Петрарка започва да пише трактата си “За самотния живот” във живописната долина Воклюз /Южна Франция/ по време на Велики пости през 1346 година. Първият вариант на съчинението е изработен за сравнително кратко време, но дообработката на изложението продължава чак до 1356 година, когато авторът обявява, че трудът му е завършен. След още десет години, т.е. през 1366 година, той изпраща първия препис на “За самотния живот” на този, на когото го е посветил – Филипо ди Кабасолес, който по същото време е провъзгласен за патриарх на Йерусалим.
Вероятно през 1371 година Петрарка прибавя към този си трактат житиеописанието на Сан Ромуалдо /Supplementum romualdianum/. Един негов приятел, приор в манастир на братята калмадули, е изненадан, че в “За самотния живот” не е представен живота на Сан Ромуалдо, основателят на монашеския орден, на който служи, и изпраща на автора едно старо издание на “Житието на Сан Ромуалдо” от Сан Пиер Дамиани. Петрарка включва своето житеописание на светеца, основал ордена на калмадулите, във втората книга на своя труд. Оригиналният ръкопис на “За самотния живот” не е достигнал до нас, но един негов препис се съхранява до днес в Отдела за книги на латински във Ватиканската библиотека под номер 3357.
В първата книга на “За самотния живот”, състояща се от осем глави, се излага идеалната, според автора, представа за най-добрия живот, а във втората, състояща се от 15 глави – тя се обосновава с примери /exempla/. Петрарка замисля този си труд като “възхвала на самотния живот” и го посвещава на “безделието”. Очевидно той придава на безделието онова значение, което са му приписали в античността римските класици, т.е. “безделието, на което се отдават ценителите на литературата” (otium litteratum). Наистина древните мъдреци включвали в представата си за безделието бягството от “светската суета”, посветената на придобиване на знания и умения почивка, четенето на книги обогатяващи човека с ценни морални напътствия, както и редовните срещи с приятели. Според тях безделието е неразривно свързано с уединението, в което хората на духа търсят спасение от тревогата и изнервящата припряност царуващи в делничния живот.
Още в съчинението си “За нещата скъпи на паметта” /Rerum memorandarum/ Петрарка твърди, че съществуват два типа безделие в самотата: има безделие, което е “приятел на съня и инерцията”, но има и безделие, което се характеризира “не толкова с омразата към града, колкото с любовта към литературата и добродетелта”. Той естествено отдава почитта си на втория тип безделие и тук, в “За самотния живот”, му прави апология като извежда в епиграф любимата си сентенция заета от “Писмата до Луцилий” на Сенека: “Почивката без изучаване на литературата е смърт, гробница за живия човек”. В “За самотния живот” Петрарка твърди, че главният източник, който е използвал при съчиняване на този си труд, е собственият му житейски опит, но в действителност броят на авторитетните автори, на чиято мъдрост се е позовавал е също впечатляващ. Тук трябва непременно да се отчете, че италианският автор използва много често в изложението си фрагменти от житията на католически светци и пасажи от съчиненията на Отците на Църквата, т.е. от патристиката.
Наистина в “За самотния живот” са използвани много примери заети от животоописанията на известни библейски персонажи, на ревностно почитани светци-основатели на монашески ордени, на именити отшелници и много случки извлечени от биографиите на прочути римляни, както герои, така и грешници. Авторът се спира на съдбовните моменти в живота им, в които те по своя воля са избрали уединения живот. Много често в това съчинение се появяват полемични пасажи, с които в изложението се внася оживление и се избягва монотонното проследяване на отшелническото ежедневие.
В първата книга на трактата се обсъждат като се противопоставят съдбите на “претрупания с работа нещастен обитател на града” и на “щастливия самотник отдал се драговолно на безделието”. Много често в детайлните агиографски описания се проявава изтънчения психологически усет на Петрарка за дребните подробности в самотното съществуване на отшелника, които са описани с вълнуваща съпричастност. Не липсват личните оценки и разгърнатите размишления относно местата, където се разполагат събитията. Включени са и спомените за приятели и известни съвременници, както и изводите породени от личните политически пристрастия на автора и т.н. Убеденият хуманист Петрарка е пределно открит в изповедта си пред Филипо ди Кабасолес, на когото посвещава “За самотния живот” – “В този труд съм изложил на показ цялата си душа и съм създал пълна представа за ведрия си и спокоен дух.”
