Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2016 11:24 - АЛФРЕД ДЬО ВИНИ /1797 - 1863/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1758 Коментари: 0 Гласове:
-1

Последна промяна: 02.01.2016 12:03


            АЛФРЕД ДЬО ВИНИ  /1797 - 1863/

 

Живот и творчество: Роден е в  град Лош, Тюрингия, в семейство,  което ревностно охранява традиционните аристократични добродетели, тъй като произхожда от стар благороднически род.      / Прадядо му Леон-Пиер дьо Вини е известен рицар, ползващ се от благоволението на краля през ХVІ век./. Родителите му култивират у него благородническата гордост, почитта към краля и презрението към самозванеца Наполеон.

    Алфред израства като младеж, който не може да се приспособи към прагматичния и парвенюшки дух и устрем на следреволюционното общество във Франция. Завършва през 1814 година престижния парижки лицей “Бонапарт и се записва във Висшето политехническо училище, където се подготвят  елитни офицерски кадри за френската армия.

     Възстановяването на Бурбоните на престола през 1815 година го изпълва с пламенни надежди .  Записва се в кралската дружина, съставена от офицери, избрани потомци на прославени аристократични  фамилии, но амбициите му се провалят по време на Стоте дни /20 март - 22 юни 1815 г./, когато Наполеон се връща в Париж , възстановява властта си и  се опитва да въведе едно по-либерално управление на държавата. Вини е изненадан от динамичния развой на събитията,  първоначално решава да напусне армията, но постепенно се пристрастява към четенето, дава си сметка, че, като действащ  офицер, ще има повече време за литературно творчески занимания. Той публикува анонимно през 1822 първия се лирически сборник /10 стихотворения/, а след две години се появява  поемата му “Е л о а”/1824/, която му създава известност като поет.

     През март 1825 година се установява в Париж и през следващата година издава сборника “Антични и съвременни стихотворения” /1826/ и  историческия роман “Сен Мар”, в който проследява драматичното развитие на заговора срещу кардинал Ришельо, организиран от маркиз дьо Сен Мар. През 1829 годена превежда на френски и адаптира за сценично представяне трагедията на Шекспир “О т е л о”  под заглавието “Венецианският мавър”.

   Този френски писател се вписва  в историята на френската романтическа драма  с двете си пиеси “Марешалката от Анкър” /1831/  и ”Ч а т е р т о н”/1835/.  Вини пресъздава нещастната участ на Воина, посветил се да служи всеотдайно на честта и дълга, в цикъл разкази, които излизат през 1837 година под заглавието “Робството и величието на военните”.

   В края на 30-те години Вини преживява поредица от  “удари на съдбата” - изгубва майка си,  скарва се с най-близките си приятели, разочарова се от своята любима Мари Дорвал, театрална актриса, за която написва романтичната драма “Чатертон”. Съкрушен от поредицата  жестоки обрати в живота му той се оттегля от светските си ангажименти, заживява по собствено признание “като отшелник”, опознава блаженстото на самотата и съзерцанието. Преживяните дълбоки страдания и разочарования го вдъхновяват и той доказва безпорния си лирико философски  усет в блестящите  романтически  поеми “Смъртта на вълка”/1838/, “Гневът на Самсон” и “Хълмът с маслиновите дървета” /1839/, “Къщата на овчаря”/1844/ и “Бутилката в морето”/1847/.  Тези поеми, в които поетът Вини изповядва откровено непреодолимия си песимизъм, се появяват едва след смъртта му в сборник с красноречивото заглавие “ С ъ д б и “/1864/.

  След смъртта на Вини, през 1867 година,  излиза “Дневникът на един поет”, в който са събрани изповедите и размишленията му  върху духа на епохата, призванието на поета и мисията на поезията, еволюцията на политическите му пристрастия и на творческите му проекти.  Като убеден легитимист Вини поддържа краля Шарл Х, последният законен представител на Бурбонската династия, но не одобрява политиката му. След това възлага надежди на краля-гражданин Луи Филип/1830 - 1848/, но, наранен от  компромисните му лавирания, се освобождава от “политическите си предразсъдъци” и се обрича да служи на непреходните хуманитарни принципи, на “париите в обществото”т.е.”тези, които придпочитат да живеят в мизерия и дори да умрат, но не се отказват от идеалите си  и не приемат игото на прагматично мислещите материалисти”. “ Искам да пиша за хората от моето време, с духа и езика на моето време и, ако е възможно, да бъда полезен на моето време като държа преди всичко на собствените си възгледи за всичко, а не на убежденията на другите” - изповяда Вини. Той се стреми да остави след себе си представата за човек,  който е “моралист  по съдържание  и драматичен като изява”.

