Житейска и творческа биография: Юго не е обвързан с бита, нравите и духа на определена, негова родна, провинция във Франция. Баща му произхожда от Лотарингия, майка му е родена в Бретан, а самият той се ражда в град Безансон, където семейство Юго пребивава няколко месеца. Бащата е офицер в армията на Наполеон, обречен непрекъснато да странства от Корсика през Неапол до Испания, където остава на гарнизон за относително по-дълъг период от време. Майката Софи е призвана да следва съпруга си в непрекъснатите му премествания, съпътствана неизменно от тримата си невръстни синове.
Ранното детство на Виктор е изпълнено с постоянни пътувания, по време на които емоционалния му свят се зарежда с неповторими преживявания и живописни гледки. Детето се привързва към грижовната си майка, а към баща си Леополд запазва хладен респект, впечатлено най-вече от парадната му униформа и от всеотдайната му войнска посветеност в служенето на великия Наполеон.
Когато родителите му се разделят, той, вече като чувствителен към обществените ангажименти на родителите си юноша, трябва да избира между лоялността на бащата към Империята на Наполеон І и ревностната привързаност на майката към роялистките идеи. Възприел с обелекчение нежното родителско покровителство на високо интелигентната си майка, Юго по-късно признава, че за формирането му като поет са допринесли майка му, семейният им проповедник и градината зад парижкия им дом, в която прекарва последните дни на волното си детство.
Още като ученик в лицея той превежда стиховете на любимия си римски поет Вергилий от латински на френски, съчинява трагедии в класически стил, участва със свои юношестки стихове в конкурсите за млади автори обявявани от различни френски академии. Още в края на 20-те години на ХІХ век той си създава репутацията на “детето-чудо” в новата френска поезия. На 10 юли 1816 , когата е само на 14 години, вписва едно важно откровение в юношесткия си дневник: “Искам да бъда Шатобриан или нищо”.
Вестникът на кумира/Шатобриан/ на тримата братя Юго, Абел, Йожен и Виктор, се нарича “Консерватор” и те решават да издават тяхно списание “Литературен консерватор”, което излиза от септември 1819 до март 1821 година. Списанието излиза благодарение на изключителната продуктивност на най-малкия брат Виктор, който като използва единадесет псевдонима написва през периода на издаването му 120 статии и 22 стихотворения.
Младите романтици във Франция се обединяват в началото на 30.-те години на миналия век около харизматичната фигура на Шарл Нодие, автор на излязлите тогава на мода “готически романи”, който основава през 1824 година Първият сенакъл на романтизма в Париж. Ентусиазираните романтици се обединяват около добродушния им покровител Нодие, който ги събира редовно на дружески четения в библиотеката на Арсенала, настанена в двореца на командващия френската артилерия, и около списанието "Френската муза", създадено по идея на поета Емил Дешан през същата 1824 година.
Под влияние на Нодие младият Юго създава първите си романи с преднамерено усложнена интрига, зловеща атмосфера и необикновено силни характери - “Хан от Исландия” и “ Бюг Жаргал”. За да изрази своята пламенна любов към избранницата на сърцето си Адел Фуше той създава френетичния роман “Хан от Исландия”, в който се изобразява под името Орденер, а възлюбената си представя под името Етел. В писмо до годеницата си той споделя: “Душата ми беше пълна с любов, с мъка и с младост; не смеех да поверя тайните си на никое живо създание; избрах си ням довереник, хартията..”
По същото време две свързани помежду си събития в интимния му и семеен кръг бележат трайно младостта му. На пламенната юношеска влюбеност на Виктор откликва очарователната Адел Фуше, дъщерята на близко приятелско семейство на фамилията Юго, за която той се жени през 1822 година. Малко преди това брат му Йожен изпада в неизлечима душевна депресия / може би поради избора на Адел, в която е тайно влюбен/ и семейството е принудено да го настани в приют за душевно болни, където той ще остане до края на живота си.
През 1822 година излиза първия лирически сборник на Юго със заглавие “О д и”. Признанието на безспорния му поетически талант идва скоро след издаването на сборника. Младият поет получава престижния във Франция Орден на Почетния легион. През периода 1823-1828 година твори като поет предимно в двата лирически жанра - одата и баладата. Вторият му сборник “Оди и балади” се появява през 1828 година. На следващата година излиза сборник с 41 лирически творби на Юго, озаглавен “Източни мотиви”, в който поетът откликва на модното увлечение на романтиците към мъдростта и живописното митотворчество на Изтока.
