В Предговора са обособени три фази в развитието на човешката култура: ”детството на човечеството” - епохата, когато  хората изразявали в поетични откровения благодарността си към боговете като създатели и уредници на света; античната епоха, когато укрепва “мъжествеността на човешкия род”  и епопеята се възприема като най-пригодната форма за изразяване на войствените амбиции на племенната общност; христианската епоха, когато в догматиката на новата монотеистична религия заляга конфликта между чистата и непорочна душа и тялото, вместилище на низките, греховни влечения у човека  -  през тази епоха най-съответната жанрова форма за отразяване на постоянната борба между духа и плътта се оказва драмата.

   През Средновековието в умствената нагласа на хората, възприели християнството, се противопоставят аналитичния рационален дух и  породената  от неговите безплодни лутания душевна меланхолия. Изцяло се променя начинът, по който хората общуват с произведенията на изкуството. Човекът постепенно престава да намира удовлетворение в пасивното съзерцание на  красивото и възвишеното. Той започва да търси в художествените творби цялата истина за себе си,  насочва се към изясняването на вътрешната си драма, драмата във съзнанието му. През епохата на Ренесанса в литературата се въвежда изобразяването на грозното и безобразното, чиято поява в изкуството е обусловена от неравно протичащата у човека борба между духа и тялото.

    В Предговора Юго отделя особено внимание на влиянието на християнството върху еволюцията на художествената словесност: “Християнството издига поезията до истината. Като него съвременната муза обхваща нещата с по-широк поглед, обглежда ги всестранно. Тя осъзнава, че не всичко в сътворения от Бог свят е красиво според мярата на човека, че грозното съществува редом с красивото, безобразното редом с грациозното,  гротескното като обратна страна на възвишеното, злото редом с доброто, сянката със светлината…Именно тогава, с поглед устремен едновременно към смехотворните и будещите възхита събития, под влияние на духа на християнската меланхолия и философска критика, поезията прави значителна, решителна крачка, която, подобно на трус при земетресение, променя изцяло духовния облик на света. Тя започва да твори като природата, да смесва в своите творения, без все пак да заличава разликата между тях, сянката и светлината, гротескното и възвишеното, с други думи, тялото и душата, животното и духа, като приема, че изходната точка на религията е винаги изходна точка на поезията”.

   Най-пълна представа за изострящите се противоречия в душата на християнина създава, според Юго, драматургичната поезия на  Уйлям Шекспир: ”Известно е, че с поредицата си драматизирани хроники Шекспир представя един от най-величествените аспекти на епопеята. Въпреки това драмата е много по близка до лиричната поезия. Тя никога не я притеснява, приспособява се към капризите й, играе си с формите й, ту възвисена като Ариел, ту гротескна като Калибан. Нашата, преди всичко драматична, епоха  е именно поради това във висша степен лирична.”

     Към почетната свита на Шекспир  Юго причислява като “най-достойните поети на Новото време” - Данте и Милтън: ”Те се състезават с него, за да внесат драматично напрежение в цялата ни поезия. Както него смесват в творбите си възвишеното и гротескното. Без да поемат изцяло това велико начинание в литературата,  което се надстроява върху постигнатото от Шекспир, Данте и Милтън са, образно казано, двата опорни стълба на сградата, чийто централен, носещ стълб е той.”

   Теоретичните разсъждения в Предговора са ориентирани в четири насоки: 1/ отрича се въведената от класицистите йерархична подредба на жанровете, съответстваща на господстващата във феодално аристократично общество съсловна йерархия; 2/отхвърлят се “единствата на време и място”, сковаващи творческата инвенция на драматурга, подвеждащи го към неправдоподобни художествени решения; 3/ не се приема законотворческата инициатива на приближените до краля теоретици, които преднамерено ограничават свободата на драматурга и му натрапват едностранчивото художествено изследване на човешката участ, т.е. човекът се представя като образцов верноподанник на сюзерена; 4/ изоставят се остарелите   нагласи и конвенции в драматургията, които възпрепятстват обективния психологически анализ на сложната човешка природа.

   Юго защитава правото на драматурзите романтици да съчетават свободно принципите на поетиката на трагедията с елементи от атмосферата на комедията: ”Ако се пречи на  клоните на тези два ствола/т.е. трагедията и комедията/ да сплитат върхарите си, ако те системно се разделят, ще ни родят плодове, които от едната страна ще изглеждат като абстракции на пороци и смешни черти, а от другата - като абстракции на престъпления, подвизи и добродетели. Разединени по този начин и оставени сами на себе си, тези две типични изяви на човешкия художествен гений ще тръгнат всяка по свой път и ще се разминат с действителността: за едната тя ще остане отдясно, за другата - отляво.”

   Като отрича строгите норми, въведени от теоретика на френския класицизъм Боало, Юго отстоява правото на драматургичния поет да бъде напълно свободен, да се съобразява единствено с особеностите на интригата, да пренася героите на различни места в съответствие с развитието й, като се съобразява с изискванията на сюжета да разполага по-свободно събитията във времето, без да се страхува от “връщанията назад”: ”Онова, което е странно, е именно претенцията на привържениците на старата система да обосновават правилото за трите единства с правдоподобието, след като самата реалност го отрича. Има ли всъщност нещо по-неправдоподобно и по-безмислено от предверието, перистила или приемния салон - общоприетите места, където обикновено се развива действието в нашите класицистични трагедии, където по неведом начин се озовават съзъклятниците, за да произнесат предългите си тиради срещу тирана, а тиранът идва, за да напада разпалено съзъклятниците - всеки следва реда си, като че ли са се наговорили предварително.”

