Англичанинът Бъртранд Ръсел определя много точно целта на Макиавели в този труд: “да открие, следвайки хода на историята и съвременните събития, как княжествата биват завладявани, задържани и загубвани” /с.27/.

    Всъщност съчинението “Владетелят” /Il Principe/, придобива облика на трактат само в първите му пет глави. Още в началото му авторът се отказва от както от аристотеловия, така и от схоластичния тип умозаключения. Той не приема да следва разведряващите стегнатост и елегантност на размишленията, характерни за учените хуманисти. Преходът от хипотеза към теза се осъществява чрез позоваване върху конкретния исторически опит. Понятията се разполагат в поредица отворена като брънките на верига. Истините, до които стига изложението, се изразяват много често чрез силно въздействащи метафори, заети от природата.

    От глава І до ІІІ  във “Владетелят” се представят двата вида владения: наследствените и  смесените. Според Макиавели в наследствените владения “владетелят има по-малко основание и по-рядко е принуден да угнетява гражданите”, защото той е “повече обичан” и гражданите “напълно естествено му желаят доброто”. По повод на смесените владенияу авторът твърди, че те се запазват по-лесно, ако владетелят живее в тях – “владетел, който живее в самата страна, много трудно може да я загуби”. Мимоходом Макиавели излага и първото си наблюдение относно природата на хората като поданици: “Въобще за отбелязване е, че хората трябва или да се ласкаят, или да се избиват, тъй като за леките обиди те отмъщават, а за по-тежките не са в състояние да отмъстят...” / ІІІ гл/.

      От глава VI до глава X в трактата се разглежда обстойно “новия тип княжество”, чието създаване, изискващо максимум доблест, се явява ключов проблем в цялото съчинение. Макиавели препоръчва на владетелите, които се придобили владения със собствено оръжие и доблест да бъдат преди всичко благоразумни, а “благоразумният човек трябва винаги да избира пътища, изпитани от велики хора”. Всеки, който управлява ново княжество: “трябва да се пази от враговете, да си спечели приятели, да побеждава със сила или измама, да внушава любов и страх у народа, преданост и почит у войниците, да унищожава онези, които могат да му навредят, да преустройва по новому старите институции, да бъде суров и милостив, великодушен и щедър, да изтребва невярната войска, да създава нова, да поддържа приятелство с крале и владетели, така че те на драго сърце да му отвръщат  с добро или с почитание да му вредят”.

     Владетелят, който завладява една държава, “трябва да обмисли всички възможни жестокости и да ги извърши наведнъж, за да не трябва да ги повтаря всеки ден и да не прибягва повече до тях, за да може да успокои гражданите и да ги привлече към себе си с добри дела”. Макиавели наставлява мъдро: “Защото обидите трябва да се нанасят наведнъж, тъй като колкото по-малко ги изпитваш, толкова по-малко те озлобяват; и, обратно, добрите дела трябва да се извършват по-рядко, за да се запомнят по-добре.”

  В главата “За гражданските владения” се твърди, че “най-лошото, което владетелят може да очаква от един народ, е да бъде изоставен от него”. За това се препоръчва: “Необходимо е владетелят да живее в приятелство с народа, защото иначе при нещастие за него няма спасение”. Мъдрият владетел трябва да действа така, че “неговите поданици по всяко време и при всички обстоятелства да се нуждаят от държавата и от самия него”, защото “само тогава те ще му бъдат верни”.

  От ХІІ до ХІV глава се обсъждат различните видове войски. Авторът е категоричен, че “ако някой защитава държавата, опирайки се на наемни отряди, той никога няма да има здрава и трайна власт. Не е случайно, че тази много оживена дискусия е разположена в центъра на творбата. Незаинтересоваността на владетелите да създават “собствени войски”, необуздаността и подлостта на наемниците са болното място, според Макиавели, в ситуацията, която се е създала в Италия.

   Според Макиавели “владетелят трябва да застане лично начело на войската и той самият да бъде нейн вожд”. Той е категоричен, че “само владетели и републики, които притежават собствени войски, постигат големи успехи...” След като сравнява наемните със спомагателните войски авторът на “Владетеля” заключава: “Наемните войски са по-опасни със своето нехайство, а спомагателните – със своята доблест.