В следващите сборници “Есенни листа”/1831/ и “Лъчите и сенките”/1840/ се утвърждава самобитния лирически почерк на романтика Юго, открояват се предпочитаните теми и мотиви, появява се интимно близкия му двойник Олимпио.
Благодарение на пламенните си призиви за освобождаване на изкуството от сковаващите, предпоставени норми и правила за съчиняване Юго спечелва доверието на бунтовно настроените млади творци романтици във Франция. Теоретичният предговор към историческата му драма “Кромвел”/`1827/ се възприема от ентусиазираните му съмишленици от Втория сенакъл на романтизма като манифест, с който се обявява края на господството на класицистичните конвенции във френската драматургия.
За по-малко от десет години Юго създава осем драми. Най-значимото събитие в шумната история на френската романтическа драма е премиерата/26 февруари 1830 година/ на “Е р н а н и”, когато залата на “Театр франсе” се превръща буквално в бойно поле за привържениците на драматурга новатор Юго и поддържниците на класицистичните норми в театъра. Като най-ярки художествени постижения в драматургията на вожда на младите романтици във Франция би трябвало да упоменем “Марион Дьолорм”/1829/, “Кралят се забавлява”/1832/ и “Р у и Б л а с”/1838/.
С Юлската революция/1830/ завършва царуването на крал Шарл Х и периода на Реставрацията на Бурбоните, който се определя в историята на Франция общо взето като “компромисна епоха”, през която идеалите на Великата революция са подменени с по-прагматични политически лозунги. В началото на управлението на краля-гражданин Луи Филип Виктор Юго доказва таланта си като романист с публикуването през 1831 година на “ П а р и ж к а т а С в е т а Б о г о р о д и ц а”, където повествоваващият пресъздава с изключително ботато въображение драматичните противоречия в духовния живот на Париж на прехода от Средновековието към Ренесанса.
Със следващите си романи “К л е т н и ц и т е”/1862/ , Човекът, който се смее”/1869/ и “Деветдесет и трета година”/1874/ Юго утвърждава славата си на писател, майстор на широкообхватни епически фрески, която в края на ХІХ век надхвърля пределите на Франция.
По време на репетициите на пиесата му “Лукреция Борджия” през 1833 година Юго се влюбва в една от младите актриси, Ж у л и е т Д р у е, която ще споделя радостите и страданията на мъжа, съпруга и бащата Юго до края на живота си. През ХХ век именитият френски писател Пол Клодел ще оцени най-кратко и точно приносът на извънбрачната любовна връзка на Юго в представата ни за вожда на романтиците във Франция: “Нищо не говори с по-голяма сила в полза на Виктор Юго от неизменната нежност, която му отдава това възхитително човешко същество, което носи името Жюлиет Друе.”
На своята наскоро открита възлюбена пламеннно увлеченият Юго ще посвети много от интимните си лирически изповеди в поетичните му сборници, които се появяват през втората половина на на 30-те години - “Песните на здрача”/1835/, “Вътрешни гласове”/1835/ и “Лъчите и сенките”/1840/.
По време на пътешествието му из Испания с всеотдайната му приятелка Жулиет Друе бащата Юго е изненадан от съкрушително известие - дъщеря му Леополдин се е удавила, заедно със съпруга си, в Сена на 4 септемри 1843 година. Поетът неведнъж споделя по-късно, че това е най-трагичното събитие , с което Бог е внесъл за дълго една трудно излечима меланхолия в душата му. С тъжни равносметки и мъчителни диалози с Бога, който притежава неотменимата мощ над знайната и незнайна участ на човека е изпълнен лиричекия сборник на Юго “С ъ з е р ц а н и я т а”/1856/, който се състои от шест книги, във всяка от които са включени 20 до 30 стихотворения с различен обем.
Второто събитие, което разтърсва и променя за продължителен период от време/ почти 20 години / живота на достойния гражданин и веобщо признат народен трибун Виктор Юго, е принудителното му изгнание извън Франция по време на Втората империя, когато самозванецът Луи Бонапарт налага господството си над съотечествениците му с преврат / 2 декември 1851 година/. Самопровъзгласилият се за “император на французите” под името на Наполеон ІІІ прогонва народния поет, който е непримирим противник на титлования престъпник, който потъпква безцеремонно “правата на човека” в свободолюбивата “родина на Великата революция”.
В началото на 1852 година, в Брюксел, излиза разобличителния памфлет на Юго, озаглавен красноречиво “Малкият Наполеон”. През следващата година се появява сатиричния сборник, в който народният поет се доказва и като майстор на граждански ангажираната лирика, “Възмездия”, в който се разобличават безчинствата на самозабравилия се властник, узурпирал престола на Франция.
