Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2016 11:35 - ЖОРЖ САНД /ОРОР ДЮПЕН/ 1804 - 1876/ - лекция на доц. Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 812 Коментари: 0 Гласове:
-1



  ЖОРЖ  САНД /ОРОР ДЮПЕН/ 1804 - 1876/

 

Живот и творчество: Родителите на Орор Дюпен принадлежат на два твърде различни свята. В родословието на бащината й фамилия се вписват един крал на Полша и един Марешал на Франция. Дядо й Дюпен дьо Франкьой е бил заможен финансист  при Стария режим/ т.е. преди Френската революция/, прочул се като ценител на изкуствата и литературата, най-вече като временен покровител на философа Жан Жак Русо. От прабаба си Орор усвоява изящните светски маниери, придобива нагласата да преценява мъдро вярванията и предразсъдъците, които зареждат с живителен тонус висшата аристокрация на Париж. Бащиният й род я зарежда с аристократичен дух и волтерианска проницателност и аналитична склонност.

  Майката на  Орор Дюпен произхожда от народа и внася в манталитета й здравомислещата плебейска трезвост. По-късно дъщерята изповяда: “Свързана съм с народа си чрез кръвта и чрез сърцето си”. След ранната смърт на бащата, през 1808 година, у Орор заговорват в явен контраст житейските принципи на тези разположени в двата полюса на тогавашното социално пространство свята.  Като дете тя обожава  майка си и заживява с илюзията, че може да замести баща си в осиротялото им семейство. От майка си тя приема високото съзнание за семеен дълг, освободеността от социалните предразсъдъци и дълбоко емоционалната религиозна привързаност към Бога.

   Иживява  детство си в родовото имение Ноан, в областта Бери, където участва без всякакви задръжки и предубеждения във волните игри на жизнерадостните селски деца. Като девойка прекарва няколко години в един религиозен приют, в който преживява краткотрайна душевна криза, породена от преходна юношеска всеотдаденост на мистицизма. На седемнайсет години, след като почива баба й, става пълновластна господарка на имението Ноан. Преливащата й жизненост и  неизчерпаемата й оригиналност  скандализират съседите в селцето: Орор се разхожда из  селото облечена в мъжки дрехи, обикаля нивите възседнала по мъжки маниер коня, общува свободно с мъжете и участва без задръжки в споровете им.

     Тя се изявява като личност със силен характер, със сложна душевност, опива се пред величието и красотите на природата, обича да се разхожда из нея, предпочита да общува с приятели надарени с изтънчен интелект и проницателност, у които подозира, че под неизчерпаемата им виталност се крие природна склонност към меланхолните съзерцания.  Увличението й по Русо, у когото особено високо цени доверието му към отривисто емоционалните хора и убеждението му, че всеки трябва да си избира религия според индивидуалните му  духовни и душевни потребности, я подтиква да чете с трескава ревност романите на Шатобриан и поемите на Байрон.  Орор непрекъснато изненадва близките си приятели с противоречивата си интимна същност - едновременно предизвикателна и уязвима, храбра, но и неспокойна, трезво разсъждаваща, но с романтични илюзии, изкушавана от предизвикателствата на Безкрая и подвластна на преценките на една определено земна рационалност.

    На 18 години Орор се омъжва за барон Дюдьован, който я спечелва с честността си, макар че интелектуалният му кръгозор е доста ограничен. Двете раждания не задоволяват амбициите й на млада, високо просветена жена. Тя се озовава в плен на скуката и често изпада в униние, връхлитана отново от изкушенията, които предлагат мистичните учения. С екзалтирано възхищение се отдава на новите си приятели и трудно успява да остане в пределите на платоничната привързаност към тях. Младият писател Жюл Сандо я кани да стане негова сътрудничка и съавтор на романа “Роз и Бланш”/1831/.

    През следващата година се появявя романа й “Индиана”, който създава самостоятелно и подписва с псевдонима С а н д /съкратен вариант на името на приятеля й Сандо/ като добавя преднамерено към него мъжкото малко име Ж о р ж, изписано според английския правопис, за да се измъкне от вероятните нападки на ревностните женомразци. Високоерудираният биограф на писателката Андре Мороа коментира по следния начин избора й на литературен псевдоним: “Общото им име Ж. Сандо е спечелило вече малко известност с романа “Роз и Бланш”. Не може да се подпише Дюдеван;свекървата и съпругът ще се противопоставят; майката сигурно би казала, че е неудобно дъщеря й да се подпише Дюпен. Тогава стигат до средно решение: ще запази презимето  С а н д   и  ще смени кръстното си име. Така се ражда Жорж Санд. Защото Орора държи да я смятат за мъж.”

    Следващият й роман “Лелия”/1833/ има невероятен успех с привкус на скандал, тъй като авторката подхваща феминистката тема за мъжкия егоизъм, който преднамерено изтощава  и сломява страстната любовна всеотдайност на жената, като не скрива, че творбата й е почти изцяло автобиографична художествена изповед. Мъжете са показани в романа като подвластни в много по-голяма степен на светските условности, отколкото на любовната страст. Лирично изповедното повествование е съзнателно насочено да отстоява тезата, че на жената трябва да се признае статуса на независима от социалните условности личност и да й се даде възможност да следва свободно съкровените си емоционални пориви.

