Живот и творчество: Ражда се през 1783 година в Гренобъл. Произхожда от семейство на средноимотни благочестиви граждани с роялистки убеждения, които възпитават сина си като държат на строгите нравствени принципи на провинциалната преуспяла буржоазия. След като почива майката за него се грижи леля му Серафи, стара набожна мома, която не приема “ужасния характер” на племенника си. Стендал си спомня по-късно с огорчение за частния си възпитател абат Райан, който през периода 1792 - 1794 година му налага своята “отблъскваща тираничност”. Озовал се самотен още като юноша, почувствал се неразбран от най-близките му хора, принуден да прикрива изтънчената си чувствителност под външно безразличие, той започва да ненавижда и отхвърля вмешателството в живота му на бащата, религията и монархията.
През 1796 година завършва с блестящ успех “Екол сантрал” на Гренобл, отива в Париж с намерението да кандидатства в “Екол политекник” /Висшето офицерско училище/, подтикван от тайните си мечти за успех и слава, отвоювана на бойното поле. Приет е на 10 ноември 1799 година, на другия ден след държавния преврат на Бонапарт в VІІІ-та година на Републиката. През 1800 година му предлагат да се включи в армията на Наполеон, която тръгва да завладява Италия. Приема назначението с ентусиазъм, без да подозира че страната отвъд Алпите ще се превърне за него във втора родина, може би по-обична от Франция. Италия го покорява с музиката си, с оперите на Чимароза, а по-късно и с живопистта си, с паметниците от античността и с хрониките си от епохата на Ренесанса. Очарован е от Милано, заема се да учи италиански език, започва да си води “Дневник”. Скоро скуката на гарнизонния живот му досажда до такава степен, че той напуска армията в началото на 1802 година. След като остава без средства той отново се връща към офицерската кариера, участва във фаталния за славата на Наполеоновата армия поход за завладяването на Русия/1812/, става свидетел на опожаряването на Москва и изстрадва ужасите на мъчителното безславно оттегляне на разгромената френска войска.
През август 1814 година се установява в Милано. След изпълнена с много драматични обрати любовна връзка с Анджела Пиетрагруа се влюбва страстно в Метилда Дембовска, която отблъсква настойчивите му ухажвания. Тогава той потърсва утеха в писането: през 1817 година излиза труда му “История на живописта в Италия”, по-късно се появяват неговите “Писания върху Хайдн, Моцарт и Метастазио”, издава и първата книга, която подписва с псевдонима Стендал, “Рим, Неапол и Флоренция” - свободно написан пътеписен дневник с много лични оценки върху културата и миналото на трите италиански грлада.
През 1821 година е принуден да напусне Италия. Завърнал се във Франция посещава с ревностно усърдие парижките салони и овладява трудното изкуство да се харесва във висшето общество. Увлечен в непрекъснатия лов на щастието той се увлича по графиня Кюриал, но тя отдава благоволението си като жена на друг ухажьор. През 1827 година Стендал публикува първия си роман “Арманс”, който няма особен успех нито сред ценителите, нито сред обикновените читетели. Разстроен от неуспеха, подтиснат от временни парични затруднения, претърпял поредното любовно разочарование Стендал замисля да сложи край на живота си. Разведряващо му подейства назначаването му за консул на Франция в граничния италиански град Триест през 1830 година, след възхождането на краля гражданин Луи Филип на френския престол. Напуска Париж на 6 ноември. На 13 ноември същата година излиза романа му “Червено и черно”.
Като консул в Триест, тогава във владение на австрийците, Стендал установява контакти с нелегалната национално освободителна организация на Карбонарите и става подозрителен за окупационните власти. За да предотврати назряващия дипломатически скандал Външното министерство на Франция премества именития вече писател на друг престижен пост - посланник при Папската държава. Стендал се установява в Чивита Векия, италианското градче, в което се намират резиденциите на всички дипломати, които са аташирани към Ватикана. Тук през 1832 година той завършва автобиографичните си “Спомени за еготизма” и започва да работи върху две нови творби, изпълнени с епизоди от младежките му години, които не успява да завърши до края на живота си - романът “Люсиен Льовен” и повестта “Животът на Анри Брюлар”.
През периода 1836-1838 година той ползва продължителен отпуск, през който усърдно обикаля престижните парижки салони, опитва се да се наложи като писател в литературните среди на столицата. Работи над поредица новели, която по-късно ще означи със сборното заглавие “Италиански хроники”. През 1838 година роботи трескаво върху последната редакция на романа “Пармският манастир”, благодарение на който, половин век след смъртта му, славата му на талантлив романист ще се разпространи из цяла Европа. Завърнал се в Чивита Векия той се заема с трескаво усърдие да разработва автобиографичния си роман “Ламиел”, но и него не успява да довърши. Умира в Париж, поразен от апоплектичен удар на улицата /22 март 1842 година/.
