Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2015 13:05 - СОНЕТИТЕ НА ПЕТРАРКА - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1965 Коментари: 0 Гласове:
0



                  ПЕТРАРКА  -  “Песни

 

 

      По-голямата част от сборника П е с н и се състои от посветени на Лаура любовни стихотворения, написани на италиански език. В него са включени и около тридесетина творби посветени на други теми, сред които поетът разработва с най-голямо внимание проблемите на морала и политиката. От всичките 366 стихотворения 4 са мадригали, 7 - балати, 9 - сикстини /стихотворения изградени от шестстишни строфи/, 26 - канцони, а останалите са съставени от два катрена и две терцини сонети.

Сборникът е разделен на две големи части: “Сонети за живота на мадонна Лаура” / до сонет № 266/ и “Сонети за смъртта на мадонна Лаура”. Както вече е установено поетът Петрарка е приел за разделителна граница между двете части момента/ сонет № 264/, в който той е почувствал остро разногласието между светските му ангажименти и обязаностите му на духовник, между делничната и святата любов. 

      Заглавието на сборника “Canzoniere” /Песни/ не е избрано от Петрарка, който е назовал творбата си “Rerum vulgarium fragmenta” /Фрагменти от земните дела/, като че ли за да подскаже, че този подбор от стихотворения е само част от поетичното му творчество, да внуши, че оставеното от него представлява една далеч по-обширна цялост. Може би е избрал едно по-скромно заглавие за сбирката си от сонети, тъй като е осъзнавал, че по-съществената част от творчеството му написана на латински. Поетът-хуманист като че ли е искал да се извини пред онези високоинтелигентни потомци, които  ще се насочат /той е убеден/ към даващите по-широка и по-изчерпателна представа за латинската култура негови произведения. Първоначалното избраното от автора заглавие на сборника създава впечатление, че той се извинява заради посветените му на твърде земна и лична тема /любовта/ стихотворения.

  Когато изрежда догатките относно жената, която е вдъхновила Петрарка, проф. Шишманов упоменава “грижливите изследвания на френския страстен адмиратор на Петрарка /Морис дьо Сев/, че Лаура ще е била от непременно от семейството на Дьо Сад”: “В ХVІІІ век един абат Дьо Сад, от същото това семейство, автор на обширна биография за Петрарка, намери случайно в семейния архив завещанието на една Лаура, дъщеря на някой си Одибер дьо Новес /Audibert de Noves/, който в 1325 година се оженила за някой си Юго дьо Сад /Hugo de Sade/, имала от него 11 деца и на 3 април 1348 година била тежко болна. В тоя ден тя определила в завещанието си да я погребат във францисканската църква в Авиньон.”/ 38, с. 161/.

     Въпреки че Петрарка си дава сметка, че поезията му, написана на италиански език, не е така сериозна като трактатите му на латински, със сладостните си стихове за любовта той явно е искал да спечели сърцата на тогавашните сантиментално настроени светски дами и на елегантните млади господа, подвластни на модните салонни увлечения.

    В самия сборник /сонет № 293/ той с удовлетворение отчита, че любовните му изповеди се посрещат с всеобщо възхищение от съвременниците му:

S’io avesse pensato che si care (gradite)

fossin (fossero) le voci de’ miei sospir’ in rima,

fatte l’avrei dal sospirar mio prima,

in numero piu spesse, in stil piu rare;

……..

 

E certo ogni mio studio in quel tempo era

pur (solo) d’isfogare il doloroso core

in qualche modo, non d’acquistar fama;

………

                                  (CCXCIII)

        Може би от този момент Петрарка решава да включи в сборника си и да дообработи някои свои интимни стихотворения, на които дотогава не е отдавал особено внимание.