    Благодарение на шумния успех на “Лелия” Жорж Санд придобива пълна морална и финансова независимост, която й позволява по-късно да следва спонтанно поривите на дълбоко сантименталната си натура и да пренебрегва дръзко конвенциите и предразсъдъците охраняващи законната брачна връзка. В писмо , писано на 10 март 1833 година, младият литературен критик Сент Бьов  пише на авторката на “Лелия”: “Широката публика, която заема от читалището някакъв роман, не ще остане доволна от този. Но той ще ви издигне още повече в очите на тези, за които романът е само една по-жива форма на вечните човешки размисли. Да си жена, да нямаш тридесет години и това да не проличи с нищо, когато изследваш тия бездни; да имаш познания, от които косите ни биха побелели и бихме оплешивели - да ги таиш в себе си така леко, непринудено, с толкова малко приказки - ето кое ме възхищава най-много…Да, мадам, вие сте наистина едно рядко и силно същество.”

     През епохата на романтизма във Франция възниква модата да се формират малки затворени писателски общности /с е н а к л и/ със сходни интереси и естетически пристрастия. Сенакълът, който се формира около Жорж Санд е един от най-привлекателните творчески кръжоци, тъй като многоаспектно развитата интелигентност на романистката, своеобразен корифей на групата, привлича в него не само пристрастени към литературата творци, но и ревностни ценители на музиката, пламенни радетели за социална справедливост.

      След бурно протеклата любовна връзка с Мюсе Жорж Санд споделя интимните въжделения на младия композитор Франц Лист, а по-късно страстно се увлича по романтичния Фредерик Шопен. През зимата в парижкия си салон, а през лятото в имението си Ноан, известната вече писателка посреща радушно художника Дьолакроа, романиста Балзак, известната по онова време театрална актриса Мари Дорвал / възлюбената на романтика Вини:/, с които споделя страстното си увлечение по музиката - уреждат се вечери, на които гостите слушат новите опуси за пиано на Лист и Шопен, както и вокални изпълнения от нашумели салонни певци и певици.

   През 1842 година се появява романът на Санд “Консуело”, в който тя пресъздава живота на една модна през ХVІІІ век италианска оперна певица като се интересува предимно от еволюцията на женската й концепция за любовта. От 1835 година Жорж Санд става ревностна последователка на социално ангажирания философ теолог Пиер Льору, който допринася много за пренареждането на политическите и социални възгледи на писателката и за трайното й преориентиране към “ к о м и н и о н и з м а” - своеобразен христиански социализъм, зареден с високо хуманния патос да се поддържа братската обич между хората и да се насърчава духовното им единение като загрижени за правдата и справедливостта граждани. Новите си социално нравствени ангажименти Жорж Санд излага в романа “Чиракът, който обикаля Франция”/1840/, роман, с който тя навлиза в проблемите на наемните работници и предизвестява една много плодоносна тема, която ще се разработва със забележително творческо усърдие от френските романисти след 1850 година.

    През втората половина на 40-те и началото на 50 години на ХІХ век Жорж Санд създава прославилата я сред обикновените френски читатели поредица “селски романи”, в която тя се връща към юношестките си русоистки пристрастия и споделя социално утопичните си възгледи за преодоляване на обществените противоречия и класовото разслоение чрез поощряване на човечността, на братската солидарност и алтриустичното себеотдаване - “Мелничарят от Анжибо”/1845/, “Дяволското блато”/1846/, Малката Фадет”/1849/, “Франсоа, намереното дете”/1850/ и “Майсторите звънари”/1853/.

    След Февруарската революция/1848/ във Франция Жорж Санд защитава ревностно каузата на социалистите Барбес и Бланки, включва се активно в политическия живот на Париж и започва да издава вестник с красноречивото заглавие “Каузата на народа”. Илюзиите й за бързо и радикално социално преустройство на френското общество са разбити след държавния преврат на Луи Наполеон Бонапарт. Те се застъпва пред наглия узурпатор на властта в родината й в защита на осъдените й политически съмишленици, но скоро осъзнава, че политическата й ангажираност не би могла да се остойности с реални успехи при нововъведения диктаторски режим, който гради авторитета си върху насилието и страха на поданиците. Високо уважаваната от парижките интелектуалци писателка се оттегля в имението си в Ноан. Тя е усетила, че духът на времето е вече коренно променен, отминала е епохата на социалния и политически идеализъм, невъзможни са вече проповедите за побратимяване на преуспяващите със смирените, изчерпана е мисията на литературата като авторитетно изкуство, поднасящо на читателите действени идеологически послания. В автобиографичната си изповед  “Историята на моя живот”/1854/ Жорж Санд си припомня с трогателна искреност и завладяваща интелектуална проницателност  превъплъщения си в живота досега мотивирали избора й на писателската кариера - скиталка, наблюдателка и анализаторка на човешките типове и нрави.