Психография на писателя Стендал: Под влияние на “Изповедите” на Русо и “Мемоарите отвъд гроба” на Шатобриан Стендал решава да се върне към близкото си минало, да опише един кратък, но важен период от живота си, през който се формира като личност. В “Спомени за еготизма” /1832/ той анализира духовното си и емоционално развитие от юни 1821 до ноември 1830 година: неуспехът му в “завоюването” на любовта на Метилда, бягството му от Милано, последвалата депресия и кризата породила мисълта за самоубийство, разведряването в края на периода, предизвикано от назначението му на дипломатически пост в Триест.
С термина “е г о т и з ъ м” обикновено се означава нагласата у човека да отдава прекалено голямо значение на собствената си особа, да създава ревностно благоприятно мнение за себе си. В това си съчинение авторът се надсмива над юношеската си суета и мнителност. Пред прага на петдесетата си годишнина той отдава значение само на равносметката: постигнах ли щастието през досегашния си живот? Стендал се пита: успях ли да извлека от обратите в живота ми през периода 1821-1830 година всички благоприятни позиции за постигане на щастието? Какъв човек съм сега? Придобих ли здрав разум и доколко проницателен е той?
Той признава, че живее с вълненията, които му поднася всеки следващ ден. Избягва да разсъждава върху фундаменталните проблеми на човешкото съществуване. В преценките си е подвластен на променливите си настроения. Не крие, че се отвращава да говори едзинствено за себе си, за броя на ризите си и за щетите, които сам нанася върху самолюбието си: “На някой мъдрец, който се заеме да ме поучава, че трябва най-напред да победя себе си, аз бих отговорил: Вече е много късно. Аз съм вече на четиридесет и девет години. След толкова премеждия трябва да помисля как да завърша най-малко зле живота си.”
“Духът на поезията е мъртав, но на бял свят се появи духът на п о д о з р е н и е т о. Аз съм дълбоко убеден, че единствената противоотрова срещу постоянните връщания на писателя към собственото му “аз” може да бъде пълната му искреност пред читателите” - споделя Стендал. Той се надява, че ще набере смелост, за да разкаже непринудено, без отегчителни предисловия, за унизителните помисли и постъпки, които минират достойнството на хората. Този френски писател не вярва, че съществуват зли по природа хора и не се чувства преследван от тях. Той споделя убеждението, че злите хора във Франция са по-скоро “машини, задействани от суетата и от всички страсти, от които не бива да се изключва себелюбието”.
В задълбочената си студия върху живота и творчеството на Стендал Стефан Цвайг твърди, че този френски писател “има точно толкова смелост, даже дързост за истината, колкото и за лъжата, той скача тук и там с превъзходна решителност през всички стобори на обществения морал, контрабандира през всички граници и прегради на вътрешната цензура…Той, интуитивно, с истинско щастие на гений разби към 1820 година някои от най-тънките ключалки и брави на душевната механика, които едва след едно столетие психоанализата със своите сложни и изкусни апарати започна да разлага и възстановява - неговата вродена и гимнастически упражнена смелост на психолог с един скок отиде сто години по- напред от търпеливо напредващата наука.” /стр.295/.
“През целия си живот този бдящ, значителен дух предпазливо избягва всички разрушителни, демонични сили, защото първата заповед на неговото благораземие гласи самосъхранение, и както в действителната, в Наполеоновата война, по всяко време Стендал знаеше да остава в ариергарда, настрана от куршума, така и в своите душевни битки той избира по-сигурното място на наблюдателя вместо решителното на бореца на живот и смърт” - констатира с привичната си проницателност на тънък психолог Стефан Цвайг. Според него “Стендал, благодарение само на огнената смесица от разум и кръв чувствува дълбокомислената красота на света…Той неуморно се грижи за двете крайности на своята същина, нужни в борбата за познанието, със същата любов, с която един художник поддържа своя инструмент и войникът своето оръжие; той непрекъснато се занимава с тренировката на своето душевно аз…Благодарение на тази разумна и рафинирана техника на самоусъвършенстване Стендал достига интелектуално, както и чувствено, до една необикновена степен на душевна чувствителност. Човек трябва да се върне десетилетия назад в световната литература, за да намери едно подобно нежно-чувствително и едновременно остроумно съзнание, една така тънкокожа, нервно трептяща чувственост при такъв бистър и студен като вода разум.”/стр.325/.
Естетически възгледи и пристрастия: Цвайг отчита присъщата на именития френски писател склонност “да лъже и без външен повод, само за да се прави интересен и да скрива своята особена същност,…да върти майсторски около своята собствена личност мистификации и псевдоними като блестяща шпага, само за да не се приближи някой любопитен много до него и никога не скрива тази своя страстна склонност към заблуждаване и интрига”/стр.294/. Известният немски писател го определя като “хитрият Одисей на сърцето”, който много добре знае, че “истините са гущери, пещерни жители и се боят от светлината, бързо бягат при всяка тежка стъпка и живо се измъкват от всяка уловка: човек трябва да има тихи стъпала, за да се промъква до тях, лека и сръчна ръка и очи, които гледат в тъмнината” /стр.297/.