   Със същите иронични възражения се отхвърля и другото нелепо нормативно изискване на Боало - единството на време: ”Действието, ограничено в двадесет и четири часа, е също толкова смешно, колкото действието, ограничено в някой приемен салон. Всяко действие притежава както своя собствена продължителност, така и свойствено само за него място. Какво би се получило, ако изпълваме с едно и също неизменно количество време всички събития, ако прилагаме една и съща мярка по отношение на всичко! Нали бихме се присмели на обущаря, който надява един и същи номер обувки на краката на всички свои клиенти.”

    Юго настоява да се вниква по-дълбоко във вътрешния смисъл на историческите факти. Той съветва драматургичните автори да търсят характерното за съответната историческа епоха умонастроение, да пресъздават комплекса от  типичните за нея духовни нагласи като “местен колорит”, да проникват непременно “отвътре” в конфликтите, които изпълват съзнанието на историческите персонажи. Романтикът Юго възлага надеждите си преди всичко на високо развития индивидуален вкус на драматурга, на субективната му представа за господстващия “дух на епохата”. Той е убеден, че “поетът трябва да се съветва единствено с природата, истината и вдъхновението си, което е също своеобразна проява на природата  и истината.”

   За предводителя на френските романтици от епохата на Реставрацията определящата съвременния творчески гений нагласа е свободомислието: “Би било странно, ако в днешно време, след като свободата прониква навсякъде както светлината, да не проникне в това, коеуто е най-свободното нещо на света - мисълта. Нека размахаме чука срещу теориите, поетиките и системите. Нека свалим старите гипсови орнаменти, които покриват фасадата на изкуството. Няма нито правила, нито образци, или по-скоро, няма други правила, освен общите закони на природата, които се разпростират върху цялото изкуство.”

    В теоретичното обосноваване на “новата драма” Юго проявява присъщата на творческия му гений склонност да обособява жизнените явления в антитезни двойки. За него всичко в заобикалящата го действителност се разпада на две противоположни крайности, между които не съществуват промеждутъчни положения: “Главната характеристика на драмата е пресъздаването на реалността, а реалността представлява следствие от напълно естественото съчетаване на две типични явления - възвишеното и гротескното, които се пресичат в драмата  така, както се пресичат  в живота и  природата. Истинската поезия, завършената поезия, се гради върху хармоничното съчетаване на противоположностите.”

    Авторът на Предговора тълкува по свой оригинален начин гротеската. За него гротескно е всичко, което е обвързано с материалния свят и с животинската природа у човека. Желанията на плътта,  стремежът към чувствени наслади, противопоставени на възвишените пориви на духа, са неизменно гротескни. Според Юго гротеската служи преди всичко за пресъздаване на уродливото, низкото и безобразното, за пробуждане на иронията и скепсиса, за пораждането на ужас и състрадание в съзнанието на зрителите: ”Гротеската е едно от висшите проявления на красотата в драмата. В нея тя не е толкова условност, колкото необходимост…Гротеската се проявява навсякъде, защото, тъй както  обикновените хора неведнъж се издигат до възвишеното, така и духовно извисените плащат често дан на баналното и смешното. Веднъж неуловима, друг път незабележима тя присъства неизменно на сцената, дори когато мълчи и се крие. Благодарение на нея се избягва впечатлението за монотонност. Тя внася в драмата ту смях, ту ужас.”

    Юго вменява на съвременните му драматурзи романтици нов художествен ангажимент - колоритното пресъздаване на  х а р а к т е р н о т о  в духа на съответната историческа епоха  и  на доминиращите емоционални нагласи у хората, които живеят в нея. Чрез гротеската в драмата се възпроизвеждат както контрастни портретни характеристики, така и противоречиви духовни пориви и противопоставящите се морални норми. Благодарение на гротеската,  включваща антитезата и контраста, в романтическата драматургия ще бъдат обхванати разнообразните изяви на човешкия характер, ще се отрази  нарастналата динамика във вътрешния живот на човека,  ще се проследи разширяването на духовния кръгозор на индивида.

   В предговора на “Марион Дьолорм”/1829/  Юго твърди, че духовната атмосфера в края на Реставрацията е особена благоприятна за радикалното преустройство и утвърждаването на нов тип драма: ”Тъкмо сега настъпва времето на онези творци, които Бог е дарил с драматургично призвание, да създават полезен за всички театър - широкообхватен, леснодостъпен, единен и разнообразен, национален, благодарение на тясната си обвързаност с историята, популярен с отстояваната от него истина,  близък до човека, естествен и универсален при изобразяването на страстите.”

    По време на премиерата на драмата на Юго  “Е р н а н и”, състояла се на 26 февруари 1830 година, в залата на парижкия “Театр  франсе”  се развихря истинска битка, без преувеличение, между младите романтици бунтари, поддръжници на реформата в театъра, обявена от автора на  Предговора  към “Кромвел”, и ревностните последователи на традиционната  класицистична драматургична школа. “Битката  за “Ернани” се определя от историците на френския театър като етапно събитие, благодарение на което драмата се освобождава от спъващите я предзвзети норми и конвенции, а в театъра  се  “възцарява”  една демократична по дух естетика. С тази си драма Юго преднамерено предизвиква класицистичния тип рационализъм, пренебрегва дръзко нормите за блогоприличие и правдоподобие, не зачита демонстративно “ правилото за трите единства”.

   Легендарният вожд на известна разбойническа дружина Ернани е преследван от младия крал на Испания дон Карлос.  Още в началото на драмата авторът пробужда съчувствие към “човека извън закона” като го представя всецяло отдадзен на любовта си към красивата доня Сол. В контраст със саможертвената му обич в действието се представя върховния повелител на Испания като изобретателен измамник и безскруполен авантюрист в любовта. Третият претендент за нежното благоволение на доня Сол е комично галантния “рицар на честта” дон Руи, неин родственик и “покровител”.