     Малко преди да навърши петдесет години “дамата от Ноан” преустройва отново съществуването си, освобождава се окончателно от предишните си илюзии и амбиции, устройва си един приятен “епикурейски” приятелски кръг  -  най-преданите й приятели са радушно приемани в имението й:  Гюстав Флобер, Алексдандър Дюма-син, Теофил Готие, руският писател Тургенев. Всички са покорени от душевната щедрост, майчинската покровителственост и куражът да преодолява спокойно умножаващите се с настъпването на старостта огорчения и страдания на домакинята, която не изоставя литературно творческата дейност: адаптира някои от романите си за сцена, пише пиеси за самодейната селска театрална трупа в Ноан, издава мелодраматични романи, в които изоставя борческата си нагласа на ревностна феминистка , подготвя популярно издание с наивистични илюстрации на творбите си, с което се стреми да се доближи до обикновените читатели от народа, от чието душевно благородство и духовна смелост не престава да се възхищава през целия си живот.

   Жорж Санд умира на 10 юни 1876 година. На траурния церемониал се събират всички селяни от околностите, покорени от естественото човешко благородство на “добрата господарка на Ноан”. От Париж идват, за да се поклонят пред тленните останки на авторката на “Лелия”, “Индиана” и “Консуело”, всички именити писатели на Франция. Юго я обявява за “въплъщение на една идея” и припомня славата й като последователна защитничка на “каузата на народа”. Най-верният приятел през последните години на живота й Гюстав Флобер споделя в писмо/25 юни 1876 г./ до Тургенев:  “Трябваше да я познаваш така както аз я познавах, за да разбереш, че имаше нещо женствено в този велик мъж  - безкрайната нежност, с която бе зареден духът  му.”

Психография на Жорж Санд: Ако приемем, че чистото приятелство между Жорж Санд и Гюстав Флобер е най-предразполагащата атмосфера, естествено подмамваща известната писателка към съкровенни изповеди и признания, би трябвало да им се доверим  при изследването на манталитета и житейската й философия. Израз на взаимното им доверие са интимните обръщения, с които те се обръщат един към друг в писмата си - той най-често я назовава “моя скъпа учителко”, а тя - “мой стар трубадуре”. В писмо, написано четири години преди смъртта й/ 25 октомври 1872 г./, Жорж Санд се връща към детството и юношеството си: “Не мога да изтръгна своите к о р е н и и се чудя защо ме подканваш да отглеждам от тях лалета, когато те са в състояние единствено картофи да родят. От първите дни на моето умствено съзряване - докато се самообразовах край леглото на парализираната си баба или пък сред полята,…започнах да си задавам най-елементарни въпроси за обществото…

  Тогава четях Шатобриан и Русо, от Евангелието скачах на “Обществения договор”. Четях “История на Революцията”, писана от духовници, както и “История на Франция”, писана от философи, и един прекрасен ден в мен като от два факела запръска светлина и аз се сдобих със своите в ъ з г л е д и. Не, не се смей, сдобих се със своите по детски простодушни възгледи, които устояха на времето, преминавайки през “Лелия” и романтичния ми творчески период, през любовта и съмнението, през въодушевлението и разочарованието.  А те са: да обичаш, да се жертвуваш, да се отдръпваш само когато жертвоготовността ти вреди на онзи, към когото е отправена, и сетне пак да се жертвуваш с надеждата, че служиш на правото дело, на любовта.”

    В писмо, написано през декември същата година, “скъпата учителка” дава важен ободряващ урок на често униващия “стар трубадур”: “Нещата са съвсем прости, когато става дума да владееш себе си. Корените на безутешната ни скръб са другаде - в историческото развитие, на което сме свидетели; вечните набези на варварството срещу цивилизацията дълбоко огорчават хората, отърсили се от назадничавото и надрастнали времето си. Ала в нетърпимата болка, в скритата ярост е стаена огромна сила, която ни изправя на крака и ни вдъхва желание да се съпротивляваме. Ако не беше тя, признавам си, всичко бих зарязала.”

   Две години по-късно, отново през декември, “добрата стара дама от Ноан” наставлява мъдро своя верен приятел: “ Човек се прониква повече или по - малко от самия живот, разбира го по-добре или по-зле и оттук по-силно или по-слабо  с т р а д а, а колкото повече е надрастнал своето време, толкова повече се измъчва. Ние преминаваме като сенки под облачно небе, изрядко и едва-едва пронизвано от слънчеви лъчи; зовем безспирно слънцето, ала то нищо не може да стори. Сами трябва да разпръснем облаците над нас.

   Прекалено обичаш литературата; тя ще те погуби, а ти не ще сразиш човешката глупост. Клета свидна глупост, не изпитвам към нея омраза; съзерцавам я майчински, защото в нея има нещо детинско, а всичко детинско е свещено.”