Изследователите на живота и творчеството на Стендал отчитат винаги свободолюбието, духовната изолираност, интровертната “еготистка” нагласа и раздвоеността на твореца между философията на романтизма и изобразителната стратегия на писателите реалисти. Той е щастлив в своята самотност, охранява я ревностно, без да се страхува, че ще го обвиняват заради самомнителността и отчуждеността му от тълпата. В процеса на опознаване на света този творец държи да запази своята самобитност, посреща спокойно упреците, че е прекалено дързък, самонадеян и затворен в себе си. Страстта, с която се отдава на живота и усърдието, с което се себеизследва, се пренасят съвсем естествено в произведенията му. През целия си творчески живот остава верен на максимата, която резюмира според него пребиваването му в този свят: “Visse, scrisse, amo.”/Живях, писах и обичах/.
Мнозина свидетелствуват, че литературата е била за него едно приятно, стимулиращо и удовлетворяващо го напълно забавление. В писмо до Балзак /30 октомври 1840 г./ той споделя пред именития си и уважаван съвременник, че пише с най-голямо удоволствие, тъй като влага в написаното скъпи за него неща и “аз никога не се замислям за и з к у с т в о т о да се прави роман”. Цвайг предполага: “Той не мисли за формата, за критиката, за публиката, вестниците и вечността, а като безупречен егоист в творчеството мисли единствено за себе си и своето удоволствие” /стр.336/. Според него Стендал е станал писател, само за да опознае самия самия себе си, изгражда се като прецизен художник в литературата, само за да обрисува собствената си персона. Истина е, че когато го обвиняват в прекалена самовлюбеност той отговаря с притворна скромност: “Аз наблюдавам човешката душа.”
Стендал разработва, според Цвайг, “една гениална психологическа система” - “никога не дава време на своите чувства да се нагласяват, за да изглеждат “хубави” или “морални”: “Чудното му превъзходство над всички обективни психолози-специалисти се дължи на това, че той упражнява науката на сърцето весело, остроумно и с радост като изкуство, а не професионално сериозно като занятие. Като Ницше той има не само добра, смела мисъл, но при случаи и една очарователно високомерна мисъл” /стр.352/.
През 1822 година парижките зрители, ревностни привърженици на класицистичния вкус в театъра, се скандализират от дръзновената интерпретация на драматургията на Шекспир, която предлагат млади английски актьори на сцената на “Порт дьо Сен Мартен”. В литературните салони на френската столица се развихря ожесточена полемика между поддръжниците на класицизма и новаторски настроените романтици, които почитат Шекспир като най-авторитетния предшественик на новата художествена тенденция в драматургията. През същата година се появява необичайната есеистична студия, с вградени в нея писма , разменяни между Класициста и Романтика, “Расин и Шекспир”, с която Стендал се заявява като страстен поборник за обновлението на литературните нрави и театъра във Франция.
В третата глава Стендал определя романтицизмът като “изкуството да се създават литературни творби, които при сегашното състояние на обичаите и вярванията на народите да им доставят колкото е възможно по-голямо удоволствие”, докато “класицизмът им предлага литература, която е доставяла най-голямото възможно удоволствие на тяхните прадядовци”. Според него “Шекспир е бил романтик, защото е представил на англичаните от 1590 година най-напред кървавите стълкновения в резултат на гражданските войни, а сетне за отмора от тези печални гледки - цяла поредица от изящни изображения на сърдечни трепети и отсенки на най-изтънчени страсти”. Той отчита, че “за да бъдеш романтик е нужна смелост, тъй като се налага да р и с к у в а ш”, а класицистът винаги търси “тайната подкрепа” в няколко стиха от някой утвърден писател или философ творил през античността.
Стендал е убеден, че “възхитителните и тъй редки мигове на съвършена илюзия могат да се срещнат само в задушевната атмосфера на някоя оживена сцена, когато репликите на артистите следват бързо както в живота” и твърди, че “кратките мигове на съвършена илюзия се срещат по-често в трагедиите на Шекспир, отколкото в трагедиите на Расин”. Той напада отривисто френските почитатели на теоретичните догми на Боало: “ Твърдя, че спазването на двете единства - на място и време - е френска привичка, дълбоко вкоренена привичка, привичка, от която трудно ще се отървем, защото Париж е салонът на Европа и й дава тон; но ще добавя, че тези единства не са никак необходими за предизвикването на дълбоко вълнение и на истински драматичен ефект.”
Романтикът Стендал смята, че и злото като морална позиция трябва да се появи на сцената, и допуска, че то ще внесе динамика в театъра: “Романтичното в съвременната трагедия е, че поетът винаги отрежда хубава роля на Дявола. Той говори много красноречиво и много го харесват. Хората обичат противопоставянето.”
След като прави уговорката, че “романтиците не съветват никого да подражава пряко на Шекспировите драми” Стендал пише: “Достойното за подражание у този велик човек е начинът за изучаване на света, сред който живеем, и умението да се даде на нашите съвременници тъкмо такава трагедия, от каквато се нуждаят, но нямат смелостта да поискат, бидейки подтиснати от славата на великия Расин.”