    Поредицата глави от XV до XXIII са посветени на изграждането на представата за новия владетел, който “трябва да владее както природата на звяра, така и тази на човека”. Той трябва да бъде едновременно лисица и лъв: “Трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците.” Макиавели констатира, че “който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигнал повече”. Според него най-важното е владетерят “да изглежда милостив, верен на обещанията, човечен, искрен и неподкупен, религиозен”. “Владетелят трябва да избягва старателно всичко, което може да му навлече ненавист и презрение.” В тази поредица глави се провъзгласява по безцеремонен начин, че модерната политика е напълно независима от каноните на традиционната етика.

     В наколко последователни глави, от XXIV до XXVI, Макиавели се връща отново към кризата в Италия и излага в почти библейски наставнически тон утопичната си представа за възможното й изкупление. В глава ХХV той излага философията си за съдбата като споделя, че доскоро е бил склонен да приеме мнението, че е “по-добре да се оставим на волята на съдбата”. Но по-нататък в изложението, той споделя новота си убеждение, че “владетел, който се осланя изцяло на съдбата, загива, щом като тя се отвърне от него”. В края на същата глава четем: “Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш”.

     Според Макиавели “бойната доблест на Италия изглежда угаснала”, защото нтейните стари институции не са годни за новите условия. Неговата рецепта звучи като сентенция: “Нищо не носи толкова чес на човека, който още се издига, колкото създадените от него нови закони и нови институции.” В момиента, когато папа е Лъв Х, произхождащ от рода на Медичите, най-важното за “знаменития дом” е да си създаде “собствени бойни сили”. “Няма по-верни, по-истински, по-добри войници от собствените”, повтаря в края на прочутия си трактат Макиавели. Той е за създаването на “органична държава”, в която извлечената от владетеля полза е основата, върху която се изгражда «добродетелта на членовете й». В това напълно реалистично виждане на автора на “Владетелят” придобитият през годините на изолация песимизъм се съчетава с вярата в прогреса.

          Ето как  Бъртранд Ръсел оценява главното постижение на Макиавели във “Владетелят”: “Чезаре Борджия, син на Александър VІ, съумява да заслужи най-висока оценка сред владетелите на Италия от петнадесети век. Проблемът му не бил от лесните: първо му се налагало чрез смъртта на собствения си брат да си осигури положението на единствен наследник на бащините си династични амбиции; на второ място да покори с опъжие и в името на папата територии, които след смъртта на Александър да пеминат в негово, а не в папско владение; на трето място се налагало да манипулира кардиналския събор така, щото следващият папа да е негов личен приятел. Той преследвал трудната си цел с изумителна вещина; от неговите действия, казва Макиавели, би трябвало да черпи поука всеки новопровъзгласен владетел. Чезаре наистина се провалил, но само “поради изключително пагубна липса на късмет”…В деня на избора му Чезаре споделил с Макиавели, че бил предвидил всичко, “освен това, че никога не бил и помислил, че самият той ще умре ведно със смъртта на баща си”.

         Макиавели, който бил отблизо запознат с всички негови злодеяния, прави следното обобщение: “След като изложих по този начин всички действия на херцога, не откривам нищо достойно за упрек, наппротив, чувствам се задължен, както и направих, да го посоча като пример, който да бъде следван от онези, които, бидейки галеници на съдбата и посредством силата на чуждо оръжие, са се издигнали на власт. /с. 27 - 28/.

       Сред многобройните приноси, които българският професор открива във “Владетелят”, открояваме следните разсъждения в предговора на българското издание на творбата на Макиавели: “Макиавели вижда два начина за политическа борба, които са взаимно обвързани: “посредством закона и посредством силата”. Тръгвайки оттук, Макиавели съветва владетеля  да не се бои  да не удържи на думата си, “щом си уврежда”, още повече, че “за един владетел никога не липсват законни причини”, за да не удържи думата си, да умее да скрива мислите си, да знае, че лесно му се кълнат във вярност до смърт, “когато смъртта е далеко”, да не мисли, че може да спечели “народа в последния миг, когато се появят опасностите”, да умее да търпи и чака “сгодно време за действие”, да знае, че “съюзите биват скъсвани поради изгода”, във войната между съседните страни да взема страната на слабия, но с “леки помощи, които да бъдат достатчни, за да я подтикват да воюва и се изтощава”, без да възбужда опасение, че има намерение да я подчини на своята власт и т.н. 