   Явно е, че да края на живота си Жорж Санд си остава ревностна романтичка, която е загрижена главно да внася доброта и благородство в собствения си живот и в живота на близките си приятели, да им помага да надрастнат болката, страданието и скръбта, идващи отвътре, и да се абстрахират от глупостта, еснафското самодоволство и прагматизирането на общественото съзнание, атакуващи отвън. Няколко месеца преди кончината й, в писмо от 12 януари 1876 година, тя излага подробно пред Флобер своята съкровена социално нравствена философия: “Всеки изхожда от своя гледна точка и аз зачитам свободния избор. Моята мога да предам с едно изречение, а именно: не бива да заставаш зад опушено стъкло, през което не виждаш друго освен собственото си отражение. Човек трябва да гледа колкото е възможно по-надалеч, да съзира и доброто, и злото, тук, до себе си, там, в далечината, с една дума - навсякъде, а също да си дава сметка за непрестанното  привличане на всичко осезаемо или неосезаемо към необходимостта от доброта, истина, красота.

   Не твърдя, че човечеството се е запътило към висините. И все пак вярвам в това. Не искам да споря по този въпрос, излишно е, защото всеки съди според собствените си представи, пък и общата картина засега е твърде грозна и окаяна. Впрочем не е необходимо да съм уверена в бъдното спасение на планетата и на нейните обитатели, за да вярвам в необходиммостта от доброта и красота. Светът, изневери ли на този закон, ще загине, а ако земните жители го отхвърлят - изгубени са завинаги…Отбягвам помийните ями и търся сухо и чисто пространство, убедена, че това е смисълът на живота ми. Не е достатъчно да се наричаме хора; още сме твърде близо до маймуната, от която, казват някои, сме били произлезли. Така да бъде; ето  още едно основание да се помъчим и да се отдалечим в развитието си от нея, като достигнем поне относителната истина, която ни е отредено да познаем; истина възбедна, ограничена и скромна! Но какво пък, нека я овладеем, доколкото е възможно, и да ни допуснем да ни я отнемат…

…Животът може би е вечен, а оттам и работата - също. Ако е така, нека храбро изтърпим настоящия миг. Ако е обратното, ако “Аз”-ът изцяло и завинаги погива, нека с чест завършим мъчителното си дело, това е наш дълг; защото ние нямаме друг дълг освен дълга към самите себе си и към нашите ближни. Каквото изпепеляваме у себе си, изпепеляваме го и у тях. Нашето принизяване и тях ги принизява, а падението ни ги увлича; длъжни сме, за да не паднат те, здраво да стоим на крака.”

   Естествено е в искрените писмовни изповеди на Жорж Санд пред Флобер да предоминират русоистките идеи, с които е закърмена, според собствените й признания, изтъкнатата френска писателка романтичка. На 14 септември 1871 година тя споделя пред верния си трубадур: “Народът  това сме аз и ти, напразно е да го отричаме. Няма два различни вида хора, класовите отлики установяват само относително и в повечето от случаите илюзорно неравенство. Не зная дали твоите предци далеко назад, в миналото, са от буржоазен произход. Моите корени по майчина линия са непосредствено от народа и аз ги чувствам все тъй жизнени. Всъщност, независимо дали връзката е близка или далечна, всички ние сме потомци на обикновени хора; първите са били ловци и скотовъдци, сетне земеделци или войни. Увенчаното с успех разбойничество поражда първите социални отлики. Може би няма титла, която да не е изтръгната с кръв. Не бива да отхвърляме благородния си произход, когато го имаме, но уместно ли е що-годе нелишената от разсъдък личност да се гордее с тези трофеи на омразата и насилието и  да си въобразява, че те я издигат по- високо от останалите?

    Ясно е, че аристокрацията е най-неподвластната на напредъка класа и следователно най-необразованата - продължава разсъжденията си в същото писмо Жорж Санд. Мислителите би трябвало да подчертават, че не са нейни наследници. Но щом ние сме буржоа, щом сме потомци на крепостника и на смазания от работа труженик, трябва ли с обич и уважение да превиваме гръб пред бащините ни подтисници? Онзи, който се отрича от народа, сам се унижава и показва на света скверния си вероотстъпнически вид….Хората стоят по-високо или по-ниско едни спрямо други единствено според това дали са повече или по-малко умни и нравствено устойчиви. Образование, което развива егоистичните наклонности, не струва колкото  вродената или придобита почтенност на безпросветния пролетарий. Задължителното обучение , на което тъй държим от уважение към човешките права, съвсем не е някаква панацея, чиито чудеса трябва да превъзнасяме. На лошите по природа то само ще помогне да открият още по-хитроумни и прикрити начини да вършат злини.  То е като всички останали неща, с които човек злоупотребява или употребява, като отровата и противоотровата. Самозаблуждение е да си въобразяваме, че сме в състояние да изнамерим всецелебен лек за нашите недъзи. Трябва да търсим всички непосредствено необходими за деня средства; в житейската си дейност не бива да мислим за друго освен за усъвършенстването на нравите и за примиряването на интересите.”