В едно писмо от Романтика до Класициста се предлага дефиниция за романтическата трагедия: “Романтическата трагедия е написана в проза, поредицата от събития, които тя представя пред зрителите, трае няколко месеца и се разиграва на различни места.” По-нататък в студията се предлага и теоретичната представа на Стендал за романтическа комедия: “действието в нея обхваща време от три месеца и половина; то става на различни места из Париж, между “Театр Франсе” и улица Кле; най-сетне тя е написана в проза, в презряна проза, запомнете това”.
В края на “Расин и Шекспир” Стендал прави благоприятно пророчество относно разпространението на романтизма в културата на Франция: “Напук на всички романтизмът осъществи голям напредък от една година насам. Отчаяни от политиката след последните избори, благородните души се втурнаха към литературата. Те внесоха там разум - нещо, което дълбоко наскърбява литераторите.” Той предсказва, че “романтическата трагедия ще запознае отбраното общество във Франция с нейната история, прекалено скучна за четене, и то по начин, твърде благоприятен за великите хора на нашето средновековие”. Авторът внушава благотворното влияние на романтизма върху френската младеж с реторичния въпрос: “Вместо да се ръководят при преценката си от “литературните принципи” и да защитават “правилни учения”, не трябва ли нашите младежи да се задоволят с най-хубавото предимство на своята възраст - да притежават чувства?”
През 1822 година Стендал посвещава на своята възлюбена Метилда Дембовски пространното си есе “За любовта”, замислено като “прецизно и подробно описание на всичките чувства, които съставляват страстта назовавана л ю б о в”. В него той се доказва като последователен рационалист в изследването на психологията на интимната привързаност между мъжа и жената. Убеден че духовният и емоционален живот на човека е подвластен на дълбоките импулси, които се зараждат в психиката му, Стендал прави детайлен опис на всички проявления на любовта като ги обвързва с темперамента на индивида, с възпитанието му, с климатичните условия и политическата система на страната, в която живее.
Той разграничава четири основни типа любов и ги подрежда в низходящ ред: любов-страст, любов-харесване, физическа любов и любов от суета, която цени най-малко. В есето се разглеждат различните стратегии в обичането, които са се наложили в Европа , Съединените щати и в арабския свят. Своеобразната история и география на любовното преживяване, която написва Стендал, завършва със съпоставката на двата типа интимна привързаност, чиито контрастни персонификации в литературата са Дон Жуан и младия Вертер.
Стендал изповядва в това си есе една типично романтическа концепция за любовта - “Любовта е единствената страст, на която се заплаща с монетата, която тя сама сече.” Той обособява седем етапа в еволюцията на всяка любовна привързаност и твърди, че любовта започва с възхищението и завършва с кристализацията: “ Аз наричам кристализация, уточнява Стендал, онзи душевен и умствен процес, който извлича от всичко, до което се докосне, откритието, че обектът на нашите чувства се отличава с нови съвършенства…Както се оформя окиченото с диаманти клонче в солните мини на Залцбург, тъй всичко красиво и възвишено на този свят ти се струва частица от красотата на любимото същество и внезапно съзряното щастие в миг изпълва очите със сълзи. Така влечението към прекрасното и любовта взаимно си вдъхват живот.”
В представата на романтика Стендал любовта е неподвластно на волята преживяване: “Любовта е като треската, поражда се и изчезва без ни най-малка намеса на волята. Ето една от главните разлики между любовта-харесване и любовта-страст. Ние можем да се радваме на прекрасните качества на любимото същество само като на една щастлива случайност.”
Може да се каже, че и представата на Стендал за жената обзета от любов е до голяма степен повлияна от романтическия стереотип: “Жените предпочитат чувствата пред разума; и това е лесно обяснимо - тъй като по силата на нашите глупаве обичаи на тях в семейството не се възлагат никакви дела, разумът никога не им е полезен и те не са убедени, че той изобщо служи за нещо…При мъжете нервният флуид се изразходва чрез мозъка, а при жените - чрез сърцето; затова те са по-чувствителни. Напрегнатият принудителен труд в професията, която цял живот упражняваме, ни носи утеха, докато тяхната утеха са само развлеченията.”
Редица от разсъжденията върху изкуството на любовта в есето “За любовта” са белязани от властващите през епохата на романтизма мисловни нагласи: “Струва ми се, че изкуството на любовта се свежда дотам, да говорим именно онова, което ни подсказва в дадения момент силата на опиянението, или, с други думи, да се вслушваме в душата си - разсъждава Стендал. Не бива да мислим, че това е толкова лесно; човек, който истински обича, просто губи способността да говори, като слуша как приятелката му реди до него ощастливяващи го слова…Грешката на повечето мъже е, че се стараят да говорят неща, които според тях са красиви, духовити и трогателни, вместо да се отпуснат и се отърсят до такава степен от светската превзетост, та близостта и непринудеността да изразят онова, което чувстват в момента.”
