Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2016 13:28 - ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛА МРАНДОЛА /1463 – 1494/ - презентация на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 287 Коментари: 0 Гласове:
0



     ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛА МРАНДОЛА /1463 – 1494/

 

   Пико дела Мирандола e роден е в замъка Мирандола принц дела Конкордия и още отмалък се проявява като детето-чудо. Притежава феноменална памет. Едва навършил 14 години Пико се записва да следва каноническо право в университета на Болоня. През 1479 година се записва в Университета на Флоренция, където среща човека, който в най-голяма степен бележи духовното му развитие – Марсилио Фичино.

     По-късно влиза започва да води кореспонденция с много известни учени, негови съвременници, установява контакти с членовете на Флорентинската академия, започва да съчинява стихове вдъхновен от поезията на Петрарка. За да навлезе във философията на древността изучава старогръцкия - за да чете Платон и Аристотел, арабския - за да се запознае с Корана, староеврейския - за да се посвети в тайните на Кабалата, халдейския - за да се приобщи към мъдростта на старите източни мислители.

     Солидно подготвеният младеж е на 23 години, когато публикува в Рим /1486 г./ своите 900 тезиса /предложения/, които той има намерение да защити публично. Крайната му самоувереност предизвиква скандал. С тези 900 тезиса /предложения/, извлечени от съчиненията на древните мъдреци, Пико иска да докаже истината за християнството като естествен завършек на еволюцията на древните култури и така да допринесе за постигането на вселенски мир между различните философски доктрини. В началото дискусията е разрешена от църковните власти, но веднага след това забранена, а тезите на Пико обявени за грешни. След като го обявяват за еретик Пико дела Мирандола е принуден да избяга във Франция, където е затворен в крепостта Венсен, край Париж /1488/. През 1489 година той успява да публикува една “Апология”, за да се опревдае пред онези, които са предприели преследването му. През същата година се завръща във Флоренция, където отново се посвещава на изследването на “Сътворението”. Така се появява съчинението му “Хептаплус”/ Heptaplus, 1489/, своеборазен коментар на “Битие” /Първа книга на Стария завет/.

    През 1491 година Пико дела Мирандола публикува съчинението се “За битието и единството”, в което обсъжда взаимоотношенията между разделеното единство и множествеността на реалността. Под влияние на доминиканския монах Савонарола се посвещава изцяло на религията. Пред да умре е приет в третата доминиканска конгрегация /?/. В желанието си да отхвърли обвинението за клетвопрестъпничество, той посвещава на папа Александър VІ едно научно изложение на идеите си относно осъдените негови 900 предложения. На 18 юни папата опрощава греховете му.

  На 31 години Пико дела Мирандола е отровен от секретаря си Кристофоро Де Казалмаджоре, докато работел върху огромен труд посветен на съдебната астрология – “Оспорване на астрологията” (1495).

    Пико дела Мирандола е бил през целия си живот мислител подвластен на вечното безспокойство, който ревностно отстоявал философските си прозрения – най-важното, от които е поставянето на човека в центъра на Вселената. Той придава на зараждащия се ренесансов хуманизъм умозрителен характер. Не без солидни основания Слави Боянов разглежда Пико дела Мирандола като  “крайъгълен камък на ренесансовия хуманизъм, около който се изгражда и самият идеал за независимостта на човешката личност от всички земни и небесни посегателства, ограничаващи свободата й”./стр.19/.

     “Мирандола живее в края на петнадесетото столетие, когато се оформят и избистрят идеите на хуманизма, като сам дава на това движение най-точното и едновременно с това спекулативно определение и характер - уточнява Слави Боянов. - Той поставя човека в центъра на съществата и света като микрокосмос, който може да опознае това, което е над него, и това, което е под него, като може да се издигне до божественото и да изпадне до скотското.”/стр.74/.

При задълбочения си коментар на трактата  “За битието и за единството” на Мирандола нашият учен откроява една реплика на Бога, отправена благонамерено според италианския хуманист към човека: “О, Адам, ние не ти даваме нито едно определено място, нито твое собствено лице, нито някой особен дар, за да може мястото, лицето и даровете, които ти би желал да избереш, да ги притежават според твоите собствени пожелания, според твоята собствена воля. За другите същества тяхната определена природа е уредена от законите, които ние сме предписали. Ти не си ограничен от никаква преграда. Това зависи от твоята собствена воля, по силата на която аз те поставих тук да определиш ти сам природата си. Аз те поставих в средата на света, за да можеш оттам да изследваш по-удобно това, което съществува около тебе във Вселената. Ние не те създадохме нито небесно, нито земно същество, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш да бъдеш господар на себе си и притежавайки честта и грижата сам да моделираш собственото битие и да си избереш формата, която би предпочел. Ти можеш да се снижиш до животинското и да се издигнеш до божественото по решението на своя собствен дух.”/стр.76 - 77/.