   Изненадващ обрат в развоя на драматичното действие внася “сцената на избора”,  която пренасочва изцяло взаимоотношенията между тримата претенденти за любовта на доня Сол. Провъзгласен тържествено за Император Дон Карлос се отказва отведнъж от разгулния живот, превръща се изненадващо от враг и съперник на Ернани в благоразположен негов покровител. След като разбира, че предводителят на разбойническата банда е всъщност знатен благородник, дон Хуан от Арагон, Императорът благославя любовната му връзка с доня Сол.

     Но ако кралянт бързо се отказва от авантюрата си с испанската принцеса, смехотворният ухажьор дон Руи не забравя  дълга на Ернани. Веднъж той е спасил “вожда на разбойниците” от преследващия го крал, укрил го е в двореца си, но го е обвързал с клетва, която му дава право да разполага с живота на възлюбения на доня Сол до края на земните си дни. Изоставил миналото си на “човек извън закона” Ернани се жени за избранницата на сърцето си, но точно по време на сватбеното тържество дон Руи  призовава младия гранд да изпълни обета си.   Призивните звуци на бойния рог на обидения благородник внасят нов обрат в живота на младоженците, спечелили благоразположението на Императора.

    В края на драмата се пародира традиционния за мелодрамата “жесток финал”: завесата се спуска над труповете на “неудачниците в любовта” Дон Руи, Ернани и доня Сол.

  В драмата “Марион Дьолорм”/1831/ главната героиня е известна куртизанка в  двора на френския крал Луи ХІІІ. Юго я представя на сцената в момент, когато в нея протича радикално духовно прераждане.  Марион се влюбва всеотдайно в чистосърдечния  момък Дидие и се отказва от предишния си разпътен живот. Меланхолният мечтател не се интересува от миналото на своята възлюбена.

      Когато един от предишните любовници на Марион, маркиз дьо Саверни,  припомня пред Дидие  развратните похождения на придворната кокетка, влюбеният момък го предизвиква на дуел. Гвардейците от свитата на кардинал Ришельо прекъсват  дуела /Дуелите по времето на Луи ХІІІ са забранени със закон по внушение на същия кардинал, бел.на автора/. Саверни се преструва на умрял, но Дидие е отровен с бавно действаща отрова. Младежът и Марион успяват да избягат и да намерят приют сред една трупа от странстващи актьори, но и в нея пъкленият кардинал има свой доносник, безскрупулният Лафмас.

    По заповед на Ришельо Дидие е осъден на смърт, защото е участвал в забранен от закона дуел. Озовала се в безизходна ситуация Марион се отдава на издайника Лафмас, за да спаси от смърт своя възлюбен. Но компромисът със съвестта й на искрено влюбена жена се оказва безполезен и двамата с Дидие са обречени на смърт. В предсмъртния си час двамата влюбени имат възможност да потвърдят за сетен път всеотдайната си обич, но Дидие, узнал истината за миналото на Марион, отказва да опрости разпътното й минало.

    В драмата “Марион Дьолорм” младият драматург доказва умението си да разгръща конфликта като поредица от напрегнати, подчертано антитезни, опозиции в плана на деиствието и между персонажите.  На сцената са отчетливо противопоставени пленителната любовна всеотдайност и бездушното лицемерие, обаятелното душевно благородство на разкаялата се куртизанка и отблъскващата самоувереност на всемогъщия кардинал.

        В края на драмата пред зрителите преминават две шествия, с които ефектно се завършва поредицата контрастни противопоставяния: невинната жертва Дидие се отправя спокоен, обкръжен от стражите, към ешафота; ненавистният “кървав кардинал” се оттегля от площада, преди екзекуцията, скит от покрусените му поданици в плътно прибулена парадна носилка.

    В драмата “Руи Блас”/1838/ Юго отдава почит на неизтощимата духовна мощ и неподвластната на салонните условности чувствителност на хората от народа, които умеят да отстояват  твърдо духовната си и емоционална самобитност. Самоувереният  герой на  драматурга романтик се самоопределя  поетично като “влюбен земен червей дръзновено устремил се към звездите”.

  След като открива, че слугата му Руи Блас е пламенно влюбен в Кралицата, озлобилият се срещу гордата владетелка на Испания дон Салуст дьо Базан замисля коварна интрига, за да й отмъсти. Той въвежда слугата си в кралския двор под името на своя братовчед, дон Сезар дьо Базан, за който знае, че е пленник на берберите. С вродената си пъргава съобразителност и непоколебима решителност Руи Блас бързо се издига в кралския двор и придобива скоро известност като доверен съветник на Кралицата. В кралския съвет той разобличава дръзко продажните министри и отстоява безстрашно интересите на народа. Запленена от честността и предприемчивостта на младия си съветник Кралицата откликва спонтанно на любовта му.

     Междувременно истинският дон Сезар се завръща в Испания. Озовал се в кралския двор той предизвиква усложнения в скалъпената от  озлобения му родственик интрига. Тогава отмъстителният дон Салуст ускорява осъществяването на разобличението на Кралицата: устройва засада на двамата влюбени, Руи Блас и Кралицата, и заплашва повелителката на Испания да я опозори пред царедворците. Отвратен  от коварните кроежи на господаря си честолюбивият слуга разкрива пред възлюбената си покровителка истинската си самоличност, убива дон Салуст, поглъща отрова и издъхва в обятията на Кралицата преди тя да му сподели непроменената си любовна всеотдайност.