По време на принудителното си изгнание Виктор започва да реализира като епически поет отдавнашната си мечта - да пресъдаде в стихове духовното развитие на човешкия род “от мрака към светлината”, от варварските времена към Модерната епоха. През 1859 година се появява първата част на амбициозния му лирико епически сборник “Л е г е н д а т а на в е к о в е т е”. В нея Юго включва поемите, които е създал през периода 1852-1859 година. В тази първа серия се открояват като безсорни лирико философски постижения “Съвестта”, “Заспалият Боз”, “Сатирът” и “Тръбата на Страшния съд”. Втората част на “Легендата” е завършена през 1877 година. В нея пряко свързани с първоначалната идея на сборника са поемите “Епопеята на червея”, “Орелът от каската” и “Поетът към земния червей”. Третата, най-кратката, част на грандиозния лироепически цикъл на Юго се появява през 1883 година, т.е. две години преди смъртта на автора. Тук не бива да се подминава усърдието на нашия народен поет Иван Вазов, с което той се запознава с последното значимо творческо начинание на поета Юго, веднага след излизането му на френски. Нашият автор по-късно признава, че идеята да създаде цикъла “Епопея на забравените” възниква у него след прочита на “Легендата на вековете”.
Поражението на французите в края на Френско-пруската война/1870/ довежда до свалянето на Наполеон ІІІ от престола. Непримиримият борец за свобода, справедливост и демокрация се завръща в Париж посрещнат от празничното ликуване на свободолюбивите жители на френската столица. Ентусиазираните посрещачи на Юго огласяват улиците с радостните си възгласи “Да живее Юго!”, “Да живее Републиката!” Последните пентнадесет години от живота на патриарха на френския романтизъм преминават сред тъжни раздяли /умират двамата му сина, умира и възлюбената му Жулиет/ и сладките мигове сред внуците /на тях Юго посвещава последния си лирически сборник “Изкуството да бъдеш дядо” /.
На 31 август 1881 година Юго пише с твърда ръка завещанието си: “Бог. Душата. Отговорността. Това тройно понятие е достатъчно за човека. То ми беше достатъчно. Това е истинската религия. Аз живях в нея. Аз умирам в нея. Истина, светлина, справедливост, съвест, това е бог. Deus dies.
Давам четиридесет хиляди франка на бедните. Жепая да бъда закаран на гробищата с катафалката на бедните.” /стр.517/.
Когато Юго навършва 80 години през 1882, парижани устройват вълнуващо тържество - над 600 000 души преминават под прозорците на парижкия дом на поета, за да засвидетелстват спонтанно дълбоката си почит пред твореца - “фар на своя век”. Още от 1829 година Юго става всепризнат учител на младите литературни творци във Франция. По-късно Бодлер си спомня за него с благоговейна почит: “Виктор Юго беше онзи, към когото всеки се обръща, за да научи паролата на деня. Никоя кралска власт не е била по-законна, по-естествена, по-акламирана с признателност, по-утвърждавана чрез безсилието на всеки бунт срещу нея…”
Юго като поет: Още като юноша Виктор Юго вписва в дневника си, че “без правилно мислещ ум, без чисто сърце, без благородна и възвишена душа не можеш да бъдеш истински поет”/1819/. В едно от поредицата “Писма до Годеницата” той споделя: “С две думи казано, Адел, поезията е израз на добродетелта; красивата душа и поетичният талант са почти винаги неотделими. Следователно ти виждаш, че трябва да разбираш поезията; тя идва от душата и може да се изрази чрез добра постъпка, както и чрез хубав стих…Поезията е в идеите; идеите идват от душата. Стиховете са само елегантно облекло, което се поставя върху хубаво тяло. Поезията може да се изрази и в проза; тя е само по-съвършена, когато използва очарованието и величието на стиха…”
В предговора към първия му лирически сборник “Оди” /1822/ двадесетгодишният Юго пише:”Владенията на поезията са безкрайни. Под реалния свят съществува идеален свят, който се показва лъчезарен само пред очите на онези, у които задълбочените размишления са създали навика да виждат в нещата нещо повече от самите неща…Поезията е всичко интимно, което е във всичко” . Две години по-късно Юго вписва в писателския си дневник: ” Поетичната творба е резултат на две духовни изяви, размишлението и вдъхновението. Размишлението е способност, вдъхновението си е дарба….При размишлението действа умът, при вдъхновението той е в подчинение, тъй като първото е заложено у човека, а второто му е дадено свише. Този, който ни дава тази сила, е по-силен от нас. В душата на поета тези две операции на интелекта са тясно свързани. Чрез размишлението поетът пробужда вдъхновението в себе си така както чрез молитвата пророците се извисяват до екстаза”.