Слави Боянов прави кратък преглед на трите начина на реакция и на живот, които водят до истината и до откриването на законите на битието според Мирандола: “Първото правило е: нищо прекалено, нищо пресилено.        Италианският хуманист изисква да се спазва една норма, една умереност и правила за добродетелта чрез  с п р а в е д л и в а т а  с р е д а.

Второто правило е: познай себе си. То ни води към опознаване на нещата и на самата природа, защото човешката личност е центърът, където се кръстосват всички посоки и всички лъчи. Защото този, който познава себе си - познава всичко. Тук италианският мислител се основава върху Заратустра и Платон.

Третото правило, което идва, след като сме приложили първите две, ни води до естествената философия, която според мислителя е близка да божеството и би могла да се изрази с убеждението:  т и  с и.” /стр.84/.

Помирението между адептите на Платон и последователите на Аристотел е един от главните ангажименти на Пико дела Мирандола във философско дидактичната му реч “За достойнството на човека”/1496/. Тя е замислена като въведение към 900-те тезиса, които авторът й е имал намерение да защити в Рим, но е бил възпрепятстван да ги изложи поради забраната на тогавашния папа Инокентий VІІІ.

Тази творба днес се оценява като шедьовър в творчеството на Пико дела Мирандола.

    В началото авторът си задава въпроса защо човекът е считан за най-съвършеното творение, което е надвишава с достойнствата си дори ангелите. Той си отговаря като заявява, че човек притежава изключителната привилегия: той е създаден от Бог без да му е било наложено някакво правило за абсолютно праведен живот, а, напротив, са му предоставени всички блага, докато всички други същества разполагат само с известна част от тези блага. Така още с раждането им ангелите са предопределени да бъдат вечно това, което са, човек разполага със свободата да се изгради като ангел или като демон.

Човек може да води съществуване на ангел като се отдаде на активен или на съзерцателен живот, но, за да се извиси до истинското съзерцание, той трябва да се изкачи по стъпалата на стълбата на Яков: най-напред той трябва да изтрие краката си, символ на похотливостта, да измие ръцете си, символ на гнева; след това човек може да се изкачва и слиза по стълбата на Яков с помощта на философията; изкачването означава извисяване от многообразието към единството, а слизането - снизяване от единството към многообразието. Така в края се стига до съвършенството според предписанията на теологията, т.е. като се намери спокойствие в лоното на Отеца, което се намира на върха на стълбата.

Философията ни осигурява средствата да се издигнем до Божията слава, защото, като обединява в едно многообразието, което е разединение, тя подготвя възцаряването на мира /спокойствието/. Дори в примитивните религии философията и диалектиката  /пречистващи сърцето и духа науки/ са служели на човека за да навлезе по-дълбоко в загадките на вярата. По този въпрос постигат съгласие учени като Питагор, магьосници като Зороастър и оракули като този в Делфи. По тази причина Пико дела Мирандола изучавал с особена ревност философията в време, когато неговите съвременници пренебрегвали тази наука, тъй като тя не носела нито почести, нито богатства.

Цялата реч за човешкото достойнство е насочена към ясно определена цел - да се оправдае дързостта на младия човек, който е в състояние да защитава няколко стотици тезиси пред най-авторитетните теолози на онази епоха. Авторът твърди, че защитаваната от него нова философия трябва да се дискутира пред всички, защото е уверен в правотата на прозренията й. По-нататък Пико дела Мирандола излага накратко основните тезиси, които го вдъхновяват за изследване на човешката природа.

           Най-напред той държи да докаже, че следва мъдрите наставления на Платон и Аристотел когато изгражда новата си философска система. Пико не крие, че тези древногръцки мислители са го вдъхновили да си изработи нов философски метод, който му дава възможност да си изясни всички проблеми на Природата и Божията промисъл. Той заявява, че е усвоил “науката за числата”, но не от алчните търговци, а от писанията на Питагор и Платон. За да докаже посветеността си Пико се заема да разяснява магическите теореми като предварително ни успокоява, че никога не използва подсказани от злите демони магии. Той изповяда, че използва само магиите, които са вдъхновени от най-благородната и най-свята природна философия, чиито бележити първосъздатели са Замолксис и Зороастър, който приписва неизчерпаема мощ на светлото божество Ормузд в борбата му с божеството на разрушителните сили Ариман.

        След това Пико заговорва за Кабалата на евреите, разглежда я не като сборник от фантастични разкази, а като утвърждаващ принципите на християнската вяра дълбоко мъдър трактат. Той е убеден, че Бог е вдъхновил  Мойсей да оповести законите и го е дарил с тълкуванието им. Оттогава законите са предназначени за всички хора, но тълкуванието им е доверено само на първосвещениците, които си го препредават като свещена тайна. Тезата на Пико е, че мъдростта на светите закони трябва да се охранява от затъналите в земната поквара бездуховни люде.