  Това е втората, постигнала безспорен успех, сценична творба на Юго, вече прославил се като драматург бунтар с “Ернани”. Той доказва умението си да държи в напрежение зрителите чрез интересно заплетена интрига и ярко самобитни персонажи, които се себедоказват  главно с пламенната си любовна всеотдайност. Юго редува изкустно сериозно драматични с комично развлекателни сцени, смесва дръзко трагични и смехотворни ефекти, зарежда неповторимо индивидуализираните си протагонисти с лесно достъпни символни послания, съизмерва чрез ефектни контрасти нравствената чистота на хората от народа с  коварството и притворството на потомствената аристократична знат.

Юго като романист:  Проектът да напише романа “Парижката Света Богородица” се ражда у Юго през ноември 1828 година.  Той замисля тази си творба под въздействие на тогавашното модно увлечение сред френските романтици  по Средновековието. Юго споделя едно свое странно откритие, което го подтикнало да напише романа: в полумрака на един параклис, вътре в катедралата “Нотр Дам”,  той разчита изписаната върху една от стените му гръцка дума  а н а н к е /съдба/. Първите страници написва на 25 юли 1830 година, два дни преди да избухне Юлската революция и да разбуни парижките тълпи. Романът е завършен през януари 1831 година.

   Юго проучва съвестно времето на Луи ХІ чрез исторически съчинения, хроники, харти и кралски разпоредби, разглежда всички постройки, оцелели от онова време, придобива пълна представа за стиловите особености на тогавашната архитектура. Надява се, че всичко в романа му ще бъде правдоподобно, но в предварителните си бележки полага акцента другаде: “В края на краищата това не е най-важното в тази книга. Ако тя има някакво достойнство, то е, че представлява рожба на въображението, на своеволните хрумвания на фантазията.” Наистина схемата, по която се разгръща интимната драма в този роман е породена от един мотив, залегнал дълбоко в личната творческа фантазия на романтика Юго - “т р и м а  з а  е д н а  ж е н а”. В него архидяконът, гърбавият звънар и  капитан Феб дьо Шатопер се озовават съперници в завладяването на благоволението и любовта на красивата циганка Есмералда.

  В този исторически роман Юго проследява размножаващите драматични противоречия в една преходна епоха за Франция  -  втората половина на ХV век, периодът на управление на краля Луи ХІ, през който в лоното на късно средновековното общество  се зараждат нови, ренесансови, тенденции в духовния живот и нравите. Амбицията на романиста Юго е да възпроизведе  неповторимия “местен колорит” на историческата епоха, през която печатните книги /”архитектурни   паметници от много страници”/ изместват импозантните готически катедрали /”величествените каменни книги”/. Това е време и на социално брожение, когато съсловната йерархия на феодалното общество започва да се руши, авторитетът на придворната знат и духовническата каста се разклаща, хората  от народа се освобождават от  верноподаническата си смиреност и осъзнават свободолюбието и тираноборството като естествени човешки стремления,  като  неотменни за всеки индивид  земни  духовни ангажименти.

    В центъра на интереса на романтика Юго е интимната драма на архидякона Клод Фроло,  духовният наместник на Църквата в “Нотр Дам”, който става жертва на нечистото си страстно влечение по красивата циганка Есмералда,  колоритна персонификация на жизнерадостната  духовна нагласа на човека от Ренесанса.  Озовал се в плен на чувствените си  пориви архидяконът се опитва да  отвлече Есмералда с помощта на гърбавия звънар на катедралата Квазимодо, който се е обрекъл да му служи безропотно, с почти животинска преданост.

     Пленителният красавец Феб дьо Шатопер, капитан в кралската гвардия, спасява красивата циганка, която се влюбва с присъщото си прямодушие в спасителя си. Заради опита му да похити Есмералда отблъскващо грозния  звънар  е завързан на позорния стълб на площада пред “Нотр Дам”. Обзета от милосърдно състрадание добродушната циганка дава вода на изтезавания от ожесточената тълпа скитници  нещастник, който се привързва към нея  с ревностна всеотдайност.

     Междувременно отмъстителният архидякон Клод Фроло организира тайно убийството на “съперника” си Феб дьо Шатопер. Той изкустно насочва  подозренията към волнолюбивата Есмералда, която отказва да отстъпи пред похотливите му въжделения. Невинната девойка е заставена да признае публично на площада пред “Нотр Дам” “престъплението” си и да се разкае. Запленен от човечността и добротата на красивата циганка Квазимодо успява да я отвлече и да я приюти при себе си, в катедралата, където, според тогавашните обичаи, девойката  престава да бъде подвластна на светските закони. Скитниците и просяците на Париж обсаждат “Нотр Дам”, щурмуват портите й, но влюбеният в своята безкористна спасителка  гърбав звънар успява да отблъсне атаките на разярената тълпа.

    Решил да отмъщава докрай на непокорната красавица Клод Фроло успява  да я предаде за втори път на правораздаващите светски власти. Есмералда е осъдена за убийството на капитан Феб и е обесена пред простолюдната тълпа на Гревския площад за назидание. След екзекуцията й разяреният срещу своя доскорошен “покровител” Квазимодо изхвърля от високата кула на “Нотр Дам” тялото му върху плочите на площада пред катедралата. Скоро след жестокото си отмъщение гърбавият звънар изчезва мистериозно. След време в гробището Монфокон откриват два сплетени в любовна прегръдка трупа. Във финала на творбата романистът изказва едно типично романтично  предположение  -  всеотдайно обреклият се на красивата Есмералда  Квазимодо вероятно е избрал доброволно смъртта в обятията на единствената възлюбена в живота му.