      Нещо повече. Макиавели пише, че “не е необходима за един владетел да има всичките поменати качества, необходимо е да изглежда, че ги има”; отстоява правото на публично обвинение срещу всеки гражданин и орган на властта като гаранция за свободата и съществуването на републиката, като “законен път, по който народът може да излива гнева си”, и с това открива пътя на политическата борба срещу феодално-религиозната власт; възстановява метода на Аристотел да се анализира пряко реалния политически живот и отхвърля религиозната схоластика и политическия догматизъм на средновековието…”

           Докато съвременниците на Макиавели обсъждат спокойно неговите мнения и ги анализират обективно като съпоставят теоретичните му прозрения с реалните тенденции в тогавашната действителност, в края на Ренесанса започват да препрочитат творбите му и откриват редица противаречия в тях, които са плод по-скоро на новите интереси и идеологии, зародили се в началото на Новото време.  По време на Религиозните войни най-известното му произведение, “Владетелят”, е отречено от католическите прелати, макар че йезуитите го използват тайно като “наръчник за реална политическа стратегия” от полза за властващите и Църквата. За еретиците и италианците в изгнание трактатът полага основите на антикатолическата реформа, която се вдъхновява от новите принципи на веротърпимостта. Той е отхвърлен с безкомпромисно възмущение от моралистите хугеноти, които го приемат като доказателство за “цинизма на италианците”.

      “Владетелят” е най-революционната творба на Макиавели, въпреки честите опити – главно на англо-саксонската критика - да й се противопоставят теоретичната систематичност и “републиканския” дух на “Речите”. От друга страна, е уместно нерешената загадка, поставена от понятието “съдба”, грижите за чистата политика, историческият индивидуализъм, накратко, причините за утопичните аспекти, които се откриват у Макиавели да се приписват на изолираността на “еретичния” италиански мислител, който успява да прекрачи границите на цивилизацията от градове-държави, но не може да разбере ролята на историческите сили, които правят възможна националната буржоазна държава в модерната епоха.

«Мандрагора»

     Когато се коментира “Мандрагора” (La Mandragola , 1518), не може да се пренебрегне явния политическия характер на тази комедия. Той се проявява в морализаторстването без илюзии, което ни поднася един проникновен анализатор на тогавашната политическа ситуация, добре запознат с човешката “добродетел”, с дребнавия егоизъм на глупаците и лицемерите. Заимстваният от Бокачо образец придава на точния анализ на реалността само една литературна обвивка. Както и в други свои произведения и в тази комедия Макиавели се отказва от умозрителните размишления и не се чувства задължен да обработва търпеливо стила си. За него най-важен си остава момента на осъзнаването /проумяването/ на истината.

    Интригата на “Мандрагора” е позната: Калимако (любовникът зает от Бокачо) се е влюбил, след като е чул за достойнствата й, в Лукреция, жената на стария доктор Ничия - безскрупулен глупак, който упорито твърди, че няма потомство, защото жена му е безплодна. Паразитът Лигурио, изкустно извличащ полза от всичко, съвършен майстор на мошеничества, изповедникът брат Тимотео, изпълняващ механично задълженията си, дребен мошеник без каквито и да било угризения и Сострата, майката на Лукреция, стара “изкусна” сводница, помагат на Калимако да постигне целта си като се възползва хитро от една чудотворна отвара. През съдбоносната нощ Лукреция опознава горчивия и силен вкус на “добротелта” и превръща пасивното приемане на изневярата, поднесена й от “съдбата” в “повод” за удоволствие. Тя скланя да стане любовница на младежа, а глупавият и нагъл съпруг ще стане обект на всеобщия присмех в този фарс.

     Лигурио и Лукреция, както и алчния за пари духовник, са най-важните, ключови, персонажи в тази комедия. Те обясняват поведението си чрез етическите принципи на писателя, благодарение на неговата способност да открива и разголва същностните характеристики на хората – техните “влечения и приумици”. Така че е трудно да ги сравняваме с персонажите на старата латинска комедия или пък с действащите лица в “Декамерон”. Макар че авторът следва до най-малките подробности интригата на комедията на Теренций “Девойката от Андрос”, реалистичните диалози, изпълнени с драматично напрежение и с изобретателните шеги, характерни за делничния език на флорентинците, съдействат за създаването на оригинална атмосфера в тази комедия. Ето защо, без да претендира, че е съвършена комедия, “Мандрагора” си осигурява статута на шедьовър в историята на италианския комедиен театър.

           През Късния ренесанс идеолозите на републиката, враждебно настроени към испанската партия и към римската курия, а след тях и поддръжниците на демокрацията през Просвещението, обявили се срещу тиранията и подкрепящи Революцията, осъждат категорично принципите изложени от Макиавели в трактата му “Владетелят”. Те са по-склонни да приемат тезите, с които се отстоява идеалната република, оповестени в “Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий”. Според тях в това си съчинение Макиавели се обръщал към народите, а не към тираните.

