Ражда се в едно от предградията на Дъблин на 2 февруари 1882 година. Той е десетото дете в едно благочестиво католическо семейство, което преживява драматични обрати заради пиянството и многобройните дългове на бащата. Детето Джеймз учи в най-престижните йезуитски колежи на града - Клонгоуз Ууд Колидж, а после в Белведере Колидж. Получава солидно образование, белязан е от ирландската словоохотливост и чувство за хумор на рядко трезвия си баща. Още в пансиона, като дете, чете много и започва да пише. Постепенно изоставя католическата вяра, защото се посвещава на ново вероизповедание - изкуството, за приобщаването си към което пише в романа си“Портрет на художника като млад”.
На 16 години постъпва в Юнивърсити Колидж/Дъблин/, където се изявява като изключително даровит ученик. Изучава усърдно чуждите езици, през 1900 година пише есе за Ибсен, с което става известен сред състудентите си в колежа. През същата година създава една театрална пиеса, която две години по-късно ще унищожи, пише поеми в стихове и проза.
Дипломира се през 1902 година и заминава за Париж да учи медицина, но скоро се отказва от тази наука. Останал без пари се завръща за малко в Дъблин и след месец отново го напуска, за “да трупа житейски опит”. Отдава се на литературно творческа дейност и си изработва своя естетическа система. През април 1903 година се завръща в Дъблин, тъй като майка му е тежко болна. Тя умира през август същата година и за Джеймс настъпва труден период - няма пари, липса на семейно покровителство, комплексът, че е ирландец, го измъчва, започва да злоупотребява с алкохола.
През януари 1904 година скицира автобиографичен роман, който отначало озаглавява “Стивън Героят”, но десетина години по-късно го назовава “Портрет на художника като млад”/1916, публ.1976/. През лятото се влюбва в младата Нора Барнакъл, която е родена в Галуей, пристанище на западния бряг на Ирландия. Той я убеждава да го придружи в пътуването му до континента, където има намерение да преподава английски език. Писателят и спътницата му напускат Ирландия през есента на 1904 година.
Двамата прекарват няколко месеца в Пола/?/, а през 1905 година се установяват в Триест, където Джеймс намира работа - учител по английски в училището “Берлиц” в града. Води разгулен живот, пие много и макар че остава привързан към Нора “семейният” им живот преминава през сериозни кризи. Женят се чак през 1931 година. През 1905 година им се ражда син, кръщават го Джорджо. Двамата затъват в дългове, Джеймс не умее да управлява парите си, бяга от семейните задължения и се отдава отново на алкохола.
След като загубва работата си в Триест Джеймс с Нора и сина си заминава за Рим, където работи известно време в една банка, но пилее парите си и отново затъва в дългове. Завръщат се в Триест. Джеймс започва да пише за вестниците и изнася лекции за родната си Ирландия. През 1907 година, точно когато Нора ражда дъщерята Лучия Джеймс трябва да постъпи в болница за да лекува остър ставен ревматизъм. След раждането на Лучия писателят често се връща в Ирландия. През 1912 година посещава със семейството за последен път родината си.
Въпреки семейните кризи и недоимъка продължава упорито да пише. През 1905 година завършва сборника с разкази “Дъблинчани”, опитва се да го издаде през 1912 година, но издателите се отдръпват, тъй като преценяват че разказите подриват моралните устои на обществото. Сборникът е отпечатан едва през 1914 година в Лондон благодарение на подкрепата на Ерза Паунд, който се запознава с Джойс чрез посредничеството на ирландския поет Йеитс. Паунд помага на Джойс да публикува романа си за Стивън Дедалус в лондонското литературно списание “The Egoist”. Ирландският писател си връща надеждата, но Италия влиза в Първата световна война и той трябва да напусне страната.
Установява се в швейцарския град Цюрих, където отново повежда разсипнически живот. Дава частни уроци, но постоянно му липсват пари, принуден е да сменя често квартирите си. Оцелява благодарение на помощта на приятели и ценители на публикуваните му творби. Изтъкнаните английски творци Езра Паунд, Йеитс и Т.С.Елиот го ценят като велик писател и се опитват да му внушават самочувствие. През 1916 година излиза “Портрет на художника като млад”, а през 1918 година се появява пиесата на Джойс “Изнанниците”, която ще бъде поставена на сцена в Лондон през 1926 година.
В Цюрих ирландският писател започва да пише романа “У л и с”, чийто план е вече разработил още през 1906 година. Този роман излиза отначало в американското литературно списание “Little Review” и първите му глави предизвикват огромен интерес. Но когато е отпечатана в пореден брой главата “Навзикая” в Ню Йорк възбуждат процес срещу Джойс. През 1921 година американският съд забранява романа “Улис” и Джойс напразно се опитва да си намери издател. По-късно ще му помогне американската му приятелка Силвия Бийч, която открива подписка за набиране на читатели на “скандалната” творба.
Войната свършва, подписано е примирието. Джойс се връща за малко в Триест, а след това се установява в Париж, където пристига през 1920 година предшестван от репутацията си на “п а п а на м о д е р н и з м а”. Френският поет и романист Валери Ларбо го представя и въвежда в елитния парижки литературен кръг, в който са американката Силвия Бийч, уредничка на английската книжарница “Shakespeare and Company” в Латинския квартал, Адриен Моние, директорка на Дома на приятелите на книгата в Париж, престижна литературно творческа лаборатория по онова време, френският писател Леон Пол Лафарг, който малко след това ще напише романа си “Пешеходецът от Париж”.