         В целия сборник любовните въжделения и желания на изповядващия се поет са насочени единствено към Лаура. Някои допускат, че Петрарка е придал на своята възлюбена първоначално всички онези добродетели и прелести, които са се ценяли най-много от поетите на предхождащата го, ранноренесансова лирическа школа “Dolce stil nuovo” / Сладостен нов стил/  . Но други забелязват, че в сборника поетът постепенно придава на единствената си Възлюбена все повече земни черти и реакции и установяват пълно сходство между словесните му зарисовки и живописните портретите на достолепни мадони, чийто безспорен майстор е Рафаело. Руският изкуствовед Алпатов прави една много основателна и оттам впечатляваща съпоставка между облагородяващото излъчване на Лаура и облагородената красота на Рафаеловите целомъдрени мадони.

         В първата част “Сонети за живота на мадонна Лаура” възлюбената на Петрарка като че ли се страхува да разкрие трепетните въжделения, които изпълват душата й. Тя е затворена в своята образцова смиреност, обвила е същността си в едно плахо поведение, което е в контраст с външния й, издаващ пълнокръвна жизненост облик. Тя  крие до такава степен истинската си природа от другите, че поетът започва да се пита дали тя го обича или не, да си задава въпросите дали нейната почтителност не е всъщност хладина, дали нейното сдържано поведение не е обикновено женско кокетство.

     В канцона ХХХ поетът представя своята възлюбена като прекрасно видение, което “грабва сърцето и очите”:

Видях девойка млада под прекрасен лавър –

по-бяла и по-ледена от девствен сняг,

негрят дори от слънцето безчет години.

И нейният мил глас, лицето и косите

така ми грабнаха сърцето и очите,

че ще ги виждам аз от морска шир и бряг.

                                 /Превод на Стефан Петров/  

      Освободила се от несравнимата бледина на перлата, любимата жена приема цветовете и формите, които поетът умее да съзерцава като ги откроява последователно и съжалява, че са недостъпни за него – “плитките от злато, които биха изпълнили дори слънцето с много завист и гняв” (le treccie d’or che devrien fare il sole d’invidia molta ir pieno), “красивият ведър поглед, в който са толкова знойни лъчите на Амур” (il bel guardo sereno ove I raggi d’Amor si caldi sono), “белите изящни ръце” (le mani bianche sottili), “жестовете й сладостно горди” (e gli atti suoi soavemente alteri) и “красивата й млада гръд, крепост на висок интелект” (il bel giovenil petto, torre d’alto intelletto) / канцона ХХХVІІ /.       

       Петрарка е всецяло отдаден на съзерцаването на чувството си, осъзнал е ясно любовта си и неуморно възпява нейната сладост. Той завършва канцона ХХХVІІ с неуниващата надежда, че скоро ще бъде близо до своята възлюбена:

“Песен, ако в сгоден момент,

нашата Дама съзреш,

сигурен съм, ще видиш,

че тя ще ти подаде красивата си ръка,

от която съм толкова далеч:

не я докосвай, а почитателно в краката й

извести й, че скоро при нея ще бъда

или чист дух, или мъж от плът и кръв.”

                               /Превод на Гено Генов/

      В сонет LXXV Петрарка признава, че чувства “красивите очи” на възлюбената, които “правят всички начинания на неговия господар /Амур/ победоносни”, непрекъснато съсредоточени в сърцето му:

“...същите тези красиви очи са вторачени

непрекъснато в сърцето ми с пламтящи зеници:

защото никога не се изморявам да говоря за тях.”

                             /Превод на Гено Генов/

           В сонет LXXXV поетът изповяда, че “сладостната омая” на любовта му “издига моя дух над всяка суета”, че “красотата на нежния лик” на възлюбената “ме кара за неща достойни да мечтая”. Влюбеният Петрарка признава,  че изживява истинска наслада в оковите на любовта:

Любов, безпомощен съм в твоите окови

и да не бе надеждата, аз бих умрял

от онова, което е живот за мене!