     През ХІX век преоткриват Макиавели ту като пророк на националната държава, ту като теоретик на диктаторската държава. Той е почитан като писателят, който определя главните насоки на съвременната политика, макар че ги прилага към едно затворено, тясно пространство – малкото италианско княжество, в което управляват ограничени и жестоки принцове, защитавани от алчни и необуздани наемници.

     Независимо от всичко, през големия период XVI – XIX век Макиавели си остава авторът, на който се позовават всички анализатори на политическите спорове и битки. Учените, които изследват основите, логиката, структурата и стабилността на модерната държава, се чувстват призвани да коментират трудовете на този италиански мислител от Високия ренесанс. Едва от скоро критическата мисъл се заема да изследва съчиненията на Макиавели “отвътре” – отговорно и обективно, както от философска, така и от филологическа гледна точка. Обект на сериозни изследвания стават личността и житейската участ на Макиавели, приносите му в италианската култура през ХVІ и ХVІІ век, влиянието му върху модерната политология. Оформящите се мнения са често полюсни, твърде противоречиви, най- вече по отношение на двете му основни съчинения. Въпреки всичко изследванията върху живота и творчеството на Макиавели помагат да се очертаят главните идейни тенденции, които се налагат в творчеството му.

    Този ренесансов философ се приема днес като първия модерен мислител, който прилага в изследването на човешката история принципа на автономността на науките в системната постройка на знанието, което дотогава е изцяло напътствано и контролирано от теолозите. Той осъществява този преврат като намира точното равновесие между двете съставки на естествената история – реализмът и песимизмът. Макиавели е първият, който установява жива и “действена” връзка между поуките на древните мислители и опита придобит в съвременния живот. Но той е преди всичко първият теоретик на една политика, който, след като решително обръща гръб на миналото, окончателно преодоляно от динамиката на настоящия живот, не се поколебава да се откаже от защитата на интересите на гражданската класа в италианските градове-държави и на идеологията на отделните политически партии във Флоренция. Макиавели проумява, че единственото достойно за него призвание е анализът на механизмите, върху които се гради Държавата.

Бицили, с.135: “Механистичните представи играят важна роля у Макиавели. Обществото е система от противоборстващи сили, от две сили: благородници и “народ”. Както всичко на земята и тези величини се намират в постоянно движение и  постоянно се сблъскват една с друга. Невъзможно е каквото и да било сигурно равновесие между тях, защото всяка сила се стреми да се прояви в максимална степен и в стремежа си отива по-нататък, отколкото допуска благоразумието. Достатъчно е народът да се покори на благородниците и те начаса започват да го подтискат; достатъчно е благородниците да трлъгнат по пътя на отстъпките – и народът веднага настоява за нови и нови. Тъй като хората общо взето навред и винаги са еднакви, а именно по-скоро са лоши, отколкото добри, различията във формите на управление и в съдбините на държавите се определят от численото съотношение на борещите се сили, от степента на необходимостта, която всяка изпитва от другата, а това се определя от международното положение на държавата и подобни фактори...”

Бицили, с. 138: “Учението на Макиавели за кръговратите ( “cerchi”, Disc.1,2) в историята, за ритмиката на историческия живот, вниманието, с което той се отнася към към това, което ние бихме нарекли конюнктура, към комбинацията от условия, определящи хода на развитието, неговата вяра във възможността за историческо предвиждане, нещо повече – в признаците на настъпващите събития /Disc. I, 56), неговата теория за повторението на събитията ( Disc. I, 39), всичко това ни дава възможност да предположим, че неговото историческо разбиране е изградено под влияние на астрологическите представи и теории – няма значение, че той се отнася враждебно към астрологията. Неговата основна историческа интуиция във всеки случай е убеждението в иманентната закономерност на историческия процес. Щом е дадена определена историческа величина, като се знае нейната структура и нейната околна среда, може да се изчисли кривата на нейното развитие.”

Бицили, с. 142: “От политика Макиавели изисква “virtu” от особен род, не просто способности за велики замисли и за велики решения, не просто готовност “на всичко”, а преди всичко самообладание, последователност, упорство при преследване на целта, съответствие на задачите, каквито неговият занаят възлага на политика. Той тръгва от изследването на политическите отношения, каквито са те в действителността, говори за съществуващото, а не за желаното. Съобразява се с това, че политиката се основава не върху морала, а върху интереса, и оставя настрани въпроса дали това е добро, или е лошо...”


                                                                                          Доц. ГЕНО ГЕНОВ