Дълго време Рафаело е бил възприеман като най-великият художник, който някога е съществувал. До днес той е считан за художник, който придава съвършен облик на живописното изкуство. Този мит се изгражда докато този велик творец е още жив, а ранната му смърт допринася още повече за бързото разпространение на легендата. След три века славата на Рафаело е помрачена от навлизането на новите художествени и оценъчни тенденции, които се завладяват изкуствознанието след налагането на модернистичните ваправления в живописта – импресионизма, фовизма, кубизма, абстракционизма и т.н. Всички художници, които се изразяват предимно чрез цветовете и пренебрегват формите, се явяват в опозиция на изкуството на Рафаело. Той е обвиняван, че в живопистта му композицията не е поддържана от светлината и цветовете, че от картините му не се поражда завладяваща атмосфера, че пейзажите му са винаги обързани с персонажите на картините му.
Рафаело би могъл да бъде укорен за многото заемки от негови съвременници, но изкуството му не се ражда само от изучаването на шедьоврите на големите майстори, негови предшественици, но и от неговите собствени изследвания, които допринасят за неизчерпаемата виталност на неговите творения.
Рафаело е роден в Урбино, син е на художника Джовани ди Санте ди Пиетро (оттам произлиза бащиното му име Санцио). След като работи известно време в Умбрия, той отива във Флоренция, където установява връзка с най-големите художници на епохата. После се установява и остава до смъртта си в Рим, който започва през ХVІ век да играе ролята на столица на изкуствата в Италия. il y sйjourne jusqu’а sa mort.
Като първо доказателство за неговата известност се приема поръчката, който получава за разкрасяване на представителните зали (stanze) във Ватикана. След това ангажиментите му се увеличават лавинообразно, той се озоава претрупан от работа и е принуден да прибегне до помощта на художници-сътрудници, които внасят забележим упадък в присъщия му стил. Когато Рафаело умира у тогавашните ценители на изкуството възниква усещането, че издъхва цялата тогавашна живопис.
Най-значимата му творба от първия му период е безспорно “Увенчването на Девата” (Пинакотеката на Ватикана), рисувана през 1502-1503 година. В картината се налага двусъставен строеж, следван по-късно от художника – сцена от небето и сцена на земята. В долната част, събрани около празния гроб са Апостолите, представени в излъчващи мистични внушения пози; в горната част, в съответствие с каноните на Умбрийската школа, се явяват Девата и Христос, заобиколени от свирещи ангели, разположени в кръг над леки пухкави облачета. Пространството, сдържано подсказано от косото разположение на саркофага, е запълнено с ефирни далечини, характерни за “Благовещението” и “Представянето в храма” - поредица от картини предизвестена в долната част на това платно.
Първата творба, чиято година на създаване е известна – 1504, е “Сватбата на Девата” – картината /Пинакотеката на Брера, Милано/, с която започва флорентинския период в творчеството на художника. Тук сцената не е включена в някаква архитектурна постройка: церемонията протича на открито, пред храма, сред едно широко открито пространство, в дъното на което се очертават хълмовете на Умбрия; няколко допълнителни персонажи оживяват фона на сцената. На заден план се извисява купола с редицата прозорци в него. Арките са широко извити и леки, разположени са върху високи, изящни колони, които напомнят за стила на Брунелски. Персонажите, които участват в церемонията, заемат първия план, разположени са в симетрична композиция, без да са подчинени на натрапваща се организация на пространството. Подредбата им е в забележим контраст с явното архитектурно съвършенство, което излъчва храмът.
С впечатляващи размери е втората значима творба на Рафаело – “Полагане в гроба” (1507 г. Галерия Боргезе, Рим). В нея вниманието е насочено изцяло върху главните действащи лица, разположени като че ли в жива картина. Тук се усеща влиянието на Микеланджело. Влиянието на Леонардо пък се усеща в разгънатия в задния план пейзаж на една друга известна композиция на Рафаело – “Светото семейство с Агнеца” (1504 г.). През периода 1507 – 1508 година е създадена картината “Светото семейство Каниджани” (Високата пинакотека, Мюнхен), чиято пирамидална композиция е също заета от Леонардо да Винчи.