В предговора на “Оди и балади” поетът е призован да следва само един образец - природата, само един водач - истината: “Той не трябва да преписва онова, което е вече написано, а да пише с душата и сърцето си. От всички книги, които преминават през ръцете на хората, той трябва да изучава непрестанно само две - Омировите поеми и Библията. Така трябва да бъде, защото тези две високоценени от всички книги, изпреварили всички други по време и стойност, създадени почти в началото на света, представляват, взети поотделно, двете сфери на човешката мисъл. В известен смисъл в тях е събран целия свят - при Омир като творение на човека, в Библията като творение на Божията промисъл.”
В края на предговора към първата част на лирико епеческия цикъл “Легендата на вековете”/1859/ Виктор Юго оповестява новата си мисия като поет на “възхода на човешкия род от царството на мрака към светлината”: “да отрази един единствен проблем - Битието, в трите му проявления - Човечността, т.е.прогресивно развиващото се, Злото,т.е.относителното и Безкрая, т.е.абсолютното”.
В широкообхватното изследване на Юго “Уйлям Шекспир” /1864/ откриваме една по-пълна дефиниция на мисията на поета: “Който изрича думата “ п о е т “ казва едновременно и неизбежно историк и философ. Херодот и Талес черпят идеите си от поемите на Омир. Шекспир е също човек надарен с призвание в трите области. Освен това той е художник и то изключително голям художник. В действителност поетът не само разказва, а прави и нещо повече - поетът показва. Поетите са надарени със способността да отразяват - наблюдателността, и със способността да кондензират - вълнението. В тях се зараждат онези, излъчващи светлина, видения, пръкват се в ума им и озаряват с непрекъсната огнена светлина мрачната крепост на човечеството. Тези видения заживяват свой живот.”
В сборника “Източни мотиви” Юго се изявява като поет със свой индивидуален лирически почерк, в който се отдава предимство на едновременно живописното и красиво звучащото слово. Поетовите размишления са съчетани с дръзки художествени инвенции, с многобагрени образи и сугестивни музикални съзвучия. Чрез съзнателно търсеното многообразие от екзотични нрави, обичаи и ритуали, чрез пробуждането на оригинални асоциации Юго отстоява претенцията на романтиците да обновяват непрекъснато поезията с необичайни, изненадващи свързвания и впечатляващи ритмични иновации.
В стихотворението “Д ж и н о в е”, включено в сборника “Източни мотиви”, поетът Юго доказва превъзходното си умение да внушава драматично напрежение чрез ритъма.Той експериментира една, прецизно съобразена с посланието на тази му странна творба, игра с метриката на стиховете му. Установява се сугестивна симетрия в изграждането на отделните строфи, която е стриктно подчинена на съдържателното внушение - внезапното нашествие на душите на мъртвите в света на живите и бързото им оттегляне от пределите на земния свят. Изчезването на призрачните видения и възцаряването на спокойствие в природата е отчетено чрез постепенно съкращаване на стихотворната стъпка:
Джинове бледни,
адски чада,
стъпки последни -
мрачна следа.
Глух шум долита.
Тъй, сред вълните,
в тъмна нощ скрити,
глъхне беда.
Шум в полята,
шум замрял -
бий вълната
в стръмен вал.
Плач на чайка,
жал на майка
що се вайка
за умрял.
Мрак скита
без път.
Отлита
светът.
Минава
шумът.
/ Превод на Лъчезар Станчев/
В същия сборник се появява и стихотворението “Т о й”, в което Юго отдава почит на Наполеон, въздиган в ревностен култ от повечето романтици във Франция:
Духа на този век владееш не на книга -
орелът твой и нас, задъхани, издига,
увличаш ни безпир с тебе като река;
на всеки наш светлик отблясък си потаен,
навред Наполеон, и мрачен, и сияен,
стои пред прага на века….
/Превод на Пенчо Симов/
В сборника “Есенни листа” Юго включва около 40 свои стихотворения, в които пресъздава предимно трепетите на сърцето си и вълненията на душата си. Поетът пресъздава тук самобитните си възгледи за детството, любовта, семейството и природата. Преобладаващата тоналност в този кръг стихотворения е меланхолната, предизвикана от философското вглъбение, с което помъдряващият с възрастта поет се връща към детството си/”Векът е бил на две години”/.