   В края на същото писмо “скъпата учителка” изповядва неизменното си желание да въдворява винаги и навсякъде справедливост: “Чувствата и разумът ми отхвърлят по-силно от всякога мнимите отлики, социалното неравенство, обосновано като отредено право за едни и заслужена тежка орис за други. Повече от всякога изпитвам необходимостта да изправя принизения, да вдигна падналия. Сърцето ми, докато тупти, ще състрадава на онеправдания, ще защитава слабия, ще оневинява оклеветения. Ако днес угнетяван е народът, нему ще подам ръка, ако той е подтисникът и палачът, ще го заплюя в лицето като подлец и мерзавец…”

   Оттеглилата се в Ноан неизлечима романтичка неведнъж съжалява за миналото, изпълнено с идеали, и се оплаква от бездуховното настояще, в което процъфтява “нездравия и подъл егоизъм”, а политиката е “съвършено опразнена от какъвто и да е идеал”: “Имах прекрасни приятели, чиято любов беше пряко силите ми, смазваше ме и често дори я проклинах. А сега, когато отдавна всичко е минало, аз се отегчавам от своето умиротворение. Ако човечеството вървеше към по-добро или към по-лошо, щяхме да се приобщим към някаква цел, да заживеем с дадена идея, илюзия или мъдрост. Виждаш обаче докъде е стигнало общественото съзнание, ти, който яростно негодуваш срещу страхливците…Какво е това общество, което застива насред разцвета си само защото на идния ден може да се разрази буря? Никога мисълта за грозящата ни беда не е водила до подобно духовно падение. Нима сме паднали дотам да ни молят да се храним, уверявайки ни, че това не ще смути нашето храносмилане? Глупаво е, да, срамно е! Това ли е последицата от благосъстоянието, към този ли  нездрав и подъл егоизъм ни тласка цивилизацията?” /9 май 1867 г./.

    Активната радетелка за хуманен социализъм и радикални обществени преобразования е дълбоко разочарована от девалвацията на политическия ангажимент: “ Политиката  в момента наподобява комедия. Преди бе трагедия; нима ще свърши като опера или оперета? Всяка сутрин съвестно си изчитам вестника, ала след този промеждутък от време ми е невъзможно да мисля и да се интересувам от нея. Така е, понеже тя е съвършено опразнена от какъвто и да е идеал, пък и не изпитвам слабост към никое от действащите й лица. Те всички робуват на факта, защото още от рождение робуват на самите себе си.” / 19 декември 1875 година/.

Естетическите възгледи на Жорж Санд: В кореспонденцията между двамата изтъкнати френски романисти непрекъснато се обсъждат статусът и мисията на твореца, призванието и изкуството на романиста, възможностите и обсега на романното повествование и най-вече степента на ангажираност на повествоващия  в моралните казуси и етиката на героите, разположени във фикционалната реалност на творбата. Естествено е да коментираме най-напред зрелите прозрения на помъдрялата “дама от Ноан”, в които тя спокойно обглежда живота си във и чрез литературата: “Трябва да пишем за всички, които жадуват да четат и умеят да се наслаждават на хубавото четиво. Ето защо нека целенасочено разкриваме най-доброто от  своята душевност и не забулваме в тайна общополезния нравствен извод на произведението си…Стремежът да се описват нещата такива каквито са, и житейските събития така, както стават, според мен не е много оправдан. Безразлично ми е дали ще изобразявате неизменчивото реалистично или поетично; друг е въпросът, когато се докосвате до поривите на човешкото сърце. Невъзможно е да не се проникнете от тях, защото вие представлявате  човека, а читателят - хората. Каквото и да правите, повествованието си остава разговор между вас и него. Ако със студена безучастност разкривате единствено злото,  без нито един път да му покажете доброто, той се разгневява. Започва да се пита той ли е лош или вие сте такива.  А целта на вашето начинание при все това е да го развълнувате и да го приобщите към себе си; никога не ще я постигнете, ако сами не се вълнувате или пък ако толкова добре се прикривате, че той ви вземе за безразлични. Правото е на негова страна: съвършената безпристрастност е нещо противохуманно, а романът трябва да е преди всичко хуманен.”

    В същото писмо Жорж Санд не само се произнася категорично относно прословутата теза на Флобер за “безпристрастността на повествоващия”, но и отчита обективно предимствата и недостатъците на собствения й писателски маниер да идеализира  персонажите и непременно да напътства с моралните си наставления читателите: “Читателят се отдръпва и от онази книга, в която всички действащи лица са еднакво добри и лишени от недостатъци; той добре разбира, че това е противоестествено. Мисля, че значимостта на изкуството, на това своеобразно изкуство, каквото е художественият разказ, се обуславя най-вече от противопоставянето на характерите. Ала в борбата помежду им бих желала да побеждава доброто. Обстоятелствата смазват честния човек, съгласна съм, но нека поне не го омърсяват, нито принизяват, нека той да пристъпва към кладата с чувството, че е по-щастлив от своите палачи."”/ 12 януари 1876 година/.