Безснорен факт е, че известността на художника Рафаело се дължи най-вече на поредицата мадони, която през вековете буди неизменно възхищението на ценителите на живописта. Наистина в нея той е приложил по свой самобитен начин всичко, което през флорентинския си период е възприел от Леонардо, Микеланджело и Фра Бартоломео. Първа във времето е изработена “Мадона Ансидеи” ( 1505 г., Националната галерия, Лондон). Годината на създаването не е означено върху платното “Мадоната на Великия херцог” (Пити, Флоренция). В Музея на историята на искуството /Виена/ се съхранява прочутата “Мадона от Белведере” /1506/, а в Лувъра се експонира до днес “Хубавата градинарка” /1507/. Към 1506 година Рафаело рисува ”Мадоната с щиглеца” /Уфици, Флоренция/, в която също се откраява пирамидалната конструкция, а през 1508 година създава “Великата Мадона”.
В последните три картини от поредицата Рафаело наистина постига съвършенството в предаваето на завладяващата мощ на очарователната женственост. Овалът на лицата е пределно изчистен, очертан от русокоси къдрици /”Мадоната на Великия херцог”/. Това е най-висаката точка, която достига рисунъкът на Рафаело, чийто начален етап е централният женски образ в композицията “Сватбата на Девата”.
Преди да навлезе в римския си творчески период Рафаело рисува само една фреска за църквата на манастира Сан Северо в Перуджа, в която е представена Светата Троица и светиите. Това става около 1505 година, когато при пресаздаването на сцените в небето художникът възприема полукръга, който по-късно откриваме в “Диспутът за Светото причастие”,
Римският творчески период на Рафаело съвпада с управлението на Папския престол от Юлий II (1503-1513) и Лъв X (1513-1521). След като му поръчват разкрасяването на залите за официални церемонии (stanze), художникът започва да работи в централната от тях – Залата на подписите, на чието оформяне се посвещава всеотдайно до януари 1509 година. Той разполага фигурите си върху фон от имитирана златиста мозайка.
Във фреската “Диспутът за Светото причастие” художникът се връща към разделянето на пространството по хоризонтала на небесни и земни сцени, кактопх и към полукръговата композиция, възприета ъв фреската за манастира Сан Северо. Това концентрично разположение на двете зони задоволява напълно представата на живописеца Рафаело за хармонията. Всичко в тази фреска е ритъм и равновесие. Те са търсени не само в извеждането на линиите, но и в осмислянето на позите на отделните персонажи, които са разположени в широк полукръг около олтара. Върху олтара е положена дарохранителница, която се вписва върху проведената от Христос към Всевишния ос – централната, ос около каято се разгръща цялата композиция.
На срещуположната на “Диспута” стена Рафаело разполага “Атинската школа”, която се възприема като рождено място на древната философия противпоставяща се през Ренесанса на теологията. Сцената, излъчваща дълбоката обвързаност на художника към хуманизма, е разположена сред величествена класическа архитектурна рамка, под солидни аркади, поддържащи оформен на квадрати /кесони/ свод. Философите са обкръжени от стени, в които са вградени ниши, където са подслонени антични статуи. Според Вазари архитектурната рамка на тази прочута композиция е проектирана от ненадминатия в изкуството си Браманте, който се вдъхновил от подготвените вече скици за обновяването на катедралата “Свети Петър”. Тя възпроизвежда до голяма степен за характерната за античните римски терми атмосфера.
В Залата на подписите се преминава от класическия свят на “Античната школа” към “Парнас”, където търсенето на равновесие в композицията се приближава до представата на академичната живопис за съвършената хармония. Така украсата на официалната зала на Ватикана започва да се възприема като съвършената реализация на оригиналния живописен стил на Рафаело, събрал в самобитен синтез предходните постижения на италианското изобразително изкуство.