Макар че романтикът Юго поддържа тезата, че лирическият певец е избрано същество, дарено от Бога с творческо призвание, той не смята, че поетът трябва да се самоизолира от хората. Като “звънко ехо” той трябва да откликва на драматичните събития и актуалните проблемип на своето време.Поетът трябва да си създаде известност като вестител на великите духовни преобразования на своето време, които разтърсват живота на народите и “да прикачи към лирата си струна, която да тътне като камбана”. Надрастнал собствените си страдания и тревоги, той трябва да бъде постоянно съпричастен със съдбата на човешкия род /”Молитва за всички”/.
В стихотворението “Мисли на един проходящ за един крал” Юго достига до важното прозрение, че народът вече не е смирена общност от безлични поданици, а “върховен съдия”, който “вече мисли и вижда надалече”:
О, философийо - притискайки с ръката
чело, си казвах аз, - ти слезе при тълпата!
Към големците тя отправя поглед зъл.
Макар позакъснял, народът е дошъл
до извод свой сега: не се бои - презира
и нищо за любов достойно не намира.
Присъда има той за всичко в този свят.
Че с тежкия си чук огромен кръговрат
в тез твърди мозъци набива мъдрост жива,
тъй както клин в дъба разцепен се набива.
/Превод на Ангел Тодоров/
С този лирически сборник завършва етапа на “войствения романтизъм” в творческата биография на Юго. През периода 1828-1830 година се обогатява житейския му опит, настъпват първите разочарования, които пробуждат меланхолната нагласа у поета: умират родителите му, брат му Йожен затъва в неизлечимо психическо разстройство, отминава юношеската му страстна привързаност към жена му Адел, надживяна е младежката му амбиция да смайва непременно читателите си като поет. В предговора авторът се самообявява за певец на съкровено личния си живот, на семейното огнище, на “тъгата в щастието и безкрайността на душевните болки”.
През 1835 година се появява сборника “Песните на здрача”, който се състои от 39 стихотворения, които могат да се обособят в две групи. Петнадесетина от тях са посветени на драматични събития в тогавашната история на Франция: Юлската революция/1830/ - “Тези, които благочестиво умряха за отечеството”, парламентарните дебати относно полагането на тленните останки на Наполеон под колоната на парижкия площад Вандом - “Към колоната”. Тук отзвучават колебанията в политическата ангажираност на Юго, който, разочарован от Юлската революция, се изкушава от призивите за възстановяване на имперския тип управление, но все още не се решава да напусне кръга на легитимистите. Привичният му либерализъм го сближава с управлението на краля гражданин Луи Филип. Тук забелязваме, че като поет Юго все по-често заема позата на съветник на управляващите, в която ще се вживее всецяло като романист по-късно, в “Клетниците”.
Втората група стихотворения са интимни изповеди, които се забелязва оживлението в душата на Юго след срещата му с Жулиет Друе, която откликва на любовта му. Тук доминират лирико философските размисли върху любовта, любовното щастие и радостите на тайното интимно съжителство. Докато другите “живеят ден за ден, остават все невежи и няма правило за техните стремежи,…без корен в минал ден живеят по света, а бъдещите дни за тях са без цветя”, влюбеният поет се чувства интимно задължен да признае пред своята Жулиет щастливото преображение, което тя е предизвикала у него:
А ти на моя дух сияние придаваш,
и ангел, и жена за мене представляваш
издигаш ме и с мен си във минута зла,
прегръщаш ме с ръце, подемаш ме с крила;
за мен си символ ти, чрез който ясно става,
че цялото сърце в слова се изразява,
душевният покой - във тих и кротък нрав,
и нежната душа - в лице със изглед здрав,
че всяка доброта във радост се разкрива,
а добродетелта - във външност най-красива;
за мен си фар и цел, и полюс, и магнит
и не случайността ме прави днес честит,
разбрах, че всеки дух за себе си е мярка
чрез твоята душа - лъчиста, вярна, ярка,
със целия ни свят в хармония си ти
като една звезда в небесни висоти.
