетивата то става чисто субективно. Най-накрая то стига до стадия на самопознанието, в който обект и субект вече не са различни. По такъв начин самосъзнанието е най-висша форма на познанието. Точно такъв, разбира се, трябва да е случаят в Хегеловата система, тъй като би следвало най-висшият вид познание да е този, който е притежаван от Абсолюта и доколкото Абсолютът е цялото, няма нищо извън самия него, което да познава.” /стр.341/.
Тези разяснения относно спецификата на Хегеловата диалектика, които ни дава Ръсел, са полезни за всеки, който би искал да вникне в умозрителните построения на немския философ по отношение на романтизма като доминираща художествена тенденция в изкуствата на Западна Европа през първите десетилетия на ХІХ век. В университетския си курс “Лекции по естетика” /1825 - 1828/ Хегел твърди, че през епохата на романтизъм “духът, който има за принцип адекватността на себе си със себе си, единството на своето понятие и на своята реалност, може да намери своето съответно налично битие само в родния си, в собсдтвения си духовен свят на чувството, на душата, изобщо на вътрешната душевност”. Според Хегел “това и з д и г а н е н а д у х а д о с е б е с и , чрез което той получава в самия себе си своята обективност, която някога трябваше да търси във външното и сетивното на наличното битие, и се чувства и опознава в това единство със самия себе си, съставлява о с н о в н и я т п р и н ц и п н а р о м а н т и ч е с к о т о и з к у с т в о”. / Разредките са на Г.Г./ Хегел, Естетика, том І, стр.692-693/.
“И с т и н с к о т о с ъ д ъ р ж а н и е н а р о м а н т и ч н о т о е а б с о л ю т н а т а в ъ т р е ш н а д у ш е в н о с т - пише Хегел, а съответстващата му форма е духовната субективност като схващане на своята самостоятелност и свобода. Това безкрайно в себе си и само по себе си общо начало е абсолютната отрицателност на всичко особено, простото единство със себе си, което поглъща всяко “вън едно от друго”, всички процеси на природата и техния кръговрат на възникването, изчезването и повторното възникване, цялата ограниченост на духовното съществуване и разтваря всички обособили се богове в чистото безкрайно тъждество със себе си”/стр.694/. През новата епоха в развитието на изкуствата, чийто съвременник е Хегел, “безкрайна ценност получава действителният, единичният субект в неговата вътрешна жизненост, тъй като единствено в него се разпростират вън един от друг и се обединяват в едно, за да получат налично битие, в е ч н и т е м о м е н т и н а А б с о л ю т н а т а и с т и н а, к о я т о е д е й с т в и т е л н а с а м о к а т о Д у х / Разредките са на Г.Г.,стр.695/.
Благодарение на Хегел Бог престава да се възприема като трансцендентен Съдник, който отвисоко следи хода на историята и развитието на света. Той е Духовен принцип, който се осъществява постепенно в историята и света т.е своеобразно преминаване на Духа през нещата. Ако тази логика се изведе докрай може да се говори за пантеизъм, защото Бог не се отличава от самия свят, от целокупната реалност. Той е резултат, завършек, а не персонификация на съвършенството, разположена някъде извън света.
Историята за Хегел представлява раждането на един божествено първоначало. Тя не е просто набор от събития, една често несвързана и безредна поредица, изпълнена с шум и бяс, които нямат определено значение. Според Хегел историята е одисеята на Духа, т.е. тя е рационална постройка. В нея има развитие и вътрешна свързаност.Тя притежава някакъв смисъл, посока на развитие и логика. В историята нищо не е случайно, всичко е сързано в подвластен на една строга логика развоен ритъм. Тя се развива прогресивно към едно съвършенно, лесно обозримо и обяснимо от човешкия разум общество, което ще бъде крайният предел на еволюцията й.