Лириката на Вини: През 1826 година се появява първият лирически сборник на Вини “Древни и съвременни стишхотворения”, в който са обособени три книги в съответствие с трите епохи, през които преминава човешкия род, устремен към бъдещето - Библейска, Антична и Модерна.

  В “Мистичната книга”  Вини включва  две поеми - “М о й с е й” и “Е  л о а”,  които доприносят много за известността му като талантлив поет през епохата на романтизма във Франция. В първата поема са използвани  някои драматични епизоди от библейската притча за пророка, който открива Обетованата земя. В откровената си изповед пред Бога Мойсей не скрива своите разочарования и огорчения. Вини представя пророка  като “гений, изтощен от вечното си вдовство, отчаян пред обгръщащата го все по-здраво и по-всеотдайно самота, която става все по-трудно поносима и по-безмилостна с напредването на възрастта”. В края на изповедта си, обзет от непреодолими душевни терзания, Мойсей моли горещо Бог да осигури покой за душата му в отвъдния живот.

     Вини замисля “Елоа” като мистична поема в три песни като изповядва, че е почерпил вдъхновение от два източника - една стара легенда и Евангелието. Елоа е ангел, родил се от една сълза на оплакващия мъртвия  Лазар Христос. В желанието си да спаси изпадналия в беда архангел Луцифер, Елоа се спуска до пределите на адската бездна. Луцифер/Сатаната/, омагьосан от душевната чистота на своя ангел спасител,  го прелъстява като събужда милосърдието в него.  Той примамва преднамерено Елоа в адската паст. Изводът, който се налага в края на поемата е, че злото е непобедимо. Според Вини всеки опит да се изкупят греховете на света чрез всеотдайна любов или безкористно милосърдие  се оказва безполезен и обречен.

      С “Античната книга” поетът романтик се пренася в света на древните езически легенди и митове Тук познавачите на лиричното творчество на Вини  открояват идиличната поема     “ Д ъ щ е р я т а  н а  Яфте”, в която впечатлява упорството и безсърдечието на боговете, които настойчиво изискват безсмилена саможертва на невинен човек. Повечето от стихотворенията, включени в “Модерната книга”, са лирически адаптации на популярни средновековни легенди / “Рогът” и “Снегът”/. И тук се налага впечатлението, че младият поет романтик в стремежа си да избегне пряката лирична изповед избира съответен на характерната му духовна нагласа герой - неразбраният и прокълнат герой,  който, осъзнал,, че е изоставен от всички,  отчаяно търси спасение във всеобричането си на Бога.

   Сборникът  “С ъ д б и “/1864/, който се състои  от единадесет стихотворения, написани през периода 1838-1863 година, изследва в лирико философски план човешката участ, проследява еволюцията на човешкото съзнание, освобождаването му от невежеството, предразсъдъците и безплодните  самосъжаления и насочването му по пътя на Прогреса.  Той започва  със стихотворение, озаглавено “Съдбини”, в което се обрисува трагичната обреченост на човечеството: “ Още от първия ден на Сътворението  тежките и мощни крака на всяка индивидуална Съдба застъпват  всяка глава и всяко човешко действие. Всяко чело се свежда над своята делнична бразда както главата на вола се впряга в ярема, за да не се прекрачи междата и подмине граничния камък”/ превод на Г.Генов/.

     Съдбините, дъщерите на Съдбата, предопределящи земната участ на хората,  впрягат човешкия род да изпълнява предначертаните им замисли и го лишават от надеждата, че сам може да се разпорежда със свободата си. Доскорошният ми уважаван колега Христо Тодоров определя основателно цялата поезия на Вини като философска и обявява сборника му “Съдби” за “връх на съвършенството в този вид поезия през епохата на романтизма”. /стр216/.