/ Превод на Пенчо Симов/
Източници за вдъхновение на поета-романтик в сборника му “Вътрешни гласове”/1837/ са семейното огнище, полето и улицата. В поредица стихотварения посветени на радостите на семейното огнище се открояват стихотворенията “Погледните, децата са насядали в кръг” и “На отлитналите птички”. Юго вече чувства възлюбената си Жулиет като част от интимното му обкръжение -“Елате, за да ви говоря,о, млада магьоснице”. В серия от стихотворения поетът отстоява типично романтични тревожни нагласи спрямо загадките и символите, с които природата предизвиква самотния съзерцател - “На Алберт Дюрер” и “Вечер в морето”. Русоистката теза за природата като майка кърмилница е развита в стихотворението “Кравата”:
Така, природо, ти за всички си закрила
и щедра, и добра подобно майка мила!
Че учен и поет в житейския си път
бозаем всички тук от щедрата ти гръд!
Да търсим сме дошли - и лоши, и човечни,
тук сянка и млеко под хълбоците вечни.
/Превод на Василий Иванов/
Поетът възпява улицата като място за оживени дискусии, където се сблъскват мнения, идеи и принципи. Той не бива да подминава диспутите, но не трябва да ги изостря и задълбочава, а чрез просветления си разум да възпитава, облагородява и цивилизова отдалите се на вредни за обществото партизански страсти и празни кумири. Юго се чувства призван като поет да дава на обикновените люде поучителни наставления относно философията на историята и обществения морал - “Към Триумфалната арка”. “Гласовете отвътре” предопределят гражданските ангажименти на поета, философското вглъбение измества разпалената словоохотливост на влюбения, мечтателната изповед отстъпва пред социално полезния памфлет, лирическият талант се самообрича да изследва в дълбочина актуалните събития от интимен и обществен разред.
Малко преди да бъде избран за член на Френската академия/1841/ Виктор Юго доказва, че като поет е отговорен преди всичко за внедряването на истината и справедливостта в съзнанието на хората със сборника си “Лъчите и сенките”/1840/. От позицията на дълбокомъдър философ той констатира, че пред него “хоризонтът е вече по-широк, небето е по-синьо, спокойствието е по-дълбоко”. Намерил успокоение в прозрението, че Бог присъства във всичко/ Fiat voluntas!/, Юго наставлява поета /”Дългът на поета”/, който е “учител, сеяч благ и строг, с бога призоваван за опора”:
О, ти мечтателю, търси покоя,
обителта и пещерата своя,
и порив да откриеш в любовта,
мълчанието да долавяш ясно,
г л а с а о т г о р е, който екне властно
и з здрача, за да видиш утринта.
/Превод на Александър Муратов/
Озарен от “лъчите” на душевното спокойствие като влюбен, непрекъснато преоткриващ любовта с Жулиет, Юго се изповяда чрез интимния си двойник Олимпио пред природата, възприемана от поета романтик като довереница, покровителка и майка на влюбените/”Скръбта на Олимпио”/. Според биографа на Юго Андре Мороа изборът на името на двойника е “гениално хрумване”: “Обитател на Олимп, низвергнат титан, който обаче си спомня за своя горд произход; свръхчовешко същество, което може да впива своя поглед в бездните по-дълбоко, отколкото хората; едновременно божествен и жертва на боговете; в такъв вид Юго привиква да се вежда под влияние на обожанието, което му засвидетелства Жюлиет”/стр.242/.
Странният “потомък на олимпийските титани”, надарен с болезнено изострена чувствителност, се чувства постоянно ограбван от бързо препускащото време, което непрекъснато променя света и плоди безспир страдания в душите на обвързалите се със страстна обич:
О, скръб! Смутен съм аз, но искам да узная
дали ухае пак във урната нектар,
да разбера какво остана тук от рая
на нашата любов, пламтяла тук със жар.
Как бързо в тоя свят променят се нещата!
О, как забравяш ти, природо с ведър лик!
Как късаш нишките, обвързващи сърцата
в превъплъщения различни всеки миг.
/Превод на Григор Ленков и Любен Любенов/
От сферата, в която броди вече мисълта за смъртта, в поезията на Юго навлизат меланхолните “сенчести” размисли /”Написано върху надгробната плоча на едно малко дете”/. В нея се заражда стихотворението “Oceano nox”, посветено на хилядите “моряци с участ незнайна”, които през”нощи безлунни” са изчезвали в “бездната дълбока” под морските вълни. Въображението на поета романтик броди из измъчващите го със смущаващата си загадъчност “мрачни пространства”, в които обитават след смъртта душите на неуморните странници, кръстосвали някога морската шир.
Къде са моряците с участ незнайна?
Вълни, вие пазите страшната тайна,
пред вас на колене са майките в плач!
За нея при прилив си шепнете вие,
затуй безнадежност в гласа ви се крие,
когато към нас се насочвате в здрач!