        Така в речта на Мирандола Кабалата е представена като “приетата мъдрост”, т.е. сборник от прозрения предавани от духовните водачи като свято наследство от поколение на поколение. След изгнанието във Вавилон Ездра ???, пророкът на Църквата, е обзет от страха, че нещастията на еврейския народ ще причинят разпиляването на Светата вяра. Той свикал най-мъдрите мъже сред съвременниците му и им заповядал да запишат онова, което всеки от тях е съхранил в паметта си от Светата тайна. Така се оформил сборникът от 70 книги.

Явно е, че Мирандола вярва, че Кабалата е дадена от Бог на хората книга със Свети тайнства. Истина е, че Четвърта книга на Ездра дава основания за подобно вярване, но тази книга е апокрифна.

 

...Най-интересната фигура във флорентинската култура през втората половина на ХV век е тази на Джовани Пико дела Мирандола – човек с необятни познания, но и с разнообразна и комплексна култура, в която младежките влияния на падуанския аристотелизъм и авероизъм се примесват с тези на флорентинския платонизъм. Освен това Пико дела Мирандола е противоречива и неспокойна личност, с неспокойствие, което се отразява в самия му живот и интелектуална дейност. През 1486 г. той пише на латински език трактата “Дискурс за достойнството на човека”...следва откъс от него...

...Преводач и страстен изследовател на Платон – на един Платон, разглеждан през призмата на Плотин – Фичино разработва философска система, в която платонизма и християнството се обединяват – с елементи от херметичен и магически произход – в миротворчески идеал за една “благочестива философия”, за една “Платонова теология” /това е заглавието на най-голямата му философска творба/, при която ученият човек се помирява и отъждествява с християнина и – в още по-голяма степен – християнинът се помирява и отъждествява с учения човек. Само знаещият е в общение с Бога, Който е безкрайна мъдрост, а знанието е посвещение, отредено за малцина. Така се очертава идеалът за една аристократична култура и за една безпристрастна интелектуалност, склонна към съзерцание.  Фичино и неговата школа поставят под въпрос предимството на дейния живот пред съзерцателния, в което първите флорентински хуманисти са твърдо убедени, и понякога доказват решително неговата несъстоятелност, в този дух е трактатът на Кристофоро Ландино Disputationes camaldulenses. Освободен от своите “граждански” връзки и задължения, интелектуалецът е склонен все повече и повече да изтъква, че е далеч от “простия народ” и да възприема социалното си положение не като отговорност, а като свещенослужение, и дейността си – не като работа, а като “безделие” в класическия смисъл на думата. Впрочем най-красноречивия пример за подобна неангажираност е животът и кариерата на самия Фичино.../28, с. 118/.

“...Флорентинският неоплатонизъм като цяло се развива в посока на дезангажираността, в посока към засилването на онези аристократични елементи, които вече са налице в хуманистичната култура. Флоренция е пазителка не само на политическото статукво на Апенинския полуостров, но и в ивестен смисъл на интелектуалното статукво. Влиянието и престижът на неоплатонизма са с много широк обхват и не се ограничават само до специфичния сектор на философските проучвания и мисъл. Без неоплатонизма трудно бихме могли да си обясним значителна част от литературата, вкусовете и самите “моди” на италианския и европейския ХVІ век; ще липсва една важна брънка, за да открием произхода на такива литературни явления като петраркизма в поезията или за да обясним успеха на книги като “Царедворецът” на Балтазаре Кастилионе, в чиито страници намираме, редом с други теми, любимите на флорентинските неоплатоници разсъждения за същината на любовта. По-общо казано, може би има основание да се смята, че неоплатонизмът е първата значителна изява на една култура от академичен и светски тип и в това свое качество бележи важен етап в историята на кризата на италианската хуманистична интелигенция, т.е. началото на отказа й от “гражданска” и реформаторска ангажираност.../28, с. 119/

Слави Боянов:

     “Мирандола живее в края на петнадесетото столетие, когато се оформят и избистрят идеите на хуманизма, като сам дава на това движение най-точното и едновременно с това спекулативно определение и характер - уточнява Слави Боянов. - Той поставя човека в центъра на съществата и света като микрокосмос, който може да опознае това, което е над него, и това, което е под него, като може да се издигне до божественото и да изпадне до скотското.”/стр.74/.

Слави Боянов прави кратък преглед на трите начина на реакция и на живот, които водят до истината и до откриването на законите на битието според Мирандола: “Първото правило е: нищо прекалено, нищо пресилено.        Италианският хуманист изисква да се спазва една норма, една умереност и правила за добродетелта чрез  с п р а в е д л и в а т а  с р е д а.

Второто правило е: познай себе си. То ни води към опознаване на нещата и на самата природа, защото човешката личност е центърът, където се кръстосват всички посоки и всички лъчи. Защото този, който познава себе си - познава всичко. Тук италианският мислител се основава върху Заратустра и Платон.

Третото правило, което идва, след като сме приложили първите две, ни води до естествената философия, която според мислителя е близка да божеството и би могла да се изрази с убеждението:  т и  с и.” /стр.84/.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075693
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031