С. 185...Там, където материята не е една и съща, няма развитие. Шекспир не е прогрес в сравнение с Данте; но затова пък Данте е прогрес в сравнение със средновековните автори на видения, Шекспир в сравнение с драматурзите от епохата на Елизабета, а Гьоте със своя “Вертер” и първия “Фауст” – в сравнение с писателите от “Буря и натиск”...

С. 191...Онзи, който се занимава с общо езикознание или философско езикознание, той работи над естетически проблеми и, обратно, философията на езика и философията на изкуството са едно и също нещо.

С. 204 ...Така че поезията не може да се нарече нито чувство, нито образ, нито сборът от двете, а “съзерцание на чувството” или “лирическа интуиция”, или /което е същото/ “чиста интуиция”, тъй като е изчистена от всякакво критическо и историческо отнасяне към реалността или нереалността, на образите, от които тя се изтъкава, като улавя чистото трептене на живота в неговата идеалност...

С. 210...основа на всяка поезия е човешката личност и тъй като човешката личност се формира в нравствеността, основа на всяка поезия е нравственото съзнание...

С. 211...Поезията не само предполага другите форми на духовна активност, а и се предполага от тях, тя не само е обусловена, а и на свой ред обуславя и това се доказва от условието, че без поетична фантазия, която придава съзерцателна форма на терзанията на чувството, интуитивен израз на тъмните впечатления, и се превръща в образ и слово, изговорени, изпети, или нарисувани, или каквото и друго да е, не би се породила логическата мисъл, която не е езикът, но никога не е без език и използва езика, който поезията е създала; поетичната фантазия различава, благодарение на понятията, изразите на поезията или ги владее, тъй като не би могла да ги владее, ако преди това тези нейни бъдещи поданици не са се родили...

С. 218...Който притежава художествено чувство, е способен да намери в един стих, в един малък поетичен стих едновременно музикалност и живописност, и скулптурна сила, и архитектонична структура...

С.221...Литературната критика на ХІХ век дължи в значителна степен своя голям прогрес на това, че захвърли критериите на видовете, в чийто плен остана критиката на Ренесанса и на френския класицизъм както доказват диспутите, възникнали тогава около “Комедията” на Данте и поемите на Ариосто и Тасо, около “Верният овчар” на Гуарини, “Сид” на Корней, около драмите на Лопе де Вега. Не беше обаче еднаква ползата, която извлякоха творците от отпадането на тези предразсъдъци, защото, отречени или приети само на теория, си остава фактът, че който има художествен гений, той може да преодолее всички вериги на робството и дори от веригите на робството да направи инструмент на сила; а този, който е ограничен или лишен от гений, превръща в ново робство самата свобода.

С. 224...с една дума философията на езика е едно и също с философията на поезията и на изкуството, с науката за интуицията-израз, с естетиката, която обхваща езика и цялата му широта, която включва фоничния и артикулирания език в неговата недокосната реалност, която е живият и със завършен смисъл израз.

С. 225..романтизмът бе бунт не срещу класицизма, а срещу самата класичност, срещу идеята за спокойствие и безкрайност на художествения образ, срещу катарзиса и в полза на бурната страстност, непокорна и неподатлива на пречистване.

С. 226...Актуалният проблем на естетиката е възстановяването и защитата на класичността от романтизма, на синтетичния, формалния и теоретичен момент, в който е същността на изкуството, от чувствения, който изкуството като предопределена цел трябва да постигне в себе си и който в наши дни се обръща срещу него и се опитва да му заграби мястото...

С. 228...Това, че има художествени произведения и периоди, които остават неясни за нас, не означава друго, освен че сега у нас липсват условията, за да ги преживеем вътрешно и да ги разберем, като ни липсват подобни условия за идеите, бита и действията на толкова народи и периоди...За да се излезе от това състояние, няма друг избор, освен да се развие по последователен начин индивидуализиращата история и художествените произведения да се разглеждат не по отношение на обществената история, а всяко като един отделен свят, в който се влива от време на време цялата история, преобразена и превъзмогната благодарение на фантазията в индивидуалността на поетичното произведение, което е творение, а не отражение, паметник, нито документ...

С.233  Мислителят, на който се облягат всички тези второстепенни поети, е Джамбатиста Вико, който н “Нова наука” /1725-1730/ предложи една “Поетическа логика”, различавайки от нея интелектуалната логика; той счита поезията за начин на познание или теоретична форма, която предхожда разсъдъчната и философската форма; поставя нейното единствено начало във фантазията, която е толкова силна, колкото е по-свободна от разсъдъка, неин неприятел и разрушител: издига варварския Омир за баща  и господар на всички истински поети, поставя след него разстроения от теологичната и схоластична култура полуварварски Данте и отправя поглед, без да успее да види добре английската трагедия, към Шекспир – своя трети варварски “велик поет”...

