През V век епископът на Рим си присвоил изключителното право да се нарича папа /баща на всички християни/, като в началото е почитан като приемник на Свети Петър на земята, а по-късно като наместник на Христос.
Християнската църква на Запад започва да се назовава католическа, т.е. вселенска световна. Монашеските ордени започват да се роят в Западна Европа през VІ век.
Духовният живот в Западна Европа протичал под патронажа и ръководството на Римокатолическата църква. Римските папи превърнали Рим – Вечният град – в средище на новата християнска цивилизация, давали насоките на бита и живота на хората, на тяхната ориентация. Формирала се теологията като цялостна система от концепции за Бога, света, обществото, човешката личност. На Запад се развиват отделни направления в теологията: апологетика, догматика, нравствено и практическо богословие, библейска история, катехетика, омилетика, история на Църквата и др.
Най-почитаните в православието отци на Църквата са Светите Три Светители: Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст , като и Атанасий Велики. Почитат се като отци и учители на Църквата още Антоний Велики, Григорий Нисийски, Епифаний Кипърски, Ефрем Сирин, Исидор Пелусиотски, Исаак Сирин, Йоан Дамаскин, Кирил Александрийски, Кирил Йерусалимски, Макарий Велики, Максим Изповедник. Тези светци се почитат като църковни отци и от Римокатолическата църква.
Най-почитаните в Римокатолическата църква отци на Църквата са Григорий Велики, Йероним Блажени, Августин Блажени и Амвросий Медиолански. Почитат се като отци и учители на Църквата още Ириней Лионски, Киприян Картагенски, Лъв Велики, Иларий Пиктавийски, Исидор Севилски. Тези светци се почитат като църквовни отци и от Православната църква.
След Великата схизма 1054 г., за отци на Църквата са признати само от Римската църква и други католически светци - Алберт Велики, Алфонсо Лигуори, Анселм Кентърбърийски, Антоний Падуански, Беда Достопочтени, Бернар от Клерво, Свети Бонавентура, Франциск Салски, Хуан де ла Крус, Лаврентий Бриндизийски, Петър Канизий, Петър Хризолог, Петър Дамиани, Роберто Белармино и Тома Аквински.
Известните раннохристиански теолози Дионисий Ареопагит, Тертулиан и Ориген се уважават, но не се смятат за отци на Църквата заради проблематичните им учения.
Първите насоки за развоя на църковния живот набелязал папа Григорий І Велики /540 – 604/, плодовит автор, деец с континентални мащаби. Католическата църква укрепнала при папите Григорий ІІ /715 – 731/, Гргорий ІІІ /731 – 741/, Адриан І /772 – 795/, Лъв ІV /847 – 855/.
Много голямо значение имало оформянето на каноничния текст на Библията: на Стария завет, от една страна, и на Новия завет – от друга. При появата на християнството старозаветният текст бил вече завършен. Що се отнася до текста на Новия завет, той бил подготвен постепенно, след продължителни дискусии за характера на отделните книги, влизащи в него. Приема се, че през 364 година на Църковния събор в Лаодикея цялостният текст бил одобрен като канонически, макар че на вселенските, а също и на някои местни събори въпросът за интегритета на свещените новозаветни книги многократно бил поставян на обсъждане.
Първият сравнително най-точен превод на Стария завет на старогръцки език бил преводът на седемдесет тълкователи, т. нар. “Септуагинта”, извършен по разпореждане на египетския цар Птоломей ІІ Филаделф в Александрия през средата на ІІІ век преди Христос. След него били извършени още три превода: на Акил, Симах и Теодотион. Възникването и разпространението на християнството подтикнало към подготовката на нови преводи.
В средата на ІІІ век в Рим се появява вторият превод на Стария завет. Папа Дамасий /366 – 384/ възлага на Йероним /347 – 420/ да внесе корекции в различните варианти и да подготви нов латински текст. Работата продължила дълго, но завършеният модел срещнал възражения. Едва през VІІІ век преводът на Св. Йероним, известен през ХVІ век с названието “Вулгата”, се наложил като официален.
В Западна Европа били поставени основите на ранносредновековната култура. Популяризирала се представата, че християнството изпълнявало космически функции. Новата религия поставяла прегради пред царството на Антихриста, носещо разруха. Така Тертулиан, който нямал добро отношение към езическата Римска империя, стигнал до заключението, че съществуването на империята на теория и практика гарантирало целостта на света и предпазвало човечеството от гибел. Теолозите на Римокатолическата църква обосновавали голямата идея за единството на човешкия род, за всеобщността на световния исторически процес.
Възникнала практиката да се пишат универсални хроники по обща история, чието начало поставил Адам. В своя забележителен труд “За Божия град” Августин Блажени поставил основите на християнската философия на историята и определил основните етапи в развоя й.
....През 525 година римският монах Дионисий Малки разработил в детайли хронологията на историческите събития и предложил 752 г. от основаването на Рим да се смята за годината, през която се родил Божият син Христос. Поставено било началото на новото християнско летоброене. Така 752 година от основаването на Рим била провъзгласена за първа година на новата християнска ера.