/Превод на Пенчо Симов/
Тайната на морската пустош, “нощта на океана” си остава неразгадана. Смътните слова, които се разнасят от предизвикващите панически ужас непрогледни и неизмерими водни бездни, измъчват непрестанно въображението на безпомощните смъртни, обзети от терзаеща тревога пред загадките на “отвъдното”.
Сборникът “Лъчите и сенките” представлява своеобразна творческа равносметка на поета Юго. Той изоставя сантименталните интимни изповеди, заема се с лирико философския анализ на универсалните нравствени стойноссти, излеза извън пределите на личната си съдба, за да изследва драматичната участ на човешкия род.
Лирическият талант на Виктор Юго достига пълната си зрялост в сборниците “Съзерцанията”/1856/ и “Легендата на вековете”/1859-1883/. В предговора “Мемоарите на една душа”, предшестващ първия сборник, поетът изповяда, че споделя с читателите си “всички впечатления, всички спомени, всички реално случили се събития, всички смътни призрачни видения, смехотворни или зловещи, които може да побере едно човешко съзнание”. В този своеобразен интимен дневник в стихове се отразява един дълъг и важен период в духовната биография на човека и твореца Юго.
В първата му част, озаглавена “Някога”, се пресъздават лудориите на детството и радостите на младостта, първите литературни битки и зараждането на ранните политически пристрастия. Във втората част “Днес” се проследяват етапите в духовната криза, през които преминава бащата и поета Юго след нелепата смърт на дъщеря му Леополдин, удавила се по време на злополучна разходка с лодка по езерото край Вилкие заедно със съпруга си. В стихотворението “Във Вилкие” поетът се изповяда пред “милостивия, добър и жив бог”, който “едничък разбира, че тръстика е човекът и при ветрец трепти”:
Съгласен съм докрай, баща на всичко живо,
че твои са светът и вечните дела
и знам, че е добро, дори и справедливо
сърцето в кръв да е, щом бог го пожела.
По твоя воля аз приемам вече леко
най-тежкото в света
от скръб към скръб духът, от бряг към бряг човека
върви към вечността.
/Превод на Лъчезар Станчев/
Впечатляваща е тематичната полифония на сборника “Съзерцанията”: вдъхновена възхвала на любовта и природата откриваме във “Vere novo”, “Животът сред полята” и “Думи в мрака”; философски размисли върху мъдростта на библейските притчи в “Ibo” и “Влъхвите”; поетико теологична равносметка на еволюцията на религиозните представи в поемата “Това, което каза Устата на мрака”:Изправен на висока канара Човекът слуша наставленията на Устата на мрака, че “в природата всичко си има душа и…познава закона си”, подрежда се в строгата йерархия на Вселената според степента на духовното си развитие. В безкрайната поредица превъплъщения едни създания “слизат надолу”, обсебени от Злото, озовават се в плен на грубата, бездуховната материя. Другите, осенени от Доброто, “се издигат нагоре”, възнасят се в сферите на духа, опиянени от ефирна небесна светлина.
Мистичната Уста на мрака е представена като искрено загрижена за всички клетници по земята духовна наставница, чиято благородна човечност се оказва безкористна и неизчерпаема /”Няма безкрайна скръб, няма неизлечими болки, няма вечен ад…Добрите дела са неведимите подпори на дверите към небето”/.
В първата серия стихотворения/1859/ на големия му лиро епически цикъл “Легендата на вековете” Юго излага философско-историческата си концепция за еволюцията на на човешкия род “от мрака към светлината” в поемите си “Съвестта”, “Към лъва на Андрокъл”, “Слова в изпитанието”, “Заспалият Боз”, “Сатирът” и “Тръбата на Страшния съд”. В предговора към серията поетът прави съпоставка между начина, по който легендите представят еволюцията на човечността в отношенията между хората , и маниера, по който историята отразява развоя на човешката цивилизация и култура.
За романтика Юго подходът на съчинителите на легенди е “не по-малко правдоподобен” от подхода на историците, които се позовават на “не по-малко предположения” отколкото народните певци. Разчитащ предимно на пъргавото си въображение поетът изгражда дръзновено легендата, която често се оказва по-правдоподбна от историята, тъй както редица пълнокръвни персонажи на Шекспир или Молиер са далеч по-правдоподобни от живелите в делника на тяхната епоха хора.
В поемите, в които се проследява раждането и утвърждаването на човешкия род, се появяват фигурите на първосъздателите на човешката цивилизация. От сумрака на библейската епоха изникват Исус, Мохамед и Боз, легендарните герои, с чиято всеотдайност и самопожертвователност се доказва, че утвърждаването на хуманитарните принципи започва от най-ранните епохи в развитието на човечеството.