   До края на земните си дни писателката Жорж Санд поддържа тезата, че “изкуството е призвано да дири истината, а истината не е изображение само на злото”: “Да пишеш правдиво, означава да изобразяваш и злото, и доброто. Художникът, който вижда само едното, изпада в същата заблуда, както и онзи, който съзира единствено другото. Животът не гъмжи само от чудовища. Обществото не е съставено единствено от злодеи и мерзавци. Честните люде не са малцина, щом в обществото съществува известен порядък  и няма много безнаказани престъпления. Глупците безспорно преобладават, но има обществена съвест, която тегне над тях и ги заставят да се съобразяват с реда. Добре е, нравствено е дори да се посочват и бичуват негодниците и все пак нека да се разкрие и да се обрисува тяхната противоположност; иначе простодушният читател - каквито са повечето читатели, се отвръщава, наскърбява, ужасява и ви отрича, за да не се поддаде на отчаянието.”/ 25 март 1876 г./.

    В писано на 18 декември 1875 година писмо, след като за пореден път отстоява “намесата на авторовата личност в литературата”, Жорж Санд накратко излага същността на писателския си подход към хората и нравите им: “Зная, че осъждаш намесата на авторовата личност в литературата. Но имаш ли основание? Не е ли това по-скоро отсъствие на убеждение, отколкото естетически принцип? Невъзможно е да имаш своя философия и тя да не излезе наяве. Не мога да те напътствам в литературата, нямам право да оценявам творчеството на писателите, твои приятели, за които говориш…Струва ми се обаче, че на тях и най-вече на теб ви липсва ясна и цялостна представа за живота. Изкуството не е само изображение. Пък и истинското изображение впрочем е преизпълнено от душата,  подтикнала перото да изобразява. Изкуството не е смо критика и сатира: критиката и сатирата разкриват само едната страна на истината.

    Аз искам да видя човека такъв, какъвто е - нито само добър, нито само лош, а добър и лош едновременно. Ала има още нещо…нюансът, нюансът, който според мен е целта на изкуството - та понеже е добър и лош едновременно, някаква вътрешна сила тласка човека да бъде много лош и не така добър или  много добър и по-малко лош.”

   Писателката Жорж Санд изповядва убеждението, че “творецът трябва колкото се може повече да остава верен на своята природа”: “Борбената личност нека изобразява войната, влюбчивият - любовта, старците, запленени като мен от природата - пътешествията и цветята, скалите, възхитителните пейзажи, а също децата, семейството, всичко, което вълнува и прогонва немощта на духа.

   Мисля още, че на изкуството му е необходима палитра, преливаща от багри, нежни или наситени, в зависимост от сюжета на картината; че творецът е инструмент, който за да трогва, сам трябва вътрешно да тръпне.”/ 21 декември 1867 г./. Мисията си на скромен литературен труженик “дамата от Ноан” споделя в друго писмо до Флобер/ / 8 декември 1872 г./: “ Аз никога не съм се вземала за творец от първа класа. Намерението ми беше по-скоро да въздействам върху съвременниците си, та било само върху неколцина от тях, и да ги приобщя към своя идеал за човечност и поетическа красота. Постигнах донякъде целта си, най-малкото, отдадох й всичките си сили и продължвам да й ги отдавам, тъй че наградата ми е ден след ден с още нещичко да се доближавам до нея.”

   За разлика от Флобер неговата “скъпа учителка” си признава, че предпочита пълното изживяване на отредения й живот пред пълното отдаване на литературата: “ Аз не умея да доизпипвам,  да доизглаждам творбите си, прекалено обичам развлеченията и твърде голямо значение отдавам на повърхностното, на несъщественото, за да бъда истински писател. Обземаха ме и такива желания, но не задълго. Тъй приятно е да съществуваш, без да те е грижа за собствената ти личност, а животът, наблюдаван отстрани, е чудна пиеса. Когато се наложи да отдавам себе си, съм смела и решителна, но преставам да се забавлявам.”

    Като се дистанцира от “важните господинчовци”  във френската литература, от чийто кръг изключва искрения си “стар трубадур”, Жорж Санд ни поднася интересна панорама на литературните нрави на епохата и откровено вписва и себе си в тях: “ У артистите и книжовниците не съм открила дори зрънце живец. С теб единствено мога да разговарям за нещо, което няма отношение към писането. Не си спомням беше ли у Мане в деня, когато всичките ги нарекох важни господинчовци. Те твърдяха, че не бива да пишем за непосветените и ме одумваха, задето аз настоявах, че само за тях си струва да творя и  те единствено се нуждаят от нашия труд. Творците са имащите, богатите, задоволените. А глупците нищо си нямат, затуй ги съжалявам. Любовта и съжалението вървят ръка за ръка. Ето това е простият механизъм на моите разсъждения.

