Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2016 11:29 - АЛФРЕД ДЬО МЮСЕ /1810 - 1857/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1512 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 02.01.2016 12:00


   АЛФРЕД ДЬО МЮСЕ /1810 - 1857/

 

Живот и творчество:  Животът му преминава през невероятни драматични обрати: като млад поет постига блестящи успехи, през годините на зрелостта съдбата си играе непрекъснато с метежното “дете на века”, в края на живота му се озовава самотен и огорчен от преживяните страдания.

   Произхожда от заможно семейство, родителите му са високообразовани, всеотдайно грижовни и трогателно любвеобилни кам подрастващия им син. Алфред завършва с блестящ успех прочутия парижки колеж “Анри ІV”, където доказва с лекота пред учителите, че му се отдават всички изкуства: съчинява стихове, умее да рисува, има развит музикален усет. След колежа следва няколко години право, а после медицина, но предпочита да се среща и общува с кръга на романтиците - поетите Ламартин, Вини и Юго, романистът Шарл Нодие и критикът Сент Бьов. Движи се из средата на “златната младеж” във френската столица през последните години на Реставрацията, увлечен е по предизвикателствата на внесения от Англия дендизъм, плащада дан като поет на тази провокативна модна нагласа с превода си на нашумялата творба на английския поет Томас дьо Куинси  “Изповед на ядящия опиум”.

   На 18 години става най-младия член на втория  Сенакъл на романтиците/1828/, формирал се около Вюктор Юго, спечелил доверието на ревностните млади романтици с Предговора към “Кромвел”. На 19 години Алфред дьо Мюсе издава първия си сборник със стихове “Испански и италиански приказки”/1829/, който има невероятен успех. Стихотворението му “Андалузката” става изключително популярно  през следващото десетилетие, когато го аранжират в ритъма на испанска народна песен. Следващият му лирически сборник с оригиналното заглавие “Представление в едно кресло” се появява през 1832 година. Безспорните му художествени постижения в него са драматичната поема “Чашата и устните”, комичната поема “За какво мечтаят младите момичета” и иронико-фантастичната приказка “Намуна”. В историята на френската поезия Мюсе се вписва като престижен лирически певец и проникновен психолог с цикъла “Н о щ и т е”/1835-1837/, в който влизат четирите поеми “Майска нощ ”, “Декемврийска нощ”, “Августовска нощ” и “Октомврийска нощ”.

   Първата му пиеса “Венецианска нощ” се проваля  като театрална постановка, но Мюсе не се отказва от  амбицията да пише за сцената като следва уроците на Молиер,Мариво и Бомарше. В началото на 30-те години на миналия век се появявт комедиите му “Капризите на Мариана”/1833/, “Фантазио”/1834/, “С любовта шега не бива”/1834/ и историческата му драма “Лорензачо”/1834/.  Повечето от драмите на Мюсе са пригодени повече за възприемане чрез прочит в самота, представляват интерес за потребителя като читател и са трудно приспособими за сценично представяне.

   Най-известната творба на Мюсе е романът му с поредица автобиографични моменти “Изповед на едно дете на века”/1836/, в който той пресъздава духовните и душевни терзания на своето поколение. В интригата са вплетени горчивите му разочарования от бурно протеклата му интимна връзка с модната романистка феминистка Жорж Санд, в която той осъзнава суетата на стремежа да се постигне щастие в любовта. Героят му се възприема като впечатляваща художествена персонификация на едно модно през епохата на романтизма на Запад умонастроение - “мировата скръб”.

Мюсе като човек и творец: В една своя статия, появила се през 1840 година, уважаваният от поколението на младите романтици около Юго техен по-възрастен събрат Ламартин изказва собствената си представа за Мюсе като “дете с руси коси, младеж със сърце от восък”. Именитият съвременник на утвърждаването на романтизма във Франция, авторитетният литературен критик Сент Бьов, признава, че Мюсе е “поет със самобитна сила и собствен гений, който притежава чувство за хумор, от което другите са лишени, и потребност от истински плам, какъвто те са изпитвали много рядко”: ”Мюсе прави детските си опити в поезията, но бляскаво, с безочлив плам, дързък като мъж, чаровно безсрамен като паж. Херувим на маскарад в ролята на Дон Жуан.”