    В “Парижката Света Богородица” романистът романтик пресъздава завладяващо неподвластната и непредвидима творческа мощ на Провидението, подчертава неумолимостта  на Съдбата, възприемана от него като странна игра на случайностите, обусловена до голяма степен от радикалната смяна на духовните и емоционални нагласи на прехода от Средновековие към Ренесанс. За писателя Юго са особено интересни резките преходи в историческата еволюция на човешката цивилизация от духовно униние към жизнерадостен оптимизъм, от нравствена разруха към морално обновление, от варварско невежество към културно самоосъзнаване. 

     Литературният историк Христо Тодоров с право твърди, че “за Юго съществено в историческия роман е  правдоподобното пресъздаване на нравите, а не правдивото възстановяване на историческите факти”: “Начинът, по който са замислени главните персонажи предлага известен кръг аналогии - пише той - с концепцията му за Историята: в тази творба на Юго съдбата на няколко индивида се превръща в метафора на Участта на човечеството.”/стр.598/. Наистина, като се ползва предимно от догатките на собствената си богата фантазия и интуиция писателят романтик въвежда в интригата и взаимоотношенията между персонажите драматичните отзвуци от плодотворния диалог между две богати с духовните си открития и прозрения епохи в европейската култура - Средновековието и Ренесансът. Чрез дръзновените си колоритни възстановки в романа на нравите и духовните нагласи от времето на Луи ХІ той изпреварва официалната историография във Франция до такава степен, че по-късно редица сериозни историци медиевисти черпят от творбата му “сведения” за живота през  Късното средновековие в тази страна.

   Неподвластен на времето свидетел на странните обрати в съдбата на героите в романа е прочутата катедрала, построена през ХІІІ век на остров “Ла Сите”, в сърцето на средновековния Париж. Импозантната каменна грамада съчетава във фасадата си безброй архитектурни  находки и загадки. Прочутата църква приема, подслонява и покровителства разноликото множество от скитници, просяци и неудачници, което изпълва  оживения средновековен Париж и изгражда неговата неповторимо живописна духовна атмосфера. Със заглавието на романа си Юго подсказва за роящите се противоречия на преходното историческо време, тъй като авторът възприема “Парижката Света Богородица”  като разнолик архитектурен паметник, в който се съчетават  сградостроителните  и скулптурните изобразителни тенденции на романския и готическия стил. Той ни внушава, че катедралата е най-впечатляващото художествено творение на епохата на преход, чийто  противоречив дух пресъздава - символ на приемствеността, която се установява между културните традиции на Ранното и Късното средновековие и духа на Ранния ренесанс.

    Изследването на взаимопроникванията, които протичат между драматичните духовни преобразования на преходната историческа епоха и сложно преплетените интелектуални и емоционални взаимоотношения  между персонажите, изграждащи “частната интрига”, е главната художествена цел на романтика Юго.  В това романтично изследване особено внимание се отрежда на драматичната опозиция, която е характерна за преходните епохи - между закостенелите морални предразсъдъци  на залязващите обществени съсловия и налагащите се нови интелектуални и емоционални нагласи в обществото, които в началото на всеки исторически преход се въплъщават от свободомислещи,  необичайно волеви и енергични индивиди.

     Сред персонажите в романа се открояват Есмералда и Квазимодо като колоритни персонификации на динамичните промени в съзнанието на обикновените хора в зората на Новото време. С магнетичното си въздействие  красивата Есмералда напомня повече за приказна фея или ангел добротворец, отколкото за земна жена, макар че я погубват именно физическите й прелести, откритата й общителност и страстната й чувствителност. Романтикът Юго като че ли сам изживява мъките на странстващия поет Гренгоар,  герой в романа, който така и не успява да вникне в душата на външно жизнерадостната, но  загадъчна и непредсказуема  за другите красавица. Освен свръхестествената си мощ да хипнотизира и покорява Есмералда притежава едновременно детска импулсивност и очарователното излъчване на придобила мъдрост сред  житейските страдания жена.

    Не по- малко колоритен е гротескният образ на звънаря на “Нотр Дам” Квазимодо, в който са съчетани  в изненадваща амалгама физическа уродливост с любвеобилно душевно благородство. Той отблъсква при пръв поглед с четириъгълния си нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, а дясното - скрито от огромна брадавица, нащърбените като крепостна стена зъби и чепатата брада. Гримасите на гърбавия звънар напомнят за всяващите ужас изображения на уродливи животни по фасадата на катедралата. Големите му нащърбени зъби пробуждат асоциативни връзки с назъбения профил на кулите на “Нотр Дам”. Щръкналата между плешките му гърбица прилича на островърхата главна камбанария на готическия храм. Но ощетеният от природата във външния му облик Квазимодо е като че ли “компенсиран” със щедра човешка отзивчивост: той е състрадателен, винаги готов да помага на ближния, когато е в беда, справедлив, правдолюбив и любвеобилен като дете. “В края на романа Квазимодо се явява като съдник, който, като наказва Злото, осигурява триумфа на Доброто” - пише Христо Тодоров и предлага следната схема, по която протича, според него, еволюцията на този персонаж: В началото той е “под-човешко същество”/ липса на нравствена съвест/, след това претърпява “процес на хуманизация” и в края на романното повествование той е вече “човешко същество”/поява на нравствена съвест/ стр. 61/.

    Не е трудно да си обясним спонтанната любовна привързаност, която възниква между “мъжът-чудовище” с чувствителност на дете Квазимодо и състрадателната красавица, “жената-дете” Есмералда. В романа “Парижката Света Богородица” романтикът Юго проследява развоя на една трайно занимаваща творческата му фантазия драматична ситуация - една красива жена трябва да избере между трима мъже този, на когото да докаже любовната си всеотдайност. Есмералда импулсивно избира един обигран светски красавец, капитан Феб дьо Шатопер, който, опиянен от успехите си като мъж сред знатните момичета, изживява авантюрата си с красивата млада циганка като ласкателна за мъжкото му самолюбие “победа”.