Характерни за епохата на романтизма са и опитите да се обхванат различните подходи, предопределени от народностната душевност, в отглеждането на цветето “любов”: “При сегашното състояние на нравите в Европа Италия е единствената страна, където расте на свобода описваното от мен цвете - смята Стендал. Във Франция - суетата, в Германия - една лишена от здрав смисъл философия, която може да ви умори от смях, в Англия - срамежливата, болезнена и злопаметна гордост подтискат растежа на това цвете, задушават го или го карат да се развива по уродлив начин.”
Явен е стремежът на Стендал да покровителства едно ново изкуство на любовта, което той се надява да утвърди в светските среди на Париж: “Франция заема видно място в замисъла на тази книга, защото Париж, благодарение на превъзходството на своето красноречие и на своята литература, е и ще бъде винаги салонът на Европа.”
Стендал като романист: Проницателният анализатор на творчеството на Стендал Стефан Цвайг твърди, че художественото внушение на романите му е предопределено до голяма степен от “вътрешното движение”, което ги изпълва: “Действието в романите на Стендал се развива /това е тяхната новост!/ изключително в психичното, не в земното време.” В романите си този френски писател проследява едновременно “вътрешното и външно душевно движение”. Този художник, “точно на границита между възхода и упадъка на мъжествеността, рисува чувството като изтънчен познавач”, изживява повторно своите страсти, способен е да ги “разбере отвътре”, “да изследва вътрешния живот на своята отразена страст”. Той създава романите си в изблик на “най-дълбока радост”: “Стендал никога не разглежда една страст изцяло - уточнява Цвайг, а винаги в нейните подробности, проследява нейната кристализация през лупа, дори и през лупата на времето; това, което в реалното пространство протича като единно спазмично движение, неговият аналитичен ум го разделя на безкрайно малките молекули на времето” /стр.345/.
В психологическото си изследване “За любовта”/1822/ Стендал се спира обстойно на седмия етап в развоя на всяка любовна страст - “етапът на кристализацията”. Според нето силата на любовта ни зависи не толкова от обекта, който я е предизвикал, колкото от нашата субективна представа за него. Мъжът, според Стендал, никога не анализира обективно и трезво достойнствата на своята възлюбена и е склонен да й придава много повече очарование и прелести, отколкото тя в действителност притежава. Така както в солниците на Залцбург попадналата в недрата на топлата земя дървесна клонка се окичва с дивни кристали и става неузнаваема, така и любимата жена обсебила мисълта ни се оказва разкрасена с безброй добродетели и прелести, продукт на трескавото ни въображение на покорени от страстта субекти. Силата на любовта, която се умножава при раздяла или след горчиви съмнения, украсява обекта на нашата обич с неотразимо красиви кристали.”
Убеден, че любовта е изцяло субективно преживяване романтикът Стендал я представя като сладостно безумие, което изпълва живота ни със смисъл. Според Андре Мороа като романист той използва ограничен кръг типови персонажи, които приличат на панаирджийските марионетки. Когато разработвал поредния си роман този писател “отварял куфара с марионетките” и ги въвеждал в представлението, т.е. действието на романа. В главната марионетка той влагал идеалната представа за самия себе си, такъв какъвто би искал да бъде: млад и непременно красив, достоен за обич, но плах, тъй като е изключително чувствителен и загубва лесно самочувствието си в присъствието на любимата жена. Втората марионетка е неизменно жената, в която Стендал мечтае да се влюби, на която би посветил целия си живот, тъй като е необикновено добра и необикновено чистосърдечна. Третата марионеткса е обикновено жената, която би бил самият Стендал, ако се е родил жена. Тя носи енергията на човека от Ренесанса, амбициозна и страстна, тя покорява със силната си натура. / Андре Моруа, Литературные портреты, М.1970 г. стр.140 - 141/.
Изтъкнатият руски изследвач на творчеството на Стендал Борис Реизов пише: “ Главният герой на Стендал винаги се отличава с оригиналността си. Такива като него са изключително малко в обществото и е трудно да ги откриеш сред масата от хора, които въплъщават духа на епохата. Тези хора от обкръжението възприемат героите на Стендал като чудаци, които не са толкова смешни, колкото опасни. Такъв човек не може да бъде разбран. Всички други изобщо не приличат на него и той търси сходна душа, но много трудно я намира. Останалите персонажи, задвижвани от други интереси, съставляват “тълпата”, повече или по-малко диференцирана. Би трябвало тази тълпа да предизвиква по-голям интерес у художника, тъй като тя е болшинството и следователно ни дава много по-пълна представа, отколкото отделния, изключителния човек, за духа на епохата. Но Стендал си изгражда представа за епохата благодарение на размислите си в лоното на самотата за нея” / Борис Реизов, Французский роман ХІХ века, М.1977 г. стр.48/. Руският литературен историк разпознава една типично романтическа нагласа у френския романист при пресъздаването на духа на епохата.