   Най-бурният и драматичен период в интимния живот на Мюсе/1833-1835/, през който той е всеотдайно влюбен в Жорж Санд,  завършва с поражението на този прекалено самоуверен, но същевременно  болезнено сантиментален и мнителен френски Дон Жуан. Властната, освободената от предразсъдъците на съвременния й еснафски манталитет, Жорж Санд е на двадесет и девет години, когато среща младия самонадеян, но твърде уязвим поради лиричната си нагласа Алфред. Увлечени от първите пламенни пориви на връхлетялата ги любовна страст двамата предприемат дълга разходка из Италия, своеобразно сантиментално  поклонение по живописните места, където се заражда и укрепва всеотдайната взаимна обич на легендарната двойка Ромео и Жулиета. Но там безсилна пред вродената й импулсивна влюбчивост Жорж Санд подхваща неумело прикривана интимна връзка с доктор Пажело, лекарят, който лекува разболелия се по време на престоя  им във Венеция Мюсе. След много раздели и изтощили нервите им драматични обрати двамата се разделят окончателно през март 1835 година.

   Сент Бьов разглежда влюбването на Мюсе в Жорж Санд  като “голямото събитие в живота му, имам пред вид поетичния му живот”: “Талантът на Мюсе се пречисти и облагороди чрез нея. В даден миг свещеният огън го освободи сякаш от всички нечисти примеси. В стиховете, съчинени под тази ярка звезда, почти всички негови недостатъци изчезват. Качествата му, дотогава пръснати и почти разпокъсани, се обединяват и съчетават в мъжествена и скръбна хармония. Четирите творби, озглавени “Нощи”, са малки обмислени и стройни поеми, които бележат най-голямото възвисяване на лиричния му талант”.

     На двадесет и осем години Мюсе се самоокачествява като напълно изтощен от страданията неудачник. Известният френски ерудит Андре Мороа сравнява този френски поет с Байрон: “И  Мюсе, като Байрон, е омагьосан от разврата, гдето жената си възвръща древната роля на магьосница, а мъжът се освобождава от тиранията на обществото. Мамен от продажни любовници, той е запазил лоши спомени за любовта.  “ За нашите жени - казва той - любовта е да играеш на мамене, както децата играят на криеница…Потайна и недостойна комедия.” Но редом с преждевременно преситеният развратник у Мюсе живее нежен и чувствителен паж. От този контраст се ражда неговата поезия. Един артист никога не се отказва от това, което подхранва неговия гений. Мюсе съзнава отлично, че тъкмо на този дисонанс се дължат най-прекрасните му стихове. И продължава лудориите си.  В това занимание той влага отначало престореност и отегчение, но “с разврата шега не бива” и нервите му се разстройват още от младини, вдъхновението му е непостоянно, кесията му празна.”

    Немският поет Хайне проявява привичната си жестока прозорливост в определението си за Мюсе - “млад човек, обременен с твърде богато минало”.  Безсилен пред честите атаки на неизлечима сърдечна недостатъчност  Мюсе се пропива, става зависим от опиума, умножава преднамерено авантюрните си любовни похождения, обременен от съкрушилия го провал в единствената му сериозна любовна връзка. В последните години на самотен и тъжен живот  единствените му радости  са награждаването му през 1845 година с Ордена на Почетния легион и признанието на Френската академия, която го избира за свой член през 1852 година.

Мюсе като поет:  Градивната съставка на четирите поеми, “възвишените лебедови песни”/Тибоде/, композиращи прочутия лирически цикъл на Мюсе “Нощите”, е диалогът между Поета и Музата  /Майската , Августовската и Октомврийската нощ/ и беседата в стихове между Поета и Самотата  /Декемврийската нощ/. В този цикъл поетът размишлява върху многоаспектната зависимост, която се установява между житейските нещастия и страдания и лиричното творческо вдъхновение.

    В “Майската нощ” се повежда диалог между Поета, изоставен от жената, която пламенно е обичал, обхванат от терзаещото го безпокойство, че след тази интимна драма е обречен на отчайваща самота, и Музата му, символ на отново зараждащото се в него творческо вдъхновение, която го призовава и подтиква да се включи отново в живота, да изостави меланхолията и да самообнови самочувствието си като напусне опасната за поета зона на отчаянието и мълчанието. По-добре би било поетът да превърне подтискащата го мъка в стимул за създаване на нови песни. Той не бива да забравя, че е призван да разкрива докрай душата си пред хората, да ги спасява от страданията като подбужда жаждата им за живот, така както пеликана отдава плътта си за храна на пиленцата си, когато трябва да ги спасява от глада.

   Във втората поема от цикъла, “Декемврийската нощ”, самотата е представена не само като превъплъщение на душевната покруса, а и като единственият начин на съществуване за изстрадалия любовно разочарование поет.  Той осъзнава, че е обречен да споделя живота си с нея, дотолкова че вече я чувства като негова сестра след многобройните душевни изпитания. Романтикът Мюсе осмисля тук самотата като духовна опора, като съпричастна с мъките му съзерцателка, която, редом с него, се вглежда състрадателно в собствените му нещастия.