                             /Превод на Стефан Петров/

 

     Представата за любовта като непрекъсната драма, терзаеща с разединението заложено в нея, изпълва много сонети в “Канцониере”. В сонет СХСVІІІ, например, влюбеният поет се чувства поразен от “пламтящите очи” на Лаура, които го “запалват”, “като светкавици се вплитат в косите му” и го подхващат под мишците:

“Не мога да повторя това, което не разбирам,

защо от тези два лъча е така обсебен духа ми

и от толкова сладост така подтиснат и уморен.”

                                                  /Превод на Гено Генов/

 

      Но Петрарка изоставя често възхвалата на сладостната любов, за да се оплаче от горчивините на любовта, т.е от страданията, обричащи влюбения на безсънни нощи. При залез слънце умът на влюбения е обзет от мрачни мисли (imbruna), “с небето, със звездите и с луната започва една тревожна и мъчителна нощ” (col cielo e co le stelle e co la luna un’angosciosa e dura notte innarro ) /сонет ССХХІІІ/:

“После идва зората и мътния й ореол просветлява,

но не и мен: слънцето /Лаура/, което разпалва тялото ми и го залъгва,

е единственото, което може да направи сладка мъката ми”.

                       /Буквален превод на Гено Генов/

      Горчивата любовна мъка е като отрова, която зарежда нощите с безсъние и превръща леглото в бойно поле за нещастно влюбения /сонет ССХХVІ/:

“Да лея сълзи постоянно е моята най-висша наслада,

смехът – остра болка, храната – горчива и отровна,

нощта – задух, чистото небе е мрачно,

а леглото – поле за сурови боеве.”

                                    /Буквален превод на Гено Генов/

        Разумът, озовал се в плен на тези две полюсни състояния на душата, тъй като не намира начин да се оправдае, се опитва да ги обедини. Понякога той отрича искреността на най-истинската болка като си внушава, че тя е просто словоблудство. Друг път си представя болезнено романтичната любов към Лаура като чувство, което не се нуждае от задоволяване. Тази реакция на разсъдъка на Петрарка е малко странна у един писател, който не е склонен към наивност и у един мъж, който не отрича изострилата се у него чувственост.

Когато четем някои от най-драматичните сонети на Петрарка, забелязваме, че формата ни въздейства повече, отколкото внушението на любовта, което често се оказва бледо и неубедително. А когато внушението стане по-ясно и завладяващо, искреността на изразяването отслабва и се губи. / Вж “В сезона, когато светлината започне бързо да намалява”/ В тази творба се възпява умората, натрупала се в душата на поета след толкова страдания. Но ето че тя се разсейва, настройва се музикално, когато преминава към по-ясните внушения на любовната мъка.

          Любовната мъка за Петрарка не е нито символ, нито претекст, а спонтанна форма на представяне, благодарение на която поетът излива не толкова любовните си разочарования, колкото всеобхватната и неразбираема мъка на обхванатата му от постоянни противоречия душа. В човешки план позицията на Петрарка се обяснява с факта, че хладината и отдалечеността на възлюбената жена унищожава благотворния ефект от взирането в нейната красота и подхранва вътрешното безпокойство на поета.

         Във втората част “Сонети за смъртта на мадонна Лаура” реалният повод за мъката на влюбения поет, смъртта на единствената възлюбена, придава повече човешка непосредственост на изповедите му. Внезапната кончина на Лаура ни прави по-предразположени да вярваме на любовните страдания на Петрарка, който се освобождава от изкуствената поза на затънал в повтарящи се съмнения любовник. Той вече не ни представя възлюбената си застинала в своята обусловена от светските условности “достопочтеност” дама. Дамата на сърцето представа да бъде тук за италиянския ренесансов поет хладна персонификация на комплекса от добродетели и прелести, наложен от предхождащата интимна лирика на “Сладостния нов стил”.