  Стремя се да правя добро, а не лицемерно да сантименталнича. От все сърце заплювам всеки, дето се бие в гърдите, че и той защитава моите принципи, а  в същото време върши точно обратното на онова, което говори. Съжалявам човечеството, защото искам то да е добро; защото не мога да го загърбя; защото съм частица от него; защото сърцето ми се къса от злините, които то си навлича, защото от неговия позор се червя, а от престъпленията му ми се стяга душата; защото няма рай за мен,  ако съм една, нито на земята, нито на небето.”

Жорж Санд като романистка/ “Лелия”/: Първият авторитетен ценител и съдник на литературния романтизъм във Франция Сен Бьов откроява “измежду жените, които са се устремили със стон на уста в схватката” да се осигури на жената “по-голямо интелектуално равенство  с мъжа”, романистката Жорж Санд като “най-красноречивата, най.-дръзновената и далеч най-надарената”. Той определя романа й като “лиричен и философски”, защото в него задълбочено се изследва участта на жените достигнали тридесетгодишната възраст, които “наистина все още хубави, с лъчезарната есен на младостта пред себе си, усещат в сърцето си скуката, смъртта, неспособността да обичат и да вярват”: “Били са излъгани един или два пъти; сблъскали са се в първия си порив с егоизма и вулгарното самодоволство: едни искат да оздравеят, като мамят на свой ред;  други пазят в себе си пепелта и поглъщат сълзите си. Ако някои от тях са по-силни, по-импулсивни, по-надарени, усещайки угаснал любовния си живот, те сигурно тръпнат от гняв, често се удрят в гърдите, искат да си въэвърнат изгубения плам от всички същества и в мигове на безумие винят хората и бога, обществото, цялата вселена. Такава е идеята на “Лелия”.” / стр.379-380/.

   Лелия дьо Алмовар е жена с неспокойна душа, която е преследвана през живота й от две злини  - противното на природата й бездействие и от задълбочения психологически самоанализ, който я довежда до нервно изтощение. Младият поет Стенио се влюбва в нея, тя приема любовта му, но отказва да му се отдаде спонтанно като жена, тъй като през ранната си младост е изстрадала дълбоко една нещастна любов. Безсловесната борба между двамата се усложнява от намесата в отношенията им на странния “приятел” Тренмор. Стенио ревнува своята възлюбена от Тренмор, без да знае, че той е нейният чистосърдечен изповедник и помощник, който след бурен авантюристичен живот е постигнал душевно спокойствие като е изкупил някогашните си грехове. Лелия го приема радушно като мъдър духовен наставник и високо цени  платоничното му приятелство.

    Междувременно, благодарение на вродения си интелектуален чар Лелия предизвиква нови любовни увлечения. Дори отшелникът Магнус не може да овладее страстното си увлечение по нея и я обявява за демонична изкусителка. За да постигне спокойствие високочувствителната Лелия се оттегля в манастир, където скоро, благодарение на усърдието си в молитвите, става игуменка. Тя успява да внуши на посестримите си, че като христианка е безрезервно всеотдайна  на Бога.

    Стенио, който не е престанал да я обича, я открива в манастира и успява да поговори с нея. Едва сега той разбира истинските чувства на Лелия към него и след като установява, че безвъзвратно е изгубил своята възлюбена, се самоубива. След като открива трупа на Стенио Магнус  още по-усърдно разпространява мълвата, че Лелия е сатанинско създание. Той пробужда омразата и предизвиква анатемата на добропорядъчното светско общество срещу нея. Лелия е осъдена да прекара остатъка от живота си затворена между стените на един здраво укрепен женски метох. Когато умира,  старият й духовен двойник и изповедник Тренмор я погребва на брега на езерото, точно срещу гроба, в който е бил погребан възлюбеният й Стенио.

     Според Андре Мороа Лелия е “жена, която отрича любовта”: “Красива, благородна, но студена като статуя: “Как да се измъкна от този мрамор - жалва се тя, - който стига до коленете ми и ме сковава, както гроб сковава мъртвеца?” Младият поет Стенио, страстно влюбен в нея, се опитва напразно да я развълнува. “Лелия не е цялостно същество - казва Стенио. - Какво е всъщност тя? Сянка, мечта или по-скоро представа.  А жена, която не умее да люби не е жена…”

    Лелия няма смелост да се откаже от любовта на Стенио. Когато романтичният й довереник Тренмор я моли да пощади пламенно влюбения младеж, да не погубва живота му тя отговаря, че го обича като “свое дете”. “Това е фалшивият, неспокоен тон на влюбеното майчинство, коментира Андре Мороа, който ще звучи много често в живота на Санд”. Според френския критик Лелия “би желала да обича не като майка, а като собствената си сестра, куртизанката Пулхерия, която олицетворява в романа чувствената любов”: “Лелия се опитва да бъде като нея, но изпитва ужасно разочарование:

  С тяло, изтощено от строги мистични съзерцания, с кръв, изстинала от умствения труд, аз забравих, че съм млада, а природата забрави да ме събуди. Мечтите ми бяха прекалено възвишени; не можех вече да се принизя до грубите желания на плътта. Неусетно за самата мен бе настъпило пълно разделение   между тялото и духа…