    Далеч по-съдбоносна за доверчивата девойка е чувствената страст, която тя пробужда, без да знае, у лицемерно благочестивия архидякон. Разколебаният в целебната духовна мощ на религията духовник Клод Фроло попада под тиранията на изгарящата го плътска страст, която отключва злодейската му изобретателност.  Духовният наставник на  Квазимодо и настойчивият таен ухажьор на Есмералда е представен от романтика Юго като своеобразен готически вариант на Мефистофел, у когото похотта надделява над аскезата, злото задушава напълно добротворчеството, инстинктите  изместват разсъдъка и  диктуват злосторните му кроежи.

    В изкустно заплетената от романиста романтик фабула Клод Фроло е средищен персонаж. Той е в центъра на драматично протичащите любовни взаимоотношения между Есмералда и  Феб дьо Шатопер, между красивата циганка и грозноватия  звънар на “Нотр Дам”. Образът му може да се възприема като обобщена символна персонификация на размножаващите се в края на Средновековието противоречия между католическата Църква, чиято тоталитаристична властническа амбиция е въплътена в импозантната парижка катедрала, и разкрепостените демократични духовни нагласи, с които се  предизвестява ренесансовото политическо и културно обновление. Лицемерната житейска философия на кабинетния теолог ще бъде отречена от Новото време, в което се изгражда нов тип ученост .- всеобхватна, многостранна, заредена с определено реалистичен интерес към земната участ на човека и естествените му заложби.

      В  край на романа “Парижката Света Богородица” заложените в него многобройни символни опозиции  са изведени с оглед  на радикалността на историческия преход, в който се разгръща частната, заредена предимно с различни  индивидуални подходи към любовта, интрига.  Прочутият готически храм става ням свидетел на бързата секуларизация на духовната атмосфера, която го изпълва и обгражда. Според допускането на романиста  през Късното средновековие “Нотр Дам”  изгубва покоряващото си въздействие като  “каменно Евангелие” върху смиреното паство.

    Духовният пазител на храма Клод Фроло сее около себе си само разруха и смърт. Квазимодо изхвърля разярен доскорошния си духовен наставник  от кулите на църквата и остава, макар и за кратко, единствения владетел на храма. Компрометираният  лицемерен религиозен фанатизъм вече не може да удържа  напористите  интелектуални и емоционални въжделения, които изпълват  разкрепостения народностен дух - свободомислието, правдолюбието, справедливостта и равноправието.    Явно финалните изводи на романиста Юго са изкристализирали  в атмосферата на бунтовния кипеж в Париж през юли 1830 година, когато  същите въжделения  се скандират като ентусиазиращи пароли по барикадите.

    Най-ласкавата оценка на тази творба на Юго е изказана от неговия именит съвременник Ламартин: “Това е колосално произведение, същинска допотопна каменна грамада. Това е Шекспир в областта на романа, това е епопеята на средновековието.” Единствената забележка на дълбоко религиозния рецензент е, че в творбата “не се чувства достатъчно присъствието на Провидението и в храма има всичко с изключение на малко религиозна ревност…”

В подготвителните бележки за първия вариант на романа “Клетниците”, озаглавен първоначално “Нещастията”, Виктор Юго дава израз на загрижеността си за охраняване на демокрацията: “Власт, могъщество, авторитет, достойнство, независимост, величие, превъзходство  - всичко идва от народа и се връща при народа…Демокрацията е бъдещето, днешната  реалност, утрешната необходимост, целта на всяко разумно правителство, съдържанието на всяка човечна политика…Провъзгласяването на демокрацията не е падение, а прогрес за обществото. Всъщност единствено последователното  прилагане на демокрацията може да доведе до пълния разцвет на творчеството в социалната сфера”.

    Още през средата на века/ХІХ/ Виктор Юго декларира, че вместо политик предпочита да е “свободен човек” и скъсва с Елисейския дворец: “Акламиран от левицата, защото поддържа с блясък, в хубави речи, свободите, но никога не приет от нея като един от своите, уточнява авторитентният му биограф Мороа, той е освиркван от десницата, която го презира като дезертьор и го подлага на невероятни обиди и клевети.”/стр.339/.  През януари 1850 година самият Юго споделя: “ Преди пет години аз бях на път да стана фаворит няа краля. Днес аз съм на път да стана фаворит на народа.”

    Романът е впечатляващо пълнокръвна художествена реализация на дълбоко хуманната обществено преобразователна ангажираност на гражданина Юго за превъзпитаване на властимащите и за вграждане  на  демократизма и либерализма в социалния живот на родната му Франция: ”През ХІХ век ние с радост и гордост заявяваме, че най-важното за Франция е  народът й, постепенното издигане на интелекта, прогресивното  подобряване  на живота на многобройните ощетени труженици, на настоящето им чрез възпитанието на сегашните хора,  на бъдещето - чрез възпитанието на децата им. Ето ви една наистина свята и велика цел”. И тук съкровените  социално нравствени амбиции на романиста романтик са укрепването на националното единение, установяването на равенство за всички пред закона,  премахването на съсловните и имотни привилегии, възцаряването в родината му на  кралицата Мисъл.

      Авторът на “Клетниците” излага в следния порядък топосите на художествено изобразителната му стратегия: ”Да покажа вътрешния свят, същността на човека, народа, който се труди, страда и очаква, сломената жена, агонизиращото дете, скритите войни на човека със самия себе си,  зловещите предразсъдъци и жестокости, понасяните безропотно  несправедливости, подмолните ответни удари на закона, тайните въжделения на душите, неясните трусове сред множеството, всички нещастни души, които бродят  сред  невежеството и мрака.”