В явно противоречие с тази характерна за писателя Стендал творческа нагласа са неговите разсъждения за романа като “огледало, с което вървите по широкия път”, изложени в романа му “Червено и черно”: “То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, а още по -добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви.”
Това разсъждение на Стендал се оказа удобен повод за користни манипулации от ревностните марксисти, бранители на “реализма”, от близкото ни малокултурно минало. Те внедриха погрешната теоретична представа, че “реализмът” трябва да се разглежда непременно и винаги в опозиция с художествената тенденция “романтизъм”. Едва ли е нужно да доказваме, че вгледаният в себе си и естествено придирчив към близката си духовна и предметната му среда романтик е в по-малка степен “реалистичен” от ортодоксалният писател реалист. Опозицията между метафоричните образи на “синевата” и “калните локви” потвърждава ревността на теоретика Стендал да отстоява тезата, че литературата се изпълва най-естествено с жизненост, когато се отчитат обективно многобройните противоречия у личността и света.
Руският биограф на Стендал Анатолий Виноградов описва по следния начин реалното събитие, което подбужда френския писател да се захване с романа “Червено и черно”: “През февруари 1828 година в “Съдебен вестник” бе публикувана присъдата срещу Антоан Берте, син на ковач. На 23 февруари същата година в 11 часа бяха отрязали главата на Антоан Берте на Гарнизонния площад в Гренобъл, пред очите на огромна тълпа от разплакани жени…” Стендал отива при местен нотариус, за да разбере нещо повече за това потресаващо събитие, което дълго занимава общественото мнение в родния му град. Антоан е бил син на ковач от градчето Бранг, който избягва от дома си, за да се учи и да си пробие път в живота със собствени сили. С упорит труд той успява да влезе в семинарията, но скоро я напуска тъй като трудно понася завистливите и вечно гладни семинаристи. Чувства се по-способен от колегите си, притежава завидна памет и неизчерпаема любознателност.
Когато кметът на градчето Бранг помолва ръководителите на семинарията да му намерят млад интелигентен човек, за да го наеме за частен възпитател на децата си, те са принудени да му признаят, че Антоан Берте е най-бързо напредващият в учението техен възпитаник. Младежът се премества в дома на кмета Мишу, където се влюбва в младата двадесет и осем годишна стопанка на къщата, обречена на подтискаща скука, тъй като мъжът й е постоянно зает с градските дела. Кметът е обезпокоен от сближаването на Антоан с жена му и отпраща младия човек от дома си. Но впечатлената от ума и чувствителността на частния възпитател госпожа Мишу предприема отчаяна постъпка, когато той напуска къщата й. Тя го изчаква в края на градчето, среща го без знанието на мъжа й и му изповяда, че никога няма да го забрави.
Ректорът на семинарията посъветва Антоан да отиде в Париж, осигурява му надежден покровител, богат столичен благородник, и го уверява, че там хората не завиждат на младите и предприемчиви хора както ограничените еснафи в провинцията. В Париж младежът се променя, става мнителен, предпазлив и хладен, откроява се сред аристократичните кукли в салона на покровителя си - богатият благородник Декардон. Той привлича вниманието на госпожица Декардон, дъщерята на благодетеля му, откликва на ухажванията й, подбужда любопитството й, но бащата предусеща новата любовна авантюра на Антоан и го прогонва от дома си.
Младежът постъпва на работа при известен нотариус, но скоро научава, че жената, която му се е клела във вярност, госпожа Мишу, му е намерила заместник и сега мястото му на частен възпитател в къщата на кмета е заето от друг младеж. Изпълнен с подозрението, че заместникът му е станал любовник на неговата “първа любов” Антуан се връща в Бранг, издебва госпожа Мишу и стреля с пистолет срещу нея по време на неделната меса на 22 юли. Ранява молещата се жена, прави неуспешен опит да се самоубие. Властите го задържат, процесът протича бързо, тъй като обстоятелствата са ясни, а признанията - пълни. Антоан Берте е осъден на смърт.
В анализа си на романа “Червено и черно” изтъкнатият френски ерудит Андре Моруа привежда част от писмото на осъдения Берте до главния прокурор по делото му: “Господин прокурор, бих искал днес да ме осъдят, а утре да изпълнят смъртната ми присъда. Смъртта е най-сладостната прошка, която мога да получа. Уверявам Ви, че изобщо не изпитвам страх от нея. Достатъчно дълго време ме заставяха да ненавиждам живота, така че не искам някое продължително съдебно разследване да ме принуди да възприемам смъртта с още по-голямо отвращение. Не ме обричайте да продължавам да дишам зловонния въздух на затвора. Разрешете ми да излизам понякога на двора, а аз обещавам да не дишам докато съм навън.” От тези няколко фрази можем да си създадем представа за гордия еготизъм, върху който се изгражда житейската философия на младежа Антоан Берте - реалният прототип, който стимулира романиста Стендал да проследи в “Червено и черно” осъществяването на амбициозния план на предприемчивия плебей Жулиен Сорел да се издигне в обществото.