    В биографичния си роман за Жорж Санд френският ерудит Андре Мороа е подбрал фрагменти от изповедите на героинята, които биха допринесли за опознаването на “философията за любовта” на нейната създателка:

  Причината за продължителната ми любов…беше трескавото раздразнение, предизвикано у мене поради личното незодоволяване. Аз изпитвах до него някаква странна, влудяваща ненаситност, която никакви плътски ласки не можеха да утолят. Чуувствувах, че гърдите ми изгарят от неугасим пламък, а целувките му не ми дават никакво облекчение. Притисках го в обятията си със свръхчовешки сили и падах до него отчаяна и изтощена…Желанието беше у мен душевна страст, която парализираше чувствеността още преди пробуждането й; някакъв див бяс завладяваше мозъка ми и се съсредоточаваше изключително там. Кръвта ми се смразяваше безсилна и жалка под всевластния порив на волята…

  Понякога насън, обзета от непреодолим екстаз, разкъсващ аскетическите мисли, чувствах, че отлитам заедно с него…Тогава плувах във вълните на неизразима наслада, обвивах нехайно с ръце шията му, отпусках се на гърдите му и шепнех несвързани думи. Но той се събуждаше и щастието ми свършваше…Аз се озовавах отново пред мъжа, пред грубия мъж, ненаситен като хищен звяр, и избягвах в ужас. А той ме преследваше, не желаеше да бъде събуден напразно и се отдаваше на насладата върху  гърдите на припаднала, полумъртва жена…

  Така чувствеността не отслабваше, а още повече се разгаряше. Великолепието и уханията на пролетта, възбудата от топлото слънце и чистия въздух…ме тласкаха към нови мъчения. Изпитвах болезнено безспокойство, смътни, безсилни желания. Стори ми се, че бих могла все още да обичам и да чувствам любовта. Гръдта ми потръпваше от втора младост, по-силна и по-пламенна от първата. В тези преходи между желанието и страха аз изтощавах силите си, щом те се възстановяваха…Бленувах за обятия на непознат демон; уусещах как горещото ми дихание изгаря мойта гръд и забивах нокти раменете си, като си представях, че това са зъбите му. Стремях се към наслада срещу цената на вечни адски мъки…На зазоряване, сломена от умора, бях по-бледа от настъпващия ден…Опитвах се да намеря облекчение, като ревях от мъка и гняв…

   След като оставих желанията си да се насочат към призраци, аз тръгнах насъне да ги догонвам, да ги настигам в летежа им, да  изисквам настойчиво от тях ако не щастие, то поне неколкодневно вълнение. И тъй като това невидимо безпътство не можеше никого да възмути…аз му се отдавах без угризение. Изневерявах във въображението си не само на този, когото обичах, но всеки ден изневерявах на този, когото бях обичала вчера…

    Мороа сравнява, не без основания, героинята на Санд с легендарния авантюрист от Севиля: “Дон Жуан отива от една жена към друга, защото ни една от хиляда и трите не го е направила щастлив; Лелия отива от един мъж към друг, защото нито един от тях не й е доставил наслада. Романът доказва, че авторът най-после е прозрял и когато наближава тридесет години, Жорж започва да се преценява ясно.” / Андре Мороа, Ж о р ж  С а н д, НМ, 1970 г. стр.143 -146/.

    Изтъкнатият френски ерудит проявява знаменития си психологически усет , когато оценява скандаланата слава на талантливата френска романистка сред съвременниците й: “Една жена с прекалено самообладание дразни и тревожи своите любовници. Тя остава прозорлив и спокоен наблюдател, докато мъжът търси в любовта самозабрава. Той желае да победи не само една свенливост, но и да зароби една свобода, да превърне мислещото същество в обект. Жорж Санд дразни мъжете, защото си остава субект.” /стр.170/.

     Сен Бьов приема, че духовното излъчване, което може да се почувства от романа “Лелия”, би могло да се формулира накратко така: след като осъзнаваме, че мъките и отчаянието са похабили душата на героите, ние сме обзети от “безпределното чувство за неизлечима болест”. И тъй като авторката отказва да свърже тази болест с някои обществени условия и със съдбата на героите “тя се разпростира над всичко, обхваща вселената и обществото, обвинява провидението и човешките закони”. Според именития френски критик “това произведение, изпълнено с мощ и често с изящност, но в което няма никакъв здравословен полъх, ще ви се стори по-скоро необикновено, отколкото хубаво и по-скоро ще уплаши, отколкото очарова хората, които се възхищават, доверявайки се само на сърцето си”. За първия авторитетен критик на романтизма истинската идея на романа на Санд “Лелия” е “неспособността да обичаме и да вярваме, преждевременната стерилност на сърцето, похабено от разочарования и мечти”.


                                       Доц. Гено  Генов




Гласувай:
0
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 770147
Постинги: 589
Коментари: 49
Гласове: 302
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031