Залата на Хелиодор бележи обрата в формалните търсения и екснпериментите с цветовете на Рафаело. В нея творения на Рафаело са само декорациите върху стените. В “Хелиодор прогонен от храма” двете групи действащи лица са разположени симетрично, така че нарочно е освободено централното храмово пространство. Архитектурната рамка е оживена чрез преминаващите през нея лъчи светлина, приличащи на светещи стрели. Безспорно постижение на мастора на цветовете Рафаело е “Месата на Болсена”/?/ - творба, в която познавачите откриват мощното влияние на формиралата се вече Венецианска живописна школа.
В “Освобождението на Свети Петър” са съчетани по виртуозен начин три различни типа светлина: небесната светлина излъчвана от ангела, светлината от факлата и лунната светлина. Пресъздаването на решетката представлява смайващо успешно подражание на реалността. Създава се впечатляващо измамлива привидност – внушение, което е типично за по-късната барокова живопис. Но тук светлининте ефекти са втъкани във внушението по ясен, удовлетворяващ рационалните ни претенции начин, т.е. не пораждат изненадващи, моментни прозрения както се случва в картините на венецианските майстори и на Рембранд по-късно.
В Залата на “Пожара в Борго” дело на Рафаело и школата му са само фреските по стените. Най-известната от тях възпроизвежда ужаса породен от големия пожар избухнал в римския квартал Борго, който е спрян чрез чудотворното освещаване на папа Лъв IV. В лявата част на картината е разположена сцена-реминисценция от опожаряването на Троя – Еней спасява баща си Анхиз от пламъците обхванали Троя.
На второто ниво в двора Санто Дамацио /вътрешен двор във Ватикана/ се намират закритата галерия на Рафаело с обособени в нея ложи. Тя е изцяло изработена от учениците на художника. Най-често се коментира украсата на stufetta (стаичката за затопляне на тялото преди баня) на кардинал Бибиена. В декорацията на ложите впечатлява един нов елемент – гротескните фигури, които са характерни за живописта на ХV век, но тук са въведени отноо от Рафело, за да се отдаде почит на класическото римско изкуство.
Рафаело изработва и редица други фрески за Ватикана: “Триумфът на Галатея” за вилата на Агостино Киджи; “Исан” (Isaпe), в която се чувства влиянието на Пророците и Сибилите от Сикстинската капела, за църквата Сан Аугустино; “Сибилите и Ангелите” за църквата Санта Мария дела Паче.
Освен монументални творби Рафаело създава големи олтарни композиции и портрети. Един от най-известните му портрети е “Мадоната от Фолиньо” /Пинакотеката на Ватикана/, нарисуван за римската църква “Арачели” (Aracaeli), вероятно през периода 1511-1512 година. Светлата арка би трябвало да се възприема като лунния полумесец в краката на Девата.
Другият известен портрет от Рафаело е “Света Чечилия” /1514 г., Пинакотеката на Болоня/, на който е изобразена светицата, която изоставя земната музика и отдава изцяло слуха си на небесната музика. Земните музикални инструменти са захвърлени настрани. През същата година Рафаело рисува добре познатото tondo /портрет с кръгова рамка/ “Мадоната със стола” (дворецът Пити, Флоренция) и прочутата “Сикстинската мадона” (Дрезден), която по-късно предизвиква възхищението на немския романтик Август Шлегел и на руския писател Достоевски, който често я упоменава в романите си.
Върхова точка в развитието на илюминизма /доктрината за решаващата роля на озарението свише/ на Рафаело е последната му живописна композиция “Преображението на Христос” (Пинакотеката на Ватикана), която е започната през 1518 година и остава незавършена. В прочутия си труд “Раждането на трагедията от духа на музиката” Фридрих Ницше коментира обстойно тази творба на прочутия италиански художник.