Един от въпросите, с който най-често обсаждали Стендал след излизането на романа му, според руския му биограф Виноградов, бил: Не сте ли представил в образа на Жулиен Сорел самия себе си? В едно писмо до близката му приятелка Албертина Рюбанпре авторът на “Червено и черно” е може би най-откровен: “Получавам доста писма с въпроси като Вашия, защото, ако приемем, че Жулиен Сорел е негодник, то, разбира се, в него аз съм изобразил себе си, друго не може да бъде! В епохата на Наполеон Жулиен би вървял по честен път, но тъй като той живее не във времето на Наполеон, то, по дяволите, какво ме интересува всичко това? Дори да бях млад русокос красавец, с малко тъжен израз, обещаващ доста приятни минути, сигурно не бих имал нищо против, ако мислят за мен същото.
Но ако бях наистина Жулиен в наши дни, бих посещавал редакцията на вестник “Глобус” най-малко четири пъти в месеца, бих говорил с едного, бих угодничил пред другиго…” Явно е, че авторът симпатизира на героя си, споделя неговата житейска филсофия и се възхищава от предприемчивостта му. “Стендал обича енергията и допуска, че тя може да бъде открита преди всичко у хора като Антоан Берте - много млади и много бедни, образовани, нещастни и честолюбиви - твърди Андре Мороа. Не бива да забравяме, че неговият кумир Наполеон е бил едновременно образован, беден и честолюбив. От кръга на подобни хора обикновено произлизат изтъкнатите личностти.”
Според Мороа Стендал се е вживял в съдбата на Антоан Берте и е въвел в образа на Жулиен Сорел собствената си философия за еготизма. Романистът е разкрасил и идеализирал реалната госпожа Мишу и е създал пленителния образ на мадам дьо Ренал. “В рамките на реалната житейска драма Стендал въвежда своите марионетки, обобщава Мороа. Когато писателят стига до края на повествованието, в желанието си да остане верен на реалния живот, той “заставя” Жулиен да убие мадам дьо Ренал. Пред нас е твърде любопитен пример на взаимоотношения, които се установяват между конфликта на романа и житейския конфликт: ако по-внимателно се вгледаме в персонажите на “Червено и черно”, ще открием, че убийството изглежда неправдоподобно. Жулиен е прекалено умен и прекалено благороден, за да стане убиец на мадам дьо Ренал. Самата мадам дьо Ренал е толкова трогателна във всеотдайната си любов, че едва ли нейният възлюбен би се решил да я убие. И все пак Стендал решава да остане верен на реалността и да “въведе” убийството в романа си. В края се оказва, че точно този епизод допринася за съвършенството на тази творба.” /стр.143/.
Романът “Червено и черно” се вписва в традицията на “романа за възпитанието”, която се учредява през епохата на Просвещението. Авторът проследява успехите на един млад човек със скромен произход отначало в провинциалната благородническа среда, а след това в аристократичните салони на Париж. Той има възможност да проведе своето художествено изследване в два плана: в индвидуалния план на повествованието се следи непрекъснатия конфликт между амбицията и чувствителната душа на Жулиен; в плана на социалното изследване се констатира ревностното усърдие на “доброто общество” да отстоява своите привилегии и условности и да не допуска “пришълци отвън” в своята среда.
Героят на романа е обречен да преодолява двата конфликта: единият, в който трябва да преодолява собствената си природа; вторият, в който трябва да доказва достойнствата си пред едно отхвърлящо го като чужд аристократично общество. Изборът на амбициозния млад човек, роден в началото на ХІХ век, навлизащ в живота след падането на Наполеон, е до голяма степен предопределен от новата социално историческа ситуация във Франция. За много млади хора със скромен произход провалът в обществената им реализация е предопределен от затварянето на висшето общество пред тяхната предприемчивост. Достойнствата им, упорството и волята им се оказват недостатъчни, за да преодолеят преградите, които обществото издига пред амбицията им да преуспеят в него. В този план заглавието на романа може да се разчете по следния начин: след като не можем да си пробием път чрез оръжие/проливане на червена кръв/, ще се опитаме да преуспеем чрез бързо издигане в църковната йерархия/ след ритуалното надяване на черното расо/.
Стендал изследва затворената организация на следреволюционното общество в поредица картини, която предопределя облика на вътрешната структура на неговия роман. В първата му част авторът прави исторически и социологически анализ на провинциалното висше общество в малкото градче Вериер, разположено в областта Франш-Конте. Проницателният му критичен поглед вниква в съперничествата, амбициите на мнителните буржоа и дребнавите еснафски предубеждения, които се преплитат в сивото делнично ежедневие на провинциалната, аристократична и гражданска, знат и пораждат конвенциите, предразсъдъците и условностите, на морала им. Във втората част на романа Стендал прониква като прецизен анализатор в манталитета на парижката аристокрация, изследва съсловната й психология, застинала в почитанието на предреволюционните морални норми, изработени във вече изчезналата дворцова среда, доказва непродуктивната й затвореност в свещените за кралската монархия идеали.