     Кратката поема “Смъртта на вълка” е разгърната алегория на участта, която неизменно сполетява гордия, свободен и независим, човек: озовал се в трудна житейска ситуация  той трябва да намери единствения удовлетворяващ достойнството му изход - непреклонният стоицизъм  и красноречивото безмълвие. За Вини аристократизмът на духа предполага  вярата в свободата на избора, дори ако  тя се окаже практически неосъществима.

     Вини посвещава стихотворението си “Къщата на овчаря” на Ева,  първата жена, символ на съвършенната женственост. В началото поетът романтик приканва настойчиво хората да изоставят “раболепните градове” и да потърсят подслон в “къщата на овчаря”, където царстват  едновременно обичта,  свободата и спокойствието.  След  това се възхвалява поезията, която, чрез “пламенните си напътствия”,  озарява  самоусъвършенстването на човешкия разум. В последната част на творбата авторът съветва хората да не очакват никакви утешения от природата, тъй като е убеден, че тя е безразлична към страданията им. Човек би могъл да постигне известно облекчение на душевните си мъки, само ако се затвори в себе си и се отдаде на успокояващи размисли. Бремето на самотата би могло по-лесно да се понесе, ако се сподели с любимата жена.

   В поемата “Бутилка в морето” Вини оповестява непоклатимата си вяра в Науката и Прогреса. Човек може да бъде полезен за другите, само ако  съуемее да сподели с тях опита си, натрупан в живота, и да им поднесе благосклонно полезни за тях знания.  Осъзнал  неизбежната си участ сред развихрилата се в морето буря  един натрупал богат  житейски опит  капитан решава, че най-добрият начин да облекчи земните страдания на хората е да им предаде познанията си за живота, изложени в дневника му, който той затваря в бутилка и поверява на разбунените вълни.

    Като пресъздава агонията на Христос в “Хълмът с маслиновите дървета” Вини за сетен път дава израз на неизлечимия си песимизъм. Отчаянието и меланхолията на поета са обусловени от тревожните му пророчества, че скоро  хората ще престанат да вярват във всемогъществото на Бог, ще се поддадат на унинието, което ги обзема пред неизбежните земни страдания и смъртта, чиято загадка никой не може да прозре. Тревогата у поета е породена от връхлитащите го въпроси и съмнения, когато размишлява върху Божията доброта и благосклонност към благородните замисли на хората.

   Стихотворението “Чистият дух” се възпрема от познавачите на поезията на Вини като духовното завещание на поета. В него той успява да се освободи от привичното си душевно безпокойство и духовна подтиснатост. Тук поетът прословя безрезервно Прогреса, декларира увереността си в победата на Духа и всемогъществото на Интелекта. Увереният в себе си “чист Дух” може да се справи с всички неблагоприятни обрати в земното съществуване и да осигури безсмъртие на творците,  които се посвещават на издигането на човешкия род до нови лъчезарни хоризонти.                            
Драматургията на Вини: Правилата за съчиняване в сферата на драмата, учредени от Шаплен и Боало през ХVІІ век, когато се използват и спазват от посредствените автори през ХVІІІ век довеждат до монотонност и скука в театъра. В “Писмо до Лорд…за вечерта на  24 октомври  1829 и за една драматична система” Вини пише: “Необходимо беше да   има действащи лица, които не отиват никъде, да се срещат във вестибюли, които не водят наникъде, да говорят за малко неща, изразявайки неопределени мисли и мъгляви реторични фигури, да се вълнуват от обуздани чувства, от мирни страсти и накрая да стигнат по този начин до очарователна смърт или до някаква фалшива въздишка. О, празна фантасмагория! Сенки на хора под сянката на природата! Кралства без съдържание!…” Явно е, че романтикът Вини не приема закостнелостта на условностите в класицистичния тип театър.

    Но той е подозрителен не само към консервативните норми на старата драма, но и спрямо Прогреса, който носи само материално благоденствие на хората. Парите, икономическите фактори са важни за развитието на обществото, но са безсилни да осигурят щастието на хората. Трагичната участ на поета в бързо развиващото се индустриално общество обсебва  въображението на романтика Вини, който е убеден в решаващата роля на твореца, защотник на изконните духовни ценности,  за изграждането на обществения морал. В началото на 1835 година той завършва драмата си “Ч а т е р т о н”, която се представя пред кралския двор и самия Луи Филип на 12 февруари и получава радушен прием.  Достойнствата на драмата отстояваща призванието на Поета като вестител на истината във време, когато достиженията на “Чистия дух” са обезценявани от предприемчивите еснафи, са оценени високо от присъствалите на първото представление “събратя по убеждения” на Вини  -  Теофил Готие, Жорж Санд, Алфред дьо Мюсе и младия композитор Ектор Берлиоз.