    Дияалогът, който се възобновява между Поета и Музата му в “Августовската нощ”, е вече в съвсем друга тоналност. Тук Мюсе изповядва порива си да се влее отново в потока на живота и желанието си да изживее всички изпитания, с които ще го изпитва отново изменчивата съдба. Той е готов да изживее най-тежките страдания, тъй като вече добре е опознал пречистващата мощ на сълзите и удовлетворението от благородната саможертва.

  В последната поема от цикъла “Нощите”,  “Октомврийската нощ”,  се доразвива типично романтическия мотив за целебната и вдъхновяваща мощ на душевните страдания.  Мюсе си припомня отново всички етапи, през които е преминала всеотдайната му обич към Жорж Санд - от първото предателство на възлюбената жена до огорченията, породени от  скорошната раздяла. След възмущението му от неразумната импулсивност на любимата, след негодуванието срещу проклятието, което е тегнело над чувството му, поетът, изтощен от неуспешното преследване на любовното щастие, възприема нови, по-мъдри духовни нагласи спрямо нещастията в живота - примирението и прошката. Този цикъл на Мюсе би трябвало да се възприема като лирически дневник в стихове, като съкровена интимна хроника на една душа, която преосмисля мъчително, насаме със себе си, терзанията и мъките, които връхлитат човека изгубил единствената си истинска любов.

Мюсе като драматург: Подобно на Шекспир младият романтик Мюсе се заема да изследва в драмите си вечните и неизменни характеристики на човешката природа - честолюбието, достойнството, свободолюбието и любовната всеотдайност. Неговите съвременници трудно проникват до мъдростта и нравствения патос, които са скрити под жизнерадостния и игрив диалог в пиесите му. Характерите му са раздвоени между присъщия им песимизъм и себеиронията, между дълбоко съзерцателната си природа и светското остроумие, чрез което като че ли бягат от себе си.

   В началото на драматичната комедия “С любовта шега не бива”/1834/ младият благородник Пердикан се завръща в замъка на баща си, барон, съпътстван от наставника си, господин Блазиус. Там среща отново простодушната си братовчедка Камила, напуснала наскоро манастира, в който е била възпитавана под строгия надзор на госпожа Плюш. Девойката е предопределена според волята на родителите й да стане скоро жена на Пердикан. Повлияна от любовното разочарование, изживяно драматично от една нейна близка приятелка в манастира,  тя се държи преднамерено хладно  с годеника си, като се самоубеждава, че вече не вярва в любовта. Камила не откликва на настойчивото ухажване на нетърпеливия си годеник.

    Поддал се на нелепото хрумване да я поизпита Пердикан започва да задиря влюбчивата  чистосърдечна Розета, която е закърмена от същата дойка, която е кърмила Камила. Обиденото честолюбие на двамата годеници ги подвежда  към опасни, макар и смехотворни, притворства, на които става невинна жертва всеотдайната в любовта си Розета. Сломена от нещастното си увлечение правдолюбивата девойка издъхва пред същия олтар, пред който Пердикан и Камила най-сетне признават любовта си. От издъхващата прямодушна девойка те са получили мъдър урок -  любовта е сериозно чувство за жената, предопределена от Природата да бъде всеотдайна като съпруга и майка.

   Това е една от драматургичните творби на Мюсе, която, макар че е пригодена повече за четене, отколкото за изпълнение на сцена, спечелва сърцата на тогавашните зрители. Тук впечатлява постигнато от автора равновесие между забавлението и сериозните внушения, между смехотворните ситуации и драматичните колизии, хармоничното съчетаване на трагичните сблъсъци с комедийните ефекти. Персонажите в тази драматична комедия напомнят за постоянните типажи, характерни за  “комедия дел арте”, където чрез забавна интрига и смехотворни остроумия на публиката се внушават най-важните и полезни за всеки житейски истини.

   Мюсе използва една известна хроника, написана във Флоренция  през втората половина на ХVІ век, когато изгражда интригата на историческата си драма “Лорензачо”/1834/. През 1537 година в изстрадващата тираничните своеволия на херцог Александър от фамилията Медичи Флоренция се подготвя таен заговор от съзъклятници,  радетели за република, които се обединяват от фамилията Строци. Младият Лоренцо, братовчед на самозабравилия се управник, негов предпочитан спътник в разпътните му похождения, изпреварва кроежите на заговорниците. Надянал удобната маска на безсъвестен развратник, привидно разглезеният от господаря си Лоренцо, известен като Лорензачо, е успял да съхрани в себе си младежката си вяра в справедливостта, свободолюбието и честността. Той се възползва от близостта си до ненавистния тиранин, подмамва го и го убива.