    Премалелият от глад беден скитник Жан Валжан открадва един хляб, за да  залъже стомаха си. Осъждат го на заточение в каторга. След освобождаването му полицейските власти продължават да го следят. Подозрението на властимащите продължава да тегне над бившия каторжник, който заживява в постоянен страх, чувства се непрекъснато като преследвано животно. Обречен на вечно скиталчество и самота  в миговете на отчаяние той се замисля дали да не избере  участта на истинския престъпник.

     Подвластният единствено на християнското си милосдърдие епископ на градчето Дин, монсеньор Мюриел, приема радушно в дома си бедния скитник, но Жан Валжан не успява  да оцени искреното благоразположение на домакина към него.  Той се поддава на  клетническата си озлобеност срещу богатите и извършва престъпно деяние - открадва сребърната посуда от дома на епископа. Жандармите го арестуват,  но милосърдният свещенослужител издейства освобождаването му като убеждава пазителите на реда, че гостът му е невинен.

    Благородническият жест на благочестивия епископ преобразява Жан Валжан, който досега, през живота си, се е сблъсквал само с неумолимите пазители на закона и с унизяващото го усърдие на  подозрителните му и зложелателни преследвачи. Осъзнал вината си, обхванат от мъчителни угризения на съвестта, бившият каторжник решава да скъса с предишния си начин на живот, да се реабилитира пред хората с предприемчивост и честен труд и да заживее като  порядъчен човек.  Той си измисля ново име, става известен като господин Мадлен, настанява се в малкото градчеп Па-дьо Кале, натрупва значително състояние, прочува се сред съгражданите му с благотворителната си дейност,  избран е за кмет и скоро получава престижния във Франция Орден на Почетния легион.

    Особено трагателни са усилията на господин Мадлен да спаси от мизерията и да помогне на нещастната самотница Фантина. До смъртния одър на изтощената от дебнещата я постоянно мизерия всеотдайна майка той обещава да се грижи като баща за осиротяващата й дъщеря Козета.

   Междувременно ревностният пазител на реда Жавер, неуморният преследвач на бившия каторжник   Жан Валжан, се усъмнява, че добре познатият му “злосторник” се укрива под името Мадлен.  Обзет от подозрения той проявява присъщото му пъклено усърдие на “защитник на закона”: арестува един беден скитник, обвинява го, че е опасният злосторник Жан Валжан, заплашва го с каторга.  След мъчителни  размисли  истинският Жан Валжан се вслушва в пречистената си съвест и се предава на правосъдието, за да спаси невинния клетник.

    Този път несправедливо осъденият Жан Валжан успява да избяга от каторгата, открива Козета в колибата на оскотелите в мизерията злодеи, зловещата фамилия Тенардие, отвлича я и се посвещава изцяло на възпитанието на осиротялата девойка. Принудени са да се укриват от усърдно издирващият ги полицейски инспектор Жавер в малкия парижки метох Пикпюс. Двамата се запознават със скромния студент Мариус, син на изчезнал  в битката при Ватерлоо полковник.  Прямодушният младеж се влюбва в Козета.

   По време на парижките бунтове през 1832 година, когато всички  свободолюбиви младежи се сражават на барикадите / сред тях е и безстрашният хлапак Гаврош/, Жан Валжан пощадява в разгара на уличната битка своя злонамерен преследвач Жавер.  Той спасява саможертвено  сериозно ранения Мариус като го отнася на плещите си и го укрива като се спуска из плетеницата от подземни отводни галерии под Париж.

    След като Жан Валжан  пощадява непримиримия си враг Жавер, инспекторът осъзнава безсмислието на неговото преследване.  Обзет от непреодолими терзания на съвестта служителят на закона изпада в неизлечимо отчаяние и слага край на живота си. След като научава кой е в действителност покровителя на възлюбената му Козета честолюбивият Мариус успява да отчужди осиротялата девойка от осиновителя й. Но след време, потресен от дълбоко трагичната участ на бившия каторжник, убеден в моралното му преображение, той насърчава Козета да възобнови срещите си с всеотдайния й покровител. Възвърнал си обичта и признателността на Козета и Мариус, постигнал най-сетне хармония със самия себе си, възнаграденият с душевно спокойствие в края на живота си клетник умира като светец.

    Юго написва “Клетниците” в отговор на популистките идейни предизвикателства заложени в  приключенския роман на Йожен  Сю “Парижките потайности”/1843/, който има невероятен успех сред френските читатели.  Той атакува опростенческата концепция на своя събрат по перо, който представя правосъдието като изцяло репресивна социална институция и обявява затворите за развъдници на престъпници. В романа си Юго не предлага конкретни мерки за усъвършенстването на правораздаващите и охраняващите законите органи, нито се ангажира да предлага някакви идеи за преодоляване на лавинообразно размножаващите се конфликти, характерни за всяко новоучредено  демократично общество.

   Като романист той разчита на истините, до които достига без предубеждения, когато проследява драматичните обрати в съдбата на бившия каторжник, който  усърдно се стреми да се  освободи от своето минало. Основната му теза като писател романтик е, че достойнството на хората от народа, върху което се изграждат социално нравствените норми на обществото,  трябва да се уважава от властващите като фундаментална морална инстанция. Всеки честен човек трябва да се бори непрестанно с  несправедливостите в обществото, които се обуславят от предразсъдъците, подозренията и гоненията на властимащите срещу “клетниците”. Въдворяването на справедливостта в обществото е възможно  само със самоотвержените усилия на всички негови членове, които, като съблюдават изконните християнски добродетели,  съдействат за изграждането на здрав обществен морал, без който всяка гражданска общност е обречена на гибел.