Пречистено от вътрешния психически срив протекъл у изгубилия завинаги любимата си жена мъж изкуството на поета се подчинява на неподправената покруса и меланхолия, които се втъкават естествено в една нова, приземена, изобразителна стратегия. Натискът на меланхолията и унинието върху душата на поета поражда у него импулса да се разкрие докрай, да огласи в неповторимо мелодични стихове новите си прозрения за любовта, живота и смъртта. Той наблюдава с помъдрял поглед “естестения развой на кратковечното човешко съществуване”. Останал без цел в живота всецяло обреклият се на любовта поет споделя, че “вече върви, без да знае закъде се е запътил”. Единствената обреченост, която осъзнава е, че е призван “да върви към размислите и те неумолимо да го връхлитат”.

    След смъртта на възлюбената влюбеният поет вече “не е само смъртен, а мъртав”, а тя е вече “блажена в небето” /сонет ССХСІV/. “Душата е оголена и лишена от всички блага”, “оголен и лишен от озарението си е и Амур”, а единствената участ за влюбения е да чезне във въздишки (ch’altro che sospirar nulla m’avanza):

“Наистина ние сме прах и сянка,

наистина желанието е сляпо и сковано

наистина измамна е надеждата”

                         /Буквален превод на Гено Генов/

         В сонет СССХХХVІ Петрарка си припомня отново за зловещия ден /6 април, 1348 година/, когато “душата блажена” на възлюбената му Лаура “се прости с плътта”. Тя се е “върнала свята, добра и дивна в тъжната си самота”, но за влюбения поет остава вечно жива:

“Явява се, о не, тя вечно е в душата

и няма да я скрият Лета и смъртта,

все тъй цветуща, както беше в младостта,

от блясъка на своята звезда огрята.”

               /Превод на Стефан Петров/

 

         Всеотдайността, благородството и гордостта от пречистата любов зареждат любовната поезия на Петрарка с покоряващо величие и святост. Превъзходството на този ренесансов поет се състои в несравнимото умение, с което той превръща всяко нежно вълнение, всеки тъжен размисъл, всяко мъчително прозрение и всяка окриляваща радост в драматично раздвижен сонет, в малка незавършена сантиментална драма в мерена реч, в строфа с хармонично римуващи се римови клаузули, в мелодичен стих побиращ покоряваща звучност на езика на белкантото.

         Чудото се ражда, защото поетът Петрарка никога не дава възможност на чувството да се превърне в страст. Защото в него се борят непрекъснато две инстанции, будният разум на един високоинтелигентен хуманитарист и изтънчената сантименталност на един високочувствителен мъж, чиято борба естествено се отлива в баласирана, изпълнена с чудотворни музикални ефекти форма. 

Буркхарт: “Още през първата половина на ХІІІ век, една от многото строго размерени форми в строежа на строфата, създадена тогава от поетите на  западния свят, се превърнала за Италия, общо взето, в господстваща форма, именно  с о н е т ъ т. Мястото на римите и дори броят на стиховете се колебае още цели сто години, докато накрая Петрарка наложил постоянния му нормален облик. В тази форма се изливало отначало всяко по-възвишено лирическо и съзерцателно, а по-късно изобщо всяко съдържание, така че мадригалите, секстините и дори канцоните заели в сравнение със сонета само второстепенно място…”/с.252/.

Още като млад Петрарка се запознава с лириката на френските трубадури и опитва да подражава на поетите от Сладкия нов стил /Dolce Stile Nuovo/. На 6 април 1327 година той среща в авиньонската църква “Света Клара” той среща непозната красива жена, в която се влюбва и възпява в сборника си “П е с н и” / Canzoniere/ с измисленото име Лаура. Сборникът му е композиран от 317 сонета и 29 творби в другите, модни тогава, жанрове /канцони, балати и мадригали/, които са поделени в две части - Сонети за живота на мадона Лаура и Сонети, написани след смъртта на мадона Лаура.

“У Петрарка любовта е неразделна от страданието - отбелязва с пълно основание изтъкнатият наш философ Боянов. - Той страда от студенината на своята Мадона, от това, че тя не споделя неговите желания, от това, че призракът на средновековните догми и изисквания свива сърцето му. Той страда от мисълта, че неговата любов към тази земна красавица е грешна. Тогава той се опитва да увери себе си, че той е влюбен не толкова в тялото, колкото в нейната душа, че любовта му към нея предизвиква любов към Бога. Така се оправдава в диалога си с Августин в “Презрението към света”.” /стр.43/.