В студията си, посветена на живота и творчеството на Стендал, Стефан Цвайг достига до едно важно обобщаващо заключение относно конфликтите, които се вихрят във фикционалния свят на френския романист: “ Стендаловия свят се върти между двата вечни полюса на мъжката съдба, детско-смътния копнеж по красота и положителната, иронично обмисляща, воля за реална власт. Между съдбовните предели на живота на мъжа, между старост и младост, между романтика и зрелост, епически бушуват и се носят вълните на наболялото чувство. Към плахо и горещо жадуващите младежи пристъпват жени, те поемат техния бурен копнеж в звучащ съсъд и успокояват с музиката на своята доброта гневната неутолимост на страстното им желание. Те свободно оставят да се възпламени тяхното чувство, тези нежни, дори и в страстта, благородни жени на Стендал, мадам Дьо Ренал, мадам Дьо Шателие, дукеса ди Сансеверина; но и най-святата преданост не може да опази първоначалната душевна чистота на техните любими, защото с всяка крачка в живота младежите потъват все по-дълбоко в блатото на човешката подлост.” /стр.340/.
Главният герой в “Червено и черно” е едновременно говорител и двойник на своя създател. В темперамента на Жулиен Сорел романистът влага своя еготизъм, своя поривист ентусиазъм и своята изтънчена чувствителност. В мисловния свят на амбициозния младеж отзвучават духовните въжделения на автора - възхищението му пред Наполеон, жаждата му да постигне бързо успех в живота, предразположението му да анализира скрития механизъм, който движи светския живот, нескритото желание да бъде щастлив с цената на всичко.
Жулиен притежава една важна добродетел, присъща за създателя му - трудно изчерпаем жизнен порив, който го крепи и подтиква да взема най-рискованите решения и да им се посвещава всецяло. В романа той непрекъснато си предначертава привлекателни “задължения”, самоубеждава се, че са важни обязаности и се втурва да ги осъществява с присъщата за кумира му Наполеон трескава предприемчивост.
Нашият известен от близкото ни минало историк на френския роман Христо Тодоров открива в амбицията на Жулиен “нещо сюбверсивно/подривно/”: “Произлизащ от народа той си поставя за цел да дезертира от своята социална прислойка и да премине в друго съсловие - господстващата аристокрация. Така Жулиен вече не е плебей, но още не е и аристократ: в края на неговото препускане през обществото неговата противоречива социална кондиция се проявява особено ясно. Изгубил почва под краката си той не принадлежи към нито едно двете противопоставящи се съсловия. Изолиран от всички, самотен, той носи заложени в самия него противоречията на епохата си…”/стр.81/ Въпреки че клони към социологичната интерпретация на противоречията у героя на Стендал, Тодоров отчита обективно статуса му на типичен за епохата на романтизма духовен аутсайдер.
Създаденият от Стендал персонаж притежава изключително привлекателна духовна и душевна нагласа: обладан е от могъщия устрем към успеха, уверен е в собствените си възможности, като интелект се чувства безпогрешен, но като чувствителност се осъзнава, че е уязвим и лесно раним, тъй като се поддава лесно на властта на любовната страст. Романистът навлиза дълбоко в сложната ментална и психическа нагласа на героя, тъй като е убеден във възможностите му, снизходително разкрива грешките му и в крайна сметка се оказва подвластен на многоликия чар на собственото си творение. Той умее да “влиза вътре” в него, да му бъде безпристрастен хроникьор и пристрастен съдник уж “отвън”, т.е. умее да сменя регистрите на повествователния дискурс и да заема различни позиции като водещ този дискурс.
Според високо ерудирания анализатор на “Червено и черно” Андре Мороа поуката, която се налага в края на този роман на Стендал може да се изрази по следния начин: само като се извисим над собствените си пристрастия можем да постигнем истинските чувства - възвишеното честолюбие и нежната любов: “ В това се състои тайната на щастието. Докато човек зависи от мненията на другите и от събитията, развиващи се във външния свят, той се оказва крайно уязвим и непременно нещастен. Романтичното, според великолепната дефиниция на Хегел, е всъщност конфликтът между поезията на душата, въплътена в героя, и прозаичната действителност. През рицарските времена героят се сражава с неверници и вятърни мелници, във времето, в което живее Стендал, героят се сражава с управляващите и негодяйте.” /стр.149/.
Стендал се вписва като неуморен експериментатор във френската романтическа литература на прехода от първия към втория етап в развитието й. Напълно споделяме заключението, до което стига Стефан Цвайг в знаменитата си студия, проследяваща еволюцията на писателския талант у изтъкнатия френски еготист: “Безбройни са следите и пътищата, които той открива със своето странно експериментиране в литературата: Разколников на Достоевски би бил немислим без неговия Жулиен, битката при Бородино на Толстой без неговото правдиво описание на тази при Ватерлоо, и малко са хората, които със своите мисли и произведения са подбуждали буйната интелектуална наслада у Ницше.” /стр.364/.
Доц. Гено Генов