В/ Развитието на християнската моралистика
В началото на новата ера се създава новата християнска нравствена система. В своя бележит трактат “За музиката”, в който изброил известните “свободни науки”, Блажени Августин уточнявал осемте добродетели, които предпазвали душата от бездната на гибелта и я насочвали по пътя на спасението. Августин дели добродетелите на висши и нисши. Между висшите съвършени добродетели поставил порядъчността, безпристрастието, осветеността и съзерцанието, към нисшите – благоразумието, въздържанието, твърдостта и справедливостта. Това били заключенията на големия мислител факторите, с помощта на които човекът може да преодолее преходните неща и да извоюва вечността.
През средновековната епоха в пределите на Апенинския полуостров били създадени институциите, които развивали и обогатявали ценностите на новата католическа цивилизация. Отделни компоненти на античната култура били преосмисляни и включвани в системата на западното християнство. Съществена особеност станало синтезирането на старо и ново, на традиционно и съвременно... За нещо ново свидетелствува обстоятелството, че владетелят бил наричан вече не вожд (dux), а крал (rex). Домът на Меровингите бил назоваван “дворец” (palatium). Монарсите усвоявали церемониала на дипломацията, която се налагала.
Г/Образованието в през Средновековието
Йордан Николов, /с.364/: За поставяне основите на средновековната образователна система голямо значение имали опитите за структуриране на науките, утвърдени в живота. Първият опит за групиране на съществуващите научни дисциплини, следвайки идеите на Варон, направил през V век Марциан Капела, правист по образование, ритор по професия.
В енциклопедичното си съчинение “Бракосъчетание на Филология с Меркурий” Капела направил преглед на античните знания, включени в цикъла “Седем свободни изкуства”. Това били граматика, риторика, диалектика, геометрия, аритметика, астрономия и музика. По-късно, през VІ век, с въпроса за систематизацията на науките с оглед потребностите на Католическата църква се занимали Флавий Аврелий Касиодор и Боеций. В бележития си труд “Институции на божествените и човешки науки” Касиодор приел установената схема за седемте свободни изкуства: граматика, риторика, диалектика, аритметика, музикална хармония, геометрия и астрономия.
Като разработва по-задълбочено повдигнатите проблеми в трудовете си “Утешение на философията” и “Наставление в музиката”, Боеций упражнява голямо влияние върху развоя на духовната култура на Запад. Той превел и съчинението на Никомах “Увод в аритметиката”.
Двамата учени разделили седемте свободни изкуства на две основни групи: тривиум и квадриум. Тривиум /три пътя на знанието/ включвал граматика, риторика и диалектика, а квадриумът /четири пътя на знанието/ - геометрия, аритметика, астрономия и музика. Тривиумът обхващал началната степен на обучение, квадриумът – висшата.
За съдържанието на преподаваните дисциплини известна представа дава Григорий от Тур в “История на франките”. Според този хронист граматиката обхващала изкуството да се чете, диалектиката – “да се направлява воденето на спор”, риториката – “да се знаят размерите на стиха”, геометрията – “да се изчисляват размерите на земята и линиите”, астрономията – “да се наблюдава движението на звездите”, аритметиката – “да се поставят числата”, хармонията – “да се привежда в съответствие ритъма на звуците с приятна интонация със стиховете”.
Според франкския хронист посочените дисциплини разкривали необходимите възможности за задоволяване потребностите на духа и на образователната система. Ето защо Григорий от Тур се обръща към читателя с думите: “Ако ти станеш след това толкова изкусен във всички тези изкуства, че нашият език да ти се стори много груб, аз те моля да не унищожаваш всичко това, което съм написал.”
От VІ век насетне в Западна Европа започнала трансформация на светските учебни заведения. Единствено в някои италиански градове продължили да обучават определен брой учащи се в различни по значимост учебни заведения. Кралете откривали училища за подготовка на бъдещи служители на държавното управление. Мястото на гражданските училища било заето от школите, откривани при епископствата и абатствата, в които се подготвяли служители на Църквата.
Нов етап в развитието на учебното дело в Западна Европа настъпва при управлението на Карл Велики /768 – 814/. Френският историк Ж. Ампер и немският изследвач К. Бер наричат духовния подем, настъпил по онова време във франкската държава, “каролингски Ренесанс”. Потребността от подготвени специалисти наложила да бъдат открити учебни заведения в Тур, Корбей, Фулда, Реймс, Райхенау. Църковните събори в Аахен /789 г./ и в Тионвил /805 г./ решили в школите да бъдат привлечени синовете на свободните граждани, за да придобият “знания за своите закони”.
Академията, учредена при двореца на Карл Велики в столицата Аахен, привлякла за преподаватели най-добрите интелектуалци под ръководството на Алкуин /ок.735 – 804/, придворен учен, пристигнал от Британските острови. В своите книги Алкуин призовал да бъдат изучавани гражданските науки наред с богословските. Изтъкнати представители на Каролингския ренесанс са философите теолози Павлин Аквилейски, Дунгал, Йоан Орлеански, Агобард Лионски, Пасхазий Радеберт и др.
Англосаксонският крал Алфред Велики /849 – 900/ също открил при своя дворец академия, изиграла важна роля в развитието на духовната култура. Академия основал и императорът на Свещената Римска империя Ото І /962 – 973/.