Образът на пленителния с добродушието и милосърдието се старец Боз е взет от библейската книга за Рут. Чрез описанието на сърдечната отзивчивост на достолепния старец към осиротялата и овдовяла моабитка Рут Юго представя милосърдието към страдащите като здраво обединяваща хората сила, която отвежда до усъвършенстването на междучовешките взаимоотношения. Прекомерната разлика във възрастта между двамата злощастни самотници отстъпва на заден план в учредения с трогателно нежна отзивчивост брачен съюз. Постигнатата чрез мъдро състрадание и безкористна доброта хармония между стареца и девойката се осмисля от поета романтик като спонтанно доизграждане и естествено продължение на вселенската хармония, учредена от всемогъщия Създател.
Сред поемите, в които се пресъздават доминиращите духовни тендентции през епохата на Ренесанса, се откроява “Сатирът”, където поетът възкресява древния езически мит за Пан и възхвалява безпределната му творческа мощ. “Човекът-козел”, “добрият фавън” възлиза на небето, “пробива лазура” и се възправя предизвикателно с “грубия си облик на чудовище - рогат, куц, изкривен” срещу развеселените пируващи богове.
Без да трепне пред “залпа от смях”, избухнал сред боговете, уродливият титан, вдъхновен от призванието си на неподвластен владетел на природата, запява с мощен глас бунтовната си кантата. Сатирът напомня за “дивото пулсиране” на жизнените сокове през пролетта, за “безкрайните родилни мъки на майката-земя”, за “безбрежната пълнота на нощта, мълчанието и самотата”. Във възторжената му песен се прославя Човекът, който постепенно се освобождава от заплахата на Хаоса и заживява в хармония с Вселената.
Във втората серия поеми /1877/ на “Легендата на вековете” Юго включва “Епопеята на червея”, “Изгнаниците”, “Орелът от каската”, “Гражданската война” и “Поетът към земния червей”. В годината/1883/, в която поетът завършва третата серия на сборника, у него възниква идеята да преподреди поемите в съответствие с хронологията на историческите епохи в развитието на човешката цивилизация. Така се обособяват 61 твърде различни по обем части. В първите озаглавени красноречиво “Между гиганти и богове”, “Упадъкът на Рим”, “Странстващите рицари” се представят героите на Античноста и Средновековието. В частите “Шестнадесети век - Езичество и Ренесанс”, “Седемнадесети век - наемниците”, “Кръгът на тираните”, “Мислителите”, “Сегашното време” и “Двадесети век” се проследява приноса на радетелите за възцаряването на идеалите на Модерната епоха - свободата, справедливостта и човеколюбието.
Юго осъществмява отдавнашната си творческа амбиция, която вдъхновява и много други поети през епохата на романтизма - да се възкреси миналото на човешкия род чрез драматично раздвижени и живописно ярки епически словесни фрески, да се пресъздаде самобитния дух на отделните исторически епохи в развоя на човешката култура.
Без да се съобразява с присъщата за епоса историческа обективност при пресъздаването на събитията и личностите от миналото романтикът Юго отдава в този си сборник съвем явно предпочитание на едни цивилизации, епохи и герои пред други. Преднамерено пространно са представени библейските времена и европейското средновековие. Почетно място е отредено на цивилизацията и културата на антична Гърция, докато Древен Рим е представен само в периода му на упадък. Твърде бедно са представени митологията и религията на Индия, не е отделено никакво място на цивилизацията и културата на Древен Египет. Изцяло субективен е подходът на “епическия” поет Юго към историята на родната му Франция. Няма отделна творба във възхвала на подвига на Жана д, Арк, която пробужда националното самочувствие на французите и ги вдъхновява да победят английските нашественици. Поетът демократ не включва преднамерено в сборника си епохата, през която във Франция се налага една “висока”, феодално аристократична, култура - “векът на Краля-Слънце/ХVІІ в./.
С “Легендата на вековете” Виктор Юго осъществява нереализирания замисъл на няколко големи европейски поети от епохата на романтизма - да се пресъздаде съдбата на човешкия род чрез бележитите му герои, осъществявали всеотдайно през различните исторически епохи неизменните му идеали за свобода, равноправие и независимост, като постоянен възход от мрака на варварското невежество към светлината на цивилизоващия разум.......
Доц. Гено Генов
Тоалетната хартия и Република България
Тайната на Свещения Български Език.Част ...