   В предговора на тази “драма за мисълта”, както я определя авторът й, четем: “ Исках да покажа духовния човек задушен от едно материалистично по нагласа общество, в което пресметливият скъперник експлоатира безмилостно интелекта и труда”. Поетът се оказва най-трагичната жертва на тази експлоатация, тъй като естеството на неговия труд предполага дълъг период на външно бездействие и напрегнато вътрешно съзерцание, което се оценява от прагматично мислещите просто като ленност. Вдъхновението у твореца се подхранва от въображението и чувствителността му според романтиците, така че обвързването на поета с някаква непосредствено продуктивна и строго регламентирана делнична трудова дейност го обрича неизбежно на  духовна криза и творчески провал.

  Младият поет Чатертон, идеалист по духовна нагласа, наема  скромна стаичка в просторната къща на замогналия се индустриалец Джон Бел. По манталитет той е напълно различен от грубоватия и недодялан богат собственик, типичен представител на една оеснафила се общност, в която съчиняването на поезия се приема като странно, неуместно занимание. Отвратен от хладната пресметливост на хазяина си Чатертон изпада в отчаяние и не е далеч от мисълта да сложи край на живота си. Той се вкопчва в надеждата, че любовта му към красивата Кити Бел, съпруга на забогателия фабрикант, ще го изведе от духовната криза.

    Мисълта за самоубийство се загнездва трайно в ума му след като го обвиняват несправедливо, че е плагиатствал от популярна средновековна поема, когато е съчинявал последната си творба. След мъчителни терзания изпадналият в униние млад поет изгаря ръкописа си, поглъща отрова, изповядва пламенно любовта си пред Кити и издъхва в самотното си убежище. След като открива трупа на младежа в стаичката му Кити, изтощена от дълго прикриваната любов към странния наемател в дома, припада и се свлича безжизнена по стълбата, която отвежда до прага на нейната спалня - стълбата, която дълго време е разделяла пламенните скрити копнежи на две сродни души, обречени да обитават в един явно неуютен за тях дом.

   Драмата на Вини се възприема от младите му съвременици като потресаваща, заредена с впечатляващи символи, сценична притча за краха на “духовния човек” при сблъсъка му с прагматичните интереси, които предопределят еснафския морал на зараждащото се потребителско общество. В нея са въведени предпочитаните от поета романтик теми за обречеността на твореца,  за изтощителната самотност и за невъзможното “спасение чрез всеотдайна любов”. На премиерата първите й зрители са впечатлени не само от заложената в нея типично романтическа идея, но и от дръзкото постановъчно решение: в центъра на сцената се е извисявала импозантна вита стълба, която се е възприемала като материален символ на затруднената комуникация между света на предприемачите, отдадени на сделките/”бизнеса”/, и света на поетите, посветили се на  усъвършенстването на лирическия изказ на идеалистичните си интимни въжделения. Гвоздеят на спектакъла било “изпадането в несвяст” на Кити, чиято роля се изпълнявала от много известната по онова време френска театрална актриса Мари Дорвал, в която авторът на пиесата “Чатертон” бил страстно и всеотдайно влюбен.

Вини като романист: През 1826 година се появява историческия роман на Вини “С е н  М а р”, в който той пресъздава драматичните перипетии на един заговор, организиран по време на управлението на крал Луи ХІІІ срещу първия му министър Ришельо. Младият амбициозен маркиз  Сен Мар успява да спечели доверието на краля и да стане  кралски фаворит. Той не приема деспотичния стил на управление на всемогъщия кардинал, който полага основите на кралския абсолютизъм във Франция.

    Прославил се със свободолюбивите си идеи, вдъхновен от любовта си към красивата придворна дама Мария Гондзага маркизът Сен Мар организира тайно заговор срещу Първия министър в кралството. Към съзъклятието саа приобщени Кралицата и Гастон Орлеански, братът на Луи ХІІІ. Самият крал създава впечатление у заговорниците, че е на тяхна страна и те, насърчени от благосклонността му, сключват таен договор с Испания и разчитат на подкрепата й в борбата им с Ришельо.