С. 234...В едно от големите произведения по естетика на ХІХ век “Критика на съдната способност” /1790/ Имануил Кант /след като вече беше проявил съмнение в първата “Критика”/ откри, че красивото и изкуството са аргумент на една особена философска наука, тоест откри автономността на естетическата дейност. Противно на утилитаристите той доказа, че “красивото” се харесва “без интерес” /без полезен интерес/; противно на интелектуалистите че то се харесва “без понятие”; и отново, противно на едните и на другите – че то има “формата на целта, без да я представя”; и противно на хедонистите – че то е “предмет на една универсална наслада”...

С. 235...В най-богатото и значително произведение на тази школа /Баумгартен, Шелинг/ - “Лекции по естетика” на Хегел /1818 и след това/ - изкуството заедно с религията и философията е пренесено в “сферата на абсолютния дух”, в който духът се освобождава от емпиричното познание и от практическото действие и се осветлява в мисълта за Бога или за Идеята...

С. 250...Художественият образ ще изобрази морално похвален или порицателен акт, но самият образ като такъв от морална гледна точка не е нито похвален, нито отрицателен...

С. 252...Няма защо да се възразява, че индивидуалността на образа не може да съществува без отнасяне към универсалното, на което този образ е индивидуализация; защото тук не се отрича, че универсалното, подобно на Божия дух, е навсякъде и оживява всичко, но не отрича, че в интуицията като такава универсалното е логически експлицирано и мислено...

  Идеалността /както също бе наречена тази характеристика, която разграничава интуицията от понятието, изкуството от философията и от историята, от положението за универсалното и от възприятието или повествованието за станалото/ е по-нататъшната добродетел на изкуството: веднага щом от тази идеалност произтече разсъждение и оценка, изкуството се разпада и умира: умира в артиста, който от артист става критик на самия себе си; умира в зрителя или слушателя, който от възторжен съзерцател на изкуството се превръща в разсъждаващ наблюдател на живота...

С. 254..Следователно получава се, че изкуството показва много по-голяма несъвместимост спрямо позитивните и математическите науки, отколкото спрямо философията, религията и историята, защото тези последните се явяват като съграждани в същия свят на теорията и познанието, докато другите го нараняват с грубостта на практиката по отношение на съзерцанието...времената, в които вземат превес естествените науки и математиката /например разсъдъчният деветнадесети век/, са най-безплодни за поезията...

С. 256...и накрая, в Италия, критиката положена от Франческо де Санктис, който против всякакакъв утилитаризъм, морализъм и концептуализъм накара да зачитат изкуството като чиста форма /ако употребим използвания от него израз/ или като чиста интуиция...

С. 258...и фантазията е създател, докато въображението е паразит – подходящо е за външни комбинации, а не да поражда организъм и живот...

С. 260...Интуицията е наистина художествена, наистина интуиция, а не хаотично натрупване на образи, само когато притежава жизнен принцип, който да я оживява, като се слива в едно с нея; но кой е този принцип?

С. 261...Великите артисти, великите творби или великите части от такива творби не могат да се определят нито към класицизма, нито към романтизма, нито страстни, нито изобразителни, защото са едновременно  класични и романтични, едновременно са чувства и образи: едно силно чувство, което е станало напълно ясен образ...

С. 263...Художествената интуиция е следователно винаги лирическа интуиция, първата дума не е определена като прилагателно или определение на втората, а като синоним – още един от синонимите, които могат да се прибавят към многото които вече припомних и които означават интуиция...

С. 278...Означаващият образ е спонтанно дело на фантазията, докато знакът, в който човекът се споразумява с човека, предполага образа и следователно езика; и когато се настоява да се обясни речевата дейност посредством понятието знак, сме принудени накрая да прибегнем до Бога като до онзи, който дава първите знаци, тоест да предположим езика по друг начин като го отпратим отново в непознавателното...

С. 309...действителността е духовно единство, а в духовното единство нищо не се губи, всичко е вечно притежание. Не само възпроизвеждането на изкуството, а въобще споменът за който и да е факт /което е винаги възпроизвеждане на интуиции/ би бил немислим без единството на действителността...

...Пълното пресъздаване на миналото е, както всяка човешка дейност – един идеал, който се осъществява безкрайно и поради това се извършва постоянно според начина, позволен от структурата на действителността във всеки миг във времето...

с. 318 /последна/...Всъщност истинската и завършена критика е спокойното историческо повествование за това, което е станало; и историята е единствената и истинска критика, която може да се упражнява върху фактите на човечеството, които не могат да бъдат не-факти, тъй като са извършени и не могат да бъдат овладяни по друг начин от духа освен чрез тяхното разбиране...

                                                                                                       1913 година