 

Да са благословени оня хубав ден

и времето годишно, мястото, часът,

красивата страна, където първи път

от две очи аз бях завинаги пленен.

 

Благословени – мъката, що сетих в мен,

когато от Амур бях стигнат в моя път,

стрелата му трептяща, струната, лъкът

и мястото дори, където бях ранен.

 

Благословени – думите, които аз

на моята любима посветих тогава,

въздишките сълзите, всички изпитания,

 

благословени – стиховете, писани в захлас,

и песните, които пях за нейна слава,

и мислите ми – в плен на нейните желания.

                                          Превел  Драгомир Петров

 

                     СХХХІІ                                                

 

Ако любов не е, какво е туй във мен?

Ако пък е любов, какво тегло било!    

Уж сладостно, а аз на смъртно съм легло,

уж мъка черна, а духът ми тъй блажен е! 

 

Щом го желая сам, защо сърцето стене?

А щом не искам, що жадува туй тело?   

О, жива смърт и мое тъй приятно зло,   

къде сърцето ми от тебе да се дене?       

 

Тъй между мъка и любов се лутам сам   

в противни бурни ветрове на лодка малка, 

загубена далеч в безкрайните моря.         

 

и тласкана по своя път беезволна, жалка,  

та накъде вървя, не искам и да знам          

във юга жарък зъзна, на полюса горя.       

 

/S’amor non e, che dunque e quel ch’io sento?

Ma s’egli e amor, per Dio, che cosa e quale?

se bona, ond’e l’effetto aspro mortale?

se ria, ond’e si dolce ogni  tormento?

 

S’a mia voglia ardo, ond’e il pianto e lamento?

S’a mal mio grado, il lamentar che vale?

O viva morte, o dilettoso male,

Come puoi tanto in me, s’io nol consento?

 

E s’io l’consento, a gran torto mi doglio.

Fra si contrari venti in frale barca

mi trovo in alto mar senza governo,

 

si lieve di saver, d’error si carca,

ch’i medesmo non so quel qu’io mi voglio,

e tremo a mezza state, ardendo il verno./

 

 

 

                            CL

Кажи, душа, дали ще найдем ний покой?

Ще имаме ли мир или война пак вечна?

Приятелю, ти смяташ, че е безсърдечна,

а според мен тя ненавижда тоз двубой.

 

Не вярвай, о, душа, тя лете в пек и зной

превръща ме във лед, а зиме в жар сърдечна.

Не тя - Амур я прави толкоз безчовечна.

Но щом допуска тя, виновен ли е той?

 

Езикът й мълчи, но чуй - сърцето вика,

и знай, че без сълзи, усмихната без глас

в душата си, на скрито, тя за тебе стене.

О, не, във туй не мога да повярвам аз;

наистина скръбта се пука, радост блика,

но може ли да вярва клетник като мен?

 

       В авторитетния си труд “Естетика” немският философ Хегел възхвалява “интимността, яснотата и свободата” на големите италиански поети. Той отчита “художествено богатото отекване на римите в техните терцини, канцони, сонети и станси” и уточнява, че “в сонетите, сестините, канцоните на Петрарка копнежът на сърцето не се стреми към действително притежаване на своя предмет”: “В тях няма разглеждане и чувство, което се интересува от действителното съдържание и от самия предмет и което се изразява в тях от нужда; напротив, самото изказване съставлява удовлетворението; това е самонасладата на любовта, която търси щастието си в своята тъга, в своите жалби, описания, спомени и хрумвания; копнеж, който се удовлетворява като копнеж и с образа, с духа на онази, която обича, е вече в пълно притежание на душата, с която копнее да се съедини.” /51, ІІ том, с.333/.

 

                                                                                                       Доц. ГЕНО ГЕНОВ




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075467
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031