    Романтикът Юго изследва в “Клетниците” преди всичко  нравствените промени, облагородяването на душата и извисяването на духовните стремления, които са предопределящи, според него, за усъвършенстването на обществения морал. Писателят моралист е убеден, че човек може да се промени  “отвътре”, чрез целенасочените усилия на собствената си воля, чрез  категоричния си морален избор да бъде неизменно добър и отзивчив към нещастията на хората. През живота си човек  е неизбежно подвластен на моралните въздействия,  идващи от многоликата общност на другите хора, принуден е непрекъснато да се съобразява  с диктата на обществените предубеждения и предразсъдъци.  При радикалните промени в социалния живот човек често се обърква, избира  погрешната посока, става жертва на някоя нелепа случайност и трябва да мобилизира природните си заложби, за да се завърне към стила на живот на добродетелния гражданин.

     В размислите си за отговорността му пред обществото освободеният каторжник Жан Валжан преминава през пропадания в “адски бездни” и въздигания до “райски висини”. Попаднал в “хаоса от страсти” героят на Юго преценява преди всичко моралните аспекти на човешките взаимоотношения, загрижен е да си изясни най-напред  нравствените устои, върху които се гради общуването му като свободен човек с другите хора в обществото.

    В този роман съвестта е представена като всемогъщ тиранин на човека. Тя връща героя  към прегрешенията му в миналото и е неумолимо взискателна към сегашните му постъпки. Жан Валжан се пречиства от миналите си грешки чрез безкористната си бащинска привързаност към  осиротялата Козета, чрез искрената си загриженост за Мариус, чрез благородното  великодушие проявено на барикадата към Жавер. Покорен от човеколюбието на духовния му спасител епископ Мириел, бившият каторжник се възвисява към добротворчеството подтикнат от дълбоко хуманното усилие да бъде спасител на страдащите и опора на онеправданите.

     В романа “Човекът, който се смее”/1869/ Юго пресъздава ожесточената борба, която се води в Англия след Революцията /1648/ между потомствените благородници, които се стремят да възстановят привилегиите и властта си, и бунтовно настроеното простолюдие,  което отхвърля опеката на феодалната знат и въстава срещу  реставрацията на монархията.  Романистът ни въвежда в смутната  социално нравствена атмосфера на “епохата на компромисите”, отвоювани с кървави стълкновения, в която царстват хаоса, съзъклятията и тайните братства, платените отмъстители и наемните убийци. Той се интересува от противопоставящите се морални тенденции в  самобитния “дух на времето” - властолюбието, алчността и  лицемерито на аристократичното съсловие се сблъскват със свободолюбието,  честността и устрема към справедливост на хората от простолюдието. 

    Още като невръстно дете Гуинплейн е бил отвлечен от разбойници и подложен на жестока хирургическа операция:  зловещите “компрачикоси”, търговци на деца, са обезобразили лицето му като  са врязали в чертите му неизменна усмивка, с която нещастното дете по-късно ще трябва да забавлява любителите на панаирджийските зрелища. Сред простолюдната публика той придобива известност с прозвището “Човекът, който се смее”. По време на непрестанните му скитания по панаирите съдбата го сближава с красивата сляпа девойка Деа, чиято участ е сходна с неговата.  Двете осиротели деца все пак имат щастието да попаднат под милосърдното покровителство на добродушния скитник мъдрец Урсус, който се представя с тях на импровизираните театрални сцени.  По панаирите трогателното самодейно актьорско трио представя най-често  пиеската “Победеният хаос”, в която се възхвалява в опростена интрига неизменната победа на духа над материята. Поучителната притча се приема с простодушен възторг от зрителите и славата на непрекъснато усмихващият се Гиунплейн се разпространява бързо из страната.

   Скоро настъпва коренна промяна в живота на “Човека, който се смее”. Случайно озовали се на представлението зрители, които познават много добре лицето на законния наследник на знатната фамилия Кленчарли  го разпознават, въпреки уродливата маска, която са му наложили похитителите му  -  “компрачикосите”. Възстановяват веднага съсловните привилегии на Гуинплейн, възвръщат му аристократичната титла “лорд” и го приемат в Камарата на лордовете.

      С една дълбоко прочувствена реч, в която затрогващо пресъздава клетническата участ на  простолюдието, младият лорд Кленчарли си създава известност като пламенен защитник на бедните и онеправданите. Но още докато произнася разпалено речта си Гуинплейн с покруса забелязва, че цялата зала се залива от  неудържим смях. Оказва се, че младият лорд не може да бъде възприеман сериозно, тъй като гравираната върху лика му  вечна усмивка създава неизменно весело настроение сред аудиторията.

     Разгневен и отчаян “Човекът, който се смее” напуска знатната съсловна среда, в която е бил роден, и се завръща при единствено скъпите за него хора от народа - чистосърдечната Деа и прямодушният мъдрец Урсус. Но завърнал се в любимата си компания той е връхлетян от съкрушително за него нещастие: възлюбената му Деа издъхва в обятията му. Единственият изход, който остава за правдолюбивия и чувствителен младеж, обречен от постоянната си смехотворна гримаса, остава самообийството.

    Този роман се възприема от изследвачите на творчеството на Юго като екзотична, драматична епопея, възхваляваща духовната мощ на народа, в която са заложени революционно демократичните пророчества  на  утопистите Жан Жак Русо, Сен Симон и Шарл Фурие.  Романистът дава живот на надеждите, изказани от тези уважавани от него социални пророци, че земният живот, бързопреходен и непроницаем за земния разум, може да бъде обновен чрез вярата.