    Самоотверженият  акт на младия пламенен тираноборец е обезмислен от последвалия убийството бърз развой на събитията.  Освободилият града от недостойният му управник убиец е убит. Изкустният в дворцовите преврати и салонните интриги кардинал Сибо успява да възцари на трона на Флоренция херцог Комо, братовчед на убития Александър Медичи. Горчивият извод, който се налага в края на пиесата - безсмислието на човешката жертвоготовност за възстановяване на свободата в една държава, чиито верноподаници са сковани от неизлечимия страх от титлования тиран.

  Освободил се от строгите изисквания на класицистичната драматургична теория драмописецът Мюсе осъществява една отдавнашна негова мечта в “Лорензачо”  - да приложи стратегията на Шекспир в театрализирането на интроспективния анализ на роящите се у протагониста противоречия. Неговият Лорензачо се възприема от тогавашните зрители като достоен двойник на Хамлет, появил се на френска сцена. Те следяли с напрегнат интерес вътрешните терзания на тираноубиеца, възвръщането към юношестката му нравствена философия, колебанията на младежа, който е бил обречен да отрича съкровената си самоличност в дворцовата среда, където властва моралния произвол, пораждан от самодоволния деспот.

“Изповедта на едно дете на века”/1836/:  В първите три глави на този типично романтически роман се анализират причините, които обуславят, и обстоятелствата, които подпомагат развитието на “болестта на века” в духовния живот през първите три десетилетия на миналия век във Франция. Според Мюсе след обезценяването на духовните  завоевания на Великата революция/1789/ и на мита за Наполеон, провала му като покорител на Европа  изострят усета на младите хора, съвременници на Първата империя, за девалвация на моралните ценности. Поколението, което се ражда в началото на ХІХ век се чувства измамено от великите си предходници, просветителите и предводителите на Революцията, чиито завети и предначертания се разминават с властващите прагматични  нагласи в самодоволното следреволюционно общество.

   Дълбоко разочарован от неуспеха в първата си любов изповядващият се пред нас Октав изоставя отведнъж светските си ангажименти, търси успокоение в алкохола и с откровен цинизъм признава, че единственото му развлечение са авантюристичните любовни похождения. По време на принудителното му оттегляне от забавите, които предлага живота в града, принуден да се грижи сам за издъхващия си баща, самонадеяният младеж среща скромната, но дълбоко чувствителна,  Бриджит Пирсън. След продължителни колебания простодушната девойка отдава любовта си на Октав, който в своето пламенно увлечение непрекъснато я измъчва с неоснователните си подозрения и недоверието си.

    Двамата влюбени заминават заедно за Париж, където започват да се готвят за  дълго пътешествие извън Франция. Увлечена от  светска суетност Бриджит изневерява на своя приятел, признава му новото си любовно увлечение като го упреква, че я е озлобил и отчуждил от себе си с постоянната си натрапчива подозрителност. Въпреки че любимата  му жена изповяда  в гнева и озлоблението си, че вече не го обича,  Октав успява да овладее яростния си порив да я убие, оставя я да си замине и, съкрушен от собствените си разочарования и безизходната си мъка, се отдава на обичайната си меланхолия.

   “Трудно уловимото естество на поривите на душата предизвиква объркването на искреността с преструвката, на истината с лъжата - разсъждава в края на анализа си на този роман на Мюсе Христо Тодоров. - Мюсе като че ли ни внушава идеята, че истината относно любовта е непознаваема, тъй като никога не може да излезе от изживяващия чувството  А з.”/стр.51/. След три години, изпълнени със страстни вричания и гневни изблици на ревност, младият Мюсе, наистина е изоставен от разочарованата от детинския му наивитет Жорж Санд. Накрая той все пак успява да преодолее дълбокото си огорчение и се връща към забавленията, което му предлага тогавашния светски живот.

       В “Изповедта на едно дете на века” Мюсе анализира развълнувано усещането си за екзистенциална празнота, импулсивното си отдаване на безгрижния живот след като загърбва единствената си истинска любов.  Романистът романтик като че ли иска -  чрез трескавото повторно изживяване на подробностите съпътствали провала му в търсенето на щастието - да се освободи от присъщата му юношеска отривистост, правдолюбие и страстна всеотдайност.

 
                                    Доц. Гено Генов




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075321
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031