   Като се възползва изкустно от предателството на един от съзъклятниците, отец Жозеф, Сивият кардинал разкрива кроежите на заговорниците и с прословутата си пъклена изобретателност преобръща кризисната ситуация, създала се в двора, в своя изгода. След като разбират, че са разкрити участниците в тайния заговор проявяват отблъскващо малодушие, изповядват всичко, без скрупули, пред Ришельо , разкайват се и смирено издават замислите на предводителя си. Сен Мар е обезглавен заедно с единствения, останал му верен докрай, съзъклятник - преданият му приятел Дьо Ту.  Мария Гондзага се омъжва за краля на Полша.

    “ Под подредените във фабулата факти в този роман се залага определен морален смисъл, защото действията на героите се вдъхновяват от противоположни нравствени принципи - твърди Христо Тодоров и излага схемата, до която го е отвел неговия прочит. -  Ако интригата/планът на фактите/ се организира около борбата между Сен Мар и Ришельо, моралния смисъл на действието /моралният план/ се гради върху опозицията между политическата безморалност/ = принципът, върху който се базира политиката на Ришельо/ и нравствения максимализъм / = принципът, върху който се базира поведението на Сен Мар/.”/стр.55 - 56/.

  Всъщност повечето коментатори на романа полагат, че конфликтите, които зареждат размислите на главния герой в романа, са присъщи на автора Вини -  потомствен аристократ, който през целия си живот охранява ревностно съсловната си чест и кастовата си гордост. Подобно на Сен Мар той изпитва неприязън към кардинал Ришельо заради безспорните му успехи в системното дискредитиране на самочувствието на благородническата знат през средата на ХVІІ век и в абсолютизирането на авторитета на Бурбонската династия. Вдъхновителят на заговора се оказва  жертва на лицемерието и страха на придворното знатно общество, което в крайна сметка се изплъзва от  категоричната си опозиция срещу Сивия кадинал - стратегът на собственото му съсловно унижение. Изоставеният от съзъклятниците амбициозен маркиз отстоява докрай либералните си принципи и приема стоически трагичната си участ.

   Както вече споменахме Вини често залага в центъра на художествените си творби  “духовния човек”, независимият творец или гордия аристократ, чието самочувствие се гради върху убеждението, че страданията и смъртта са неизбежно заложени в човешката участ, но всеки един от нас е призван да следва твърдо житейския си избор, въпреки обичайните за интелектулно извисения индивид песимистични нагласи.  Най-изтощителна за самобитния мислител е самотността, тъй като  той осъзнава, че всички традиционни утешения са изчерпани - любовта е променлива страст, а вярата в Бог е разколебана, тъй като, според този френски романтик, Всевишният е безразличен на участта на смъртните. Единствено достойната позиция, която би могъл да заеме помъдрелият самотник, е стоическото безмълвие пред непредвидимата съдба.

   Но човек не бива да се примирява с трагизма на земната си участ, а да търси спасение единствено в  себе си. За Вини самотата е неизбежна, но и “свята”, тъй като в нея душата може да намери себе си, да осъзнае своите възможности и “да събере силите си за да сътвори нещо велико”.  В самотата се ражда порива към героични дела, към отваряне на собственото знание за другите, към благородно съдействие на силите, които ще възцарят Прогреса, т.е. за този романтик  самотата не означава отделяне от другите и забрава на другия, а предпоставка за ново творческо вдъхновение, за драговолно посвещаване на страдащия човешки род.

   Вини споделя с другите френски романтици вярата, че “ерата на Духа” ще настъпи скоро, че увереността във възможностите на културата, хуманизма и либерализма ще улесни възцаряването й. Той вярва във възшествието на една религия без бог, чиито тълкуватели и разпространители ще бъдат поетите и философите. За него поезията е изкуство, чрез което се разобличават фалшивите превъплъщения, отстоява се свободата на мисълта и се пресъздава неизчерпаемата творческа мощ на живота. Поетите трябва да са философи, да умеят да разчитат символите, които им предлага многообразният  живот. Те са “истинските мислители-спасители на непогиващата любов”.

 

                                         Доц. Гено  Генов




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075452
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031