През 1921 година Джойс започва да пише последната си творба, която отначало носи заглавието “Напредваща творба”, а после, след 16 години упорит труд върху нея, е прекръстена “Бдението на Финеган” и издадена от автора й чак през 1939 година.
Джойс започва да чувства непоносими болки в очите, прави си няколко операции, за да избегне пълната загуба на зрението си. Той изстрадва мъчително психическите разстройства на дъщеря си, чиято шизофрения се проявява в края на 1920 година. Джойс прави опити да я излекува - отначало в Париж, по-късно в Швейцария. Очаян Джеймс отново се отдава на алкохола. Нора заплашва, че ще го напусне, въпреки че издателските й права над творбите му постоянно се увеличават. Когато избухва Втората световна война Джойс се настанява временно в свободната зона, а след това, през декември 1940 година, получава разрешение да се засели отново в Цюрих. С изчерпани физически сили той издаъхва малко след това, на 13 януари 1941 година.
В “У л и с” /1922/ Джойс решително загърбва конвенциите на традиционното повествование и търси по-прецизни и по-близки до действителността средства за да улови мислите и емоциите на своите персонажи. Той използва преднамерено един изключително богат и сложен език за да пресъздаде съвсем обикновените премеждия на “героите” си. Той построява романа си като своеобразна мозайка от стилове и форми, намира явно удоволствие да си играе и жонглира с езиковите обрати, да пародира писателите класици, жълтата литература и научно популярните наръчници. Прозата се превръща в музика, а в един гигантски по мащаба си вътрешен монолог авторът прави дисекция на зачеването на суровата мисъл в полузаспалия ум на една жена /Моли Блум/.
В романа се пресъздават събития, които се случват в деня 16 юни 1904 година на различни места из Дъблин. Интригата се развива на фона на поемата “О д и с е я” - нарочен фон на повествованието, който придава митична перспектива на баналните делнични случвания. Персонажите и събитията в рехаво свързнаия разказ напомнят дискретно за популярните епизоди от великата творба на Омир. Протагонистът в романа Леополд Блум, евреин по произход, дребен чиновник и многократен рогоносец, би трябвало да се възприема като модерна транспозиция на легендарния герой Одисей. Негови, в различна степен, карикатурни допълнения са жена му Моли, кръчмарска певица, вулгарна и невярна, и амбциозният начален учител Стивън Дедалус, високо ерудиран млад поет, чийто прототип е вероятно двадесет и две годишният Джеймс Джойс.
Монолог на Моли Блум/фрагмент/ …обичах гримасата която правеше когато пееше и тогава той казваше не е ли ужасно да правиш това на такова място не виждам нищо толкова ужасно в това ще му разкажа някой ден не веднага за да го шашна и ще го отведа и ще му покажа мястото където сме го правили ето приятелю мой ако това не ви се нрави сложете си го някъде той мисли че нищо не може да се случи без да го научи той не знаеше абсолютно нищо за майка ми преди да се сгодим без това той нямаше да ме измами така лесно той беше десет пъти по-лош във всеки случай когато ме молеше да му дам едно малко парче че бих могла да изрежа от моя панталон това беше вечерта когато минавахме край Кенилуърт скуер той целуваше в дупката на ръкавицата ми трябваше да я смъкна той задаваше въпроси позволено ли било да попита как била стаята ми спалнята ми и аз го оставих да си я пази като че ли бях забравила да мисля за себе си видях го да си я плъзва в джоба си разбира се панталоните панталоните те лисно го подлудяват явна е как поглъща с очи онези безсрамнички възседнали велосипедите си с поли които се повдигат чак до пъпа им когато аз и Мили бяхме с него на празненството на открито тя беше облечена в кремава муселинена рокля изправена срещу слънцето той можеше да види всичко което тя носеше отдолу когато ме гледаше отдалече следваше ме под дъжда но аз го бях видяла преди той да ме съзре той се спря на пресечката на Харолдс Роуд точно на ъгъла с нов шлифер и с шарено шалче подбрано за да п одчертава тена му и с кафява шапка и с дяволитото изражение което му беше привично какво правеше там където нямаше никаква работа те могат да си предложат всичко което си поискат от всичко което носи поли а човек няма право да им иска нищо но те искат да знаят къде сте били и къде отивате чувствах го да идва зад мен очите му бегло се пъзваха по тила ми той остана без да дойде в къщи защото намираше че се ангажирал прекалено много тогава аз се полуобърнах и го поизчаках тогава той настояваше да му кажа да докато си бях свалила ръкавицата като го гледах той ме уверяваше че с моите ажурени ръкави ми било сигурно много студено в дъжда независимо какъв претекст да си протегне ръцете към мен после през цялото време панталоните панталоните тогава му обещах да му дам панталонките на моята кукла за да си ги носи в джобчето на жилетката о пресвета дево какъв голям глупак беше подгизнал от дъжда каква красива редица зъби имаше огладнявах като ги гледах…
„ Доц. Гено Генов