По време на пребиваването си във Флоренция Рафаело рисува първите си портрети представящи Аньоло Дони и Мадалена Дони ( Дворецът Пити, Флоренция). Пресъздаването на женствеността на Мадалена много напомня за върховото постижение в ренесансовото портретно изкуство - “Джокондата” на Леонардо. През флорентинския си период художникът създава и един портрет, чийто реален модел е неизвестен. Портретът е известен като “Бременна жена” (Пити, Флоренция) и е създаден вероятно през 1505-1506 година. Анонимна си остава и жената, която е позирала за портрета “Нямата” (ок. 1505, Галерията на Урбино). Би трябвало да се упоменат и портрета на Федра Ингирами (Пити, Флоренция), рисуваният веряатно през периода 1514-1515 година портрет на Кастилионе (Лувъра), “Жената с воала” (Пити, Флоренция) както и портретът-легенда на Форнарина /Фурнаджийката, ок. 1516 г./, на чиято ръка се вижда скъпа гривна, която , казват, й била подарена от Рафаело.
Все още се спори дали портретът на Юлий ІІ е рисуван от Рафаело. Със сигурност художникът е представил папа Лъв Х с двама кардинали зад него в портрета, който се експонира във флорентинската галерия Уфици. Към живописното му творчество се прибавя и поредицата портрети на духовни прелати като кардинал Бибиена (Пити, Флоренция) и на неидентифицирания кардинал (Прадо). От поредицата портрети на светски лица се откроява “Двойният портрет на Наваджеро и Беадзано” (Галерия Дория, Рим).
Единственото архитектурно творение, което може със сигурност да се припише на Рафаело е капелата Киджи на римската църква Санта Мария дел Пополо, за която той подготвя проекта за мозаечните композиции по свода на купола й. Капелата е малка постройка, изпълнена в типичния за Ренесанса стил, хармонично разгъната около един център, над който се издига куполът.
През 1514 година Рафаело е назначен за архитект на ватиканската базилика Свети Петър – пост, на който работи, след смъртта на ненадминатия Браманте, под покровителството на именити тогава архитекти като Фра Джокондо и Джулиано Сангало и проявява твърда воля да усъвършенства таланта си на проектант. Твърди се, че той подготвя плана за построяването на нов вариант на базиликата, който допада много на папата. По този план се предвижда църквата да се построи във формата на латинси кръст – проект, който е съвсем различен от замисъла на маестро Браманте.
На Рафаело приписват и редица римски дворци, които по-късно са разрушени или преустроени. Приписват му и двореца Пандолфини във Флоренция. Не е сигурно дали Рафаело е участвал в проектирането на прочутия римски дворец Мадама /?/.
През 1519 година Рафаел изпраща дълго писмо на папа Лъв Х относно възстановяването на паметниците на античен Рим. Преди това папата му възлага тежката задача да изготви подробен план за възкресяването на античните паметници в града като издири оцецелите древни проекти и следва първоначалните им мащаби. Но внезапната смърт не позволява на художника да изпълни този престижен ангажимент. Рафаело издъхва на Разпети петък, ненавършил тридесет и седем години. Нелепата му кончина предизвиква всеобща покруса. Някои свързват сериозните грешки, които Рафаело е допуснал при проектирането на папските дворци, с чудодейните предзнаменования, които съпътстват смъртта на Христос.
Накрая би трябвало да се упомене и творческата дейноста на поета Рафаело, макар че художествената стойност на оцелелите негови пет сонета не е особено висока.
Ервин Панофски:
С. 234...В сферата на архитектурата обаче в същия Рим протича една непрекъсната линия на развитие, която води от Браманте, Рафаел и Сангало през Виньола, Дела Порта, двамата Лонги и Фонтана до Мадерна и до големите майстори на зрелия барок...........
Доц. Гено Генов
